Робърт Крейс
Ангели на разрушението (6)

5.

На следващата сутрин Марцик мина през оперативната зала на Криминалния отдел като срамежлива студентка, която предава контролното си. Раздаде на всички копия от скицата, направена според описанието на Лестър Ибара. Келсо, който последен видя рисунката, се намръщи.

— Тук няма нищо интересно. Само си загубихме времето с този твой свидетел.

Марцик, която и без това беше разочарована, явно се обиди:

— Е, не съм аз виновна. Не вярвам Лестър изобщо да е видял нещо. Поне не лицето.

Келсо се приближи до бюрото на Старки със скицата в ръка. Тя извърна очи, надявайки се нито той, нито Марцик да забележат колко са зачервени. Сигурна беше, че отдалече мирише на джин, затова се стараеше, когато разговаря, да не им дъха в лицата.

— Прилича на призрак — изкоментира тя.

— Същински Каспър — съгласи се мрачно Марцик.

На скицата се виждаше бял мъж около четирийсетте с четвъртито лице, скрито зад тъмни очила и бейзболна шапка. Носът му не беше нищо особено, нито по форма, нито по размер, също и устните, ушите и брадичката. Ако свидетелят не е видял нищо отличително, портретът на заподозрения прилича на всеки срещнат минувач. Детективите наричат такива портрети „призраци“, защото в тях не се вижда нищо.

Келсо поклати глава и въздъхна дълбоко. Според Старки държанието му беше отвратително.

— Никой не е виновен, Бари. Още разпитваме клиентите, които са ходили в перачницата горе-долу по същото време. Портретът ще се допълни.

Марцик кимна, окуражена от подкрепата на Старки, но Келсо не изглеждаше впечатлен.

— Снощи ми се обади заместник-началник Морган. Интересуваше се как върви разследването. Скоро ще поиска да види доклад.

Старки усети как слепоочията й запулсираха.

— Ще му покажа каквото поиска. Няма проблем.

— Не иска да гледа теб, Каръл, иска факти, развитие.

Търпението на Каръл Старки се изчерпи.

— Какво искаш да направя, Бари, да си извадя извършителя от задника? — кресна тя.

Келсо стисна зъби:

— Това може би ще помогне. Той предложи да информираме БАТО, ако открием нещо. Помисли по този въпрос.

И се вмъкна в кабинета си.

Главоболието й стана нетърпимо. Миналата нощ бе пила много. Ядосваше се от постоянното присъствие на Пел в сънищата й, въпреки че го отдаваше само на стреса. Взе два аспирина и един тагамет.

— Келсо е грубиян — каза Марцик. — Мислиш ли, че се държи така с нас, защото сме жени?

— Не знам, Бет. Слушай, не се тревожи за скицата. Пел има още три, които ще ни предостави. Ще ги покажем на Лестър. Може нещо да изскочи.

Марцик продължаваше да стои до нея. Старки реши да вземе още един ментов бонбон, но не искаше да го прави в присъствието й.

— Въпреки че Лестър не е видял лицето, за шапката и дългите ръкави е сигурен — продължи Марцик.

— Добре.

— Уредих днес следобед да дойде и да погледне записите. Ти видя ли нещо интересно снощи?

Старки се облегна назад, за да се отдалечи от Марцик.

— На близкия план — нищо. Всичко е толкова тъмно, че нищо не се вижда. Мисля, че ще се наложи да ги обработят, за да видим нещо повече.

— Ще се заема с това, ако искаш.

— Вече говорих с Хукър. Той е носил и преди записи за обработка, когато работеше с отдел „Грабежи“ в Холенбек. Слушай, трябва да проверя мрежата, би ли ме оставила за малко? Ще говорим по-късно.

Марцик кимна, но не се отмести. Изглеждаше, сякаш иска да каже още нещо.

— Каръл, виж, искам да ти се извиня за вчера. Държах се като кучка.

— Няма нищо. Благодаря, че го казваш, но наистина няма защо. — Цяла нощ мислих за това и реших, че трябва да ти се извиня. — Добре. Благодаря ти. Не се притеснявай.

— Да. Келсо е такъв грубиян…

Марцик взе скицата и се върна на бюрото си. Старки я изпрати с поглед. Понякога Марцик наистина успяваше да я изненада.

След като Марцик й обърна гръб, Старки лапна нов ментов бонбон, после отиде да си налее кафе. На връщане към бюрото си провери отново Националната полицейска телекомуникационна система. Този път имаше резултат.

От Калифорнийското щатско шерифство докладваха, че Далас Тенант, трийсет и две годишен бял мъж, в момента изтърпявал наказание в Калифорнийския щатски затвор „Атаскадеро“, затвор за престъпници с психически увреждания. Преди две години Тенант взривил три бомби с хексоген. Старки се усмихна доволно. Хексогенът е рядък експлозив. Три бомби означаваше, че Тенант е имал достъп до големи количества от взривното вещество. Тя разпечата преписката. Беше направена от някой си сержант-следовател Уорън Мюлер от отдел „Взривове и палежи“ на шерифството, работещ в участък Сентрал Вали в Бейкърсфилд. Старки се върна на бюрото си, намери номера на Сентрал Вали в полицейския телефонен указател и се свърза с отдела.

— „Взривове и палежи“. Хенъси на телефона.

— Може ли да говоря с Уорън Мюлер?

— Да, тук е. Изчакайте.

Когато Мюлер се обади, Старки се представи като полицай от Лос Анджелис. Мюлер имаше приятен глас с гъгнив акцент, характерен за Сентрал Вали. Старки реши, че е израснал близо до някой от тамошните консервени заводи.

— Интересувам се от един престъпник, когото вие сте арестували. Далас Тенант.

— А, да. На почивка е в „Атаскадеро“.

— Да. Обаждам се, защото получих преписка, в която се казва, че е направил три взривни устройства с хексоген.

— За три имаме сведения, да. Може да са били и повече. Купувал крадени коли от някакви хлапета, за по хиляда кинта, после ги закарвал в пустинята, за да ги взриви. Първо ги поливал с бензин, за да се запалят. Ненормалникът се кефел да ги гледа как хвръкват във въздуха. Взривил е и четири-пет дървета, но за това е използвал тротил.

— Интересувам се от хексогена. Знаете ли откъде си го е набавял?

— Твърдеше, че купил сандък с откраднати противопехотни мини от някакъв, когото срещнал в един бар. Пълна глупост! Предполагам, че по-скоро го е купил от ония наркопласьори велосипедисти, но не успяхме да го накараме да пропее.

Старки знаеше, че по-голямата част от бомбените удари са част от войните за територия между конкуриращи се пласьори на метамфетамин, много от които се придвижват с велосипеди. Лабораториите за получаване на метамфетамин са истински химически бомби. Затова, когато един пласьор иска да елиминира друг, просто взривява лабораторията му. Когато работеше като сапьор, Старки се беше сблъскала със стотина такива случая.

— Значи смятате, че все още някой продава хексоген?

— Ами, възможно е, но не знам със сигурност. Никога не сме имали заподозрян в такава дейност. Хванахме само Далас, който взривяваше проклетите коли. Този човек е типичен откачен бомбаджия без никакъв друг смисъл в живота. Все пак не се огъна, признавам му го. Откъдето и да си го е набавил, не пропя.

— Когато го арестувахте, разполагаше ли с още хексоген?

— Не открихме нищо. Твърдеше, че правел бомбите вкъщи, но там не намерихме никакви улики. Живееше в една мизерна дупка тук при консервения завод, но нямаше дори пиратка. Не намерихме никакво доказателство, че е притежавал онези мини, които твърдеше, че е купил.

Старки се замисли над тази информация. Правенето на взривни устройства е начин на живот за такива откачени типове като Далас Тенант. Това е тяхната страст и те винаги имат специално място, където изработват устройствата, както всеки човек си отделя специално помещение, за да се занимава с хобито си. Може да е килер, стая, гараж, но винаги имат място, където да съхраняват материалите и да практикуват любимото си занятие. Такива места се наричат на полицейски жаргон „работилници“.

— Трябва да е имал работилница.

— Да, мисля, че е използвал едно помещение заедно с човека, който му е продавал хексогена, и когато хванахме Далас, Другият се е изнесъл. Но това е лично мое мнение.

Старки си записа, но не й се вярваше много да е така. Бомбаджиите са самотници, обикновено с ниска самооценка и чувство за непълноценност. Често са извънредно срамежливи и почти никога не поддържат връзки с жени. Нямат навика да работят заедно. Старки подозираше, че Тенант не е издал работилницата си, защото не е искал да изгуби играчките си. Както при всички хронични случаи той е виждал експлозиите насън и вероятно сега прекарваше по-голямата част от времето си в мечти за бомбите, които ще изработи и взриви, щом излезе на свобода.

Старки затвори тефтерчето си:

— Добре, сержант, мисля, че това ми е достатъчно. Благодаря за услугата.

— Няма защо. Мога ли да ви попитам нещо, Старки?

— Разбира се.

Той се поколеба. Старки се досети какъв ще е въпросът и стомахът й се сви.

— Нали сте от Лос Анджелис и така нататък… да не би да сте същата Старки, която пострада при една експлозия?

— Да. Аз съм. Вижте, тук разполагам само с преписката от шерифството. Бихте ли ми изпратили по факса материалите от разследването по случая „Тенант“?

— По случая в Силвърлейк ли работите?

— Да.

— Разбира се, ще ви ги изпратя. Само няколко страници са. Още сега ще ги пусна.

— Благодаря.

Старки му даде номера на факса си, без да му остави възможност за други въпроси. Винаги се отнасяха така с нея, особено сапьори и детективи, разследващи инциденти, свързани с взривове, хора, които постоянно живееха на ръба, но никога не го бяха преминавали. Сякаш изпитваха някакво благоговение пред нея.

Старки си доля кафе, запали цигара и се присъедини към трима детективи от отдел „Бягства“, които вече пушеха на стълбището. Бяха яки младежи с къси коси и гъсти мустаци. Все още обичаха професията си, бюрократичните спънки още не бяха успели да убият ентусиазма им, както при повечето полицаи, когато осъзнаят, че трудът им отива напразно. Тези тримата сигурно си тръгваха от службата около два следобед, за да отидат да блъскат в тренировъчната зала на Полицейската академия в Чавес Равин. Личеше си по яките им бедра и предмишници. Те се усмихнаха, Старки им кимна в отговор. Продължиха разговора си, без да й обръщат внимание. Тази сутрин бяха арестували член на някаква латиноамериканска банда в Игъл Рок. Задържаният се славел като изключително опасен престъпник и бил обявен за издирване за въоръжени грабежи и нанасяне на тежки телесни повреди. Хванали го да се крие под някакво одеяло в един гараж. „Изключително опасният“ престъпник наквасил толкова обилно гащите от страх, че те отказали да го пуснат в патрулната кола, докато не намерили найлонов плик, върху който да седне. Старки послуша тримата полицаи, докато си припомняха моменти от преследването, после смачка фаса си и се върна при факса. Беше изслушала поредната полицейска история. Една от хилядите. Винаги завършваха добре, освен ако полицаят не е получил куршум в главата или не е заловен в незаконна дейност.

На факса я чакаше докладът на Мюлер.

Старки го изчете на бюрото си. Тенант бил арестуван за подпалвачество и притежаване на незаконни експлозиви още като осемнайсетгодишен. Съдът два пъти му налагал психиатричен надзор. Старки знаеше, че арестите вероятно са започнали по-рано, но не са записани в досието, защото досиетата на малолетни се засекретяват. От бележките на Мюлер се разбираше, че Тенант е загубил два пръста на лявата си ръка при инцидент с експлозив още от детските си години.

В доклада беше отразен и разпитът на млад крадец на коли на име Робърт Кастильо, който откраднал две от трите коли, взривени от Тенант. Снимките на взривените коли също бяха приложени. Мюлер бил извикан в спешното отделение на Пуританската болница в Бейкърсфийлд, където заварил Кастильо с чистачка от кола, забита в бузата. Злополучният крадец доставил на Тенант „Нисан Станца“ последен модел и очевидно не се беше отдалечил на безопасно разстояние при експлозията. Бил докаран в болницата от приятели. Старки прочете материалите от разпита. Нещо й подсказваше, че Тенант още е поддържал работилницата си, когато са го арестували. Реши да поговори с него.

Откри телефонния номер на „Атаскадеро“, обади се и поиска да говори с офицера за свръзка на затвора. Полицаите не могат да разговарят с престъпниците когато си поискат. Всеки затворник има право на адвокат, който може да го посъветва да откаже срещата. „Атаскадеро“ беше прекалено далеч, за да се разкарва напразно.

— Имате затворник на име Далас Тенант. Предполагам, че може да ми даде информация за един случай, по който работя в Лос Анджелис. Бихте ли го попитали дали ще приеме да говори с мен без адвокат?

— Ако иска адвокат, ще говорите ли с него?

— Да, но искам първо да пробвам без. Бихте ли ми съобщили и името на адвоката му?

— Добре.

По говора на мъжа от другата страна на линията личеше, че си води записки. Като фон се чуваше нежна музика.

— Кога искате да го видите, детектив?

Старки погледна часовника на стената и си помисли за Пел:

— Още днес. Да кажем, около два.

— Добре. Той ще поиска да разбере за какво ще го разпитвате.

— За възможностите да се намери един експлозив — хексоген.

Офицерът за свръзка си записа номера й и обеща да се обади веднага щом уреди нещата.

След като затвори, Старки си наля ново кафе и седна на бюрото си, за да обмисли ситуацията. Правилникът на лосанджелиското полицейско управление изискваше детективите винаги да работят по двама, но Марцик разпитваше свидетели, а Хукър се занимаваше със записите. Старки си помисли за Пел. Нямаше причина да му се обажда, нямаше причина да го известява, докато не открие нещо.

Въпреки това извади визитната картичка и набра номера.

Старки написа молба за прехвърляне на веществени доказателства и я изпрати по факса в районния център на БАТО в Маями. После слезе във фоайето да изчака Пел. Пътуването от Лос Анджелис до „Атаскадеро“ щеше да им отнеме малко повече от три часа. Мислеше, че Пел ще поиска той да кара, както повечето мъже, но той не пожела. Вместо това каза:

— Ще използвам времето да прочета материалите по случая „Тенант“. След това можем да обсъдим план за действие.

Пак с неговите планове за действие!

Тя му даде доклада и потегли. Излязоха от града на север покрай океана, по магистрала „Вентура“. Агентът зачете мълчаливо. Докато той свърши с шестте страници, на Старки й се стори, че е минала цяла вечност. Тишината я дразнеше.

— Колко още ще се мотаеш, Пел?

— Искам да го прочета няколко пъти. Това е полезна информация, Старки. Ще ни помогне. Така можем да открием източника на хексоген.

— Нека се разберем! Не искам да си сменяме ролите.

Той я изгледа озадачено:

— Какви роли?

— Мислиш, че си тук, за да ме съветваш. Това обаче не ми е нужно. Идваш, започваш да ми обясняваш какво да правя и очакваш да те гледам с отворена уста. Няма да стане!

— Просто изказах мислите си.

— Искам само да си изясним нещата. Не си въобразявай, че ще ти сервирам кафе в леглото.

Пел пак я изгледа, след това отново насочи вниманието си към доклада:

— Говори ли с полицая, извършил ареста?

— Да. Мюлер.

— Може ли да науча какво ти е казал, или смяташ, че искам прекалено много, като например кафе със сметана?

— Нямам намерение да се карам с теб. Просто исках да си изясним отношенията.

Тя му разказа накратко разговора си с Мюлер. Пел гледаше мълчаливо променящия се пейзаж. Старки се усъмни, че изобщо я слуша. След края на обясненията й обаче той отново прегледа доклада и поклати глава:

— Мюлер не е прав, че Тенант няма работилница. Според този доклад Тенант е купувал крадени коли, за да ги взривява. Три коли — три експлозии. Автокрадецът…

— Робърт Кастильо.

— Да, Кастильо. Кастильо твърди, че Тенант искал да открадне четвърта кола. Нямаше да иска друга кола, ако нямаше достатъчно хексоген, за да я взриви. Или поне е знаел откъде да си го достави.

Старки стисна по-силно кормилото.

— И аз така си помислих.

Пел вдигна рамене и остави доклада.

Забележката й прозвуча неубедително. Старки се беше сетила за това и й се искаше да го беше казала гласно преди Пел. Сега излизаше, че той пръв е открил слабото място в показанията на Тенант.

— Каза, че от Маями ще ти изпратят скици на извършителя. Получи ли ги вече?

— Да.

Той ги извади от джоба на сакото си и ги разгъна пред лицето й:

— Виждаш ли?

— Да.

— В библиотеката е имало достатъчно свидетели, така че образът е доста пълен. Излиза, че нашият човек е около метър и осемдесет, към осемдесет килограма, но най-вероятно си е сложил подплънки и високи токове. Свидетелите от предишните случаи го описват като висок около метър и седемдесет и пет. Имал четвъртита брадичка, червена коса и бакенбарди. Това също не съвпада с предишните случаи.

Старки разгледа трите скици, без да намалява скоростта. Пел беше прав, трите скици изобщо не си приличаха и никоя не съответстваше на човека, когото бе описал Лестър Ибара. Скицата на човека от Маями беше такава, каквато я описваше Пел. На втората се виждаше леко оплешивял мъж с очила и вид на университетски преподавател. Третата — първата, която бяха съставили федералните, — бе на много по-дебел човек с черни очила и брада.

Тя върна скиците на Пел.

— Този последният прилича на тебе, Пел.

Агентът прибра скиците.

— Какво ще кажеш за вашия човек? Има ли някаква прилика?

Старки го накара да отвори куфарчето й на задната седалка. Пел погледна скицата и поклати глава:

— На колко години трябва да е този човек?

— Около четирийсетте, но не може да разчитаме на преценката на свидетеля.

— Значи може да се е маскирал, за да изглежда по-възрастен.

— Може. Ако говорим за същия човек.

— Червения отива към трийсетте. Само това знаем със сигурност за него. И че е бял. Той се показва нарочно, Старки. Всеки път си сменя външния вид, за да ни обърка. Така успява да ни се измъкне.

Продължиха известно време в мълчание. Старки размишляваше как да подходи към Тенант. По едно време погледна встрани и забеляза, че Пел я наблюдава.

— Какво има?

— Каза, че си взела записите от Силвърлейк. Изгледа ли ги вече?

Старки насочи вниманието си към пътя. Бяха минали Санта Барбара, магистралата навлизаше навътре в сушата към Санта Мария.

— Да. Гледах ги снощи.

— И какво?

— Пратих ги за обработка.

— Сигурно ти е било трудно.

— Кое?

— Всичко това да мине пред очите ти. Аз бих се почувствал ужасно.

Пел срещна погледа й, после извърна очи към прозореца. Мисълта, че той може да я съжалява, я изпълни с гняв.

— Пел, нека ти кажа нещо!

— Какво?

— Аз ще водя разпита на Тенант.

Той кимна безразлично, без да я удостои с поглед.

— Аз само се разхождам с теб.

Пропътуваха останалите два часа в мълчание. Старки започна да съжалява, че го е поканила.

Затворът с облекчен режим „Атаскадеро“ е група кафяви тухлени постройки, разположени на мястото на бадемови насаждения в неплодородния селскостопански район на юг от Пасо Роблес. Няма стени, няма вишки, само една триметрова телена мрежа и двама отегчени пазачи на портала, които едва си помръдват пръста да отварят и затварят автоматичната врата.

В „Атаскадеро“ изтърпяват наказанието си неагресивни престъпници, които съдът е сметнал неподходящи за истинските затвори: бивши полицаи, представители на висшата класа, извършили леки престъпления, и знаменитости, пропилели осем от деветте възможности, които съдилищата обикновено им дават, преди да ги тикнат зад решетките за употреба на наркотици. Тук сред затворниците няма нито убийства, нито изнасилвания. Най-много някой да получи слънчев удар, докато работи в затворническия разсадник.

— Ще ни проверяват за оръжие — каза Старки. — По-бързо ще минем, ако го оставим в колата.

— Ти ще си оставиш ли пистолета?

— В куфарчето ми е.

Пел се огледа, после измъкна огромен 10-милиметров „Смит и Уесън“ с устройство за бързо зареждане и го пъхна под седалката.

— За бога, Пел, за какво ти е такова чудовище?

— За да не се налага да стрелям два пъти по един и същи човек.

Старки показа служебната си карта на пазачите и те я насочиха към приемната. Оставиха колата на малък, напечен от слънцето паркинг и влязоха. Офицерът за свръзка, Лари Олсън, ги чакаше:

— Вие ли сте детектив Старки?

— Каръл Старки. Това е специален агент Пел от БАТО. Благодаря ви за съдействието.

Олсън поиска да види документите им и ги накара да се запишат в книгата за посетители. Изглеждаше отегчен до смърт и пристъпяше като болен от ревматизъм. Изведе ги от приемната постройка отзад, през двойна стъклена врата, и тръгна към друга сграда. Оттам се виждаха разсадникът и две баскетболни игрища, където играеха голи до кръста затворници. Целеха се неточно в коша и си подаваха лошо топката. Всички, с изключение на един бяха бели.

— Трябва да ви предупредя, че в момента Тенант е подложен на лечение. По нареждане на съда. Ксанакс за успокояване и анафранил за обсесивно-компулсивното му разстройство.

— Това ще повлияе ли на решението му за присъствието на адвокат?

— Не. Тези лекарства не влияят върху решенията, които ще вземе, само върху несъзнателните му подтици. Беше ги спрял, но наскоро имаше проблем и отново започна да ги приема.

— Какъв проблем? — поинтересува се Пел.

— Използва препарат за миене и йод, който откраднал от лечебницата, за да направи експлозив. Загуби палеца на лявата си ръка.

Пел поклати глава:

— Ама че откачалка!

— Е, тук сме с облекчен режим. Затворниците имат доста големи свободи.

Далас Тенант беше дебелак с бледа кожа и големи очи. Седеше до една празна масичка до стената, но стана, когато Олсън ги въведе в стаята за разпити. Лявата му длан бе превързана; изглеждаше странно тясна без палеца. Впери очи в Старки. Не удостои Пел с никакво внимание. Показалецът и средният пръст на дясната му ръка бяха отрязани до средната става, белезите бяха стари. За това осакатяване се споменаваше в доклада на Мюлер.

— Здравейте, господин Олсън — заговори Тенант. — Това ли е детектив Старки?

Тенант протегна ръка, но нито Старки, нито Пел я поеха. Детективът никога не се ръкува с престъпниците. Престъпниците са в затвора, а детективът — не. Те са слаби, той — силен. Старки го бе научила в играта на нерви още докато беше униформен полицай. Ако се държиш приятелски с мръсниците в затвора, те решават, че могат лесно да те излъжат.

Олсън остави бележника си на масата и извади флумастер:

— Тенант, в този формуляр пише, че сте уведомен за правото си да поискате адвокат на този разпит, но сте се отказали от него. Подпишете тук, аз ще съм свидетел.

Докато Тенант подписваше формулярите, Старки забеляза дебела книга с пластмасова подвързия в ъгъла на масата. Две скоби държаха кориците. Отгоре имаше снимка на тропически остров и надпис: „Най-щастливите ми спомени“.

Беше някакъв евтин фотоалбум.

Когато Старки вдигна поглед, Тенант я наблюдаваше и втренчено. Усмихна се срамежливо:

— Мой е.

Олсън почука с пръст по формуляра:

— Подпишете се тук, детектив.

Старки отмести очи от Тенант и подписа. Олсън сложи подписа си под нейния, написа датата и обясни, че навън чака един надзирател, който щял да отведе Тенант след края на разпита. След това излезе.

Старки показа на Тенант къде да седне. Искаше да седи с лице към нея и отстрани на Пел, така че да може да гледа ту единия, ту другия, но не и двамата едновременно. Тенант смени мястото си и придърпа албума към себе си.

— Преди всичко, Далас, трябва да знаеш, че срещата ни няма нищо общо с твоя случай. Нямаме намерения да възбуждаме нови обвинения срещу теб. Ще поговорим за всички престъпления, които си извършил, стига да не са престъпления срещу личността.

— Няма такива. Никога не съм наранявал човек.

— Чудесно. Да започваме тогава.

— Може ли първо да ви покажа нещо? Мисля, че ще помогне.

— Да не си губим времето със странични неща, Далас. Да започнем с това, за което съм тук.

Той не обърна внимание на възражението й и отвори албума:

— Няма да отнеме много време. Важно е за мен. Нямах намерение да се срещам с вас, но си спомних името ви.

Беше маркирал едно място в албума с парче тоалетна хартия. Отвори на него.

Изрезката от вестник беше пожълтяла от тригодишно стоене между пластмасовите страници, но все още се четеше. Старки я побиха тръпки.

ПОЛИЦАЙ ЗАГИВА ПРИ ЕКСПЛОЗИЯ

ДРУГ ПОЛИЦАЙ В КРИТИЧНО СЪСТОЯНИЕ

Статията беше от „Лос Анджелис Таймс“ и разказваше за бомбата при фургона, при която бе загинал Шугър, а Старки беше ранена. Над заглавието на малка черно-бяла снимка се виждаха двата екипа от Бърза помощ. Отзад пожарникари обливаха с вода горящия фургон. Старки никога не беше чела тази, нито трите следващи статии по случая. Една приятелка, Мериан Тайсън, ги бе изрязала и й ги беше донесла една седмица след изписването й от болницата. Старки ги изхвърли и повече не проговори на Мериан.

Тя изчака известно време, преди да заговори, за да е сигурна, че гласът й няма да затрепери.

— Всички ли статии в този албум са свързани с бомби? — попита глухо.

Тенант прелисти няколко страници, за да й покаже снимки, запечатали смърт и разрушение; кухи постройки; смачкани коли; снимки от учебници по съдебна медицина, показващи осакатени крайници и обезобразени трупове.

— Събирам ги от дете. Нямах намерение да говоря с вас, но си спомних коя сте. Спомням си, че гледах новините, когато пострадахте, спомних си какво впечатление ми направи вашият случай. Надявах се да ми дадете автограф.

Преди тя да отговори, Пел се пресегна и затвори албума.

— Не днес, отрепко — изсъска.

Издърпа албума към себе си и го затисна с длан.

— Днес ще ни разкажеш откъде си си набавял хексоген!

— Дайте си ми го. Не можете да ми го взимате! Господин Олсън ще ви накара да ми го върнете!

Старки вътрешно бе бясна на Пел за намесата му, но не го показа. Промяната в поведението на агента беше невероятна: в колата изглеждаше замислен и вглъбен в себе си; сега се държеше като хищник, готов да скочи върху жертвата си.

— Няма да ти дам автограф, Далас — каза тя. — Ако ни кажеш откъде си се сдобил с хексоген и как ние да си намерим, може би ще си променя мнението. Не знам.

— Искам си албума. Господин Олсън ще ви накара да ми го върнете.

— Върни му го, Пел.

Старки измъкна албума изпод ръката на Пел и го бутна в другия край на масата. Тенант го дръпна при себе си.

— Няма ли да ми се подпишете?

— Може да се подпиша, ако ни помогнеш.

— Купих няколко мини от един непознат. „Райтеон“. Не помня модела.

— Колко мини?

Тенант бе казал на Мюлер, че е купил един сандък. Старки се беше обадила в „Райтеон“ и научи, че в един сандък има шест мини.

— Един сандък. Имаше шест вътре.

Старки се усмихна. Тенант й отвърна с усмивка.

— Как се казваше този човек? — намеси се Пел.

— Клинт Ийстуд. Знам, знам, но точно така ми се представи.

Старки извади цигара и запали:

— Как да го намерим?

— Не знам.

— Ти как го намери?

— Тук не се пуши.

— Господин Олсън ми даде специално разрешение. Как се свърза с Клинт? Ако те пуснат днес и искаш да си намериш още хексоген, как ще се свържеш с него?

— Срещнах го в един бар. Така беше. Казал съм го още когато ме арестуваха. Имаше един сандък противопехотни мини, аз ги купих и след това не съм го виждал. Не ми трябваха мини. Искам да кажа, нямах намерение да ги залагам някъде. Купих ги, за да си извадя хексоген.

Старки вярваше на Тенант, че е вадил хексоген от крадени противопехотни мини: силно избухливите вещества се добиват почти винаги по този начин, от артилерийски снаряди, ръчни гранати и други боеприпаси. Не й се струваше вероятно обаче да е взел мините от случаен познат. Психопатите като Тенант обикновено са самотници; в училищната им характеристика няма да прочетете: „Играе и общува пълноценно с другите деца“. Старки знаеше, че както при подпалвачите, пристрастеността към разрушението се явява заместител на сексуалния живот. Такива хора са непохватни в общуването с жени, неопитни в секса и често намират удовлетворение в разглеждане на порнографски снимки.

Старки реши да смени подхода. Извади снимките на трите коли и материалите по случая.

— Добре, Далас. Да речем, че ти вярвам. Кажи сега колко хексоген ти остана.

Тенант се замисли и Старки се досети, че Мюлер никога не му е задавал този въпрос.

— Всичкия го използвах.

— Как ли пък не! Взривил си само три коли. По тези снимки веднага личи, че не си използвал всичкия хексоген. Тези неща могат да се пресметнат, разбираш ли? Оглеждаме щетите и по обратен път оценяваме количеството на експлозива. Нарича се „сравнение на енергиите“.

Тенант примигна:

— Само толкова имах.

— Купил си колите от един младеж на име Робърт Кастильо. Той твърди, че си поискал четвърта кола. За какво ще ти е четвърта кола, ако си имал експлозив само за три?

Тенант навлажни устни и се усмихна смутено. Вдигна рамене: — Имах малко динамит. Не е като с хексогена, но и така става. Личеше му, че лъже, и той много добре го знаеше. Извърна очи и вдигна рамене:

— Съжалявам. Нямам какво друго да кажа.

— Разбира се, че има. Например къде е работилницата.

Старки беше сигурна, че ако намерят работилницата му, ще открият достатъчно улики, които да ги насочат към източника на хексоген или други хора, които ползват подобни източници.

— Не съм имал работилница. Държах всичко в багажника на колата си.

— В багажника ти не са намерили нищо, освен няколко кабела.

— Задаваха ми вече този въпрос, но няма какво повече да кажа. Аз съм много подреден човек. Дори ми предложиха да ми намалят присъдата и да ме поставят на свободен режим. Мислите ли, че нямаше да приема сделката, ако можех?

Пел се наведе напред и протегна ръце към албума на Тенант:

— Мисля, че всяка нощ си представяш какво ще направиш с остатъка от експлозива, като те пуснат. Тук обаче си затворен, докато се поправиш. Ще излезеш, когато психиатрите решат, че си оздравял, което няма да стане никога. Кой нормален човек ще си взриви палеца?

— Беше случайно. — Тенант се изчерви.

— Аз съм представител на правителството на Съединените щати. Детектив Старки представлява Полицейското управление на Лос Анджелис. При малко съдействие от твоя страна можем да ти помогнем да намалиш престоя си тук. Тогава няма да си играеш да си късаш пръстите с експлозив от препарат за миене на прозорци — ще можеш да си взривиш наведнъж цялата ръка.

— Аз не съм наранил никого — проплака Тенант. — Не е честно да ме държат тук!

— Кажи го на младежа с чистачка в бузата!

Старки усещаше как Тенант омеква. Не искаше да му дава време да размисли, затова се намеси, опитвайки се да звучи съчувствено:

— Така е, Далас. Не си имал намерение да нараняваш младежа, дори си се опитал да го предупредиш.

— Казах му да се скрие. Някои хора просто не искат да слушат.

— Вярвам ти, Далас. Нали виждаш, затова съм тук. Навън вилнее един тип, който не се грижи за хората, както ти. Този човек иска да им причинява зло.

Тенант кимна:

— Тук сте заради загиналия полицай. Полицай Риджо.

— Откъде знаеш за Риджо?

— Тук имаме телевизия. И Интернет. Сред затворниците има богаташи, банкери, адвокати. Ако ви пратят някога в затвора, препоръчвам ви това място.

Пел изсумтя.

— Полицай Риджо от взрив с хексоген ли загина?

— Хексогенът е една от съставките. Експлозивът се казва модекс-хибрид.

Тенант се облегна назад и кръстоса пръсти. Явно мястото на липсващия палец го заболя, защото лицето му се изкриви.

— Червения ли е направил бомбата? — попита.

— Откъде знаеш за Червения? — скочи Пел.

— Всъщност… нищо не знам — заекна Тенант. — Носят се слухове. Не знам дори дали Червения наистина съществува…

Пел се пресегна и сграбчи китката на превързаната му ръка:

— Кой, Тенант? Кой говори за Червения?

Поведението на агента започна да тревожи Старки. Хубаво беше той да играе ролята на лошия, а тя — на добрия, но не й харесваше, че така се нахвърля върху Тенант. Не й харесваше блясъкът в очите му.

— Пел!

— Какво се говори, Тенант?

Очите на Тенант се разшириха, той опита да се освободи.

— Нищо. Той е една легенда, човек, който прави изключително елегантни взривове.

— Той убива хора, откачалко!

— Пусни го, Пел!

Лицето на агента бе червено от гняв.

— Той знае, че Червения използва модекс, Старки. Никога не сме разгласявали тази информация. Откъде знае?

Пел стисна ранената ръка на затворника. Тенант побледня.

— Кажи ми, мръснико! Откъде знаеш за Червения? Какво знаеш?

Старки удари Пел, опитвайки се да го изблъска, но не успя.

— По дяволите, Пел, пусни го! Остави го!

Тенант се опита да удари Пел, но безуспешно — падна по гръб от стола и изстена:

— Говорят за него в „Клавдий“. Оттам знам! Говорят си за бомбите, които прави, за него и защо прави такива неща. Знам го от „Клавдий“!

— Кой, по дяволите, е този Клавдий?

— Мамка му, Пел, остави го!

Старки отново блъсна агента и за пръв път успя да го помръдне. Струваше й се, че отмества планина.

Пел дишаше тежко, но, изглежда, успя да се овладее. Погледна Тенант и Старки бе сигурна, че ако не си беше оставил револвера в колата, щеше сега да го държи до слепоочието на затворника.

— Разкажи ми за Клавдий. Разкажи откъде знаеш за Червения.

Тенант се надигна от пода; хвана се за болната ръка:

— Това е сайт в Интернет. Чат за хора… като мен. Говорят за бомби, за такива работи. Казват, че дори самият Червен се появявал там, за да чете какво казват за него.

Старки се обърна към Тенант:

— Ти говорил ли си с Червения?

— Не. Не знам. Ако влиза там, използва друго име. Казвам само какво говорят другите. Казват, че и Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“ влизал там, но не знам дали е истина.

Старки му помогна да се изправи и да седне на стола. На превръзката му изби червено петно.

— Добре ли си, Тенант?

— Боли. По дяволите, боли.

— Да извикам ли пазача? Имаш ли нужда от лекар?

Тенант я погледна и взе албума със здравата си ръка:

— Искам да ми се подпишеш.

Старки се подписа в албума му, после извика пазача и накара Пел да излезе. Тенант изглеждаше добре, като си тръгваха, но не се знаеше какво ще каже за случая.

Пел се движеше като робот, препъваше се, цялото му тяло бе напрегнато. Налагаше й се да подтичва, за да го настигне. Гневът й растеше. Имаше чувството, че лицето й се е превърнало в керамична маска, толкова крехка, че всеки миг ще се пръсне на парчета, а с него и самообладанието й.

Идваше й да го убие.

Когато стигнаха до паркинга, Старки го последва до неговата страна на колата и го удари. Той се блъсна в предния калник.

— Нещастник, каква беше тази сцена? Даваш ли си сметка какво направи? Даваш ли си сметка в каква каша можеше да ни забъркаш?

Ако имаше палка, както когато работеше като униформен полицай, с удоволствие щеше да го пребие до безсъзнание.

— Поне научихме нещо, Старки. За този „Клавдий“.

— Не ми дреме какво сме научили! Ти посегна на затворник! Ако подаде жалба, край с мен! Не знам за скапаното БАТО, но нека ти кажа нещо, Пел. Ако в Управлението научат, ще ми разгонят фамилията! Допусна грешка, Пел. Голяма грешка.

Идеше й да го удуши.

Пел си пое въздух, разпери ръце и извърна поглед, сякаш силата, която бе причинила избухването му, беше изтекла от тялото му.

— Съжалявам — промърмори.

— О, страхотно, Пел! „Съжалявам!“

Тя поклати глава и се отдалечи от него. Внезапно си даде сметка, че й се пие.

— Старки — обади се Пел.

Тя се обърна. В този момент той се стовари върху колата. Подпря се на калника, после се свлече на колене.

Тя изтича към него.

— Пел, какво ти е?

Беше пребледнял като платно. Затвори очи, главата му увисна. Старки се уплаши да не е получил инфаркт.

— Ще извикам помощ. Дръж се.

Пел я стисна за ръката.

— Чакай.

Отвори очи, после пак ги затвори. Стискаше я толкова силно, че я заболя.

— Добре съм, Старки. Понякога получавам такива… пристъпи. Просто мигрена, нищо сериозно.

— Ужасно изглеждаш, Пел. По-добре да извикам някого. Пусни ме.

— Изчакай една минутка.

Той затвори очи, пое си дълбоко въздух. Старки отчаяно си мислеше, че ще умре пред очите й, насред проклетия паркинг.

— Пел?

— Добре съм.

— Пусни ме, Пел, иначе пак ще те фрасна.

Той стискаше като менгеме, но при последните й думи лицето му се отпусна и той разхлаби хватката.

— Извинявай, не исках да ти причиня болка.

Бяха много близо един до друг. Това я смути и тя се отдръпна.

— Нека поседя малко — промълви той. — Не ни виждат, нали?

Тя се изправи и погледна към сградата за посетители.

— Не, освен ако не виждат през коли. Ако са ни видели, сигурно си мислят, че се чукаме на земята.

Изненада се от собствените си думи и се изчерви. Пел не й обърна внимание.

— Сега съм по-добре. Мога да стана.

— Не изглеждаш добре. Поседи още малко.

— Добре съм.

Той стана, подпирайки се на колата, после се качи, като използваше вратата за опора. Когато тя седна зад волана, лицето му бе възвърнало част от цвета си.

— Добре ли си?

— Почти се съвзех. Да тръгваме.

— Наистина щеше да ни провалиш.

— Нямаше. Научихме за „Клавдий“. Това е нещо ново.

— Ако подаде жалба, можеш да го изтъкнеш пред „Вътрешно разследване“ като причина да не ме съдят.

Пел докосна бедрото й. Изражението му я изненада. В очите му се четеше дълбока тъга:

— Съжалявам. Ако подаде жалба, аз ще поема цялата вина. Не го нападна ти, Старки, а аз. Ще им го кажа. Дай само да се махаме, моля те. Това не е заповед, това е молба.

Тя запали двигателя и потегли. Чувстваше тежест върху бедрото си, сякаш ръката му още стоеше там.