Робърт Крейс
Ангели на разрушението (14)

11.

Както обикновено, Старки се събуди рано, но без тревожното чувство, което често я измъчваше. Направи си чаша нескафе и седна с цигара в кухнята. Опита се да определи как й е повлияла касетата. Чувстваше се променена, но не можеше да разбере в каква насока. Не я беше осенило никакво прозрение, не бе изненадана, не достигна до никакви скрити истини. Не видя никакви грешки от своя страна или от страна на Шугър, които да затвърдят чувството й за вина, но и не стана свидетел на никакви геройски постъпки, които да го заличат. Най-сетне разбра. Всеки ден през тези три години случката при фургона не й бе давала покой. Сега това бе минало.

Тя се изкъпа, но облече същия костюм, който бе носила предния ден. След това премести колата така, че фаровете да осветяват белия храст гардения до къщата. Откъсна три цвята.

Централните гробища на Лос Анджелис в Уестуд отваряха едва в шест, но Старки намери пазача, легитимира се и му каза, че трябва да влезе. Той бе възрастен човек, започна да се колебае, но накрая склони.

Старки не беше от хората, които посещават много често гробовете на близките си. Едва откри гроба на Шугър. Светлината на фенера блужда дълго време по еднаквите мраморни плочи като куче, което търси господаря си. На два пъти мина покрай гроба, на третия го откри и постави цветята до плочата. Шугър бе израсъл с аромата на гардения в Луизиана.

Щеше й се да му каже, че е на път да преодолее всичко, но не беше сигурна дали има смисъл да казва каквото и да било. Имаше нужда да го внуши повече на себе си, отколкото на него. Такъв е животът.

Най-сетне си пое дълбоко въздух и прошепна:

— Голяма работа бяхме, Шуг.

Старият пазач я изпрати безмълвно с поглед от портала на гробището. Тя се качи на колата и потегли, за да започне поредния ден от живота си.

Старки прекара първия час след пристигането си на Спринг Стрийт в попълване дневника на разследването, след това направи списък на задачите за деня. Хукър пристигна преди Марцик. Приближи се плахо, сякаш очакваше Старки да открие автоматичен огън по него. По изражението му личеше, че Марцик му е казала за касетата. Това я разочарова, но от Марцик можеше да очаква всичко.

— Добро утро, Каръл. Ъ… как си?

— Отлично, Хорхе. Благодаря.

— Добре ли си?

— Изгледах касетата. Всичко е наред.

Хукър кимна нервно:

— Е, ако мога да ти помогна с нещо…

Старки се изправи и го целуна по бузата.

— Много си мил, Хорхе. Благодаря.

Той показа огромните си бели зъби.

— Хайде сега, освободи ме от присъствието си и ме остави да работя.

Хукър се изсмя и се върна на бюрото си. Все още се смееше, когато телефонът на Старки иззвъня.

— Детектив Старки на телефона.

— Уорън Мюлер е, от Бейкърсфилд.

Обаждането му изненада Старки и тя го попита защо я търси.

— Вашите хора са поискали проверка на собствеността на майката на Тенант, Доротея Тенант.

— Да.

— Този път уцели, Старки. Исках аз да ти го съобщя. В момента съм пред сградата. Старата дама е оставила малка къща близнак, която все още се води на нейно име. Тенант явно не е правил опит да влезе във владение.

Старки почувства страшен приток на енергия. В това време влезе и Марцик. Старки й махна и закри слушалката с ръка, за да й съобщи новината:

— Обаждат се от Бейкърсфилд. Уцелихме, Бет. Тенант има недвижима собственост.

Марцик вдигна юмрук.

— Какво? Не чувам — каза Мюлер.

— Съобщих новината на хората си. Слушай, Мюлер, трябва веднага да извикате сапьорите от шерифството. В къщата може да има експлозиви…

— Спокойно, детектив. Вече е направено. Не само че открихме къщата, а намерихме и работилницата му. Тук е складирал материалите си, Старки. Сапьорите ни в момента претърсват мястото.

Хукър и Марцик разпериха ръце в знак, че искат да научат какво става. Старки помоли Мюлер да изчака, за да им съобщи новините, след това пак заговори по телефона:

— Добре, сержант. Пак съм на телефона. Какво открихте?

— Постройката е малка къща близнак. Едната половина е празна, в другата живеят хора.

— Да не би работилницата да е в празната половина?

Старки предположи, че Тенант е продължил да плаща наема си благодарение на приходите от къщата.

— Не. Тук, отзад, има гараж. Стоял е заключен. Там му е складът.

— Открихте ли хексоген?

— Хексоген не, но намерихме известно количество тротил и десетина килограма барут.

— Надяваме се да открием улики, които да ни заведат до източника на хексоген. Това има пряка връзка със случая в Силвърлейк, Мюлер. Ако намерите някакви документи или писма, искам да ги запазите. Ще дойда да ги огледам.

— Дадено. Има и още нещо. Наемателите казаха, че преди около месец тук се навъртал някакъв човек.

— Някой е ходил в работилницата, така ли?

— Не са го видели да влиза или излиза от сградата. Просто забелязали някакъв непознат да се навърта наоколо. Старецът, който живее тук, извикал, но натрапникът прескочил оградата и избягал. На свидетеля му се сторило, че непознатият носел нещо.

— За хексогена ли намекваш?

— Е, ако наистина е имало хексоген, може да го е взел.

— Имате ли описание?

— Бял мъж, между четирийсет и петдесет години, висок към метър и осемдесет, едър, с бейзболна шапка и черни очила.

Старки закри слушалката и предаде всичко на Марцик и Хукър. При споменаването на мъжа с бейзболната шапка двамата удариха ръце.

— В Силвърлейк имаме заподозрян, отговарящ на същото описание. Ако ти изпратя скицата по факса, ще я покажеш ли на свидетелите да видим дали ще го разпознаят?

— Разбира се.

— Кажи ми номера си. Старки каза номера му на Марцик, после отново заговори в слушалката:

— Още нещо. Има ли следи от взлом? Ако непознатият е влизал, дали му се е наложило да разбива?

— Знам какво имаш предвид. Не. Вратата беше заключена с две тежки резета „Иейл“. Наложи се да ги прережем. Нямаше следи от взлом. Значи, ако непознатият е влизал за хексогена, сигурно е разполагал с ключ.

Старки не се сещаше какво друго да пита.

— Мюлер, знам, че не си длъжен да ме предупредиш. Благодаря ти за жеста.

— Е, права беше, Старки. Може да съм твърдоглавец, но освен това съм и джентълмен.

— Така е. Добра работа, сержант. Това много ще ни помогне.

Той се засмя:

— Май ние с теб сме най-добрите ченгета на света!

Старки се засмя и затвори.

— И още как! — възкликна Марцик. — Ние детективи ли сме, или лукови глави?

Старки накара Хукър да провери как стоят нещата с обработения запис. Искаше да го види колкото се може по-скоро, защото описанието на човека с бейзболната шапка подкрепяше теорията, че обадилият се на 911 може да е бил самият бомбен терорист. Имаше силно предчувствие, че човекът с дългите ръкави ще се появи на касетата. Ако записът наистина покриваше целия район на паркинга, извършителят трябваше да се намира в стометровия радиус, за да взриви бомбата.

Докато Хукър уреждаше нещата, Старки съобщи новините на Келсо, после пусна съобщение на Пел. С нетърпение очакваше да сподели току-що наученото с него и това я изненада.

Студиото за обработка на видеозаписи се намираше на една пряка от Мелроуз, в квартал, пълен с японски туристи и магазини за дрехи втора употреба. Старки и Сантос влязоха във фоайето, където ги очакваше хилав млад мъж на име Майлс Бенъл.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си — каза му Старки.

Бенъл вдигна рамене:

— Е, вие поне се опитвате да разкриете престъпление. Предполагам, че това е по-важно от рекламите за тоалетна хартия.

— Понякога да.

Тя реши, че няма да е зле Лестър и Бък Дагет също да изгледат записа. Попита дали могат да вземат копие.

— Искате да го гледате на домашно видео, така ли?

— Да.

Това явно смути Бенъл.

— Е, мога да ви направя копие, но разделителната способност ще се загуби. Затова ви извиках да го гледате тук. Имате ли представа как стават тия работи?

— Дори трудно се справям със собственото си видео.

— Телевизионният образ се състои от малки точки, наречени пиксели. Когато увеличаваме образа върху лента, той се замъглява, защото пикселите, които съдържат информацията за картината, се разстилат на по-голяма площ. Ние тук взимаме пиксела, разбиваме го на по-голям брой пиксели и с помощта на компютър възстановяваме липсващата информация.

— Искате да кажете, че компютърът просто оцветява празните полета?

— Е, не съвсем. Компютърът измерва съотношението на светлите и тъмните участъци, определя границите на различните светлосенки, след това прави светлите участъци по-светли, а тъмните — по-тъмни. Така се получават по-ясни линии и по-наситени цветове.

Старки не разбираше и думичка от това, пък и не я засягаше. Интересуваше я само крайният резултат.

Минаха по един коридор, покрай други видеолаборатории, от които долитаха гласове от популярни телевизионни сериали. Влязоха в тъмна стая с видеотерминал и цяла стена от монитори. Вътре миришеше на маргаритки.

— Колко материал имаме?

— Осемнайсет минути.

— От почти шест часа записи сте получили само осемнайсет минути? — изненада се Старки.

Бенъл седна на терминала и натисна едно флуоресциращо зелено копче. На централния монитор се появиха цветни ивици.

— Изрязахме всички кадри, на които се виждат само двамата техници — обясни Бенъл. — Това беше по-голямата част от записа. Оставихме само кадрите със зяпачите, заснети при промяна в ъгъла на камерите и при въртенето на хеликоптерите.

Старки ги беше забелязала, когато гледаше записа.

— Добре. Какво ще ни покажете сега?

— Кратки откъси. Всеки път, когато камерата показва тълпата или хора, които се крият зад някой ъгъл, сме отрязали кадъра и сме го обработили за по-добра разделителна способност. Имаме късмет с покритието. Хорхе каза, че искате да видите колкото се може по-голяма част от района.

— Така е.

— Мисля, че това е постигнато с кадрите от различните хеликоптери. Търсите човек с бейзболна шапка и тъмни очила, нали?

— Да, и риза с дълъг ръкав.

Старки постави скицата на заподозрения върху видеото.

— Ха, прилича на съквартиранта ми! — възкликна Бенъл.

— Съквартирантът ви да е ходил наскоро в Маями?

— Ами — не можеш да го помръднеш от леглото! — Бенъл продължаваше да настройва видеото. — Отсега мога да ви кажа, че има няколко души с бейзболни шапки. Ще ги огледаме. Записът може да върви с каквато скорост поискате. Можем да спрем кадъра. Тогава яснотата малко ще се загуби, но и това може да се оправи.

Той пусна касетата. Картината бе свръхизчистена, като анимационно филмче. Синьото сияеше, сивото блестеше, сенките бяха с резки граници като при пълнолуние.

— Прилича на иконите в църквата на Максфийлд — отбеляза Сантос.

Бенъл се усмихна:

— Точно такива са, приятел. Добре, предвидил съм няколко секунди предварителен запис за нагаждане на очите. Сега виждаме само ченгето…

— Полицай Риджо.

— Извинете, полицай Риджо. Гледайте сега, камерата ще се премести.

Камерата изведнъж се извъртя, за да покаже няколко души, скупчени зад жълтата лента на север от Сънсет булевард до гватемалския магазин. Старки позна ориентирите, до които бе измерила разстоянието. Всички хора на екрана бяха в стометровия радиус и следователно всеки от тях можеше да е бомбеният терорист.

Техникът спря кадъра, след това насочи една показалка към екрана.

Сантос посочи един силует:

— Ето. Човек с шапка.

Групичката се състоеше от осем души. Образът пак беше размазан, но далеч по-ясен от онова, което бе видяла на домашния си телевизор след няколко чаши джин. Човекът, когото сочеше Сантос, носеше червена или кафява шапка с козирката напред. Лестър Ибара бе описал мъж със синя шапка, но Старки имаше достатъчен опит със свидетелите, за да знае, че това нищо не означава. Цветовете лесно се забравят. Поради ъгъла на снимане не можеше да се разбере дали мъжът носи черни очила или риза с дълги ръкави.

— Камерата задържала ли се е достатъчно дълго на тази групичка? — поинтересува се Старки.

Бенъл провери бележника си.

— Шестнайсет секунди.

— Да продължим нататък. Искам да видя ръцете на този човек, ако е възможно.

Бенъл й показа едно голямо кръгло копче на терминала.

— Ето, с това копче се регулира скоростта на лентата. Увеличава се по часовниковата стрелка. Ако искате да забавите, завъртате го на обратно.

При първия си опит Старки завъртя копчето прекалено много и записът забърза напред. Техникът го върна назад и я остави отново да завърти копчето. Този път тя се справи по-добре. След дванайсет секунди мъжът с шапката се обърна да погледне нещо и се видя, че е с къс ръкав.

Въртяха лентата напред и назад почти час, оглеждайки всеки в стометровия радиус. Накрая на Сантос му се доходи до тоалетната. Старки обяви почивка за по цигара. Пушеше на паркинга, когато пейджърът й избръмча. Беше Пел. Тя почувства особена възбуда. Сантос се показа на вратата:

— Готови сме, Каръл.

— Идвам след малко.

Обади се на Пел от колата си и му каза, че Мюлер е открил работилницата на Тенант. След това и двамата запазиха мълчание за известно време. Накрая тя отново проговори:

— Пел, слушай, миналия път ти купи пицата. Тази вечер яденето е от мен.

Помисли, че той ще откаже или че ще й припомни думите й от предната нощ, но той помълча известно време, след което само попита:

— Кога да дойда?

— Какво ще кажеш за седем?

След като затвори, Старки се запита какво, по дяволите, прави. Не беше имала намерение да го кани на вечеря, нито изобщо да се среща с него. Това, което му каза, бе изненадващо не само за агента, а и за самата нея.

Допуши цигарата си и се върна в студиото. Осемнайсетминутният запис им отне почти два часа. Докато гледаха, Старки забеляза и другите ориентири и към края на лентата със задоволство установи, че наистина имат изглед към целия район и почти пълна представа за всичко в радиуса на максималния обхват на дистанционното устройство.

Остана разочарована обаче, защото не успяха да открият човека с бейзболната шапка.

Записът завърши с далечен план на почти целия район. Риджо стоеше до бомбата секунди преди тя да избухне. Бък Дагет беше до микробуса. Паркингът изглеждаше широк и пуст. Старки скръсти ръце и реши, че това търсене е завършило с неуспех.

Сантос изглеждаше отчаян.

— Сигурен бях, че ще е тук. Трябваше да бъде!

— Той е тук, Хорхе. Някъде наоколо. Ако си е свалил шапката или си е запретнал ръкавите, може да е всеки един от тези хора, а ние няма как да го познаем. Със сигурност е някъде там.

Бенъл изглеждаше не по-малко разочарован от Сантос. При целия труд по обработката на лентата искаше и той да има принос в разкриването на престъпника.

— Може да е зад някоя от сградите — предположи той. — Може да седи на тротоара зад някоя кола…

Старки вдигна рамене, но знаеше, че това не е много вероятно. Представителят на фирмата за дистанционни устройства бе казал, че между приемник и предавател трябва да има пряка видимост.

— Все още ли искате копие от касетата? — попита Бенъл.

— Няма да е зле. Може би по-късно отново ще я погледна.

— На домашния ви телевизор образът няма да е толкова ясен.

— В случая яснотата не ни помогна много.

Бенъл направи по едно копие за двамата.

Старки и Сантос се върнаха в Спринг Стрийт, без да проронят нито дума по пътя. Ентусиазмът отпреди три часа бе понамалял, но не и изчезнал. Червения трябваше да е някъде там. Въпросът бе… къде?

Огледалото на Старки

Джон Майкъл Фоулс харесваше всичко в библиотеката на Бевърли Хилс, с изключение на арабите. Независимо как се наричат, араби, иранци, персийци — друго име за проклетите иранци, — иракци, саудитци, пустинни чернилки, дюнни мангали, бели негри или кувейтци, циганите са си цигани. Джон мразеше проклетите камилари не за друго, а защото толкова лесно влизаха в списъка на най-търсените престъпници. Истинските американци като Джон трябваше да се спукат от зор, за да се вредят. Бевърли Хилс гъмжеше от араби.

Джон затвори очи и започна да медитира, за да се освободи от стреса. Представи си, че арабите не се трупат около рафтовете с книги като прелетни скакалци. Не е лесно да си най-опасният човек извън решетките. Трябва да се криеш.

Джон вече знаеше къде да намери остатъка от хексогена и скоро щеше да отиде да го вземе, въпреки че трябваше да изчака ден-два. Тенант поне му помогна с нещо. Джон мразеше такива изхвърлени от обществото, обезпръстени мижитурки, които изобилстваха по целия свят. Те разваляха доброто име на сериозните конструктори на бомби.

След като научи каквото го интересуваше за хексогена, Джон с удоволствие изслуша сведенията за Старки. Тенант я описа като мъжко момиче, каквито Джон харесваше най-много. Затворникът толкова се разприказва, че Джон, без да се усети, започна да му задава допълнителни въпроси и дори погледна албума му, за да прочете статиите за полицайката. След като свърши с Тенант, той се върна в Лос Анджелис и дойде в библиотеката. Прекара няколко часа в четене на стари статии за Старки, потърси нейни снимки. Питаше се дали наистина е била толкова способен сапьор, каквато я описваха вестниците.

Голяма изненада е било това земетресение.

Джон се изсмя с глас, което накара двама иранци да го погледнат.

„Човече — помисли си той, — ако има Господ, той сигурно е много подло копеле.“

Някакво си скапано земетресение.

Това можеше да стане само в Калифорния.

Джон бе възхитен от факта, че Старки е изпаднала в клинична смърт след експлозията и че после са я съживили. Стори му се вълнуващо изживяване. Не можеше да спре да мисли за него. Да бъдеш толкова близо до взрива, да почувстваш цялата енергия, да я усетиш как докосва тялото ти като целувка от отвъдното, да те понесе във въздуха и да те милва.

Помисли, че с Каръл Старки могат да бъдат братя по душа.

След като си тръгна от библиотеката, Джон се прибра в стаята си в хотел „Бел еър“, прекрасно романтично бунгало за по осемстотин долара на вечер, което бе наел с последната си кредитна карта от „Американ експрес“ под чуждо име. Включи се в „Клавдий“. През последните няколко дни се бяха появили доста съобщения за него и за хексогена. В някои от тях се обсъждаше слухът, че Червения стои зад бомбата в Силвърлейк. Това никак не се харесваше на Джон. Сега, като знаеше, че Тенант е казал на Старки и Пел за „Клавдий“, си даде сметка какво става — Старки мислеше, че той е виновен за смъртта на Чарли Риджо и се опитваше да го предизвика. Беше се подлъгала по имитацията. Това дразнеше Джон, но в същото време го възбуждаше. Идеята, че Старки мисли за него и го търси, му харесваше.

Джон прочете новите съобщения и откри, че вече не всички са за него. Имаше много за Старки, в някои от тях се съобщаваше, че бившата сапьорка е водещ детектив в разследването. Явно и тя имаше доста голям кръг обожатели.

Джон отвори последното съобщение.

Тема: Всичко ще излезе на показ

От: КИА

Код на съобщението: 136781.87@lippr

Хванаха Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“. Хванаха Хикс, Маквей и останалите. Ако някой успее да залови Червения, това ще е Старки. Чух, че вече се е опитал да я убие, но не е успял. Ха. В такива случаи човек има само един шанс. Сбогом, Червен.

Джон се почуди какво е накарало КИА да си помисли, че Червения се е опитал да убие Старки. Защо бълваха неверни слухове? Той изключи компютъра намръщен. Тия хора си бяха загубили ума. Старки се превръщаше в звезда, а той… в обикновено сиво човече.

След като се успокои, Джон пак включи лаптопа и се свърза със сайта си в Минесота. Изтегли програмите, които му трябваха, проникна в системата на местната телефонна компания и си записа адреса на Каръл Старки.

* * *

Прозорецът на банята бе със стъкла, наредени като пластинките на щори, зелени и релефни, от ония тесни прозорци, които стигат от пода до тавана и се използват за проветряване от парата. Сигурно беше от петдесетте години. Той изкриви езичетата, които държаха стъклото в рамката, после се зае със свалянето. С първото стъкло винаги бе най-трудно. Той го закрепи с тел, за да не падне, и внимателно го извади с отвертка. След като го свали, бръкна от вътрешната страна, напипа лостчето и вдигна стъклените щори. Сега останалите стъкла щяха да излязат по-лесно.

Джон Майкъл Фоулс свали достатъчно стъкла, за да се образува отвор с височина около шейсет сантиметра, и се промъкна в дома на Каръл Старки.

Пое си въздух. Надушваше миризмата й. Сапун и цигари. Постоя за момент, за да се наслади на усещането. Беше в нейната къща, в нейния дом. Усещаше миризмата й, дишаше въздуха й. Все едно че се е вселил в тялото й.

Първото, което направи, бе да обиколи бързо къщата, за да се увери, че няма кучета, гости или други непредвидени изненади. Шумът от климатичната инсталация го тревожеше — нямаше да чуе, ако колата й спре отвън. Трябваше да побърза.

Отключи задната врата, в случай че се наложи да бяга, после се върна в банята, постави стъклата на местата им и затвори прозореца. След като свърши тази работа, си даде миг почивка. Пое си дълбоко въздух. На полицата в банята бяха натъпкани всевъзможни бурканчета и бутилки: лосион „Алба ботаника“, клечки за уши в един буркан, сапуни, кошничка с прашни шишарки, синя кутия с „Тампакс супер плюс“, четка за зъби в една чаша с емблемата на полицейското управление и смачкана тубичка паста за зъби „Крест“. Огледалото над умивалника бе цялото в петна. Замазката между плочките беше потъмняла от плесен. Каръл Старки явно не полагаше големи грижи за дома си. Това разочарова Джон.

Застана пред огледалото. Усмихна се широко и огледа зъбите си. Взе четката за зъби и я пъхна в устата си. Имаше вкус на „Крест“. На мента. Изтърка зъбите и венците си, погъделичка се по езика, след това върна четката в чашата. Мина през спалнята, погледна през прозореца, за да се увери, че колата й още я няма. Седна на дивана и поглади тапицерията. Представи си, че Старки прави същото, че ръцете им се движат в такт. Всекидневната не беше по-чиста от банята. Джон отделяше голямо внимание на външния си вид и смяташе, че небрежността се отразява зле на характера.

Намери компютъра й на масата в кухнята, модемът бе включен. Точно за компютъра беше дошъл, но не се зае веднага с него, а се върна в спалнята. Там бе тъмно и по-хладно, отколкото в останалата част на къщата. Застана до неоправеното легло. Тази кучка живееше в истинска кочина! Джон знаеше, че това, което прави, е лудост. Че е глупаво, че ако тя го завари тук, трябва или да я убие, или да плати огромна цена за непредпазливостта си. Но, за бога, човече, това беше НЕЙНОТО ШИБАНО ЛЕГЛО! Джон се съблече. Потърка тялото си в завивките, лицето си — във възглавницата. Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да полети. Беше възбуден, но не искаше да го прави сега. Стана от леглото, събра чаршафите, както бяха преди, после се облече и се върна в кухнята.

Джон беше подготвен както за обикновен компютър, така и за „Макинтош“, но остана разочарован, че Старки използва обикновен компютър. Това, както и разхвърляната къща, говореше лошо за нея.

Той включи лаптопа, очаквайки на екрана да се появи обикновеният набор икони, и остана изненадан, когато видя само една. Тогава разбра и се изсмя на глас — Старки си нямаше и хабер от компютри. Явно, когато Тенант им е казал за „Клавдий“, Пел й е осигурил този лаптоп чрез федералните. Тя сигурно дори не знаеше как да го включи.

След броени минути Джон инсталира програмата, с чиято помощ да препише файловете й на своя дискета, после я деинсталира, за да заличи следите си. По-късно, в хотела, щеше да прегледа файловете, за да научи псевдонима й в „Клавдий“.

Беше проникнал в къщата й. Бе научил псевдонима й. Сега можеше да проникне и в съзнанието й.