Робърт Крейс
Ангели на разрушението (2)

1.

— Разкажи ми за палеца. По телефона ми каза някои неща, но сега искам да чуя цялата история.

Старки дръпна силно — цигарата й намаля с един сантиметър, — после изтръска пепелта на пода, без да обръща внимание на пепелника. Правеше го винаги когато бе нервна, тоест при всяко посещение.

— Моля те, Каръл, има пепелник.

— Не го уцелих.

— Изобщо не си имала намерение да го използваш.

Детектив втора степен Каръл Старки дръпна отново от цигарата си, след това я смачка. При първите й посещения при Дана Уилямс психоложката не й позволяваше да пуши. Това бе преди три години, оттогава смени четирима психотерапевти. Междувременно Дана пропуши отново. Понякога запалваха едновременно и проклетият кабинет се опушваше като лисича дупка.

Старки вдигна рамене:

— Май наистина нямах намерение да го използвам. Просто съм се вкиснала. Три години минаха, а пак съм там, откъдето започнах.

— При мен.

— Да. Сякаш три години не ми стигнаха да се отърся от тази гадост.

— Добре, разкажи ми сега какво се случи, Каръл. Разкажи ми за палеца на момиченцето.

Старки запали нова цигара и се замисли. Бе успяла да ги намали до три пакета на ден. Предполагаше се, че от това трябва да се чувства по-добре, но не беше така.

— Беше Четвърти юли. Един идиот от Венис решил да прави фойерверки и да ги раздава на съседите. В крайна сметка едно момиченце си загубило палеца и показалеца на дясната ръка, така че от спешното отделение се обадиха на нас.

— На кои „нас“?

— На мен и партньорката ми, Бет Марцик.

— Друга жена?

— Да. Единствените жени в Криминалния отдел.

— Продължавай.

— Докато стигнем до болницата, семейството си беше тръгнало, така че отидохме у тях. Бащата плачеше, разказа как намерили показалеца, но палеца го нямало. После ни показа самоделните бомбички. Бяха големи, имала е късмет, че не са й откъснали ръката от китката.

— Той ли ги е правил?

— Не, някакъв съсед, но бащата на момиченцето не искаше да ни каже кой. Твърдеше, че човекът нямал лоши намерения. Аз му разправям: „Дъщеря ви остана инвалид, господине, други деца също са застрашени, за бога“ — оня не вдява. После разпитвам майката, но той й виква нещо на испански и тя също отказва да говори.

— Защо не са искали да говорят според теб?

— Защото са тъпи копелета, затова.

Това бе — най-общо — схващането за света на Каръл Старки, детектив втори ранг в Криминалния отдел на лосанджелиското полицейско управление. Дана записа това наблюдение в бележника си — действие, което никога не се бе нравило на Старки. Бележките бяха материални свидетелства за вътрешния й свят, караха я да се чувства несигурна, защото гледаше на тях като на веществени доказателства.

Тя дръпна отново от цигарата си, вдигна рамене и продължи:

— Бомбичките бяха петнайсет сантиметра дълги. Наричаме ги „мексикански динамит“. Отвсякъде се чуват гърмежи, сякаш си на бойно поле. И така, с Марцик решаваме да започнем проверка по къщите. Всички съседи обаче ни посрещат по същия начин като бащата на момиченцето — мълчат като риби. На мен започва да ми кипва. С Марцик се връщаме при колата, случайно поглеждам пред краката си и… ето го палеца! Просто реших да погледна надолу и го видях, малко, хубаво пръстче! Вдигнах го и го занесох на семейството на момиченцето.

— По телефона ми каза, че си опитала да накараш бащата да го изяде.

— Хванах го за яката и му напъхах палеца в устата. Така направих!

Дана се завъртя на креслото си, личеше, че й е станало неловко. Старки не можеше да я обвинява.

— Нищо чудно, че са подали жалба — заключи психоложката.

Старки смачка цигарата.

— Семейството не подаде жалба.

— Защо тогава…

— Марцик. Предполагам, че съм я уплашила. Говорила с лейтенанта и Келсо заплаши да ме изпрати в Банката на преглед.

Бихейвиористичният отдел на лосанджелиската полиция се помещава в сградата на Далекоизточната банка на Бродуей в Китайския квартал. Повечето полицаи изпитват панически страх да не ги „изпратят в Банката“, като с право се тревожат, че така се поставя под въпрос психическата им уравновесеност, а заедно с това и по-нататъшното им израстване в кариерата. Имат и съответен израз: „Да си надвишиш служебния кредит.“

— Ако ме пратят в Банката, никога няма да ме върнат в отряда на сапьорите.

— А ти през цялото време все за там се натискаш.

— Откакто съм излязла от болницата, само това искам.

Старки се изправи нервно и запали нова цигара. Дана я огледа внимателно, което също никак не харесваше на полицайката. Чувстваше се, сякаш я дебнат, сякаш Дана само я чака да направи или каже нещо, което да запише в бележника си. Това е нормален подход при разпитите, самата Старки го бе използвала неведнъж. Когато мълчиш дълго време, хората се чувстват задължени да продължат разговора.

— Работата е единственото, което ми остава, по дяволите!

Веднага съжали за плачливата нотка в гласа си. Дана отново записа нещо в бележника, което още повече притесни Старки.

— Казала си на лейтенант Келсо, че сама ще се оправяш.

— О, за бога! На колене му паднах — само и само да ме остави на мира! Знам, че имам проблем, Дана, но ще се справя с него, без да навредя на кариерата си.

— Заради палеца ли?

Старки погледна Дана Уилямс безизразно, както когато разговаряше със служителите от „Вътрешно разследване“.

— Защото вече изпадам зад борда — изговори.

Дана въздъхна, погледът й се смекчи и това още повече вбеси Старки, защото мразеше да се чувства слаба и уязвима. Всъщност никога не й се беше удавало да се прави на уязвима.

— Каръл, ако си мислиш, че мога да те „поправя“ за един ден, лъжеш се. Психотерапията не е като да гипсираш счупен крак. Нужно е време.

— Минаха три години. Досега трябваше да се оправя.

— Тук няма „трябва“, Каръл. Помисли какво ти се е случило. Помисли как си оцеляла.

— Стига ми толкова „мислене“. От три години само мисля!

Остра болка запулсира в слепоочията й.

— Как смяташ, защо смени толкова психотерапевти, Каръл?

— Не знам — излъга Старки.

— Пиеш ли още?

— От повече от година не съм близвала алкохол.

— Как си със съня?

— Дремвам два часа, после не мога да мигна.

— Заради кошмарите ли?

Каръл почувства, че я побиват тръпки.

— Не.

— Имаш ли внезапни пристъпи на страх?

Старки тъкмо се чудеше как да отговори на този въпрос, когато пейджърът, закачен на деколтето й, завибрира. Погледна екранчето: номерът беше на мобилния телефон на Келсо, следван от код 911, който детективите от Криминалния отдел използваха при спешни обаждания.

— Мамка му, Дана, търсят ме.

— Да те оставя ли сама?

— Не, не. Аз ще изляза.

Взе чантичката си и мина в чакалнята. На дивана седеше жена на средна възраст, Каръл я погледна за миг в очите, после извърна глава.

— Извинете.

Жената кимна, без да вдига поглед.

Старки извади клетъчния телефон от чантата си и набра номера на Келсо. Той вдигна, по шума личеше, че е в колата си.

— Аз съм, лейтенант. Какво има?

— Къде си?

— Търся си обувки.

— Не питам какво правиш, Старки, а къде се намираш!

Хвана я яд. Защо изобщо й пукаше какво ще си помисли?

— В западната част на града.

— Добре. Имаше сигнал за бомба, отивам натам. Каръл, загубихме Чарли Риджо. Загинал е на местопроизшествието.

Пръстите на Старки се вледениха. Кожата на лицето й се изпъна. Това явление се нарича „изтегляне към вътрешността“. Естествена реакция, при която организмът изтегля кръвта от периферните кръвоносни съдове, за да намали евентуално кръвотечение. Реакция, наследена от по-ранни етапи в еволюцията, когато предците ни често са се срещали със същества с големи зъби и нокти. В света на Старки тази опасност все още бе реална.

— Старки?

Тя се извърна и понижи глас, за да не я слуша жената:

— Съжалявам, лейтенант. Бомба ли? Някое устройство ли е избухнало?

— Още не знам подробности, но си права, имало е взрив.

По челото й изби пот, стомахът й се сви. Самоволни експлозии има рядко. Още по-рядко е някой сапьор да загине по време на работа, За последен път се бе случило преди три години.

— Така или иначе, скоро ще разберем. Мога да натоваря някой друг с разследването…

— Аз съм на ред, лейтенант. Случаят е мой.

— Добре. Само предлагах.

Той й каза адреса и затвори. Жената я наблюдаваше, сякаш бе усетила болката й. Старки се погледна в огледалото на чакалнята — беше силно пребледняла. Дишаше тежко.

Прибра телефона и се върна при Дана.

— Имаме повикване, трябва да вървя. А, още нещо, не искам да ми удържаш от здравната осигуровка, става ли? Ще ти платя с чек, както и преди.

— Никой няма достъп до здравната ти книжка, Каръл. Не и без специално разрешение. Няма смисъл да харчиш от джоба си.

— Предпочитам така.

Докато Старки пишеше чека, Дана запита:

— Не чухме цялата история. Хванахте ли човека, който е правил бомбичките?

— Майката на момиченцето ни заведе в един гараж на две преки от тях. Хванахме го с четиристотин килограма бездимен барут. Четиристотин килограма, и навсякъде миришеше на бензин! И знаеш ли с какво си изкарваше прехраната този тип? Беше градинар. Ако това чудо се беше взривило, сигурно щеше да отнесе целия проклет квартал!

— Мили Боже!

Старки й подаде чека и тръгна към вратата. Спря с ръка на дръжката:

— Има нещо, което не разбирам у този човек. Може би ти ще ми обясниш.

— Какво?

— Арестувахме го и той ни каза, че фойерверките са смисълът на живота му. Знаеш ли по какво си личеше, че наистина е така? На лявата си ръка имаше само три пръста, а на дясната — два. Изгубил ги един по един.

Дана пребледня.

— Арестувала съм десетки такива хора. Наричаме ги хронични случаи. Защо го правят, Дана? Какво мислиш за такива хора, които не могат да се откажат от бомбите?

Сега Дана запали цигара. Избълва облак дим и втренчила поглед в Старки, отговори:

— Мисля, че искат да сложат край на живота си.

Старки кимна:

— Ще ти се обадя да се уговорим за следващия сеанс. Благодаря ти.

Мина с наведена глава покрай жената в чакалнята и слезе при колата си. Седна зад волана, но не запали двигателя. Вместо това отвори куфарчето си и извади малка сребриста бутилка джин. Отпи голяма глътка, после отвори вратата и изплю течността на земята.

След това прибра бутилката и лапна едно хапче тагамет.

Каръл Старки опита да се успокои, после запали двигателя и потегли през града към място като онова, на което бе загубила живота си.

 

 

Над местопроизшествието, като лешояди над прегазено на шосето животно, кръжаха хеликоптери. Старки ги забеляза точно когато задръстването я принуди да спре на около километър от мястото на инцидента. Включи сигналната лампа, за да си пробие път до един паркинг, където остави колата. Измина останалото разстояние пеша.

Имаше десетина патрулни коли, два микробуса „Събърбан“ на Отряда за обезвреждане на взривни устройства и тълпа репортери. Келсо стоеше до предния оперативен автомобил заедно с шефа на сапьорите Дик Лийтън и трима от дежурните техници. Лейтенантът беше нисък мъж с увиснали мустаци, носеше карирано спортно яке. Кимна на Старки, но тя се направи, че не го забелязва.

Трупът на Риджо лежеше свит в средата на паркинга, между сградите и предната кола. Съдебният лекар, облегнат на микробуса си, изчакваше криминологът от управлението, Джон Чен, да свърши огледа на трупа. Старки не познаваше съдебния лекар, защото никога не бе присъствала на място на убийство, но познаваше Чен.

Тя показа служебната си карта на полицаите, които охраняваха местопроизшествието.

— Човекът е станал на кайма — възкликна един младок, когото не беше виждала. — На твое място не бих отишъл.

— Така ли?

— Само по задължение.

Да се пуши на местопрестъпление, е в разрез с политиката на лосанджелиското полицейско управление, но преди да прекоси паркинга и да стигне до трупа на Чарли Риджо, Старки запали. Познаваше го от времето, когато работеше в отряда, и очакваше, че трудно ще понесе гледката. Наистина беше така.

Хората от Бърза помощ бяха смъкнали шлема и гръдния протектор на Риджо при опитите си да го съживят. Метални осколки бяха минали през защитния костюм и се бяха забили в плътта му, оставяйки кървави белези по гърдите и корема му, които изглеждаха синкави на яркото следобедно слънце. На лицето му имаше само една рана, точно под лявото око. Старки погледна шлема, предпазното стъкло беше строшено. Материята, от която е направено, се казва лексан и би трябвало да спре куршум от карабина. Когато върна погледа си върху тялото, Старки си даде сметка, че ръцете от китките надолу липсват. Лапна един тагамет и се извърна, за да не гледа повече.

— Здравей, Джон. Какво откри?

— Здравей, Старки. Ти ли водиш разследването?

— Да. Келсо каза, че и Бък Дагет бил тук. Не го виждам.

— Закараха го в болницата. Нищо му няма, но беше доста травмиран. Лийтън настоя да го прегледат.

— Добре. Какво ти каза? Нещо интересно?

— Устройството е било до онзи контейнер. Риджо го оглеждал с рентгеновия апарат, когато избухнало.

Той кимна към едно голямо парче от апарата, което бе отхвръкнало на средата на улицата. Старки отново погледна контейнера — рентгеновият апарат бе излетял на около четирийсет метра. Самият Риджо лежеше почти на трийсет метра.

— Да не би Дагет или санитарите да са го изместили?

Сапьорите се обучават, че при всеки взрив може да има и второ устройство. Старки реши, че може по тази причина Дагет да е изтеглил Риджо на безопасно разстояние от контейнера.

— Питай Дагет — отвърна Чен, — но мисля, че тук си е паднал.

— Господи! Това са сигурно трийсетина метра от мястото на експлозията.

— Бък каза, че бил адски взрив.

Старки отново се опита да прецени разстоянието, после заоглежда предпазния костюм. Бронираното облекло изглеждаше като простреляно в упор от двайсетина пушки едновременно. Беше виждала такива поражения при експлозии на „мръсни“ бомби с много запалително вещество и осколки, но тази бе пробила дванайсет слоя защитна материя и бе хвърлила човек на трийсет метра! Чен извади едно херметично запечатано найлоново пликче от чантата си и й го показа. Вътре имаше почерняло метално парче с големината на пощенска марка.

— Това също е интересно. Парче от метална тръба, беше се забило в костюма.

Старки го огледа по-отблизо. По метала личеше крива драскотина.

— Какво е това? Буквата С?

Чен вдигна рамене:

— Или някакъв символ. Спомни си бомбата, която намериха миналата година в Сан Диего, онази, по която бяха изрисувани полови органи.

Старки се направи, че не го е чула. Чен обичаше да говори. Ако се впуснеха в обсъждане на въпросната бомба, никога нямаше да си свършат работата.

— Джон, ще ми направиш ли една услуга? Да обработиш някои от уликите още тази нощ.

Чен се намръщи:

— И без това тук ще се задържа до късно, Каръл. Трябва да огледам контейнера, после уликите, които ще съберете вие. Само описът ще ми отнеме два-три часа.

Полицаите щяха да претърсят всичко в радиус от сто метра за парчета от бомбата: покривите и фасадите на сградите от двете страни на улицата, колите. Всичко, което би им помогнало да си изградят представа за бомбата, беше от значение.

— Не се оплаквай, Джон. Не си готин.

— Само казвам.

— Колко време ти трябва за газовата хроматография?

— Шест часа — помръкна Чен.

Старки много добре знаеше колко време продължава анализът на взривното вещество, но нарочно попита, за да накара криминолога да се почувства виновен за забавянето на резултатите.

— Не можеш ли първо да пуснеш няколко проби на хроматографа, а после да се занимаваш с описа на уликите? Взривно вещество с толкова голяма мощност не е нещо обичайно, това ще стесни много кръга на заподозрените. Хайде, Джон, дай ми нещо, с което да започна.

Чен мразеше всичко, което не е планувано и издържано по правилата, но нямаше как да обори аргументите й. Погледна часовника си и започна да пресмята времето:

— Нека видя в колко ще свърша тук, става ли? Ще се опитам да сколасам, но нищо не мога да ти обещая.

— Отдавна не вярвам на обещания!

Старки отброи четирийсет и осем крачки от трупа на Риджо до колата на Бък Дагет.

Келсо и Лийтън забелязаха, че отива към тях, и излязоха напред да я посрещнат. Лицето на Келсо бе мрачно, на събеседника му — напрегнато и сериозно. Лийтън не беше на смяна по време на инцидента и бе дошъл по поло и дънки.

Той се усмихна тъжно на Старки. От двайсет години ръководеше сапьорите и както Каръл Старки, така и Чарли Риджо и всички останали членове на отряда с чин, по-нисък от старши сержант, биваха избирани от него. Беше я изпратил в Центъра за обучение на сапьори на ФБР в Алабама, след което й бе началник в продължение на три години. Когато тя лежеше в болницата, той й ходеше на посещение всяка вечер след работно време в продължение на петдесет и четири дни, а когато тя се бореше да запази работата си, ходатайства в нейна полза. Затова Старки го уважаваше повече от всеки друг в полицията.

— Дик, искам час по-скоро да направя огледа — каза тя. — Колко от вашите хора можем да използваме?

— Извикали сме всички, свободни от дежурство. На твое разположение са.

Тя се обърна към Келсо:

— Лейтенант, бих искала да говоря с хората от Рампарт, да видя колко униформени могат да пратят.

Келсо се намръщи:

— Вече го уредих с началника им. Не трябва да пушиш тук, Старки.

— Съжалявам. По-добре тогава да говоря с него и да организираме нещата по-бързо.

Тя не прояви никакво желание да загаси цигарата си. Келсо се направи, че не забелязва този израз на явно неподчинение.

— Преди да тръгнеш, да ти кажа, че ще работиш с Марцик и Сантос. — На Старки й се прииска да глътне още един тагамет.

— Трябва ли да работя точно с Марцик?

— Да, Старки, трябва да работиш с Марцик. А, има и още нещо. Лейтенант Лийтън смята, че може да излезе нещо още преди да сме започнали: в централата са получили сигнал за тази бомба.

Старки погледна Лийтън:

— Да нямаме свидетел?

— Не, но Бък каза, че са дошли по сигнал на гражданин. Ако случаят е такъв, ще разполагаме със запис на обаждането и адреса на този, който се е обадил.

Това вече беше напредък.

— Добре, ще се заема. Благодаря.

Келсо погледна намръщено репортерите. Един служител от „Връзки с обществеността“ се приближи и каза:

— Мисля, че е крайно време да излезем с изявление.

— Веднага идвам.

Келсо забърза към репортерите. Лийтън остана със Старки. Изчака другият офицер да се отдалечи, после я изгледа изпитателно:

— Как я караш, Каръл?

— Чудесно, лейтенант. Гоня престъпници и записвам имена, както винаги. Все още искам да се върна в Отряда.

Лийтън кимна. Бяха обсъждали този въпрос преди три години. И двамата знаеха, че от отдел „Кадри“ никога няма да го допуснат.

— Винаги си била мъжко момиче. И винаги си имала късмет.

— Да бе, направо дрискам късмет.

— Не говори така, Каръл, не ти отива.

— Дадено, ще престана веднага щом откажа цигарите — усмихна се кисело тя.

Само дето това никога нямаше да стане.

Старки изпрати с поглед Лийтън, докато се отдалечаваше към репортерите, после забеляза Марцик и Сантос, които разговаряха с някакъв униформен сержант пред една от сградите на отсрещната страна на улицата. Марцик я гледаше. Старки й обърна гръб, приближи се до предната кола на отряда и я заоглежда. Микробусът се намираше на около шейсет и пет метра от мястото на експлозията. Свързочният кабел и осигурителният ремък все още лежаха между колата и бронирания костюм на Риджо.

Микробусът изглеждаше непокътнат, но като огледа по-внимателно, Старки забеляза, че десният преден фар е счупен. От стъклото стърчеше метално парче с формата на буква Е. Тя го огледа, без да го докосва. Накрая си даде сметка, че е част от металните катарами на бронирания костюм. Въздъхна дълбоко, изправи се и отново погледна трупа.

Хората на съдебния лекар го прибираха в чувал. Джон Чен бе очертал контурите му на асфалта с бял тебешир и сега стоеше настрани и наблюдаваше отегчено.

Старки избърса длани в крачолите си и си пое дълбоко въздух. Белезите я заболяха. Марцик й махна от другата страна на улицата. Сантос също я погледна, вероятно се чудеше защо не отива при тях.

Старки им махна в знак, че след малко ще се присъедини към тях.

Търговският център покрай булеварда се състоеше от няколко магазина за евтини дрехи, книжарница, зъболекарски кабинет, на чиято врата висеше реклама за „народни цени“ на испански, и кубински ресторант. Всички бяха евакуирани, преди Риджо да започне огледа на бомбата.

С огромно усилие Старки се запъти към ресторанта, едва движеше краката си. Чувстваше се, сякаш е вързана с дебело въже и единственият начин да се освободи, е, като влезе през тази врата. Вече не мислеше за Марцик. Не мислеше за Чарли Риджо. Не чувстваше нищо друго, освен туптенето на сърцето си, като удари на чук по наковалня, и знаеше, че ако сега не се овладее, падението й ще е неминуемо.

Едва затвори вратата на ресторанта зад себе си и цялото й тяло затрепери. Наложи се да се подпре на тезгяха на касата, за да не падне. Ако Лийтън и Келсо я видят в такова състояние, с кариерата й е свършено! Келсо веднага щеше да я изпрати в Банката, щяха да я принудят да се пенсионира по здравословни причини и единственото, което щеше да остане в живота й, щеше да е страх. И празнота.

Старки отвори чантичката си и измъкна бутилката. В момента, в който джинът опари гърлото й, тя съжали за слабостта си и почувства срам. Пое си дълбоко въздух. Въпреки желанието си не седна, защото знаеше, че няма да е в състояние да се изправи отново. Отпи втора голяма глътка от бутилката и треперенето престана.

Пропъди спомените и страха. Опита се да си внуши, че ако прави това, което трябва, всичко ще се нареди. Прекалено силна бе, за да се предава. Можеше да се справи. Можеше да победи.

След известно време успя да се овладее напълно.

Прибра бутилката, напръска устата си с освежаващ спрей „Бинака“ и отново излезе на улицата.

Старки бе мъжко момиче.

* * *

Откри двамата полицаи, които първи се бяха отзовали на сигнала, и те й казаха приблизителния час на обаждането. След това се свърза с дежурния диспечер в службата за спешни случаи, представи се и поиска записа на разговора и адреса на подателя. Повечето хора не предполагат, че обажданията на номер 911 се записват и номерът и адресът на телефонния апарат, от който са направени, се засичат автоматично. Тази практика се е наложила, защото хората, изпаднали в беда, често не са в състояние да съобщят местонахождението си.

Старки остави служебния си номер и помоли диспечерката да осигури информацията колкото може по-скоро.

След това пресече улицата и се присъедини към Марцик и Сантос, които разпитваха неколцина жители на квартала.

Хорхе Сантос бе нисък, с лукаво изражение на лицето и вид на човек, който се опитва да си спомни нещо отдавна забравено. Беше му излязъл прякорът Хукър^[1] заради звученето на първото му име. Бет Марцик бе разведена, с две деца, които стояха при баба си, когато майка им бе на работа. За да припечелва допълнително, продаваше продуктите на „Амуей“ и беше толкова досадна, че повечето детективи на Спринг Стрийт се криеха, щом я видеха да приближава.

— Имаме добри новини — обяви Старки. — Лийтън каза, че униформените са действали по обаждане на 911.

Марцик изсумтя:

— Да не би „будният“ гражданин да си е оставил и името?

— Обадих се в Служба 911. Веднага ще ни изпратят записа.

Марцик сръга Сантос:

— Обзалагам се на една свирка, че не си е казал името.

Сантос се намуси. Беше набожен човек, женен, с четири деца и мразеше такива цинизми.

— Ще накарам униформените да се размърдат — побърза да се намеси Старки. — Дик каза, че детективите от Рампарт са предложили да вземат показания от жителите от квартала.

Марцик се намръщи, сякаш идеята не й харесваше:

— Е, повечето от тези хора няма да са на разположение тази нощ. Чух, че много от евакуираните са отседнали при роднини и приятели.

— Ще вземеш списъка на жителите от домоуправителите, нали?

— Да. И?

Марцик я погледна подозрително. Поведението й дразнеше Старки.

— Накарай домоуправителите да намерят и наемните договори. В повечето бланки за настаняване, които съм попълвала, искат да посочиш името на някой роднина или друг човек, който да гарантира за теб. Възможно е хората да са отишли точно при такива познати.

— Мамка му, това ще ми отнеме цяла вечност! Имах среща тази вечер.

Лицето на Сантос се издължи:

— Аз ще го направя, Каръл.

Старки погледна към контейнера. Чен събираше нещо от земята.

— Виж, Бет, не съм казала да намериш всички жители на скапания квартал. Просто разпитай дали някой не е видял нещо, опитай се да намериш този, който се е обадил на 911. Ако ти кажат, че не са видели нищо, кажи им да си помислят и че ще се върнем след няколко дни.

Марцик продължаваше да се муси, но на Старки не й пукаше.

Отново мина на другия тротоар и се приближи към контейнера, оставяйки Марцик и Сантос да обикалят апартаментите. Чен оглеждаше стената зад контейнера за парчета от бомбата. На паркинга двама сапьори подготвяха металотърсачи, с които щяха да претърсят зелените площи около сградите. Пристигнаха още двама членове на отряда и скоро всички щяха да се мотаят наоколо като мухи без глави и да чакат нареждания от нея.

Тя реши засега да не си губи времето с тях и се приближи до дупката от взрива. Беше около метър в диаметър и около педя дълбока. Асфалтът наоколо бе побелял от високата температура. Старки понечи да го докосне с ръка, но я отдръпна — остатъците от взривното вещество можеше да са отровни.

Погледна очертаните с бял тебешир контури на трупа на Риджо и се отправи натам. Почти четирийсет крачки. Ударната вълна сигурно е била невероятно силна.

Стъпи в контурите на тялото, за да застане точно там, където е паднал Риджо, и погледна към кратера.

Пред очите й като на забавен кадър преминаха спомени отпреди три години. Сякаш гледаше запис на собствената си смърт. Дана наричаше тези спомени „скалъпени“. Част от нещата Старки бе чула впоследствие от колеги, друга част си бе измислила, а сега си представяше събитията, сякаш наистина ги е видяла и запомнила. Психоложката й смяташе, че така съзнанието й се опитва да отстрани проблема, да преодолее травмата, да създаде визуален образ на злото, за да може да се справи с него.

Старки дръпна силно от цигарата си, после гневно избълва дима. Ако съзнанието й е решило да си възвърне спокойствието по този начин, подходът не бе най-успешният.

Върна се при Марцик.

— Бет? Имам друга идея. Издирете собствениците на магазините и разучете дали някой не е бил заплашван, дали някой не е дължал пари на някого, такива неща.

Марцик кимна, все така намръщено.

— Каръл, какво е това?

— Кое?

Марцик се приближи и я подуши:

— Да не е „Бинака“?

Старки я изгледа гневно, после отново прекоси улицата и прекара остатъка от деня с екипа, който събираше парчетата от бомбата.

 

 

В съня си умира.

Отваря очи, лежи на твърдата земя до фургона, хората от Бърза помощ са надвесени над нея, гумените им ръкавици са омазани с кръв. Ушите й бучат, сякаш наблизо работи миксер на бавни обороти. Над нея клонките на каучуковите дървета, сплетени във фина дантела, още се поклащат от ударната вълна. Един санитар натиска гърдите й в опит да накара сърцето й да заработи отново. Друг й забива дълга игла. Трети допира студени сребристи електроди до кожата й.

Сякаш отдалечен на километри, някакъв глас извиква:

— Пазете се!

Тялото й се разтърсва от електрическия ток.

Старки намира сили да промълви:

— Шугър?

Не е сигурна дали наистина е произнесла името му, или само си го е помислила.

Завива й се свят и тя го вижда. Дейвид Будро, наричан Шугър, луизианец, отдавна напуснал родния си щат, но запазил мекия си френски акцент, който тя намира за възбуждащ. Нейният началник. Нейният таен любовник. Мъжът, на когото е обрекла сърцето си.

— Шугър?

Далечният глас крещи:

— Няма пулс! Пазете се!

Тялото й се разтърсва от нов ужасен спазъм.

Тя протяга ръка към Шугър, но той е прекалено далеч. Не е справедливо да е толкова далеч. Две сърца, които бият в един ритъм, не може да са толкова далеч едно от друго. Тъжно й е, че са толкова далеч.

— Шугър?

Две сърца, които вече не бият.

Санитарите, които са се погрижили да дадат първа помощ на Шугър, се отдръпват. Край.

Тялото й отново се разтърсва. Пак безрезултатно, но на нея й е все едно.

Затваря очи и усеща, че се понася през клоните към небето. Олеква й.

 

 

Старки се събуди малко след три сутринта, знаеше, че вече няма да може да заспи. Запали цигара и остана да лежи в тъмното. Бе приключила с огледа малко преди полунощ, но се прибра едва към един. После се изкъпа, яде бъркани яйца и изпи чашка джин за приспивателно. И въпреки това спа само два часа.

Стана и запали всички лампи в къщата.

Бомбата, от която бе пострадала Старки, беше предназначена да убие семейството на един информатор на полицията. Бе поставена в гъстия храсталак до фургона на информатора, което означаваше, че Шугър и Старки не могат да използват робота при огледа и обезвреждането на устройството. Бомбата беше „мръсна“, изработена от кутия от блажна боя, пълна с бездимен барут и пирони. Наркопласьорът, който я бе направил, е искал да бъде сигурен, че и трите деца на информатора ще загинат.

Заради храстите се наложи Старки и Шугър да работят заедно. Тя държеше клоните, за да може той да се приближи с рентгеновия апарат. Двамата униформени полицаи, които се бяха отзовали първи на сигнала, бяха докладвали, че от подозрителния пакет се носело цъкане. Това беше толкова изтъркано твърдение, че Старки и Шугър се засмяха, като го чуха. Сега обаче изобщо не им беше до смях — пакетът бе спрял да тиктака. С помощта на рентгеновия апарат видяха, че часовниковият механизъм е заял. Беше направен от обикновен механичен будилник и по необясними причини голямата стрелка бе спряла една минута преди да достигне времето за детонация.

Шугър опита да се пошегува:

— Сигурно е забравил да го навие.

Тя тъкмо щеше да се засмее на шегата, когато земята се разтресе. Събитие, от което всеки сапьор в Южна Калифорния се страхува. По-късно земетресението бе определено като 3.2 по скалата на Рихтер, нищо особено за средностатистическия жител на Лос Анджелис, но достатъчно, за да освободи минутната стрелка. Детонаторът се задейства.

По-старите членове на отряда постоянно повтаряха на Старки, че бронираният костюм не може да я предпази от осколките, и бяха прави. Спаси я Шугър. Той се изправи пред нея точно когато бомбата избухна и повечето пирони се спряха в неговото тяло. Рентгеновият апарат обаче изхвърча от ръцете му и точно той я рани. Две тежки парчета се забиха през костюма в дясната част на гръдния й кош. След секунда и Шугър се стовари върху нея. Ударът бе толкова силен, че сърцето й спря.

В продължение на две минути и четирийсет секунди Каръл Старки бе мъртва.

Два екипа от Бърза помощ се втурнаха към пострадалите, докато от небето още се сипеха парчета от фургона и клонки азалия. Санитарите установиха, че Старки няма пулс, смъкнаха предпазния й костюм и й инжектираха ефедрин направо и сърцето. Мъчиха се почти три минути над кървавата маса на гърдите й.

Сърцето на Каръл Старки заработи отново. Сърцето на Дейвид Будро, наречен Шугър — не.

Старки седна на масата в хола и запали нова цигара. Замисли се за съня, за Шугър. Само три години бяха минали, а вече започваше да го забравя. Все по-трудно си спомняше лицето му, още по-трудно — мекия му луизиански акцент. Все по-често разглеждаше старите му снимки, за да си го спомни. Презираше се за това. Сякаш, като го забравяше, му изневеряваше. Сякаш страстта и любовта, които някога бе чувствала към него, бяха нещо, за което бе чула или прочела.

Всичко се беше променило.

Старки започна да пие почти веднага щом я изписаха от болницата. Един от психотерапевтите й (май беше вторият) твърдеше, че това е проява на чувството за вина на оцелелите. Вина, че сърцето й е забило отново. Вина, че тя е жива, а той не. Вина, задето дълбоко в душата си тя се радва, че е оцеляла, макар и с цената на неговия живот. Този ден Старки излезе от кабинета на психотерапевта и никога не се върна при него. Отиде в един бар, посещаван от полицаи, и пи, докато не се наложи двама детективи от отдел „Кражби“ на участък Уилшър да я изнесат.

Всичко се беше променило.

Старки странеше от хората, отблъскваше околните със сарказма си, работата й се превърна в единствен смисъл на съществуването й. Друг психолог (може би номер трети) й каза, че е сменила един брониран костюм с друг, после я попита дали някога ще успее да го съблече.

Тя никога не пожела да си отговори на този въпрос.

Уморена от мислене, Старки загаси поредната цигара, после се върна в спалнята. Съблече фланелката и огледа безстрастно тялото си.

Дясната половина на корема и гърдите й и дясното й бедро бяха нарязани и надупчени от шестнайсетте метални парчета, които се бяха забили в нея. Две дълбоки бразди се проточваха отстрани покрай долните й ребра. Загорялата й някога кожа сега бе по-бяла от порцеланова чиния, защото след нещастния случай не беше обличала бански костюм.

Най-зле изглеждаше гърдата й. Едно петсантиметрово парче от рентгеновия апарат я бе пробило точно под зърното, беше се плъзнало по ребрата й, за да излезе откъм гърба. Бе оставило дълбок жлеб като дере, издълбано от поройни води в някой хълм, и така си остана. Лекарите се чудеха дали да не й ампутират цялата гърда, но решиха да я запазят. Твърдяха, че с няколко пластични операции външният й вид може да се подобри, но след четвъртата Старки реши, че толкова й стига.

Не беше спала с мъж, откакто Шугър стана от леглото й онази сутрин.

Старки се изкъпа, облече се, след това се обади в службата, където я чакаха две съобщения.

„Старки, Джон Чен се обажда — гласеше едното. — Имам доста добра проба От кратера на експлозията. Ще я пусна на хроматографа, но това няма да стане преди три. Значи резултатът ще е готов около девет. Обади ми се. Много голяма услуга ти правя.“

Другото съобщението беше от диспечерката от Служба 911, която съобщаваше, че е презаписала обаждането за подозрителния кашон.

„Оставих касетата на пропуска, можете да я вземете когато пожелаете. Обаждането е направено от телефонен автомат на Сънсет булевард в един и четиринайсет. Извадих и точния адрес на автомата“, казваше жената.

Старки записа сведенията в бележника си, после си направи нескафе. Изпи два тагамета, запали цигара и излезе.

Още нямаше пет и навън цареше тишина. Някакво хлапе с изтъркана червена раница хвърляше сутрешния брой на „Лос Анджелис Таймс“ по дворовете от двете страни на улицата. Един камион на млекарница „Алтадена“ избуча и отмина.

Старки реши да се върне в Силвърлейк и отново да огледа местопроизшествието. По-добре, отколкото да слуша ударите на сърцето си.

* * *

Старки спря пред кубинския ресторант до патрулната кола на полицаите от Рампарт, които охраняваха местопрестъплението. Паркингът на търговския комплекс бе пуст, имаше само три автомобила, които стояха тук от предния ден.

Старки показа значката си, преди да слезе от колата.

— Здравейте, всичко наред ли е?

Хилавият мъж на волана и ниската, набита жена с къса руса коса сърбаха кафе, което явно бе изстинало още преди няколко часа.

Жената кимна:

— Да, наред е, детектив. Търсите ли нещо?

— Аз разследвам случая. Ще се помотая наоколо.

Полицайката вдигна вежди:

— Чухме, че пичът от сапьорите станал на кайма. Вярно ли е?

— Да.

— Гадна работа.

Мъжът се наведе над коленете на партньорката си.

— Като ще се мотаеш наоколо, имаш ли нещо против да забегнем за малко? На няколко преки има една закусвалня. Можем да ти донесем нещичко.

Полицайката намигна на Старки:

— Слаб му е пикочният мехур.

Старки вдигна рамене:

— Имате двайсет минути. И не ми носете нищо.

Тайно се радваше да се отърве от тях.

След като патрулната кола замина, тя премести пистолета на дясното си бедро, пресече булеварда и потърси адреса, който й бе дала диспечерката. Носеше фенерче, но районът бе достатъчно осветен от уличните лампи.

Точно срещу търговския център до един гватемалски магазин за хранителни стоки имаше телефонен автомат, но не отговаряше на адреса. Старки огледа булеварда в двете посоки, ориентира се накъде растат номерата и тръгна да търси автомата, от който е бил подаден сигналът. Намери го в една от онези стари плексигласови будки, които телефонната компания вече демонтира. Точно пред една обществена перачница. Отсреща имаше магазин за цветя.

Старки си записа имената на перачницата и цветарницата, после се върна при първия телефон да провери дали работи. Почуди се защо човекът, обадил се на 911, не е звъннал оттук. Имаше пряка видимост към контейнера, за разлика от втория телефон. Старки реши, че може би се е опасявал да не го забележи бомбаджията, но реши да мисли по този въпрос, след като чуе записа.

Тъкмо пресичаше отново Сънсет, когато забеляза парче метал на платното. Беше дълго около три сантиметра и изкривено като макарон. Единият му край бе изцапан с нещо сиво. Предната вечер беше събрала девет подобни парчета.

Взе го, занесе го при колата, прибра го в найлоново пликче и го сложи в багажника, след това се приближи до контейнера. Бомбата явно не беше предназначена да повреди постройката, но защо ли бе поставена до контейнера? Старки знаеше, че на такива въпроси рядко може да се намери задоволителен отговор. На два пъти в кариерата си беше виждала бомби, поставени отстрани на магистралата, далеч от надлези, изходи и други места, на които могат да застрашат някого. Сякаш негодниците, които ги бяха сътворили, не са знаели какво да ги правят, затова просто са ги изхвърлили край пътя.

Старки огледа мястото още веднъж и откри още едно парченце метал. Тъкмо го прибираше, когато патрулната кола се върна и полицайката слезе с две чаши в ръце:

— Каза, че не искаш нищо, но все пак ти взехме кафе.

— Много мило. Благодаря.

На полицайката й се говореше, но Старки затвори багажника си и каза, че трябва да побърза. Когато жената се запъти към патрулната кола, Старки заобиколи своята и изля кафето на земята. Вече се качваше, когато й хрумна да провери другите коли на паркинга.

Две от тях бяха пострадали от взрива. По-близката беше без задно стъкло и имаше сериозни поражения. Принадлежеше на собственика на книжарницата. Когато полицията го пусна на паркинга, той изгледа возилото си, ритна го и се отдалечи, без да пророни дума.

Третата кола, паркирана най-далеч от мястото на взрива, бе „Шевролет Импала“, модел 1968 г., с олющена боя. Страничните прозорци бяха смъкнати, а на мястото на задния бе залепен найлон, станал вече чуплив от стоене на слънце. Старки погледна първо отзад, не видя нищо интересно и тъкмо си тръгваше, когато забеляза пукнатина в предното стъкло. Извади фенерчето и надникна в колата. На контролното табло видя кръгло метално парче. От единия му край стърчеше тънка жичка. Тя погледна към контейнера и реши, че парчето може да е прелетяло от мястото на експлозията, да е влязло през някой от отворените странични прозорци и да е пукнало предното стъкло отвътре. Извади го, огледа го по-отблизо, но не й дойде наум какво може да представлява. Прибра го в джоба си.

Върна се при колата и без да удостои двамата полицаи дори с поглед, потегли към центъра, за да изслуша записа от обаждането, преди да докладва пред шефа си.

Слънцето се показа на изток като огромно огнено кълбо.

Червения

Джон Майкъл Фоулс се облегна на пейката срещу училището. Наслаждаваше се на слънцето и се питаше дали вече е влязъл в челната десетка на най-търсените от ФБР престъпници. Нелесна задача, след като не знаят кой си, затова им оставяше улики. Реши малко по-късно да спре в някой интернет-клуб или в някоя библиотека и да провери на техните компютри какво е положението.

Обърна лице към слънцето, топлината го обгърна, лъчите на небесното светило погалиха шоколадовокафявата му кожа. Какви ли грандиозни газови експлозии протичат там? Така обичаше да си мисли за слънцето: като за огромна, чудовищна експлозия, толкова голяма и ярка, че да се види от сто и петдесет милиона километра; с толкова голям заряд, че взривът й може да продължи милиарди години; толкова дяволски гениална, че самото й съществуване е породило живота на тази планета и животът ще изчезне заедно със затихването й след милиарди години.

Сигурно е страшно вълнуващо да конструираш толкова голяма бомба и да я взривиш. Какво ли би било да видиш първите няколко наносекунди от раждането на този взрив? Сигурно ще е страхотно.

Като си мислеше така, Джон чувстваше възбуда, която никое живо същество не бе в състояние да предизвика у него.

— Вие ли сте Червения? — попита нечий глас.

Джон отвори очи. Въпреки че носеше черни очила, се наложи да закрие очи. Усмихна се, показвайки големите си бели зъби:

— Така да бъде. Вие сигурно сте господин Карпов.

Заговори като флоридски селяк, въпреки че не беше нито от Флорида, нито от село. Харесваше му да създава лъжливо впечатление.

— Да.

Карпов бе дебелак около петдесетте с груби черти и сивееща коса. Руски емигрант със съмнителни документи и няколко предприятия в района. Очевидно беше нервен, точно както Джон очакваше и обичаше. Виктор Карпов бе закоравял престъпник.

Джон се измести встрани и потупа по пейката:

— Заповядайте, седнете. Да поговорим.

Карпов се тръшна на пейката. Стискаше в ръце найлонов плик както бабичка — чантата с пенсията си. Пред себе си, за да не й я откраднат.

— Благодаря, че се съгласихте, господине — каза руснакът. — Имам ужасни проблеми, с които не мога да се справя. Жестоки врагове.

Джон постави ръка върху плика и внимателно се опита да го издърпа.

— Знам всичко за проблемите ви, господин Карпов. Няма нужда дати обсъждаме.

— Да. Да… е, благодаря, че се съгласихте да го направите. Благодаря.

— Няма защо да ми благодарите, господин Карпов, няма защо.

Джон никога не би се съгласил да говори с този човек — камо ли да направи това, което му беше обещал, — ако подробно не беше разучил цялата му биография. Работеше само по препоръка. Всъщност хората, които му намираха работа, бяха поискали разрешение да го препоръчат на Карпов и бяха готови да гарантират за надеждността на руснака. Джон беше голям познавач на човешкия характер. Освен това се бе усъвършенствал в дегизировката и заличаването на следите си. Ето защо дори хората, с които работеше, не знаеха истинското му име. Чрез тях Джон узна всички подробности за проблема на Карпов и още преди да се срещнат, реши да се заеме със задачата.

Ето как човек може хем да е в челната десетка на най-търсените престъпници, хем да е вън от затвора.

— Пуснете плика, господин Карпов.

Карпов пусна плика, сякаш го е ужилил.

Джон се засмя.

— По-спокойно, господин Карпов. Имайте ми доверие. Няма по-приятелски чувства от тези, които изпитвам към вас. Знаете ли колко приятелски могат да бъдат чувствата ми?

Карпов го изгледа неразбиращо.

— За толкова добър приятел ви смятам, че сега дори няма да погледна какво има в плика, ще го отворя по-късно. Ето така се държат добрите приятели. До такава степен сме близки с вас, та съм сигурен, че тук има точно толкова пари, колкото трябва. Готов съм да се обзаложа на живота ви. Какво ще кажете за такова приятелство?

Карпов се ококори и преглътна тежко:

— Всичко е тук. Точно както казахте, на петдесетачки и двайсетачки. Моля ви, пребройте ги сега. Моля ви, пребройте ги, за да се уверите.

Джон поклати глава и сложи плика на пейката.

— Не. Ще оставим нещата така и да се надяваме, че не сте сбъркали при броенето.

Карпов посегна към плика:

— Моля ви.

— Джон се изсмя и го отблъсна:

— Не се притеснявайте, господин Карпов. Майтапя се.

Да се майтапи! Сякаш е не само южняк, ами и идиот.

— Вижте. Искам да ви покажа нещо.

Извади от джоба си къса тръбичка от джобно фенерче.

— Хайде, вземете го. Не хапе.

— Какво е това? — заекна Карпов.

Джон кимна към училищния двор от другата страна на улицата. Беше голямо междучасие. Децата тичаха наоколо, играеха, събираха се на групички.

— Вижте онези деца. Цяла сутрин ги наблюдавам. Хубави малки момиченца и момченца. Човече, как само лудуват, пълни са с енергия, свободен дух, голям потенциал. Като си на тази възраст, можеш да направиш каквото си поискаш, не е ли така? Вижте онова момченце със синята ризка. Ей там, вдясно, господин Карпов, за бога, ето там. Сладко хлапе, русо, луничаво. Господи, обзалагам се, че малкият негодник може да изчука всички скапани клакьорки на местния футболен отбор, а после дори да стане президент. Такива неща са невъзможни там, откъдето идвате, нали? Туй обаче сме в скапаните Щати и човек може да си прави каквото си поиска, докато не му дадат да разбере, че не може.

Карпов го гледаше като хипнотизиран, беше забравил напълно за тръбата в ръцете си.

— Точно в този момент в главата на това момче всичко е възможно и така ще остане, докато скапаната водачка на клакьорките не му каже, че лицето му е като смачкана пица, а малоумното й гадже го пребие, задето говори с нея. Точно сега обаче това момче е щастливо, господин Карпов, вижте го колко е щастливо, но всичко това ще свърши веднага щом разбере, че надеждите и мечтите никога не се сбъдват.

Джон бавно премести погледа си към тръбата.

— Можете да спестите това разочарование на бедното хлапе, господин Карпов. Някъде много близо до нас има взривно устройство. Аз съм го изработил и съм го скрил, а вие можете да го взривите.

Карпов погледна тръбата. По лицето му се четеше ужас, сякаш е хванал гърмяща змия.

— Ако натиснете малкото сребърно копченце, може би ще избавите момченцето от всички разочарования, които му предстоят. Не казвам, че бомбата е точно в училищния двор, казвам, че може и да е там. Може би цялото проклето игрище ще избухне в красиви червени пламъци. Може би тези хлапета ще бъдат поразени от такава ударна вълна, че само обувчиците им ще останат на земята, а плътта им ще се отдели от костите. Не казвам, че точно така ще стане, всичко ще си проличи, ако натиснете малкото сребърно копче. Можете да прекратите мъките на момченцето. Вие имате тази власт. Ако искате, можете да превърнете света в ад, защото тази мощ се крие в малкото сребърно копче. Аз го създадох, а сега го давам на вас. На вас! То е в ръцете ви.

Карпов се изправи и хвърли тръбата на Джон.

— Не искам да имам нищо общо с това. Вземете си го. Вземете си го!

Джон пое тръбата. Постави пръст на сребърното копче и изрече:

— Като се заема с това, което искате от мен, господин Карпов, също ще умират хора. Каква е разликата?

— Парите са тук. До последния долар. Всичко!

Карпов си тръгна, без да каже друго. Пресече улицата, като подтичваше, сякаш очакваше светът около него да избухне в пламъци.

Джон прибра тръбата в найлоновия плик, при парите.

Хората никога не ценяха онова, което им предлагаше.

Облегна се назад, изтегна ръцете си върху облегалката и продължи да се наслаждава на слънцето и виковете на играещите деца. Денят беше хубав, а още по-хубав щеше да стане, ако изгрее и второ слънце.

След малко стана и тръгна да търси компютър, за да провери списъка на най-търсените престъпници. Миналата седмица не го бяха включили.

Надяваше се вече да са го направили.