Робърт Крейс
Ангели на разрушението (16)

13.

Старки се опита да не обръща внимание на начина, по който я гледаше Марцик. Тя бе свършила с разпитите на клиентите от перачницата и, разбира се, никой не беше забелязал човека, позвънил на 911. Сега трябваше да пише рапорт, но вместо това седеше със скръстени ръце и гледаше Старки. Вероятно очакваше Каръл да я попита за причината. Старки обаче се правеше, че не я забелязва.

Накрая Марцик не издържа и се приближи със стола си.

— Сигурно се чудиш защо те гледам.

— Не съм забелязала.

— Лъжеш. През цялото време наблюдавам тази самодоволна усмивчица, която не слиза от лицето ти цяла сутрин.

— За какво говориш?

— За тази усмивчица точно под носа ти, тази, от която личи, че си ударила десетката и че си свалила федерален агент.

— Винаги правиш от мухата слон:

Марцик се ухили:

— ЗНАЧИ СЪМ ПРАВА!

Всички детективи в залата вдигнаха глави и ги изгледаха. Старки потъна в земята от срам.

— Не си права. Нищо такова не е станало.

— Не може да не е станало нещо. Не съм те виждала в такова добро настроение, откакто те познавам.

Старки се намръщи:

— Значи промяната е дошла навреме. Опитай и ти.

Марцик се изсмя и се отдръпна отново към бюрото си.

— Каквото и да е предизвикало тази усмивка на лицето ти, бих искала да го опитам. Даже ще повторя.

Докато Марцик още се подхилкваше, телефонът на Старки иззвъня. Беше Джанис Брокуел от лабораторията на БАТО в Роквил:

— Здравейте, детектив. Обаждам се по въпроса, който обсъждахме.

— И какво?

— От седемте експлозии, които се приписват на Червения, имаме шест запазени капачки, от общо двайсет и осем, използвани в устройствата. Изследвах и шестте и установих, че при всички изолационната лента е увита по часовниковата стрелка.

— Всичките са навити в една посока, така ли?

— Да, по часовниковата стрелка. Също трябва да ви кажа, че шестте капачки са от пет различни устройства, взривени в три града. Мисля, че това е важно, детектив. Ще го включим в профила на Червения в Националния архив и ще го доведем до знанието на всички агенти. Ще ви изпратя копие от доклада си.

Дланите на Старки се овлажниха от студена пот, сърцето й заби лудо. Ако всеки път Червения навиваше лентата в една посока, защо при бомбата от Силвърлейк беше в обратната?

Искаше й се да закрещи, за да съобщи новината на Хукър и Марцик.

— Хубава работа свършихте, детектив Старки — добави Брокуел. — Благодаря за съдействието.

Старки затвори телефона. Чудеше се какво да прави. Беше развълнувана, но не искаше да прибързва. Посоката на навиване на изолационната лента бе дреболия, но сега й се струваше страшно важно. Не съвпадаше с профила на Червения. Тази разлика означаваше, че бомбата от Силвърлейк не е като другите.

Старки отиде при кафемашината, сипа си кафе, после се върна на бюрото си. Червения бе умен. Знаеше, че устройствата му са изследвани, че данните за тях се обменят между отделните полицейски управления. Знаеше, че федералните, щатските и местните криминалисти ще му създадат профил. Част от удоволствието му идваше от мисълта, че е по-умен от хората, които го преследват. Затова гравираше имена на бомбите си, затова убиваше специалисти по обезвреждането, затова бе поставил лъжливото устройство в Маями. Харесваше му да си играе с тях, а какъв по-добър начин да ги обърка от промяната в някоя малка подробност в устройството на бомбата? Просто да създаде смут сред детективите, да накара такива като Старки да се съмняват.

Ако бомбата е различна от другите, човек трябва да си зададе въпроса: „Защо?“. А най-очевидният отговор беше най-страшен: „Защото е създадена от друг човек.“

Старки искаше да го обмисли добре. Искаше да е напълно сигурна, преди да го съобщи на Келсо.

— Хей, Бет?

Марцик вдигна глава.

— Излизам за няколко минути. Ако някой ме търси, да ми изпрати съобщение на пейджъра.

— Добре.

Старки запали цигара и отиде през няколко преки, във „Филипс“. Знаеше много за бомбите и за тези, които ги създаваха. Реши, че Червения не би променил начина си на работа дори за да заблуди полицията. Той прекалено много държеше на славата си: нямаше логика да всява смут сред криминалистите. Той искаше да знаят за него. Всичко в действията му показваше, че иска полицията да е сигурна, че си има работа точно с него.

Червения не искаше да оставя съмнение, че той е победителят.

Във „Филипс“ Старки си взе кафе, седна на една празна маса и запали нова цигара. В ресторанта пушенето бе забранено, но нямаше много клиенти и никой не й направи забележка.

„Не аз убих Чарли Риджо.“

Федералните разполагаха с много свидетелски описания на човека от библиотеката в Маями и всички те, както и по-ранните, определяха възрастта на Червения между двайсет и пет и трийсет години. Лестър Ибара и наемателят в къщата на Тенант пък твърдяха, че са видели мъж около четирийсетте. Ако бомбата не беше направена от Червения, значи бе дело на другиго, на някого, който е искал да излезе, че е работа на Червения. Старки най-сетне се престраши да си каже наум думата, която отдавна се въртеше в главата й: „имитатор“.

Имитаторите се срещат доста често в случаите със серийни убийци и серийни изнасилвани. Като слушат постоянно новините за такива престъпления, някои хора си мислят, че могат да извършат безнаказано някое убийство, замаскирвайки истинските си намерения като безумна страст за отнемане на човешки живот или непреодолима омраза към жените. Извършителят почти винаги се заблуждава, че мотивът му — често отмъщение, парична изгода или отстраняване на съперник — ще мине незабелязано между другите такива деяния. В повечето случаи обаче имитаторът не знае всички подробности за престъпленията, защото те се пазят в тайна. Известно му е само написаното във вестниците, а то винаги е неточно.

Този имитатор обаче знаеше всички подробности за бомбите на Червения, с изключение на едно, което не бе намерило място в докладите от анализите на устройствата — посоката, в която Червения навиваше лентата.

Старки загледа как димът бавно се носи във въздуха. Насоката на мислите й започваше да я тревожи. Хората, които знаеха точното устройство на бомбите на Червения, бяха малко.

Полицаи.

Сапьори.

Старки въздъхна.

Трудно й беше да си го помисли. Убиецът на Чарли Риджо е бил в радиус от сто метра от бомбата. Беше наблюдавал как Риджо пристига на мястото, как си слага предпазния костюм, изчакал го бе да се приближи до устройството. Знаел е кого точно иска да убие. През двете и половина години работа по случаи на бомбени заплахи тя бе провела двайсет и осем разследвания и в нито едно от тях не беше попадала на хора, запознати с подробностите за бомбите на Червения.

Старки пусна фаса в кафето. Огънчето изгасна с остро изсъскване.

Извади мобилния си телефон и се обади на Пел:

— Пел? Трябва да се видим.

— Тъкмо мислех да ти се обадя. Тази сутрин говорих с Бъргън.

Уговориха се да се срещнат в „Бариганс“. Старки копнееше толкова силно да го види, че сама се изненада от себе си. През нощта и сутринта на няколко пъти се замисли дали не се влюбва, но реши да не прибързва с изводите и да внимава. Последните три години бяха оставили голяма празнота в душата й. Време беше да я запълни. Но си напомни да не бърка емоционалния копнеж с любов, да не превръща приятелството и вниманието в нещо, което не са.

В „Бариганс“ завари обичайната тълпа детективи от Уилшър и Рампарт, както и групичка агенти от Специалните служби, които се бяха усамотили в единия край на бара. Дори в десет сутринта тук беше пълно с ченгета. Старки надникна през вратата, забеляза Пел на същата маса като при първата им среща тук и усети, че се вълнува.

— Благодаря, че дойде. Наистина се налага да поговорим.

Той се усмихна, очевидно се радваше да я види. Изглеждаше щастлив. Старки се надяваше тя да е причината.

— Джак, време е да поемеш случая — каза бавно.

Той се усмихна, както се усмихва човек, когато мисли, че се шегуват с него, но не е съвсем сигурен:

— Какви ги говориш?

Не й беше леко да го каже:

— Говоря за теб, за БАТО. Трябва да поемете разследването на убийството на Чарли Риджо. Не мога да продължавам, Джак. Няма да се справя. Смятам, че в инцидента в Силвърлейк е замесено лосанджелиското управление.

Той хвърли бърз поглед към бара, сякаш се опасяваше да не ги подслушват:

— Смяташ, че Червения е някой от вашите?

— Не смятам, че това е дело на Червения. Мога да прескоча Келсо и да се обърна направо към Паркър или към „Вътрешно разследване“, но ми трябват още доказателства.

Пел се наведе и я хвана за ръката, Това я окуражи. Странно как човек може да черпи енергия само от докосването на някой приятел.

— Чакай. Задръж топката. Тази сутрин говорих с няколко души за Бъргън. Снощи, точно когато ми се обади, е бил с клиенти. Говорила си с Червения, Каръл. Пипнахме го!

— Той знаеше псевдонима ми! Знаеше, че Гореща-връзка е Каръл Старки. Откъде е разбрал?

— Не знам — колебливо отвърна Пел.

— Твърди, че не той е убил Чарли Риджо. Каза, че знае кой го е направил.

Пел я изгледа изпитателно:

— Затова ли е цялата тази работа? Той ти казва, че не е убил Чарли Риджо, и ти му вярваш?

— Бомбата от Силвърлейк не е негова.

— И това ли ти го каза той?

— Това ми го казаха от лабораторията на БАТО в Роквил.

Тя му разказа за наученото от Джанис Брокуел и за различието между бомбата от Силвърлейк и всички останали бомби на Червения.

Пел нервничеше, не сваляше поглед от специалните агенти.

— Това е една проста изолационна лента!

Звучеше раздразнено. Тя заговори по-настойчиво:

— Грешиш, Джак, това е веществено доказателство и то показва, че тази бомба е различна. И разликата не е известна на никого, защото този факт никога не е бил отразяван в материалите за предишните експлозии. Всяка друга подробност може да се намери в полицейските доклади. Гравирал е името на Риджо на тръбата, за да си помислим, че е Червения.

Пел отново се извърна към бара. Това я накара да почувства самота, която я смути и разтревожи.

— Това е Червения. Повярвай ми, Старки, Червения е. Трябва само да продължим да работим и ще изкараме мръсника наяве. Не се оставяй да те заблуди!

— Хората от библиотеката в Маями описват мъж около трийсетте. В другите свидетелски показания също се говори за млад мъж. Тук, в Лос Анджелис, обаче имаме две описания на човек около четирийсетте.

— Червения постоянно сменя външния си вид.

— По дяволите, Пел, трябва да ми помогнеш!

— При всяко разследване излизат най-различни противоречиви улики. Не съм виждал разследване, при което да няма. Попаднала си на някакви дреболии и се опитваш да преобърнеш всичко с краката нагоре. Тук си имаме работа с Червения, Каръл. За него трябва да мислиш. Него трябва да хванем.

— Отказваш да ми помагаш, така ли?

— Искам да ти помогна, но си тръгнала по грешна следа. Имаме работа с Червения. Той го е направил. Имай ми доверие, моля те.

— Толкова си заслепен от тоя Червен, че не искаш да видиш фактите.

— Това е дело на Червения. Затова съм тук, Старки. Заради Червения.

Топлите чувства се стопиха. Беше й се сторило, че той изпитва същото затруднение като нея, но сега й стана ясно, че не е така.

Отново остана сама. И какво от това, нали беше така от три години!

— Пел, грешиш.

Старки излезе от бара и се върна на Спринг Стрийт.

— Хук, при теб ли е дневникът на разследването?

Хукър вдигна глава. Погледът му бе замъглен от взиране в бумагите:

— А, ти не беше ли излязла?

— Върнах се. Искам да видя дневника.

— При Марцик е. Виж на бюрото й.

Старки намери дневника на бюрото на Марцик и го взе. Имаше списък на полицаите, присъствали на паркинга при смъртта на Риджо. Виждаше й се невероятно да търси убиеца в този списък. Всички тези хора бяха приятели и колеги от години.

— Намери ли го?

Гласът на Хукър я стресна и тя затвори рязко дневника. Опита се да скрие притеснението си.

— Да. Благодаря.

— При Марцик беше, нали?

— Да, на бюрото й.

В списъка бяха имената на хората от Отряда за обезвреждане на взривни устройства, а също и на полицаите, пристигнали първи на местопроизшествието. Бък, Чарли, Дик Лийтън и петима други членове на отряда. Осмина от общо четиринайсет. Също тя, Хукър, Марцик и Келсо. Униформени полицаи и детективи от „Рампарт“. В списъка не беше отразено само кога са пристигнали всички тези хора и кой друг може да е бил там, скрит или дегизиран.

Старки си преписа имената, после върна дневника на бюрото на Марцик.

Движението към Глендейл бе много натоварено. Старки през цялото време не престана да се пита дали действията и решенията й са правилни, както по отношение на Риджо, така и за Пел. Нямаше опит с убийствата, но знаеше основното правило при такива разследвания — да се търси връзка между убиец и жертва. Трябваше да се поинтересува от живота на Чарли Риджо и ако има късмет, щеше да попадне на някаква следа към убиеца. Мисълта за Пел не й даваше мира. Искаще да му се обади, искаше той да й се обади.

Старки спря на служебния паркинг, но не слезе от колата. Загледа се в тухлената фасада на отдел „Взривни устройства“, огряна от обедното слънце. Паркингът, големите тъмни микробуси, веселите техници с черните им работни костюми, всичко й изглеждаше променено. Внезапно се намери изправена пред картина като тези, които й описваше Дана. От една страна виждаше образите на полицаи, а от друга — лицата на престъпници и убийци. Старки загледа постройката и се запита дали не си е загубила разсъдъка. Имаше обаче само две възможности: или да е права за лентата, или да греши. Надяваше се да греши. Остана в колата с цигара в ръка, гледайки постройката, която чувстваше като свой дом, и си даде сметка, че ако греши, трябва да намери доказателства за това.

— Какво правиш тук, маце?

Старки подскочи като ужилена:

— Стресна ме.

— Мислех, че си ме забелязала. Ще се поразходиш ли с мен, или имаш работа?

Дик Лийтън се усмихваше добронамерено, като грижовен батко. Тя слезе и тръгна с него, защото не знаеше какво друго да прави.

— Разчистихте ли вече бюрото на Чарли? — попита го.

— Бък събра всичко, за да го изпрати на техните. Чарли има две сестри, знаеше ли?

Старки не искаше да говори за сестрите на Риджо, нито да се разхожда с Дик Лийтън, който я беше посещавал всяка вечер, докато лежеше в болницата.

— Не, не знаех. Слушай, Дик, нещата на Чарли тук ли са още?

Лийтън не беше наясно. Попита я защо се интересува. Беше сигурна, че той ще усети лъжата, но каза:

— Не знаех за сестрите. Виж, като разследваш такова нещо, се съсредоточаваш само върху случая, а забравяш човека. Исках да погледна нещата му, за да придобия по-добра представа за него.

Лийтън не отговори. Влязоха в оперативната зала. Ръс Дейл й показа кашона с нещата на Риджо под бюрото му. Шкафчето на загиналия също беше изпразнено, дрехите и тоалетните му принадлежности — прибрани в кашона. Готови да бъдат изпратени на сестрите му.

Старки се усамоти с кашона в съблекалнята. Бък не беше пропуснал нищо от вещите на Риджо. Моливите и химикалките му бяха вързани с ластик и сложени в една чаша за кафе с емблемата на лосанджелиското полицейско управление. Няколко снимки бяха пъхнати между две списания за яхти и един роман на Джеймс Патерсън. Старки разгледа снимките: на една Риджо караше мотоциклет, на друга стоеше в униформа на морски пехотинец, на други три позираше до убит елен. Спомни си, че Риджо беше ловец и често се хвалеше, че стрелял по-добре от двама приятели от Отряда за бързо реагиране, с които ходеше на лов всяка година. Запита се дали някой от тях няма мотив да го убие. Цивилните дрехи, с които Риджо вероятно бе дошъл на работа в деня на смъртта си, бяха сгънати внимателно и поставени върху останалите неща. Един клетъчен телефон „Моторола“ беше увит в някаква черна фланелка, за да не се повреди. Старки потърси портфейла му сред дрехите, не го намери и реши, че вероятно е бил в работния му костюм, когато е загинал. Или още го пазеха при съдебния лекар, или вече го бяха изпратили на роднините. Старки свърши с огледа за по-малко от десет минути. Беше се надявала да намери календар или бележник, от които да получи представа за живота на Риджо през последните няколко месеца, но в кашона нямаше нищо такова. Изненада се колко малко лични вещи е държал в службата.

Тя върна кашона в оперативната зала и го пъхна под празното бюро.

Ръс Дейл й кимна вяло:

— Тъжна история, нали?

— Винаги е така, Ръс. Насрочиха ли вече погребението?

— Не знам. Съдебният лекар още не е освободил трупа.

Това не й беше известно. Толкова бе заета с разследването, че дори не се беше поинтересувала.

Дейл отново приведе широките си плещи над бюрото и се зае за работа. Под късата му сива коса личаха дълбоките бръчки по врата му. Той беше най-възрастният от сержантите и с най-дълъг стаж в отряда. Предната година в отряда прехвърлиха един полицай на име Тим Уидърс от МЕТРО — елитния униформен отряд. Уидърс бе наперен младок и настойчиво наричаше Дейл „Вуйчо“, въпреки че Ръс изрично го беше помолил да не му вика така. Продължи, докато една сутрин сержантът не хвана младежа на паркинга. Един удар бе достатъчен, за да го зашемети. След инцидента Уидърс се върна в МЕТРО и вече не наричаше никого „Вуйчо“.

— Ръс?

Той я погледна.

— Ти беше ли в Силвърлейк, когато стана всичко това?

— Бях си вкъщи.

— Винаги когато се случи такова нещо, на човек му се иска да е бил там. Сякаш е можело да го предотврати по някакъв начин.

— И ти ли чувстваш същото?

— Да.

— Добре ли си, Каръл? Изглеждаш, като че нещо те измъчва.

Старки забърза към вратата. Изведнъж я обхвана необясним страх, сякаш бе попаднала сред цяла тълпа убийци. Ядоса се сама на себе си за това чувство. Ръс Дейл имаше щастлив брак, четири деца и девет внуци. Снимките им изпълваха цялото му бюро. Абсурдно беше да си мисли, че може той да е убиецът на Риджо.

— Каръл?

Тя избяга навън, без да се обръща.