Робърт Крейс
Ангели на разрушението (21)

18.

Когато стигнаха пред дома на Дагет, пожарникарите от Сан Габриел бяха изгасили огъня. От гаража и задната страна на къщата още излизаше пара, но детективите от шерифството вече бяха започнали огледа. Старки поиска да се присъедини към тях, но командирът на Отряда за обезвреждане на взривни устройства към шерифството отказа да я пусне, преди да бъде откаран трупът. Позволи само на Келсо да мине зад жълтата лента. Дик Лийтън бе пристигнал минути преди тях.

Старки, Марцик и Сантос останаха в предния двор. Хукър не спираше да говори.

— Мислите ли, че се е самоубил? Случва се, когато човек се почувства притиснат, знаете ли?

— Не знам.

— Случва се с много полицаи. Като усетят, че ще ги разкрият, бум и край.

Старки се чувстваше достатъчно зле и без да слуша дърдоренето му и се отдръпна встрани.

— Чудя се дали е убил и жена си?

Марцик сложи ръка на рамото му:

— Хорхе. Млъкни, мамка ти!

Отначало и Старки си помисли за самоубийство, но това можеше никога да не стане ясно, освен ако Дагет не е оставил прощална бележка. Ако нямаше такова нещо, дворът щеше да бъде претърсен, осколките — събрани, и устройството щеше да бъде реконструирано като при всеки друг взрив. Щяха да се опитат да определят времето на експлозията и дали е била случайна, или планирана. Старки смяташе, че в по-голямата си част всичко ще бъде в сферата на предположенията.

Докато чакаше, тя се сети за Пел. Помисли да му изпрати съобщение, но не знаеше какво да му каже, като й се обади. Реши да го забрави за момента. Вече ставаше специалистка в това. В забравянето.

След известно време Келсо се появи иззад джипа на Бък и им махна да отидат при него.

— Колко жертви има?

— Само Бък. Явно Натали не е била вкъщи. Още не знаем дали е излязла преди или след взрива, но колата й я няма.

Старки почувства, че част от напрежението й спада. Опасяваше се, че Бък и Натали са загинали заедно.

Келсо я погледна:

— Засега се предполага, че е самоубийство. Искам да се приготвиш да го приемеш, Каръл. Още не сме сигурни, но така изглежда.

— Защо мислите така? — поинтересува се Марцик.

— Написал е нещо на стената над работната си маса. Боята от спрея още лепне. Не можем да сме сигурни, че е прощална бележка, но има такава възможност.

Старки си пое дълбоко въздух:

— Споменава ли за мен?

— Не. Пише само: „Истината боли“. Нищо друго.

Сътрудниците на съдебния лекар на Сан Габриел закараха една количка със син чувал до микробуса си. Чувалът беше безформен и мокър.

Келсо погледна към гаража:

— Хайде. Можем вече да влезем. Искам да ви предупредя, че вътре всичко е в кръв. Трупът беше жестоко разкъсан. Също искам да ви напомня, че тук не сме в наши води. Детективите на шерифството разговарят с Дик Лийтън, но няма да искат да говорят с нас. Стойте заедно.

— Значи Каръл беше права — отбеляза огорчено Сантос.

Марцик се намръщи:

— Разбира се, че беше права, идиот такъв.

— Надявах се, че… въпреки всичко, което знаем… надявах се да грешим.

Марцик спря и им махна да вървят:

— Давайте. Не искам да гледам кървища. Ще изчакам тук.

Минаха отзад, покрай пожарникарите и сапьорите от Сан Габриел. При други обстоятелства и на друго място Старки щеше да поговори с тях, но сега не им обърна внимание. Дик Лийтън стоеше в задния двор с двама цивилни, за които Старки предположи, че са детективи от шерифството. Келсо и Сантос се присъединиха към тях, оставяйки я сама. Беше им благодарна за това. Не искаше да гледа тези неща, не искаше да си мисли за нещата, за които си мислеше, не искаше да говори с никого. Искаше й се да не е чувала версията за самоубийството, защото сега се чувстваше виновна.

Дворът и постройките бяха мокри. Пожарникарите вече събираха маркучите си. Старки отстъпи от алеята, за да им направи път, и усети, че нагазва във вода. Бяха извадили алуминиевата врата на гаража от пантите, за да не им пречи. В гаража детективите от шерифството ровеха из останките и снимаха също както бяха направили Старки и хората й в Силвърлейк. Въздухът вътре бе влажен, с тежка миризма на изгоряло.

Над работната маса на Бък бе написано със спрей: ИСТИНАТА БОЛИ в червено.

— Вие от Лос Анджелис ли сте?

Старки показа значката си.

— Да. Криминален отдел. Може ли да разгледам?

— Само ни предупредете, ако искате да пипнете нещо.

Тя кимна.

От масата на Бък бе откъснато парче във формата на полукръг, като бодлива корона от трески. От стените стърчаха парчета дърво, като бодли на таралеж. Масата бе почерняла от огъня, изключение правеше само разбитият от взрива край. Нещо се беше ударило в отсрещната стена и бе оставило червена следа. Старки се съсредоточи върху надписа. ИСТИНАТА БОЛИ. Можеше да означава всичко и нищо. Коя истина? Истината, която ще излезе наяве? Истината, че жена му обича друг? Истината, че Пел я е лъгал и я е използвал?

— Какво е било разположението? — попита тя.

— Рано е да се каже.

— Знам, че е рано, но не успях да видя трупа. Вие сте го видели и вероятно вече имате теория.

Детективът заговори, без да прекъсва заниманието си. Явно искаше по-бързо да си свърши работата и да се маха.

— Като се съди по разположението на тялото, предполагам, че е бил наведен над бомбата, тук на масата. Долните му крайници почти не бяха засегнати, ако не броим треските, които се бяха забили в тях. Пораженията са главно в гърдите и корема. Вероятно устройството е било под корема му, когато е избухнало. Ако е самоубийство, предполагам, че е сметнал това за най-ефикасно. Ако е по невнимание, вероятно е пъхал жиците в детонатора. Така го виждам.

Старки се опита да си представи Бък Дагет да свързва детонатора при заредени батерии, но не вярваше точно той да направи такава глупост. Разбира се, не можеше да си го представи и да сглобява бомба, за да убие човек.

Върна се на двора и огледа района. Опита да прецени енергията на взрива. Вратата на гаража бе огъната и Бък Дагет беше сериозно пострадал, но пораженията върху постройката бяха несъществени. Старки предположи, че енергията на взрива не е била повече, отколкото на две ръчни гранати. Достатъчна, но далеч от мощността на бомбата, убила Риджо, или бомбите, с които Тенант е взривявал колите си.

— Старки, ела тук — викна Келсо.

— Момент.

Страничната врата бе изтръгната от пантите и изкривена, което означаваше, че е била затворена. Разбираемо бе Бък да затвори предната врата, за да не го гледат съседите. Нямаше логика обаче да затваря и страничната. Беше работил с отровни вещества.

Старки се върна вътре и пак се обърна към детектива:

— Намерихте ли неизползван експлозив?

— Не. Всичко се е взривило. Търсиха дори с куче, преди да дойде съдебният лекар. Сигурно сте се разминали. Тези кучета вършат голяма работа.

— А ръцете му?

— Бяха си на мястото. Знам, че очаквате да са откъснати, но ако е бил приведен над бомбата, е логично да са останали.

Старки не виждаше логиката. Ако Бък се е самоубил, би трябвало да е притискал бомбата колкото може по-плътно до тялото си, за да е сигурен, че ще умре бързо. Ръцете му би трябвало да са откъснати. Ако е свързвал детонатора и взривът е бил случаен, ръцете му пак трябваше да са откъснати.

— Старки!

Тя излезе на двора при Келсо. Нещо я глождеше. Не преставаше да мисли за червената боя и за твърдението на Червения, че знае кой го имитира. Откъде може да е научил? От Тенант ли?

Двамата детективи от шерифството се казваха Конъли и Джералд. Конъли беше едър мъж със сериозно лице. Джералд имаше празния поглед на човек, който е видял прекалено много насилие. Старки не го хареса.

След като ги представи, Келсо съобщи на Старки, че искат да я разпитат. Размениха си визитни картички и Конъли й каза, че ще я потърси в близките дни.

— Може би има с какво да ни помогнете още сега — каза Джералд.

— Стига да мога.

— Виждали ли сте сержант Дагет по-рано през деня?

— Днес не. Срещах го вчера.

— Забелязахте ли натъртвания и контузии по лицето или главата му?

Старки се спогледа с Келсо.

— Не, нищо подобно. За днес не мога да кажа, но вчера нямаше такива неща.

Джералд посочи лявата част на челото си:

— Дагет имаше оток от тази страна. Чудим се кога го е получил.

— Не знам.

Това започваше да не й харесва. Първо Тенант хвръква във въздуха, сега Дагет се самовзривява. Червения твърди, че знае кой е имитаторът, а откъде ще го разбере, освен от Тенант?

Старки посочи гаража:

— Зарядът не е бил много голям.

Джералд се усмихна лукаво.

— Да бяхте видели трупа.

Старки се направи, че не е чула забележката, и се обърна към Келсо:

— Един от детективите ми го описа, Бари. Дагет е пострадал толкова, защото е бил в непосредствена близост до бомбата, но не смятам, че зарядът е бил голям. Не знам колко точно хексоген е имал Тенант, но със сигурност е бил повече от това.

Келсо присви очи:

— Да не искаш да кажеш, че останалият експлозив е изчезнал?

— Не знам.

Старки излезе да попуши на улицата. Всичко беше свършило, но не съвсем. Тя все си мислеше за подутината на главата на Бък и за ръцете му. Ръцете му трябваше да са откъснати! Тя се зачуди с какво ли се е взривил Тенант и как се е добрал до експлозива. Необходима е огромна енергия, за да откъсне ръцете на човек от раменете. Старки не обичаше въпроси, на които не знае отговорите. Все едно да реконструираш бомба и да намериш жички, които не водят наникъде. Не можеш да ги пренебрегнеш. Жичките винаги водят някъде. Когато става дума за бомби, жичките винаги водят на лошо място. Тя се замисли за Пел.

Марцик се приближи. Поклати глава:

— Много ли лошо беше?

— Не много. Виждали сме и по-лошо.

— Сигурно е било много лошо. Плачеш.

Старки се извърна.

Марцик се изкашля смутено:

— Не исках да гледам. Видяла съм достатъчно кръв за още един живот. Дай една цигара.

Старки я погледна изненадано:

— Нали не пушиш?

— Не съм пушила от шест години. Ще ми дадеш ли, или искаш да ти я платя?

Старки й подаде кутията.

Чуха писъците на Натали, преди да я видят. Тя се опитваше да пробие полицейския кордон в другия край на улицата и да си влезе у дома. Някаква възрастна жена, вероятно съседка, я задържа. Дик Лийтън се затича към нея. Детективите от Сан Габриел щяха да я разпитват за експлозивите и дали Бък е проявявал склонност към самоубийство. Старки почувства облекчение, че не на нея ще се падне задачата да задава тези въпроси. Облекчение, примесено с чувство за вина.

Марцик поклати глава:

— По-лошо не може да бъде.

Старки знаеше, че може. Смачка фаса.

— Бет, върни се с Келсо, става ли? Ще взема колата.

— Къде ще ходиш?

Старки се отдалечи, без да й отговори.

Всички дребни подробности около Пел започнаха да й се изясняват — долнопробният мотел, нуждата му от нея при работата с Полицейската телекомуникационна система и при обмена на веществени доказателства, избухването му при Тенант. Докато караше към мотела, Старки се опита да настрои мислите си, както при обезвреждането на бомба. В такива случаи винаги се бе чувствала, сякаш съзнанието й се отделя от нея. Сякаш попада в друго измерение на безопасно разстояние, за да ръководи тялото като някакъв робот от плът и кръв, лишен от чувства. Вече не й беше толкова лесно да се отдели от чувствата си.

Спря пред мотела и го потърси от мобилния си телефон. След десетото позвъняване телефонният секретар на мотела я попита дали иска да остави съобщение. Старки затвори и уверено влезе във фоайето. Знаеше в коя стая е отседнал Пел, намери я, след което обиколи коридорите, докато открие камериерката. Опита да си придаде любезно изражение, но не беше сигурна, че й се удава:

— Добър ден, аз съм госпожа Пел от стая 112. Съпругът ми е взел и двата ключа, а още не се е прибрал. Бихте ли ми отключили?

— Как ви беше името?

— Пел. П-е-л. Стая 112.

Камериерката, млада латиноамериканка, провери номера на стаята в списъка си:

— Разбира се. Ще ви пусна.

Тя отключи и направи път на Старки да влезе.

Думите на Червения ехтяха в главата й:

„Той те използва, Каръл Старки. Иска да ни насъска един срещу друг.“

На малкото бюро до стената стоеше компютър. Съвсем същият като нейния. Тя го включи. На екрана се появи същата икона. Тя я отвори. Същият пряк път към „Клавдий“.

Старки погледна леглото. Беше разхвърляно, миришеше на пот. През ума й мина: „Сякаш аз съм спала в това легло.“

Претърси стаята. Не знаеше какво търси, нито какво може да намери, но прерови банята, раклата, бюрото и куфарчето му, без да попадне на нищо интересно. Застана в средата на стаята и се опита да реши дали да остане, или да си тръгне. Запъти се към вратата, но спря пред гардероба и претърси дрехите. Във вътрешния джоб на коженото му яке намери найлоново пликче. В него имаше парче метал. Тя отвори пликчето, изтърси парчето в дланта си и видя буквите: ТАРКИ.

Ръцете й изтръпнаха. Няма значение, че буквите са били гравирани от Бък Дагет, за да ги заблуди, че бомбата е дело на Червения. Пел наистина се беше хванал. В „Бариганс“ й бе казал, че е сигурен. Онази нощ, у дома й, докато я притискаше в прегръдките си, е вярвал, че тя е набелязана за жертва. И го беше скрил от нея. Беше я използвал!

— Какво правиш тук?

Пел стоеше на вратата. Лицето му беше бледо, прорязано от бръчки. Приличаше на старец на прага на втория инфаркт. Сега, когато знаеше, че и той е жертва на експлозия като нея, тя почувства състрадание. Каква глупачка!

— Мръсник!

Удари го с юмрук по лицето. От устата му потече кръв.

Старки вдигна парчето метал:

— Къде го намери? При съдебния лекар ли? Още първия проклет ден, след като дойде!

Пел не помръдна. Сякаш дори не беше усетил удара.

— Каръл, съжалявам.

— Какво бях аз за теб, Джак Пел? Примамка? През цялото време си мислел, че е искал да убие мен, и не си ме предупредил. — Тя посочи компютъра: — Използвал си този проклет компютър, за да го насъскаш срещу мен, и не си ме предупредил!

Той поклати глава. Мълчанието му още повече я разгневи:

— Бомбата НЕ Е НА ЧЕРВЕНИЯ! Бък Дагет е убил Риджо и сега Бък е мъртъв!

— Червения е.

Тя отново го удари.

— СТИГА СИ ГО ПОВТАРЯЛ — кресна.

Камериерката се появи в коридора, очите й бяха широко отворени от ужас. Старки опита да се успокои.

— Чарли и жената на Бък са били любовници, затова Бък го е убил. Имаме свидетел в Бейкърсфилд, който е видял Бък при работилницата на Тенант. Оттам е взел материалите за бомбата. Тъкмо щяхме да го арестуваме, когато той се взриви в гаража си със същите тези материали. НЕ Е БИЛ ЧЕРВЕНИЯ.

Пел се промъкна покрай нея и седна на леглото.

— Затова ли дойде? За да ми го съобщиш?

— Не. Знам, че вече не си действащ агент и каква е причината. Съжалявам за очите ти. Наистина съжалявам, Джак, но ти вече си сляп. Дори не виждаш, че причиняваме смърт!

— За какво говориш?

— За Далас Тенант. За Бък Дагет! Не си ли даваш сметка, че може ние да сме привлекли Червения тук и тези хора да са мъртви заради нас?

— Ако е тук, можем да го хванем.

На Старки й стана жал за него.

— Не ти, Джак. За теб играта свърши! Ще кажа на Бари, а той ще информира местното управление на БАТО. Сам ще се оправяш с тях. Искам само да те уведомя, че ще го направя.

Пел я погледна умолително, но тя поклати глава:

— Не ме моли.

— Нямам намерение да те моля за нищо.

— Не ме интересува какво имаш намерение да правиш! Знам само какво си направил! Толкова години се опитвах да потискам чувствата си! Отворих душата си за теб, а ти ме предаде!

— Не е вярно.

— Не ме убеждавай! Не ме интересува дали си изпитвал нещо към мен. Не ми го казвай, защото така ще ми бъде още по-тежко.

Той кимна:

— Знам.

Изричането на тези неща се оказа по-трудно, отколкото си беше мислила. Очакваше той да спори, да се оправдава, а той мълчеше. Изглеждаше сломен и объркан.

— Вярвам, че всеки от нас има едно скрито сърце, дълбоко в себе си, което пази най-съкровените ни чувства. Мисля, че това скрито сърце вижда неща, за които очите остават слепи. Може би моето сърце е видяло, че и ти си наранен като мен. Че сме сродни души. Може би затова си позволих отново да чувствам. Съжалявам само, че не разбрах колко ме лъжеш!

Когато го погледна отново, очите му бяха пълни със сълзи. Тя се извърна. Този момент се оказа много по-труден, отколкото трябваше да бъде.

— Дойдох да ти кажа сбогом, Джак.

Старки постави осколката с името си върху бюрото и си тръгна.

Веднага щом се прибра, Старки се включи в „Клавдий“. В чата имаше четирима души, но никой от тях не беше Червения. Тя не си даде труда да чете какво си говорят. Написа три думи:

Гореща-връзка: Обади ми се.

Останалите й отговориха, но от Червения нямаше и следа.

Гореща-връзка: Знам, че си там. ОБАДИ МИ СЕ!

Прозорецът се появи на екрана. Той я чакаше.

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЧЕРВЕНИЯ?

Старки щракна с мишката, за да го отвори. Разговорът щеше да се води само между двамата. Без свидетели.

Червения: Здрасти, Каръл Старки. Чаках те.

Тя затвори очи, за да се успокои.

Гореща-връзка: Ти ли го уби?

Червения: Много задници съм подпалил през живота си. Бъди по-конкретна.

Гореща-връзка: Знаеш кого имам предвид, гадино! Дагет.

Червения: Оооо! Обичам, когато говориш грубости!

Гореща-връзка: ТИ ЛИ ГО УБИ?

Червения: Сега пък крещим. Няма да ти хареса, ако и аз кресна, маце. Гласът ми е ЕКСПЛОЗИВЕН.

Старки влезе в кухнята, сипа си джин с тоник, глътна два тагамета и опита да запази самообладание.

Върна се при компютъра.

Гореща-връзка: Ти ли го уби?

Червения: Истината ли искаш да чуеш, Каръл Старки? Или искаш да ти кажа това, което очакваш да чуеш?

Гореща-връзка: Истината.

Червения: Истината е нещо реално. Реалните неща се заплащат. Ако ти отговоря на този въпрос, трябва да отговориш на един мой. Съгласна ли си?

Гореща свръзка: Да.

Червения: Истината боли.

Това беше неговият отговор. Беше го написал на стената на Бък Дагет. „Истината боли“.

Тя спокойно написа:

Гореща-връзка: Начукай си го.

Червения: В сънищата си го правя с теб.

Гореща-връзка: Защо го направи?

Червения: Той използва името ми напразно. Предполагам, достатъчно си умна да се сетиш, че той е убил Риджо.

Гореща-връзка: Знам, че той го е направил.

Червения: А това знаеше ли? Когато го очистих, спретваше втора бомба. Смяташе да направи с теб същото, което е направил с Риджо.

Гореща-връзка: Не можеш да си сигурен.

Червения: Той сам ми призна. Секунди преди да го зашеметя, да го просна върху собственото му устройство и да го взривя.

Погледът на Старки се замъгли от сълзи. Тя отпи от джина и избърса очи.

Гореща-връзка: Заради мен ли стана така?

Червения: Да не би да долавям тънка нотка на… вина?

Гореща-връзка: Заради мен с Пел ли стана така? Ние ли те привлякохме тук?

Червения: Аз отговорих вече на въпроса ти. Сега е твой ред.

Старки се поуспокои.

Гореща-връзка: Добре.

Червения: Сигурно вече знаеш, че Пел не е този, за когото се представя. Знаеш, че е от първите ми жертви. Знаеш, че действа противозаконно.

Гореща-връзка: Знам.

Червения: Знаеш, че те използваше.

Старки забави репликата си, за да се успокои:

Гореща-връзка: Казвай въпроса.

Той я остави да чака. Старки знаеше, че иска да я накара да попита пак, но не го направи. Реши, че е по-добре да стои пред компютъра до края на живота си, отколкото да го попита. Писнало й беше да я манипулират.

Най-сетне той не издържа.

Червения: Как се чувстваш, когато разбереш, че човекът, когото обичаш, те използва?

Старки прочете съобщението и не почувства нищо. Знаеше, че той иска да види бурна реакция, но тя нямаше да му достави това удоволствие.

Гореща-връзка: Ще те арестувам.

Червения: Ама че майтап. Ха-ха.

Гореща-връзка: Най-добре се смее този, който се смее последен.

Червения: Вече си свърших работата тук, Каръл Старки. Приятно ми беше да се запознаем. Сбогом.

Старки разбра, че тази нощ няма да има повече съобщения. Загаси компютъра и поседя известно време в тихата къща с цигара в ръка. След това пусна касетката на телефонния секретар, за да прослуша съобщенията, които й бе оставил Пел. Превъртя ги отново и отново, жадна за гласа му. Беше мъчително.