Робърт Крейс
Ангели на разрушението (4)

3.

Келсо отпи от кафето, което току-що си беше налял, и се намуси, сякаш е сдъвкал лимон.

— Наистина ли смяташ, че мръсникът е взривил бомбата от местопрестъплението?

Старки му показа факс, който беше получила от търговския представител на фирмата за дистанционни устройства. Описваха се режимът на работа и начинът на използване.

— Тези приемници работят на толкова малък волтаж, че фирмата не дава гаранция за повече от шейсет метра. Човекът, с когото разговарях, каза, че максималното разстояние между приемник и предавател не трябва да надвишава сто метра. И то при пряка видимост, Бари! Това означава, че нашият човек е бил на видно място.

— Добре. Какво предлагаш?

— Всички телевизионни станции в града са снимали мястото на произшествието от въздуха. Имали са камери и на земята. Може би някой е успял да заснеме мръсника.

Келсо кимна с изражение на задоволство:

— Добре, това ми харесва. Добра идея, Старки. Ще говоря с Връзки с обществеността. Няма проблем.

— Има още нещо. Наложи се да разделя Марцик и Хукър. Марцик разпитва жителите на квартала, а Хорхе — полицаите и пожарникарите, които са били на местопроизшествието. Ще са ми нужни още хора.

— Добре, ще видя какво мога да направя — кисело измърмори Келсо.

Тръгна да излиза, но спря и се обърна:

— Добре ли върви работата? Ще се справиш ли?

Старки усети как се изчервява.

— Като искам още хора, не означава, че не мога да се справя, Бари. Имаме напредък.

— Да. Има напредък. Нямах намерение да го оспорвам.

Това я изненада приятно.

— Говори ли със сержант Дагет? — продължи той.

— Още не.

— Срещни се с него. Накарай го да си спомни какви хора е видял около паркинга, Като получим записите, ще се наложи да ги погледне.

Когато Келсо затвори вратата, Старки се върна в кабинката си. Стомахът й се свиваше. Дагет щеше да е объркан и разстроен. Щеше да премисля всяко свое решение на местопроизшествието, всяко действие, всяко движение. Старки знаеше, че той отново ще преживява всичко, макар и да не иска да си го спомня.

Тя остана в кабинката си двайсет минути, без да помръдне. Мислеше за бутилката в чантичката си и гледаше разсеяно адреса на Бък Дагет в бележника си. Най-накрая реши, че повече не може да издържи, и се запъти към колата си.

Дагет живееше в олющена къща в средиземноморски стил в Сан Габриел Вали, напълно еднаква със стотици други домове с бежови стени и керемидени покриви в евтините жилищни квартали на изток от парк „Монтерей“. Старки бе идвала в района по сигнал за бомба три месеца преди смъртта на Шугър. Къщата не беше много приятно място за живеене. Със заплатата си на старши сержант Дагет можеше да си позволи нещо по-комфортно, но Старки знаеше, че се е развеждал три пъти. Издръжките на жените и децата му сигурно го съсипваха.

Пет минути след като излезе от магистралата, Старки спря на улицата на Дагет и приближи към входната врата. На Дръжката беше завързана черна лента.

Отвори четвъртата му съпруга. Беше с двайсет години по-млада от Бък и много привлекателна, въпреки че този ден изглеждаше вяла и разсеяна. Старки й показа значката си:

— Госпожо Дагет, аз съм Каръл Старки. Работила съм с Бък в Отряда. С вас също май сме се срещали. Съжалявам, но не си спомням как се казвате.

— Натали.

— Натали. Разбира се. Може ли да видя Бък?

— Наложи се да не ходя на работа, за да остана с него. Толкова е разстроен.

— Разбирам, Натали. Ужасно е. Може ли да се видя с Бък?

Домакинята преведе Старки през къщата в задния двор, където Бък сменяше маслото на моторната си косачка. Веднага щом изведе Старки на двора, Натали си влезе вътре.

— Здравей, Бък.

Дагет я изгледа, сякаш се изненадваше да я види, и се изправи непохватно. Вдигна рамене и погледна смутено косачката.

— Опитвам се да си намеря работа. Бих те прегърнал, но целият съм в пот.

— Хубаво е да се занимаваш с нещо, Бък. Няма нищо лошо в това.

— Искаш ли газирана вода или нещо друго? Натали не ти ли предложи нещо?

Той се приближи и избърса ръцете си в мазна оранжева кърпа.

— Не разполагам с много време — каза тя. — Имаме доста работа.

Той кимна разочарован, после разпъна два сгъваеми стола, които стояха опрени до стената на къщата.

— Чух, че си се заела със случая. Как се справяш в Криминалния?

— Предпочитам да се върна в Отряда.

Дагет кимна, без да я погледне. Изведнъж й хрумна, че ако още беше в сапьорния отряд, можеше тя да е на мястото на Риджо в Силвърлейк. Може би и Бък си го мислеше.

— Бък, искам да ти задам няколко въпроса за случилото се.

— Да. Разбира се. Знаеш ли, никога не съм ти го казвал, но момчетата в отряда се гордеят, че стана детектив. Това е истинска полицейска работа.

— Благодаря, Бък.

— Каква си сега? Детектив трета степен?

— Втора. Нямам достатъчно стаж за по-висок чин.

Бък вдигна рамене:

— И това ще дойде. Само втора степен си, а водиш такова важно разследване.

Тя се разтревожи, че Бък може да си помисли, че не е достатъчно добра за работата. Уважаваше го и не искаше той да се съмнява в нея. Достатъчно й беше недоверието на Келсо.

— Някой съобщи ли ти за бомбата? Казаха ли ти?

— Не. Какво да ми кажат?

Той я погледна изпитателно и тя с огромно усилие се сдържа да не извърне очи. Бък предчувстваше, че новините ще са лоши. Страхът ясно личеше в очите му.

— Какво да ми кажат за бомбата, Каръл?

— Взривили са я дистанционно.

Той се втренчи в нея, после поклати глава. В гласа му прозвуча нотка на отчаяние:

— Не може да бъде. Чарли направи хубави снимки с рентгеновия апарат. Не се виждаше никакъв дистанционен приемник. Не видяхме дори детонатор. Ако бях видял нещо такова, веднага щях да извикам Чарли обратно. Той сам щеше да си плюе на петите!

— Нямало е как да го видите, Бък. Детонаторът е бил в една от тръбите. Зарядът е бил в другата. Взривното вещество е модекс-хибрид.

Бък Дагет не успя да спре сълзите, които рукнаха по лицето му. Старки усети, че и нейните очи се напълват, и сложи ръка на неговата.

— Нищо ми няма — каза той.

Тя пусна ръката му. Помисли си, че двамата биха могли да са идеална двойка.

Бък си пое въздух и започна:

— Модекс-хибрид… Военните го използват, нали?

— Да, за снаряди. Скоростта му на горене е с почти три хиляди метра в секунда по-голяма, отколкото на тротила. Предполагаме обаче, че този експлозив е направен в домашни условия.

— Господи! Сигурна ли си за дистанционното устройство?

— Намерихме приемника. Този, който го е взривил, е бил някъде наоколо. Можел е да го задейства, когато си поиска, но е изчакал Чарли да се приближи до бомбата. Смятаме, че е наблюдавал през цялото време.

Той поклати глава, сякаш му бе дошло много.

— Слушай, Бък, ще взема записите от телевизионните канали. Като пристигнат, бих искала да ги погледнеш. Може би ще разпознаеш някого в тълпата.

— Не знам, Каръл. Мислех само за бомбата. Тревожех се за телесната температура на Чарли и за снимките. Мислехме, че е поставена от някой хулиган, разбираш ли? От някой хлапак, който е искал да се изперчи пред приятелчетата си в махалата. Това бяха само две скапани тръби, за бога!

— Записите сигурно ще дойдат след ден-два. Помисли добре, става ли? Опитай се да си спомниш някого или нещо особено.

— Разбира се. И без това нямам какво друго да правя. Дик ме /накара да си взема три дни почивка.

— Това е добре за теб, Бък. А между другото можеш да си оплевиш двора. Заприличал е на джунгла.

Дагет се усмихна вяло, след това замълчаха.

След известно време той каза:

— Знаеш ли къде ме пращат?

— Къде?

— В Банката. По дяволите, не искам да се срещам с онези хора!

Старки не знаеше какво да каже.

— Наричат го „съветване след преживяване на психологическа травма“. Нали сега правилата са такива. Попадаш в престрелка, отиваш в Банката. Катастрофираш — в Банката. Сега трябва да разказвам на някакъв скапан психиатър как се чувства човек, когато партньорът му загине пред очите!

Старки още обмисляше как да го успокои, когато усети, че пейджърът й вибрира. Номерът беше на Марцик, последван от код 911.

Трябваше да се обади, но не искаше да оставя толкова бързо Бък Дагет.

— Не се тревожи. Няма да те вкарат в лудницата.

— Просто не искам да говоря с тези хора. Какво може да се каже на тази тема? Ти какво щеше да им кажеш?

— Нищо, Бък. Няма какво да се говори. Просто им го кажи. Няма смисъл да се говори. Слушай, трябва да телефонирам. Марцик ме търси.

— Разбирам.

Дагет я изпрати до външната врата. Жена му не се виждаше.

— Натали също е разстроена. Съжалявам, че не ти предложи нищо за пиене.

— Не се тревожи за това, Бък.

— Бяхме много близки, аз, тя и Чарли. Тя много го обичаше.

— Ще ти се обадя, когато получа записите. Помисли си добре, става ли?

Прекрачваше прага, когато Бък я извика:

— Детектив?

Тя се обърна. Усмихна се на обръщението, което той използваше.

— Благодаря, че не ме попита. Нали знаеш какво имам предвид? Всеки те пита как си, а точно на този въпрос не се сещам как да отговоря.

— Знам, Бък. И аз полудявах, когато всеки ме питаше как съм.

— Да. Е, сега поне сме двама.

Тя кимна и Бък Дагет затвори вратата.

Докато вървеше към колата, пейджърът й отново завибрира. Този път беше Хукър. Тя се обади първо на Марцик заради спешния код.

Марцик вдигна при първото позвъняване, сякаш бе чакала с ръка на телефона.

— Бет Марцик.

— Старки се обажда. Какво има?

Марцик звучеше възбудено.

— Попаднах на нещо, Старки. При цветарницата съм, онази до телефонния автомат. Обаждането е направено в един и четиринайсет, нали? Е, момчето на собственика излязло да достави някакви цветя и видяло някакъв човек да говори по телефона.

Пулсът на Старки се у чести:

— Кажи ми, че е видяло кола, Бет. Кажи ми, че е видяло номера!

— Каръл, слушай. Има нещо по-добро. Каза, че бил англосаксонец.

— Ама онзи, който се е обадил, е бил латиноамериканец.

— Слушай, Старки. Представи си момчето. Той е пич, седи си в камиона и слуша скапаните „Джипси кингс“, докато му товарят цветята. Бил е тук от един до един и двайсет. Сигурна съм, защото в пътния му лист е отбелязано кога е тръгнал. Той твърди, че човекът бил англосаксонец.

Старки се опита да овладее възбудата, но не й беше лесно.

— Защо му е на англосаксонец да се прави на латиноамериканец — продължи Марцик, — освен ако това не е бил самият бомбаджия? Щом е бял, а се прави на латиноамериканец, значи се крие, по дяволите. Имаме свидетел, Каръл!

Старки виждаше логиката, но знаеше, че в детективската работа често неща, които са изглеждали неоспорими, отпадат в хода на разследването.

— Да не прибързваме, Бет. Всичко това е много добре, но трябва да го обсъдим по-подробно. Твоят свидетел само си мисли, че човекът е бил англосаксонец. Може наистина да е бил такъв, но може да е бил латиноамериканец с по-бяла кожа. Трябва просто да проверим.

— Добре. Права си. Знам, че е така, но момчето ми вдъхва доверие. Ела само поговори с него.

— Той сега там ли е?

— Е, ще остане известно време. Има още поръчки, а и става късно.

— Добре. Задръж го. Идвам.

— Не мога да го задържа ей така. Ако получат поръчка, трябва да направи доставката.

— Помоли го да остане, Бет. Кажи му вълшебната думичка. „Моля“!

Старки прекъсна връзката и набра номера на Сантос. Той говореше толкова тихо, че едва му се разбираше.

— Защо шепнеш?

— Каръл, ти ли си?

— Едва те чувам. Говори по-високо.

— В управлението съм. Тук дойде един агент от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Пристигнал е от Вашингтон тази сутрин.

Стомахът на Старки се сви. Тя измъкна в чантата си един тагамет.

— Сигурен ли си, че е от Вашингтон? Че не е дошъл от лосанджелиското управление?

Беше изпратила информацията за бомбата в Националната телекомуникационна система едва предния ден. Ако този човек идваше от Вашингтон, трябва да е взел първия самолет!

— От Вашингтон е, Каръл. Келсо го доведе и сега иска да се срещне с теб. Иска да види какво сме направили досега. Мисля, че те поемат случая. Виж, трябва да вървя. Опитах се да спечеля време, но Келсо ми заповяда да им предоставя всички материали по случая.

— Чакай малко, Хорхе, този агент каза ли такова нещо? Каза ли, че те поемат случая?

— Трябва да затварям, Каръл. Келсо се показа на вратата. Гледа ме.

— Спечели още малко време, Хорхе. Идвам. Марцик е попаднала на нещо добро за нас.

— Като гледам оня с Келсо, попаднала е на нещо добро за него.

Старки глътна един тагамет и потегли към Спринг Стрийт с включена сигнална лампа.

* * *

Старки стигна до отдела си за двайсет и пет минути. Сантос й хвърли кратък поглед откъм кафемашината и кимна към кабинета на Келсо. Вратата беше затворена.

— Даде ли му материалите?

Той се сви виновно:

— Какво можех да направя? Да кажа „не“?

Старки стисна зъби и се запъти към кабинета на началника си. Почука силно три пъти и отвори вратата, без да чака отговор.

Келсо махна вяло към нея, обяснявайки на събеседника си:

— Това е детектив Старки. Свикнала е да влиза когато си поиска. Старки, това е специален агент Джак Пел от…

— От БАТО. Знам. Той ли поема случая?

Пел седеше, подпрял лакти на коленете си, сякаш се кани всеки момент да скочи. Изглеждаше около трийсетте, но нищо чудно да беше и по-възрастен. Имаше бледа кожа и напрегнати сиви очи. Тя се опита да разчете мислите му по очите, но не успя. Бяха напълно безизразни.

Пел се обърна към Келсо, без да я удостои с внимание:

— Искам да поговорим още няколко минути с вас, лейтенант. Накарайте я да изчака навън, докато свършим.

Сякаш я нямаше в стаята!

— Излизай, Старки. Ще те извикаме, като свършим.

— Този случай е мой, лейтенант. Това е наш случай. Един от нашите колеги загина.

— Изчакай навън, детектив. Ще те извикаме, когато ни потрябваш.

Старки излезе и зачака пред кабинета. Беше бясна. Сантос срещна сърдития й поглед и бързо отмести очи. Тя тъкмо проклинаше за пореден път Келсо, че толкова лесно предава случая, когато пейджърът й завибрира.

— По дяволите. Марцик.

Обади й се от бюрото си.

— Каръл, с момчето съм. Има доставки. Къде си, по дяволите?

Старки заговори тихо, за да не я чуят другите детективи:

— В отдела съм. Един агент от БАТО е дошъл.

— Не се будалкай. Какво става?

— Знам само, че в момента агентът е при Келсо. Виж какво, ще говоря с момчето, когато свърша тук. Кажи му да тръгва за проклетите доставки.

— Часът е почти пет, Каръл. След доставките се прибира вкъщи. Можем да го намерим едва утре.

Старки погледна часовника си и се замисли. Искаше да говори с момчето още сега, защото времето е най-големият враг на свидетелите: хората забравят подробности, объркват се, замислят се дали наистина да сътрудничат на полицията. Най-сетне реши, че няма нужда да се престарава. Нямаше да получи много голямо съдействие от това момче, ако го накара да чака още два часа.

— Добре, Бет. Уреждай среща за утре. Сутринта на работа ли е?

Марцик й каза да изчака. Младежът явно стоеше до нея.

— Идва в осем.

— Добре. Ще го видим утре сутринта.

— Ние или агентът?

— Скоро ще разберем.

Келсо се показа на вратата на кабинета си. Старки затвори телефона. Съжали, че вместо да говори, не е изгълтала още няколко тагамета. Понякога си мислеше, че трябва да купи акции във фармацевтичната компания.

Когато се приближи, Келсо прошепна:

— Само се успокой, Каръл. Дошъл е да помогне.

— Глупости!

Келсо затвори вратата зад гърба й. Пел все още седеше приведен. Старки го изгледа намръщено. Тези проклети сиви очи бяха най-студеното нещо, което бе виждала. С мъка се сдържаше да не извърне поглед.

Келсо се върна зад бюрото си:

— Агент Пел пристигна тази сутрин от Вашингтон. Информацията, която си им изпратила, е привлякла вниманието на някои хора.

Пел кимна:

— Нямам намерение да ви отнемам разследването, детектив. Това е вашият град, не моят, но смятам, че мога да ви помогна. Дойдох, защото открихме прилики между вашата бомба и някои други, с които сме имали работа.

— Какви например?

— Модексът е любимият му експлозив: бърз, възбуждащ и рядък. Освен това използва само този вид дистанционни детонатори и ги крие в едната от тръбите, за да не се забелязват на рентгена.

— За кого говорим?

— Ако вашата бомба е направена от същия човек, прякорът му е Червения. Не знаем истинското му име.

Старки погледна Келсо, но по изражението му не личеше нищо. Сигурно намесата на федералните му носеше огромно облекчение.

— Какъв е този Червения? Да не е някакъв сериен бомбаджия? Терорист ли е?

— Не, детектив, този мръсник не е терорист. Доколкото ни е известно, не се интересува от политика, от правото на аборт или нещо подобно. През последните две години бяха извършени седем бомбени удара с модекс-хибрид и дистанционно взривяване като при тукашното устройство. Като имаме предвид целите и хората, които бяха замесени, смятаме, че четири от атентатите са с цел материална изгода. Някой му е платил, за да ги извърши. Така си изкарва прехраната, Старки, с бомбени атентати. Това обаче му е и хоби.

— Умирам от нетърпение да науча подробности.

Келсо изсъска гневно:

— Млъкни, по дяволите, и слушай!

Старки се обърна отново към Пел. Сивите му очи приличаха на бездънни кладенци. Тя се почуди защо агентът изглежда толкова съсипан.

— Той убива сапьори, Старки. Подмамва ги, после ги взривява. Досега е убил трима, ако броим и вашия човек, всичките с подобни устройства.

Старки се взря в немигащите сиви очи.

— Това е лудост! — прошепна.

— Психолозите твърдят, че така се опитва да се докаже. Мисля, че вижда в това нещо като състезание. Той прави бомбата, специалистите като теб се опитват да я обезвредят, така че той се стреми да ги победи.

Побиха я тръпки. Това не убегна на Пел.

— Знам какво ти се е случило. Преди да тръгна, прегледах досието ти.

Старки се почувства предадена и това я разгневи. Запита се какво му е известно за телесните й повреди и внезапно почувства неудобство, че този мъж може да знае такива неща.

— Коя съм и каква съм, не ви влиза в работата. Само едно има значение: аз съм водещият детектив по това разследване — каза хладно.

Пел вдигна рамене:

— Вашият подпис стоеше под доклада за устройството. Исках да разбера с кого ще контактувам.

Като се замисли, Старки си спомни една листовка на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия за издирване на неизвестен извършител с прозвище Червения. Тогава не му обърна внимание, защото такива листовки се получаваха ежедневно в службата и защото престъпникът действаше в други части на страната.

— Щях да си спомня, ако бях чула такова нещо, Пел. Някакъв откачалник, който убива сапьори. Никой тук не е чувал за него.

Келсо се размърда:

— Пазили са тази подробност около дейността му като служебна тайна.

— Не искаме да се появят имитатори, Старки. Пазихме в тайна всички подробности за метода му на работа и устройството на бомбата. Вкарахме в телекомуникационната система само данните за компонентите й.

— Значи твърдите, че нашият бомбаджия е същият човек, съдейки само по компонентите на бомбата, така ли?

— Още нищо не твърдим, но модексът и радиоприемникът са доста убедително доказателство. Начинът на изработка също е характерен. Пък и онази буква.

Старки го погледна объркано:

— Каква буква?

— Цифрата, която намерихме на едното парче — обясни Келсо. — Агент Пел смята, че е буквата С.

— Защо мислите, че е буква?

Пел замълча. Старки се запита какво ли си мисли.

— Намирали сме гравирани надписи по бомбите на Червения и преди. Трябва да прочета докладите ви и да сравня сведенията от реконструкцията на устройството с нашите данни. Тогава със сигурност ще разберем дали вашият бомбаджия е Червения.

Старки усети как случаят се изплъзва от ръцете й.

— Извинете за нахалството, но щом искате да видите нашите доклади, и аз бих желала да прочета вашите. Искам да сравня данните ви с това, което сме открили тук.

Келсо вдигна ръце:

— Виж, Старки, няма смисъл да се конкурираме.

Прииска й се да го изрита. Ама че подлизурко!

Пел вдигна малка купчина листове от бюрото:

— Няма проблем, детектив. Лейтенант Келсо бе достатъчно любезен да ми предостави вашите материали по случая и аз с удоволствие ще ви дам копия от нашите. В момента са в хотелската ми стая, ще ви ги донеса. — Нави документите, които му беше дал Келсо, на руло и се изправи: — Прегледах тези набързо. Сториха ми се доста добри, но искам да ги прочета по-внимателно. — Обърна се към Келсо: — Бихте ли ми намерили място, където да ги прочета, лейтенант? Бих искал да се запозная с по-гол ямата част от материалите още тази вечер, преди с детектив Старки да се заемем за работа.

— Какво означава това? Аз водя разследването! — озъби се тя.

Келсо стана от стола си, отиде до вратата и я отвори:

— Успокой се, Каръл. Всички тук сме на една страна.

Пел тръгна да излиза с документите в ръка. Изведнъж спря на сантиметри от Старки. Готова бе да се обзаложи на хиляда долара, че го прави нарочно.

— Не се страхувайте от мен, детектив. Не хапя.

— Не се страхувам от нищо.

— Как бих искал да мога да се похваля със същото…

Келсо накара Сантос да се погрижи за Пел, после се върна в кабинета си и затвори вратата. Не изглеждаше доволен, но на Старки не й пукаше. Ръцете й така трепереха, че се наложи да ги пъхне в джобовете си, за да не ги види лейтенантът.

— Можеше да проявиш малко повече разбиране — смъмри я той.

— Не съм тук да проявявам разбиране! Работата ми е да открия кой уби Риджо, а сега някакъв агент ми се мотае в краката и се чуди как да ми отнеме случая.

— Не забравяй, че в тази професия се работи в екип, детектив. Няма да навреди, ако човекът прегледа материалите. Ако се окаже, че нашият бомбаджия не е този, когото търсят, ще се върне във Вашингтон и ще ни остави на мира. Ако се окаже, че е техният човек, помощта им ще ни е добре дошла. Говорих вече със заместник-началник Морган. Той иска да работим в пълно сътрудничество.

Типично за Келсо: да се обади на големия шеф, за да си подсигури гърба!

— Марцик попаднала на свидетел, който може да е видял човека, подал сигнала. Твърди, че бил англосаксонски тип.

Келсо престана да подмята молива си и се замисли над току-що чутото.

— Мислех, че онзи, който се е обадил, е бил латиноамериканец.

— И аз така мислех.

Старки замълча. Реши, че дори Келсо може да си направи съответните изводи.

— Е, добре е да го провериш — каза той. — Обади ми се вкъщи да кажеш какво е излязло.

— Тъкмо отивах да го проверя, лейтенант, но вместо това се наложи да си приказвам с господин Пел. Отложих го за утре. Свидетелят имаше други планове за вечерта.

Келсо я погледна разочаровано.

— Е, няма как. Говори с него утре и ми кажи какво е станало. Ти ще разнищиш този случай, Старки. Не се съмнявам в това. Имаш подкрепата и на заместник-шефа.

Старки не отговори. Искаше да се махне час по-скоро, но Келсо я погледна нервно:

— Нали ще се справиш, Каръл? Добре ли си?

Той стана от бюрото си и се приближи до нея, сякаш се опитваше да подуши дъха й.

— Да, добре съм.

— Добре. Прибирай се да се наспиш. Почивката е много важна за бистротата на съзнанието.

Старки излезе от кабинета, надявайки се да не среща Пел. Когато потегли към къщи, минаваше шест. Спря в Уилшър пред един бар на име „Бариганс“.

Преди по-малко от дванайсет часа бе изпразнила бутилката си и се беше зарекла да намали пиенето. По дяволите всички заричания. Тя лапна два тагамета и прокле скапания си късмет.

Специален агент Джак Пел

Пел седеше в малка бяла стая, не по-голяма от ковчег, и четеше документите по случая. Бяха му дали докладите от Отряда по обезвреждане на взривни устройства, от Криминологичния отдел и от аутопсията на загиналия полицай.

След като ги прочете, той установи, че криминолозите и сапьорите са свършили чудесна работа, но остана разочарован, че са намерили само една буква — С. Беше сигурен, че трябва да има още, но вярваше, че криминологът, Чен, няма да пренебрегне никоя подробност. Не така стояха нещата с доклада на съдебния лекар. Нещо много важно беше пропуснато.

Той взе докладите и влезе в оперативната зала, където го чакаше Сантос.

— Знаете ли дали съдебният лекар е прегледал цялото тяло на Риджо на рентген?

— Не знам. Ако не е записано в доклада, вероятно не са го направили.

— Не е записано, но би трябвало да се направи.

Пел разгърна доклада от аутопсията, за да намери името на съдебния лекар. Лий Ричардс.

— Старки още ли е тук?

— Тръгна си.

— Тогава ще говоря с лейтенант Келсо.

След двайсет минути, след като Келсо откри Ричардс по телефона, Сантос закара Пел до Отделението по съдебна медицина в Медицинския център на Университета на Южна Калифорния.

Сантос понечи да тръгне след агента, но Пел го спря:

— Изпушете една цигара и ме Изчакайте тук.

— Не пуша.

— Няма нужда да идвате с мен.

Това явно не хареса на Сантос, но на Пел не му пукаше.

— Да не мислите, че горя от желание да гледам как съдебният лекар рови из карантиите на приятеля ми? — тросна се латиноамериканецът. — Ще взема едно кафе и ще ви изчакам във фоайето.

Това устройваше Пел и двамата се запътиха заедно към входа на сградата.

Вътре Сантос го остави на пропуска и отиде за кафе. Ричардс се появи след няколко минути и заведе Пел в един рентгенов кабинет, където изчакаха двама санитари да докарат трупа на Риджо в непрозрачен найлонов чувал. Запазиха мълчание, докато санитарите го извадят и поставят на една количка. Големият Y-образен разрез през гърдите и корема на мъртвия бе зашит, както и по-дълбоките рани от осколките на бомбата.

Ричардс огледа трупа, сякаш се наслаждаваше на резултата от работата си:

— Както виждате, раните от осколките се забелязват трудно. Направихме локални рентгенови снимки на по-сериозните поражения, преди да извадим парчетата.

— Точно това е проблемът — каза Пел. — Ако търсите само около видимите разкъсвания, има опасност да пропуснете нещо. Имал съм случай, при който осколката бе влязла през таза и се беше плъзнала покрай бедрената кост, надолу по крака.

Ричардс го изгледа скептично:

— Сигурно е възможно.

— Със сигурност е възможно. Къде са ръцете?

Ричардс се намръщи:

— Моля?

— Намерили ли са ръцете?

— А, да. Спомням си. Сигурен съм, че съм ги огледал:

Ричардс погледна костите, стърчащи на мястото на китките, после присви очи и се обърна към санитарите:

— Къде са проклетите ръце?

Санитарите се разровиха из чувала и ги измъкнаха. Бяха обгорени и раздробени от ударната вълна. По лицето на Ричардс се изписа облекчение.

— Виждате ли? Ето ги ръцете. Всичко е тук.

Сякаш се гордееше, че не е загубил никоя част от тялото.

— Първо ще сканираме трупа — предложи лекарят. — Ако видим нещо, ще го маркираме. Така ще е по-бързо, отколкото, ако си играем с рентгена.

— Добре.

— Не обичам да работя с рентген, въпреки всички предпазни щитове. Страх ме е от рак.

— Добре.

Дадоха на Пел жълти защитни очила. Той безучастно изчака да поставят Риджо под хроматичния флуороскоп. Мониторът приличаше на мътен телевизионен екран. Ричардс включи апарата и екранът просветля. Плътта на трупа приличаше на прозрачно желе, костите се виждаха като плътни зелени сенки. Ричардс нагласи фокуса.

— Хубава машинка, а? Не прецаква половите органи като рентгена. Няма опасност от рак.

Под наставленията на Ричардс санитарите започнаха бавно да местят трупа. Под коленете се видяха три добре изразени сенки, две в левия и една в десния крак, и трите — не по — големи от сачми.

— Мамка им. Откъде се взеха? — възкликна Ричардс.

Пел бе очаквал да види много повече неща, но бронираният костюм явно си беше свършил работата. Само тези осколки са имали достатъчна инерция, за да пробият кевларовата материя.

Ричардс го погледна:

— Искате ли ги?

— Искам всичко, което има вътре, докторе.

Ричардс маркира местоположението им с химически молив.

До края на сканирането намериха общо осемнайсет осколки, само две от които бяха с по-голям размер: два-три-сантиметрово криво метално парче, забито в тазобедрената става на Риджо, и дълъг около сантиметър триъгълен фрагмент, който Ричардс бе пропуснал при ваденето на осколките от меките тъкани на дясното рамо.

След като лекарят извади всички парчета, по-високият от двамата санитари ги изплакна и ги постави в стъклена паничка. Пел ги огледа внимателно, но не откри следи от гравирани букви.

Най-накрая Ричардс изключи апарата и свали очилата си:

— Това е.

Пел не проговори, докато и последното късче метал не бе промито и поставено в паничката.

— Някое от тези парчета ще ви бъде ли от полза? — попита Ричардс.

Пел не отговори.

— Агент Пел?

— Благодаря за загрижеността, докторе.

Ричардс свали ръкавиците си, за да види колко е часът. Часовникът му беше с картинка на Мики Маус.

— Ще ги изпратим утре в Криминологичния отдел — каза той. — Трябва да ги прехвърлим по правилата за съхранение на веществени доказателства.

— Така ще е добре, благодаря.

Нищо не беше добре и цялата работа никак не се нравеше на Пел. Обхвана го яд и тревога.

Тъкмо си мислеше, че вече е прекалено късно, че Червения може вече да е заминал за друг град или изобщо да не е идвал тук, когато по-високият санитар се обади:

— Докторе, ще гледате ли ръцете, или да ги прибирам в чувала и да изчезваме?

Ричардс изръмжа, сякаш ръцете можеха да му избягат, взе ги и ги постави под флуороскопа. Между костите на дланта на лявата ръка се виждаха две яркозелени сенки.

— По дяволите. Май сме изпуснали още две.

Ричардс извади парчетата с пинцета и ги подаде на санитаря, който ги изплакна и ги постави при другите.

Пел ги обърна вяло и изведнъж почувства силна възбуда.

На повърхността на по-голямото парче бяха гравирани пет малки букви. Това, което прочете, го порази. Не го бе очаквал. Не беше и подозирал, че ще види такова нещо. Сърцето му заби лудо.

— Намерихте ли нещо интересно? — попита Ричардс зад гърба му.

— Не. Все същото, докторе.

Пел стисна осколката с надписа и върна другата при останалите в паничката. Санитарят не забеляза, че връща само едно парче вместо две.

Ричардс обаче усети нещо:

— Добре ли сте, агент Пел? Искате ли чаша вода или нещо друго за пиене?

Пел побърза да възвърне непроницаемото си изражение.

— Нищо ми няма, докторе. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

След това се върна във фоайето, където го посрещна служителят от охраната:

— Сантос ли търсите?

— Да.

— Взе си кафето и отиде при колата.

Пел тръгна към изхода, но едва стигна до средата на фоайето, когато пред очите му се появиха червени петна. Започна да му се гади. Въздухът около червените петна потъмня и внезапно се раздвижи, сякаш безброй подобни на червеи сенки се гърчеха в него.

— По дяволите. Не сега! — промълви Пел.

— Какво? — попита служителят от охраната зад гърба му.

Пел си спомни, че тоалетната е на другия край на фоайето. Примигна, за да отпъди тъмнеещите петна, и се втурна натам. По гърба и гърдите му рукна студена пот.

Едва се добра до умивалника. Повърна.

Затвори очи, но това не му помогна да пропъди виденията. Те продължаваха да се гърчат в мрака, издигаха се бавно като балони, пълни с хелий. Отново повърна. Напръска лицето си със студена вода.

Чу гласове, стори му се, че единият е на Сантос.

Взе една салфетка от рафта над умивалника, намокри я със студена вода и се запъти, олюлявайки се, към кабинката. Когато се изправи, отново му прилоша.

Отпусна се върху тоалетната чиния и постави студената салфетка на челото си.

Беше му се случвало и преди. Беше му се случвало много пъти и това го плашеше, защото интервалите между пристъпите ставаха все по-къси. Знаеше какво означава това и то го плашеше повече от всичко друго.

Седна на пода и задържа мократа салфетка на устата си, докато летящите чудовища не изчезнаха. Когато се махнаха, извади металното парче, което беше откраднал, присви очи, за да нагоди зрението си, и отново прочете буквите.

Пел не беше казал на Келсо и Старки всичко за Червения. Не им бе казал, че жертвите му не са случайни. Подбираше само водещи специалисти по обезвреждането на взривове. Не убиваше когото му падне, убиваше най-добрите.

Когато Пел научи за С-то, реши, че това е последната буква от „Чарлс“.

Не беше така.

Той отново прочете надписа на фрагмента: ТАРКИ.

Червен гняв

ПРЕСТЪПЕН БОС ЗАГИВА ПРИ ЖЕСТОКА ЕКСПЛОЗИЯ, УМИРАТ И НЕВИННИ ГРАЖДАНИ

От Лорън Бет

Специално за „Маями Хералд“

Диего Бега — Синчето, нашумелият шеф на кубинската мафия, загина рано сутринта в четвъртък, когато един от складовете му бе разрушен от няколко мощни експлозии. Взривовете избухнаха малко след три през нощта. Не се знае дали господин Бега е бил убит умишлено, или присъствието му в сградата е било случайно.

В склада се е извършвало фалшифициране на дрехи от известни дизайнерски къщи с използване на черна работна ръка. Петима от работниците са загинали, а други девет са ранени.

Говорителката на полицията Евелин Меланкон заяви: „Очевидно тук става дума за незаконно използване на евтина работна ръка. Засега не ни е известно дали целта на атентата е бил самият господин Бега, или само складът му. Още нямаме сведения кой е отговорен за експлозията.“

Следователи и специалисти по взривни устройства от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия оглеждат останките в опити да…

Джон Майкъл Фоулс бе разочарован, че статията е едва на трета страница, но реши да не дава израз на чувствата си. Освен това го беше яд, че никъде не се споменава нито за Червения, нито за изкусното изпълнение на задачата. Той сгъна вестника и го върна на Анджело Роси, свръзката му с Виктор Карпов.

Роси го изгледа с недоумение:

— Има още на следващата страница.

— Обикновена статия, господин Роси. Предпочитам да чета хартийките, които носите в тази торба, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да, разбира се.

Роси припряно му подаде плика с парите, които му дължеше Карпов. Самият руснак бе отказал да се срещне лично с Джон в библиотеката. Преструваше се на болен, като хлапе, което иска да се измъкне от час. Джон обаче знаеше истинската причина — Карпов беше уплашен.

Както и предния път, той не си направи труд да брои парите, дори не отвори плика. Прибра го в раницата си и я остави на пода. Когато съобщаваше на Роси, че ще го чака в отдел „Периодичен печат“ на библиотеката в Палмбийч, трябваше да му обясни и какво е „периодичен печат“.

Погледна италианеца и му се усмихна с добре отработената си усмивка на южняшки фермер:

— Успокойте се, господин Роси. Всичко е наред. Предполагам, че нямате просрочени книги.

Роси се огледа тревожно, сякаш някоя библиотекарка всеки момент ще скочи да го арестува. Очевидно се чувстваше като в небрано лозе. Джон се запита дали този дебелак е стъпвал някога в библиотека.

— Глупаво е, Червен. Глупаво е да се срещаме така. Кой ненормалник обсъжда такива неща в библиотека?

— Ненормалник като мен, предполагам. Обичам реда, който цари в библиотеките, Анджело. Това е единственото място, където хората все още спазват някакво приличие, не мислиш ли?

— Да. Както и да е. Защо си направил това с косата си?

— За да бия на очи.

Роси присви очи. Джон си представи как в мозъка му с мъка се задвижват ръждясали зъбни колела и прехапа език, за да не се разсмее.

— Не се тревожи за това, партньоре. Червения винаги знае какво прави.

— А, загрях. Червения, с червена коса.

— Точно така.

Този ден косата на Джон бе подстригана късо и боядисана в яркочервен цвят, който фризьорката наричаше „Обещание за страст“. Носеше зелени контактни лещи. Бакенбардите му бяха дълги и заострени и беше натъпкал памук в бузите си, така че долната му челюст да изглежда квадратна. Носеше и обувки с дебели подметки, за да изглежда по-висок.

Ако Роси знаеше истинската причина за тази премяна, сигурно щеше да напълни гащите.

— Слушай, приятелю, в Джърси изникна една работа, за която искам да поговорим — каза италианецът.

— Тук ли трябва да се свърши, или там?

— Някакъв шибан кубински пират ограбва лодките, които ни прекарват марихуаната, при Кей Уест.

Джон поклати глава, без да го изчака да свърши:

— Отговорът ми е „не“, господин Роси. Бих искал да ви помогна, но тук положението ще стане доста напечено за мен, така че ще се наложи да не се виждаме известно време.

— Само ме изслушай за минутка, става ли, Червен? Това, за което говоря, няма да отнеме много време. Искаме просто да очистиш една чернилка, нищо повече.

— Ами застреляйте го тогава. Да не би да не знаете как?

Роси изглеждаше възбуден и Джон се запита каква е причината. Не беше очаквал да му предлагат друга задача и не му харесваше да си губи така времето. Искаше Роси да си тръгне час по-скоро и да го остави да си върши работата. Всъщност точно затова беше дошъл в библиотеката.

— Е, работата не е толкова проста, като да застреляш някакъв скапан негър. За това мога веднага да си намеря човек. Искаме да предупредим него, семейството му и цялата онази пасмина. Точно такава работа, в каквато ти си спец.

— Не мога да ви помогна, господин Роси. Ако имате работа за друг щат, с удоволствие ще се заема. Но не и тук. Тук имам лични сметки за уреждане.

Роси отново се огледа нервно, после се приближи със стола си. Не проявяваше никакво желание да си тръгва, затова Джон предположи, че вече е казал на хората от Джърси, че Червения ще им свърши работа.

— По дяволите — продължи да настоява италианецът, — полицията не знае нищо за теб, няма как да те свържат с Вега. Нали чете статията! Нищо не знаят!

— Не вярвай на всичко, което пише във вестниците, Анджело. Сега, ако ме извиниш, имам друга работа. Изчезвай.

Всъщност Джон знаеше за хода на разследването много повече от Роси и пресата. Някъде около единайсет предната нощ в лабораторията на шерифството на окръг Брауърд бяха открили визитната му картичка. Вкараха предварителните данни за бомбата в информационната банка на ФБР. Компютрите намериха съответствие на данните с предишните взривове из цялата страна и веднага шерифството, местната централа на БАТО, както и централните управления на ФБР и БАТО във Вашингтон бяха вдигнати по тревога. Джон не знаеше със сигурност, но предполагаше, че докато двамата с Роси седят в прохладната библиотека, специалните агенти от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия се избиват да събират информация по случая. Точно както той искаше да стане.

— Виж, Червен, моля те. Уверявам те, че ще гушнеш порядъчно количество мангизи с тази задача. Как ти звучи два пъти колкото хонорара от Карпов?

— Съжалявам. Просто не мога.

— Излагаш и двама ни на опасност.

— Не. Ти си се изложил на опасност. Разприказвал си се пред ония жабари на север, а сега не можеш да им осигуриш каквото си им обещал.

Роси отново се огледа:

— Направи ми тази услуга, става ли? Още сега мога да ти разкажа всичко за онзи негър. По дяволите, дори лично ще те закарам, ако поискаш.

— Не. Днес не съм запланувал да се занимавам с негри. Хайде, изчезвай.

Ноздрите на Роси се разшириха и той пъхна ръка под якето си. Трийсет градуса на сянка и сто процента влажност, а този плиткоумен шоп ар носеше дебело спортно яке.

Джон завъртя очи:

— О, моля ви, господин Роси. Без подли номерца. Какво си мислиш, че ще направиш тук, в библиотеката? В „периодиката“. За бога, толкова си тъп, че си мислиш, че „периодично“ е само това, с което се занимават курвите.

Роси стисна зъби.

Джон се усмихна по-широко, след това усмивката му изведнъж се стопи и той се наведе към Роси. Знаеше, че италианецът се страхува от него. Сега щеше да го уплаши още повече.

— Нека ти подскажа нещо, Анджело: престори се, че си изпуснал нещо на пода и се навеждаш да си го вземеш. Като се наведеш, само погледни какво е залепено от долната страна на масата.

Роси примигна:

— Какво има отдолу?

— Виж сам, Анджело. Няма да те ухапе.

Джон взе вестника и го пусна на пода.

— Наведи се и погледни. Само погледни.

Роси не се наведе, а бавно, без да сваля очи от Джон, се изхлузи от стола и клекна на пода. Когато отново се изправи, лицето му беше бяло като платно.

— Откачен негодник.

— Сигурно си прав, Анджело. Сега отивай да убиеш сам скапания си негър. Ще работим заедно друг път.

Роси вдигна ръце и заотстъпва. Блъсна се в две момичета, които се опитваха да разучат как се работи с един компютър.

След като Роси изчезна, Джон огледа хората на околните маси: главно възрастни читатели, задълбочени в списания и вестници; група деца на предучилищна възраст, доведени от преподавателката си; мъж с благо изражение, който четеше роман на Дийн Кунц зад гишето на библиотекаря. Всеки безгрижно си живееше живота, без да подозира какво се крие наблизо.

Той се обърна към компютъра на другия край на масата, включи се в Интернет и написа адреса на ФБР: www.fbi.gov.

Страница се отвори, той щракна с мишката върху иконата „Десетимата най-търсени престъпници“.

Появиха се десет малки снимки, всяка от които отваряше нова страница. Джон беше проверил, преди да дойде Роси, с надежда да види и своята. Тогава я нямаше, нямаше я и сега.

Красноречив пример за некомпетентността на държавните служби.

Разочарован, Джон избра иконата „Неизвестни извършители“. Появиха се девет картинки, три от които бяха компютърни скици. На една от тях се виждаше млад мъж с интелигентен вид, оплешивяло теме, оградено с кичури кестенява коса, кафяви очи и очила с дебели стъкла. Тогава Джон бе гладувал цели две седмици, за да изглежда така, и свидетелят явно го беше запомнил добре: на скицата изглеждаше хилав и недохранен. Бяха го изтипосали с бяла риза и тънка черна вратовръзка! Щракна върху скицата. Отвори се страница, съдържаща кратко и неточно описание на отличителните му белези и списък с престъпленията, в които го подозираха: голям брой експлозии, причинили материални щети и човешки жертви. Джон остана доволен да прочете, че федералните го смятат за особено опасен и че „използвал сложни взривни устройства с престъпни цели“. Не беше толкова възбуждащо, както ако го бяха включили в челната десетка, но все пак беше нещо.

Джон смяташе отказа на федералните да го включат в списъка на десетимата най-опасни престъпници за нещо нечестно и обидно за него. И за израз на мързел. Списъкът на десетимата най-опасни бе затлачен с нашумели в медиите терористи, десни политически ненормалници и наркомани, застреляли някой й друг полицай. Джон бе причинил смъртта на далеч повече хора. Смяташе се за най-опасния човек под слънцето и очакваше да се отнасят към него като към такъв.

Може би просто трябваше да вдигне залозите.

Под масата беше залепил малко устройство, създадено специално за библиотеката. То трябваше да послужи като послание. Беше просто, елегантно и — както всичките му бомби — носеше неговия подпис. Местните власти само след броени часове щяха да разберат, че тук е идвал Червения.

— Извинете, свършихте ли с компютъра?

Зад него стоеше пълна възрастна жена. Държеше бележник.

— Компютъра ли искате да използвате?

— Да. Ако сте приключили.

Джон се усмихна широко. Вдигна раницата си и освободи стола. Точно преди да стане, бръкна под масата и включи часовниковия механизъм.

— Да, госпожо, свърших. Седнете тук. Този стол е толкова удобен, че задникът ви ще се разтопи от удоволствие.

Жената се изсмя.

Джон я остави пред компютъра и излезе на слънце.