Робърт Крейс
Ангели на разрушението (25)

22.

Старки не се върна направо на Спринг Стрийт. Лятното слънце грееше още високо на запад, но въздухът беше чист и жегата не се усещаше. Тя караше с отворени прозорци.

Спря в един денонощен магазин за голяма кутия студен чай, после пак потегли по улиците на Рампарт. Доставяше й удоволствие да наблюдава минувачите. Пейджърът й завибрира, но тя го изключи, без да погледне номера. Сигурно беше Пел. Или Келсо. И в двата случая не я интересуваше. Писнало й беше от бомби. Можеше да живее и без да обезврежда взривни устройства или да разследва експлозии. Думите на Келсо я бяха обнадеждили. Можеше да отиде в отдел „Убийства“, но напливът беше голям. Трудно щеше да се вреди, особено с това досие от Криминалния. Ако се разчуеше, че е скрила информация от шефа си, щеше да има голям късмет, да я вземат дори в „Престъпления срещу собствеността“.

Изведнъж си даде сметка, че мисли за всичко това само за да прогони Пел от съзнанието си. Не можеше да си го избие от главата. Чаят изведнъж й се стори горчив. При мисълта как я беше подвел агентът на гърлото й заседна буца. Тя хвърли остатъка от чая, глътна два тагамета и потегли към къщи. Чувстваше голяма празнота, но все пак не чак толкова голяма, че да поиска да я запълни с джин. Това поне бе някакъв напредък и може би той се дължеше на Пел.

Когато стигна до дома си, Старки вече копнееше да види Пел пред вратата, но него го нямаше. Изведнъж я обзе такова чувство на самота, каквото не беше изпитвала от смъртта на Шугър. Опита да пропъди тези мисли. Сега положението бе по-добро. Беше превъзмогнала тези неща. Можеше да прекара остатъка от деня в размисли как да спаси работата си или как по-достойно да остави нея и спомените за Пел зад гърба си.

Спря двигателя и влезе вкъщи. Лампичката на телефонния секретар светеше, но тя не я забеляза, а и да я беше забелязала, нямаше да има никакво значение.

Първото и единствено нещо, което видя, бе взривното устройство на масичката във всекидневната. Неочаквана гледка — две тънки поцинковани тръби, прикрепени с тиксо към малка черна кутия, прилежно омотана с червени, сини и жълти жички. Зловещият предмет стоеше върху купчина списания. Всички сетива на Старки закрещяха: БОМБА! В същия момент пред очите й избухна ослепителна бяла светлина.

 

 

— Чуваш ли ме?

Гласът му бе изненадващо спокоен. Тя едва го разбираше сред пронизителния звън, който ехтеше в ушите й.

— Виждам, че очите ти мърдат, Каръл Старки.

Тя чу стъпки, тропане на твърди подметки по плочките. Подуши силна миризма, вероятно на бензин. Стъпките се отдалечиха.

— Подушваш ли това? Това е машинно масло от килера ти. Ако не се размърдаш, ще ти подпаля крака.

Тя почувства, че нещо облива крака й, стилните панталони „Дона Каран“ и обувките „Бруно Мали“.

Подутината зад дясното й ухо болеше толкова силно, че очите й се насълзиха. Усещаше я как пулсира. Когато отвори очи, виждаше двойно.

— Добре ли си, Каръл Старки? Виждаш ли ме?

Тя погледна по посока на гласа.

Когато очите им се срещнаха, той се усмихна. В дясната си ръка държеше деветдесетсантиметрова черна метална пръчка. Беше намерил уреда й за миене на прозорци в килера. Разпери широко ръце и каза:

— Аз съм Червения.

Беше я поставил в седнало положение пред камината, с вдигнати ръце, заключени с белезници за решетката. Краката й бяха изпънати напред, което я караше да се чувства безпомощна като дете. Ръцете й бяха изтръпнали.

— Поздравления, Джон. Най-после влезе в списъка.

Той се изсмя. Имаше хубави равни зъби и изобщо не изглеждаше, както си го беше представяла, нито пък имаше някаква прилика с неясните скици, които бе гледала. Изглеждаше млад за двайсет и осемте си години и в никакъв случай нямаше вид на изпаднал неудачник, каквито са повечето бомбени терористи. Беше хубав млад мъж и нито един от пръстите му не липсваше.

— Е, сега това няма толкова голямо значение. Имам по-важни задачи.

Тя реши да поддържа разговора. Колкото повече говори, толкова по-големи щяха да са шансовете й за оцеляване. Взривното устройство вече го нямаше на масата. Беше поставено на сантиметри от краката й.

Тя бързо отмести поглед от него.

— Погледни го, Каръл Старки.

Сякаш четеше мислите й.

Той се приближи и седна по турски на пода. Потупа устройството като стар приятел:

— Последният модекс-хибрид на Дагет. Не е сместа, която предпочитам, но ще свърши работа. — Погледна гордо бомбата. — Тази е специално за теб. Името ти е написано на нея, както си му е редът.

Погледът й спря на ръката му — пръстите му бяха тънки и дълги. Можеха да принадлежат на хирург или на часовникар. Отмести очи към бомбата. Тръбите бяха като при останалите, черната кутия бе различна. Имаше ключ и беше свързана чрез две тънки жички с батерии. Тази бомба бе различна. Нямаше дистанционно управление.

— Часовников механизъм — отбеляза тя.

— Да. Нямам време да я взривявам. Трябва да съм на друго място. Ще празнувам приемането си в списъка на десетимата. Не е ли странно съвпадение, Каръл Старки? Не искаха да ме запишат, докато не научат името ми, а ти им го каза. Благодарение на теб мечтата ми се сбъдна.

— Какво щастие.

Без да продума, той се пресегна към кутията, натисна я отстрани и на екранчето й се появиха зелени цифри. Започнаха да текат последните й петнайсет минути. Той се усмихна:

— Доста сантиментално е, знам, но не можах да устоя на изкушението. Исках да го гледаш през цялото време.

— Ти си побъркан, Фоулс.

— Разбира се, но не можа ли да измислиш нещо по-оригинално?

Той я потупа по крака, отиде при дивана и донесе руло широко тиксо.

— Виж, не прави глупости, става ли? Искам да кажа, защо да пропиляваме мига? Това е моят подарък за теб, Каръл Старки. Ще станеш свидетел на собствената си гибел. Просто гледай как секундите се стапят. Не се безпокой, че ще останеш инвалид или нещо такова. Ще намериш смъртта, както много добре знаеш, за по-малко от хилядна от секундата. Безболезнено.

— Начукай си го.

Той откъсна парче тиксо и се усмихна:

— В известен смисъл сега го правя с теб.

— Искам да науча истината за едно нещо.

— Истината е стока.

— Отговори ми, мръснико! Заради мен ли умря Бък… защото те подмамих тук ли?!

Той седна на петите си и я загледа, после се усмихна:

— Истината ли искаш да научиш?

— Да.

— Трябва да отговориш на един мой въпрос.

— Ще ти кажа каквото пожелаеш.

— Добре. Ето истината. Запази си чувството за вина за други неща, детектив Старки. Научих за бомбата в Силвърлейк от Полицейската телекомуникационна система много преди вие с Пел да започнете малката си игричка. Дагет ме доведе тук, не ти.

Старки се почувства, сякаш камък й е паднал от сърцето.

— Сега отговори на моя въпрос.

— Казвай.

— Как се почувства?

— Кога как съм се почувствала? Когато разбрах, че са ме използвали ли?

Той се наведе по-близо, като дете, което наднича в аквариум.

— Не, не! При фургона. Била си на ръба. Въпреки че е било само барут и динамит, ударната вълна те е поразила със свръхналягане повече от трийсет хиляди килограма.

— Фоулс… Нищо не почувствах. Загубих съзнание. Едва по-късно започнах да чувствам.

Той продължи да я гледа, сякаш още очакваше отговор. Това я ядоса. Всеки реагираше така — приятели, непознати, полицаи, дори този маниак. Беше й писнало.

— Какво има, Фоулс? Да не мислиш, че пред теб се отваря прозорец, през който да видиш Господ? Това е обикновена скапана експлозия, нещастнико. Става толкова бързо, че дори не разбираш какво се случва. Не е по-мистично от удара, който ми нанесе, като влязох.

Фоулс продължи да я гледа, без да мига. Тя се запита дали не е изпаднал в транс.

— Фоулс?

Той се намръщи раздразнено:

— Така е било, защото ти си най-обикновено долно нищожество, Старки. Защото устройството е било плод на жалките усилия на някакъв малоумник. Сега си имаш работа с Червения. Две кила модекс. Ударната вълна ще помете краката ти за една десетохилядна от секундата, ще те премаже! Ще спука всяко капилярче в мозъка ти за хилядна от секундата. Мозъчната ти смърт ще настъпи още преди краката ти да отхвърчат. Ще бъдеш мъртва, така че няма да го почувстваш.

— Защо не останеш да се полюбуваш на зрелището? Можеш да седнеш в скута ми.

Фоулс се ухили:

— Харесваш ми, Старки. Жалко, че не сме се познавали, когато си работила като сапьор. Още първия път нямаше да ти се размине.

Той я хвана за косата с лявата си ръка, дръпна главата й назад и залепи тиксото на устата й. Тя се опита да се измъкне, но той държеше здраво и залепи второ парче. Тя отвори уста колкото можеше по-широко. Усети, че тиксото се разхлабва, но не успя да го отлепи.

Часовниковият механизъм бе стигнал тринайсет минути и четирийсет и две секунди, Фоулс погледна часовника си:

— Идеално.

Тя се опита да му каже да върви по дяволите, но от устата й се изтръгна само му чене.

Джон Майкъл Фоулс клекна до нея и нежно я погали по главата.

— Запази ми място в ада, Каръл Старки!

Изправи се и излезе, но тя не го погледна. Гледаше часовниковия механизъм и зелените цифри, които отброяваха времето до вечността.

Пел

Кумс и Армъс се проявиха като джентълмени. Можеха да го арестуват като най-обикновена отрепка, но постъпиха колегиално. Поискаха оръжието и значката му, но той ги беше оставил в мотела. Поканиха го на разговор. Той ги попита дали може да отиде по-късно в управлението и те се съгласиха. Дик Лийтън също се застъпи за него, като каза, че е помогнал в разследването.

Пел мина през мотела, взе си служебната карта и револвера, после се обади, че напуска. Седя дълго време в колата, слушайки ударите на собственото си сърце. По гърдите му течеше пот. Не мислеше нито за Джон Майкъл Фоулс, нито за Кумс и Армъс, мислеше за Старки.

Натисна газта и потегли към дома й. Нямаше идея какво да й каже или какво да направи. Знаеше само, че не може да я остави толкова лесно. Кумс и Армъс щяха да почакат.

Спря пред къщата й. Почувства облекчение, като видя, че колата й е в двора. Странно е, помисли, че сърцето му бие със същата сила, както при среща на живот и смърт с някой престъпник.

Тъй като Старки не отвори, той най-напред помисли, че го е видяла да идва и се крие.

Потропа и извика:

— Каръл, моля те! Трябва да поговорим!

Опита да погледне през тесните стъкла край вратата, но те бяха прекалено прашни. Потърка ги и се взря вътре. Стори му се, че е седнала пред камината. После видя белезниците. След това различи бомбата в краката й.

Изрита силно вратата и тя се отвори. Втурна се вътре, но нещо тежко го удари в тила. Той политна напред, пред очите му блеснаха искри. Старки го гледаше с обезумял поглед. Нещото го удари отново. Нападателят беше зад гърба му и го удряше. Крещеше:

— Мръсник! Мръсник!

Пел с мъка извади револвера. Получи нов удар. Усещаше как губи съзнание, но успя да измъкне оръжието. С последни сили свали предпазителя и стреля в сянката над себе си. Всичко потъна в мрак.

 

 

Когато Пел се появи на вратата, Старки се опита да извика през тиксото. Затропа с крака, за да го предупреди. Затърка лице в раменете си, за да разкъса тиксото, и задърпа ръце, въпреки че белезниците се забиваха в китките й.

Фоулс скочи иззад вратата точно когато Пел я разбиваше. Агентът видя само Старки и докато тя се опитваше да го предупреди с поглед, Фоулс го удари с уреда за миене на прозорци. Удари го отново и отново, тежкият предмет се стоварваше като чук върху Пел.

Пел падна. Старки го видя как изважда револвера, как стреля по Фоулс, как той отскача назад и пада.

Старки отново потърка лице в рамото си и успя да разхлаби тиксото. Погледна часовниковия механизъм — цифрите се сменяха толкова бързо, че й се виждаха размазани.

Фоулс опита да се изправи, но не успя. Пел изстена.

Старки продължи да търка лице в рамото си и да отваря и затваря уста. Най-накрая тиксото се отлепи от единия край и тя успя да изкрещи:

— Пел! Пел, ставай!

6:48, 6:47, 6:46…

— Пел. Ставай и търси ключовете! Събуди се, Пел, дявол да те вземе!

Пел се обърна по гръб. Погледна тавана, примигна, после още веднъж, сякаш виждаше най-удивителното нещо в живота си.

— По дяволите, Пел, остават шест минути, това нещо ще избухне! Идвай тук.

Пел се извърна настрани и пак примигна, потърка очи:

— Не те виждам! Не виждам нищо! Само сенки…

Кръвта на Старки се смрази. Знаеше какво е станало. От ударите увредените ретини се бяха отлепили, крехката връзка със зрителните нерви бе окончателно прекъсната.

Тя усети, че се изпотява. Задържа дъха си, опита да се овладее.

— Не виждаш ли, Джак? Ами на близко разстояние? Можеш ли да видиш ръката си?

Той вдигна ръка пред очите си:

— Виждам само сянка. Нищо друго. Кой ме удари? Той ли?

— Ти го уцели. На дивана е.

— Мъртъв ли е?

— Не знам, Джак, забрави го! Тази бомба е с часовников механизъм. Проклетото устройство е включено, разбираш ли ме?

— Колко време остава?

— Шест минути и десет секунди.

Нямаха време да викат полиция. Старки разбра, че това е първата мисъл, която му е минала през ума.

— Не виждам, Каръл. Съжалявам.

— По дяволите, Джак, завързана съм за тази проклета камина. Освободи ме и аз ще обезвредя устройството!

— НЕ ВИЖДАМ!

По лицето му се стичаха струйки пот. Той се извъртя и се изправи на ръце и колене. Обърна се с гръб към нея. В другия край на стаята Фоулс отново опита да се изправи, пак неуспешно. Сякаш животът му малко по малко си отиваше.

— Джак.

Пел се обърна.

Тя опита да диша ритмично. Когато човек обезврежда бомба, трябва да остане спокоен. Страхът може да ти коства живота.

— Джак, действай бързо. Обърни се натам, откъдето чуваш гласа ми.

— Няма смисъл.

Въпреки това той се обърна към нея.

6:07, 6:06, 6:05…

— Фоулс е назад и наляво от теб. На около пет метра. Лежи на дивана зад масичката и мисля, че е мъртъв. Ключовете сигурно са в джоба му.

Стори й се, че на лицето му проблясва надежда.

— МЪРДАЙ, по дяволите!

Той запълзя към масичката, опипвайки с една ръка пътя си.

— Точно така, Джак. Почти си стигнал масичката, а той е точно зад нея.

Пел достигна масичката и я изблъска встрани. Напипа дивана, след това крака на Фоулс. Успя да намери джобовете му. Ризата на Фоулс бе мокра, кръвта се стичаше по бедрата му. Ръцете на Пел почервеняха.

4:59, 4:58, 4:57…

— Намери ги, Джак! НАМЕРИ ПРОКЛЕТИТЕ КЛЮЧОВЕ!

— Няма ги! Не са в джобовете!

— Пропуснал си ги!

— НЯМА ГИ!

Той претърси и предните, и задните джобове на Фоулс, след това опипа кръста му, както при претърсване на арестант.

— В чорапите! Провери чорапите и обувките!

Тя огледа трескаво стаята. Може би Фоулс бе хвърлил ключовете. На човек са му нужни ключове само да отключи белезниците, не да ги заключи, Фоулс никога не бе имал намерение да ги отключва. Не ги виждаше никъде, а Пел само щеше да загуби време, ако реши да опипва целия под за нещо толкова малко.

— НЕ ГИ НАМИРАМ!

Фоулс изстена и се размърда.

— Още е жив!

3:53, 3:52, 3:51…

Тя отново погледна часовниковия механизъм и главоломно намаляващите цифри.

— Въоръжен ли е? Има ли пистолет?

— Не, няма.

— Остави го тогава! Обърни се насам. Хайде!

Пел продължаваше да рови из дрехите на Фоулс.

— ДЖАК, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОБЪРНИ СЕ НАСАМ!

Пел се обърна към нея.

3:30, 3:29, 3:28…

— Вратата се намира зад теб и надясно. Изчезвай.

— Не.

— Много романтично, Джак. Няма що!

— НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ!

Той запълзя към нея, без да обръща внимание на препятствията, зави надясно…

— Насам.

Той се обърна в правилната посока и напипа крака й, едва не закачи бомбата. Прокара ръце нагоре по краката й.

— Говори ми, Каръл. За какво си завързана?

— За решетката на камината. Вградена е в тухлите.

Той прокара ръце по тялото й, напипа дясната й ръка, после белезниците и решетката. Хвана решетката с две ръце и задърпа, лицето му почервеня. Опря крак в стената и се напъна, вените на шията му се издуха.

— Здрава е, Джак. Пречките са забити дълбоко.

Той обиколи от другата й страна и хвана друга пречка. Тя усети, че я обхваща странно спокойствие. Чудно как би го определила Дана? Примирение?

— Лост — извика трескаво Пел. — Може би ще успея да я изкъртя. Сигурно имаш нещо, което да използвам.

— Уредът за миене на прозорци.

Уредът бе до отсрещната стена. Изгубиха почти цяла минута, докато Старки насочваше Пел към него. Той го мушна между пречките и натисна.

Металната пръчка се изкриви и се счупи.

Пел я хвърли.

— Трябва ми нещо по-здраво! Ръжен! Някакво желязо!

— НЯМАМ НИЩО ПОДОБНО, ПЕЛ!! В ПРОКЛЕТАТА КЪЩА НЯМА НИЩО ТАКОВА!!! НЕ СЪМ НИКАКВА КЪЩОВНИЦА! МАХАЙ СЕ СЕГА!

Той изведнъж спря да се суети. Погледна я толкова изразително, че тя се почувства съвсем сигурна, че я вижда:

— Къде е вратата, Каръл?

Тя не се поколеба да му каже. Радваше се, че той най-после ще се махне и че поне през последните три минути ще я освободи от чувството на вина, че е причинила и неговата смърт.

— Зад теб и малко наляво.

Той докосна лицето й:

— Отнесох се лошо с теб, Каръл. Прости ми.

— Стига, Джак. Прощавам ти. По дяволите, обичам те. Сега се махай, моля те.

Той прокара пръсти по крака й, напипа бомбата, вдигна я внимателно и запълзя към вратата.

Старки си даде сметка какво е решил и закрещя яростно:

— НЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! ПЕЛ, НЕ ГО ПРАВИ!!! НЕ СЕ САМОУБИВАЙ ЗАРАДИ МЕН!!

Той продължи към вратата с устройството в лявата си ръка:

— Така е по-добре за мен, Старки. Поне ще загина като герой. Ще дам живота си за жената, която обичам. Това е най-великото нещо, което може да направи човек като мен.

Той се спъна в една масичка, загуби равновесие и изпусна бомбата.

Заопипва пода и Старки разбра, че е твърдо решен да го направи. Да изнесе проклетото устройство, да се взриви с него и да я остави с угризенията й, също както я беше оставил Шугър. Тогава й хрумна единственият възможен изход.

— Пел, чуй ме.

Той отново бе взел бомбата, запълзя към вратата.

— Пел, ЧУЙ! Можем да обезвредим бомбата. Знам как да обезвредим проклетата бомба!

Той спря и се обърна към нея:

— Колко време остава?

— Не виждам. Обърни я надясно и я наклони настрани.

2:14, 2:13, 2:12…

— Донеси я тук, Джак. Дай да я погледна и ще ти кажа какво да правиш.

— Това са глупости, Старки. Ти просто искаш да умреш.

— Не искам да умирам, Пел! По дяволите, не искам да умирам и не искам ти да умираш! Стига сме си губили времето! Можем да я обезвредим!

— АМА АЗ НЕ ВИЖДАМ!

— ЩЕ ТЕ НАПЪТСТВАМ! Сериозно говоря, Пел. Имаме още малко време, не трябва да го пропиляваме. Донеси бомбата.

— По дяволите!

Пел внимателно се върна при нея. Дишаше тежко, ризата му бе прогизнала от пот.

— Остави я на пода, До мен. Малко по-далеч.

Той изпълни нарежданията й.

— Сега я завърти. Хайде. Да видя колко остава.

1:56, 1:55, 1:54…

— Колко?

— Достатъчно.

Тя отново задържа дъх. Спомни си, когато за пръв път се бе приближила до бомба. Тогава работеше под надзора на Бък и той я беше научил на номера със задържането на въздух.

— Добре, обърни я на обратно. Дай да видя дъното.

— Нямам клещи, нито ножица. Мисля, че имам ножче.

— Млъквай и ме остави да помисля.

„Човек има право да избира. Може цял живот да съжаляваш за избора си, а може да се освободиш завинаги.“

— Кажи какво виждаш, Каръл. Опиши ми го!

— Черен часовников механизъм „Рейдио шак“, прикрепен върху пластмасова кутия за храна „Тъпъруеър“. Изглежда, че е прогорил дупки в капака, за да вкара жичките. Типично за Червения… всичко е скрито.

— Виждаш ли батерии?

— Сигурно са вътре с всичко останало. Капакът не е прикрепен с тиксо.

Той внимателно опипа часовниковия механизъм, после капака. Старки знаеше, че и на него му минават същите мисли, както и на нея: Червеният можеше да е свързал капака с детонатора, така че да се взриви при отваряне.

„Човек има право да избира. Може цял живот да съжаляваш за избора си, а може да се освободиш завинаги.“

— Отвори го, Джак. От единия ъгъл. Повдигни ъгълчето. Бавно.

По челото й рукна пот.

Пел примигна с невиждащи очи, опитвайки се да фокусира кутията. Навлажни устни и кимна. И на него му минаваха същите мисли. Това можеше да е последната им грешка, но ако се окажеше така, никога нямаше да го разберат. Една десетохилядна от секундата е прекалено кратко време, за да разбереш каквото и да било.

1:51, 1:50, 1:49…

Пел отвори капака.

— Открехни и четирите ъгъла, но не вдигай капака. Искам да го подръпнеш само колкото да проверим колко са натегнати жичките.

Той изпълни нареждането й. Потта започна да се стича в очите й и тя избърса лице в рамото си. Сега примигваше почти толкова начесто, колкото Пел.

— Усещам как жичките подръпват съдържанието на кутията.

— Това са експлозивът и детонаторът. Жицата има ли празен ход? Той вдигна капака на няколко сантиметра над кутията.

— Да.

— Повдигни капака, докато усетиш, че жичките са натегнати.

Той го направи.

1:26, 1:25, 1:24…

— Добре, сега наклони кутията към мен. Искам да видя какво има вътре.

Когато Пел наклони кутията, съдържанието й се плъзна надолу. Това бе добре. Значи експлозивът не беше закрепен към кутията и можеше да се извади.

Вътре се виждаше къс метален цилиндър като консервена кутия. От горната му част стърчеше контактът на електрически детонатор. Червена и бяла жичка водеха от детонатора през малък разклонител към часовниковия механизъм и две батерии, закрепени с тиксо от външната страна на металната кутия. Друга, тъмночервена жичка свързваше директно батериите с часовниковия механизъм, без да минава през разклонителя. Вместо това бе свързана с малка червена кутийка, от която излизаше бяла жичка, водеща към детонатора. Точно това въобще не хареса на Старки. Всичко беше много просто и обикновено, беше го виждала в стотици взривни устройства… всичко, освен червената кутийка и бялата жичка, водеща към детонатора. Даде си сметка, че те я плашат.

— Кажи ми какво да правя, Каръл?

— Стой и чакай, Пел. Остави ме да помисля. Извади устройството. Явно всичко е закрепено с тиксо, така че няма опасност да се разпадне. Просто хвани бомбата с две ръце и я извади от кутията. Постави я на пода.

Той извади бомбата внимателно, сякаш можеше да я счупи.

— Виждаш ли я добре?

— Да.

1:01, 1:00, 0:59…

— Колко време остава?

— Колкото искаш, Пел.

— Ще се справим ли?

— Със сигурност.

— Изобщо не умееш да лъжеш, Старки.

Сега, когато бомбата беше на пода, жичките се виждаха по-ясно, но Старки още не можеше да си обясни с каква цел е поставена червената кутийка. Помисли, че може да е детектор за промяна в електрическото напрежение, и това я уплаши. Ако беше такъв, бе поставен с цел да взриви заряда при откачване на батериите или при срязване на жичките — резервен механизъм, затрудняващ обезвреждането на бомбата. Ако срежат жичките или откачат часовниковия механизъм, детонаторът се задейства автоматично.

Сърцето й заби по-силно. Наложи се отново да извие глава, за да избърше потта от лицето си.

— Някакъв проблем ли има, Каръл? — Гласът му звучеше напрегнато.

— Абсолютно никакъв, Пел. Нали с това си изкарвам прехраната.

Той се изсмя:

— Боже господи!

— Да можеше и да ни помогне!

Той отново се засмя, но смехът му бързо заглъхна.

— Какво да правя, Каръл? Да не вземе да ми гръмне в ръцете.

Тя предположи, че и в нейния глас се усеща напрежение.

— Добре, Пел, ето какво гледам толкова време. Мисля, че във веригата има детектор за промяна в напрежението. Нали знаеш какво е това?

— Да. Система за самовзривяване.

— Ако опитаме да откачим нещо, ще регистрира промяната и ще взриви бомбата, независимо от часовниковия механизъм.

— И какво ще правим?

— Ще изпробваме късмета си, приятелю. Постави пръсти на часовниковия механизъм и напипай жичките, които минават през капака. Хвани ги от долната страна, по-близо до устройството.

Той го направи.

— Готово.

— През капака минават пет жички. Избери си една. Която и да е.

Той хвана червената.

— Добре, тази няма да я пипаме, затова я отдели от другите и избери друга.

Той хвана тъмночервената.

— Точно тази, скъпи. Проследи я сега и ще напипаш една кутийка.

Тя загледа как пръстите му се плъзгат нежно по жичката и си помисли, че със същата нежност можеха да я галят.

— Напипах я. От другата страна излизат две жички.

— Това да не те смущава. Преди да изключим часовниковия механизъм, трябва да обезвредим това устройство, а не знам как да го направим. Истината ти казвам, Джак. Не съм виждала такова нещо досега, така че ще импровизирам.

Той кимна мълчаливо.

— Сега внимавай да не прекъснеш някоя жичка, без да искаш. Само отдели детектора от устройството. Просто отмести жичките и постави кутийката на пода.

— И какво да правя с нея?

— Ще я стъпчеш.

Пел дори не мигна. Старки очакваше да й каже, че е полудяла, но той само промълви:

— Добре.

— Може да избухне, Джак. Съжалявам, но може просто да се взриви.

— Нали и без това ще се взриви?

— Да.

— И преди ни се е случвало, Каръл.

— Така е, Пел. Не трябва да ни пука.

Той постави детектора за промяна в напрежението на земята, приклекна и нагласи петата си над него.

— Готов съм.

— Давай, Пел.

Той стовари петата си с все сила върху червената кутийка. Старки едва издиша, сякаш гърдите й бяха стегнати с железни обръчи.

Нищо не се случи.

Пел вдигна крак. Кутийката бе на парчета. А те двамата — още живи.

— Добре ли я смачках, Старки? Успях ли?

Тя се втренчи в парчетата. Сред тях блестяха два малки сребристи ключа. Ключетата от белезниците. Мръсникът ги бе сложил в бомбата.

— Старки?

Тя погледна часовниковия механизъм.

0:36, 0:35, 0:34…

Искаше й се да му извика да вземе ключетата, да я освободи и двамата да избягат, но знаеше, че няма да успеят. Той нямаше да се справи за толкова кратко време.

— Какво да правя? Кажи какво да правя, Каръл.

Нямаше смисъл да му казва за ключовете. Само щеше да го разконцентрира.

— Напипай батериите.

Той опипа бомбата, накрая пръстите му спряха на малката деветволтова батерия, залепена с тиксо отстрани на металната кутия.

— Готово.

— Напипа ли жичките, които идват от горната страна? Закрепени са за горната част на батерията.

— Напипах ги. Сега какво?

Ако Старки работеше по сигнал, сега щеше да е облечена в защитния костюм и щеше да разбие бомбата с устройството за обезвреждане от безопасно разстояние. Нямаше изобщо да се приближава до бомбата, камо ли да я пипа, защото никога не се знае от какво може да се взриви, колко стабилен е експлозивът или какви клопки е заложил конструкторът на бомбата. Колкото по-далеч, толкова по-безопасно. Ако можеше да действа по всички правила, нямаше да поеме никакви излишни рискове, а ако поеме някакъв риск, щеше много добре да го обмисли.

— Откъсни я.

Пел не помръдна.

— Откъсни жичката.

0:18, 0:17, 0:16…

— Да, откъсни я! Скъсай проклетата жичка! Няма какво друго да направим. Трябва да отстраним захранването, а няма как иначе да стане. Затова ще изключим батериите от системата и ще се молим да няма обратен механизъм, който да задейства детонатора. Може този мръсник да не се е сетил да постави втори детектор за промяна в напрежението. Може да не се взриви.

Той помълча няколко секунди.

0:10, 0:09, 0:08…

— Е, май само това ни остава.

— Издърпай я рязко, не оставяй жичките да се допрат, след като ги разделиш.

— Добре.

— Направи го изведнъж, Пел. С едно рязко движение. Прекъсни контакта, сякаш животът ти зависи от това.

— Колко остава?

— Шест секунди.

Той обърна невиждащите си очи към нея.

Усмихна се:

— Благодаря, Старки.

— И аз ти благодаря, Пел. Сега издърпай проклетата жичка.

Той я издърпа.

0:05, 0:04, 0:03…

Часовниковият механизъм продължи да отброява секундите.

— Обезвредихме ли я, Старки?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, Джак.

0:02, 0:01…

Тя затвори очи и се приготви за това, което никога няма да почувства.

— Старки? Добре ли си, Старки?

Тя отвори очи. Часовниковият механизъм показваше 0:00.

— Струва ми се, че оцеляхме — каза Пел.

 

 

Джон Майкъл Фоулс не искаше да умира. Имаше чувството, че лети. Чуваше гласовете на Старки и Пел. Даде си сметка, че се опитват да обезвредят бомбата. Прииска му се да се изсмее, но беше прекалено изнемощял. Усещаше как дробовете му се пълнят с кръв. Отново изпадна в безсъзнание. Когато се свести, пак чу гласовете им. Повдигна глава само колкото да ги погледне. И видя бомбата. Бяха успели. Бяха я обезвредили. Тогава Джон Майкъл Фоулс се изсмя, от устата и носа му излязоха червени мехурчета. Мислеха си, че са се спасили. Не предполагаха колко грешат.

Фоулс мобилизира всички сили, за да се изправи.

— Пел, болят ме ръцете.

Пел я държеше в прегръдките си. Беше пропълзял до нея и я бе притиснал до себе си. Изправи се на колене:

— Кажи как да намеря телефона. Ще се обадя в полицията.

— Вземи първо ключовете и ме освободи. В детектора за промяна на напрежението имаше някакви ключове. Предполагам, че са за белезниците.

Пел клекна:

— Имало е ключове и не си ми казала?

— Нямахме време, Джак.

Пел въздъхна дълбоко, сякаш огромен товар се е смъкнал от плещите му. Следвайки упътванията й, намери ключовете, после се върна при нея. След като се видя свободна, Старки разтри китките си. Ръцете й бяха изтръпнали, в кожата й сякаш се забиваха иглички.

Фоулс изхриптя и се изтърколи от дивана на пода.

Пел се извърна рязко:

— Какво беше това?

Старки не се разтревожи ни най-малко, Фоулс беше безпомощен като мокър парцал.

— Фоулс падна от дивана. — Тя му извика: — Фоулс? Чуваш ли ме?

Той протегна ръка към столовата. Размърда крака, сякаш искаше да изпълзи натам, но не успя да се помести.

— Какво прави, Каръл?

— Ще се обадя в полицията и на Бърза помощ. Още е жив.

Тя стана и помогна на Пел да се изправи, Фоулс успя да пропълзи покрай масичката, след него остана червена следа.

— Не мърдай, Фоулс. Ще повикам помощ — нареди Старки.

Остави Пел при вратата и отиде при Фоулс, който междувременно бе пропълзял зад дивана и лежеше с гръб към нея.

— Фоулс?

Той бавно се извъртя към нея. Изведнъж в съзнанието й проблесна: „Второ устройство! Винаги проверявай за второ устройство!“.

Трябваше да провери за второ устройство, както я бе учил Бък Дагет.

Фоулс притискаше второто устройство до гърдите си. Погледна я с усмивка, със замъглени от кръвта очи:

— Истината боли.

Старки се хвърли назад, имаше чувството, че е закована за пода и краката й не могат да помръднат. Пулсът й отекваше в ушите и тя направи последен болезнен, отчаян, ужасен опит да се добере до Пел и вратата, когато…

… Джон Майкъл Фоулс погледна обагрения в алено свят през собствената си кръв, с която бяха пълни очите му, и натисна сребристото копче, което щеше да му донесе освобождение.

След време

Старки стоеше на прага на дома, в който живееше под наем, и гледаше къщата на отсрещната страна на улицата. Съседите, чиито имена дори не знаеше, имаха черно чихуахуа. Кучето бе дебело и — според Старки — грозно. То или седеше в предния им двор и лаеше по всеки и всичко, което мине, или излизаше на улицата, за да лае по колите. Шофьорите натискаха клаксоните, но проклетото чихуахуа не даваше пукната пара и ги принуждаваше да го заобикалят. Отначало на Старки това й се струваше смешно, докато преди два дни кучето не дойде да си свърши работата в двора й. Тя се опита да го изгони, но то не помръдна от мястото си и не спря да я лае. Сега мразеше подлата гадина до дъното на душата си.

— Къде си?

— Пуша.

— Ще хванеш рак.

Тя се усмихна:

— Все за такива романтични неща си мислиш.

Изгаряше от нетърпение да се върне в дома си, но ремонтът щеше да отнеме още месец — нов под, две нови стени и подмяна на всички врати и прозорци. След взрива нямаше врата или прозорец, които да са запазили правоъгълната си форма.

Когато бомбата избухна, Старки почти се беше добрала до Пел. Ударната вълна я хвърли върху него, а после запрати и двамата във вратата. Точно това ги спаси. Изхвърчаха на двора. Бяха нарязани от стъкла и трески и не чуваха в продължение на две седмици, но можеше да бъде и по-зле.

Старки допуши цигарата и хвърли фаса на двора. Избягваше да пуши в къщата, защото димът дразнеше очите му. Вече двайсет и три дни не беше слагала алкохол в устата си. Когато окончателно го откажеше, може би щеше да опита да откаже и пушенето. Налагаше се.

Нямаше да го съдят. От Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия отначало вдигнаха голяма врява, но Старки и Пел бяха заловили Червения, а това значеше много. Дори му оставиха пенсията по болест — никой няма да ощети човек, който е изгубил зрението си при изпълнение на служебния си дълг.

Съдбата на Старки още не беше известна. Беше си наела добър адвокат и разполагаше с подкрепата на Морган, така че вероятно щеше да й се размине. Бе взела един месец отпуск, щяха да я разследват след това. Морган й беше обещал, че ще уреди нещата, и тя му имаше доверие. Бари Келсо се обаждаше от време на време, за да се осведоми за здравето й. Тя установи, че й е приятно да го чува. Бет Марцик не я потърси.

— Ела. Искам да погледнеш нещо — прикани я Пел.

Сякаш, ако тя види нещо, и той ще може да му се наслади.

Установи, че това също й харесва. Много.

Джак бе поставил свещи из цялата спалня. Стояха в ниски свещничета и чинийки и блестяха от гардероба, раклата и двете нощни шкафчета. Тя го загледа как поставя последната — напипа фитила, запали го с една от запалките й, покапа внимателно парафин в една чинийка и закрепи свещта отгоре. Никога не молеше за помощ. Тя се изкушаваше да му помага от време на време, но никога не се натрапваше. Той дори приготвяше храна. Плашеше я до смърт, когато се заемеше с вечерята.

— Какво мислиш?

— Страшно са красиви, Джак.

— За теб са.

— Благодаря.

— Не мърдай.

— Тук съм.

Той се насочи към гласа й, заобиколи леглото и за малко да я пропусне. Тя протегна ръка и го докосна.

Откакто го изписаха от болницата, Пел живееше при нея. Бе изгубил зрението си безвъзвратно. Нито той, нито тя знаеше дали това съжителство ще е постоянно, но всичко бе възможно.

Старки го придърпа към себе си и го целуна:

— Ела.

Той се усмихна и седна на леглото. Тя отиде до прозореца и спусна щорите. Навън още беше светло и при спуснати щори цялата стая бе огрята от червеникавия пламък на свещите.

Свали дрехите си, хвърли ги на пода и се отпусна в прегръдките му. Остави го да я гали. Пръстите му леко докосваха старите и новите й белези. През първата им нощ в леглото тя се бе уплашила. Той виждаше с пръсти!

— Красива си, Каръл.

— Щом казваш…

— Сега ще ти го докажа.

Дъхът й секна от ласките му.

Бе извървяла дълъг път, а й оставаше да извърви още по дълъг. С Пел щеше да й бъде по-лесно.