Робърт Крейс
Ангели на разрушението (15)

12.

Старки остави Хукър на Спринг Стрийт, след това тръгна към вкъщи. Спря в супермаркета „Ралфс“, откъдето купи печено пиле, картофено пюре и диетична сода. Докато чакаше на опашката, се сети, че Пел не пие газирано, затова се върна и взе литър мляко, бутилка мерло и един френски хляб. Не си спомняше кога за последен път е имала гости на вечеря. Преди година Дик Лийтън се беше отбил само за едно питие.

Движението от центъра към покрайнините бе смазващо. Докато пълзеше с останалите коли, започваше да се чувства все по-глупаво. Не беше предвидила да се обажда на Пел и не го бе обмислила. Думите сами се бяха изтръгнали от устата й и сега се чувстваше неловко. Веднъж, когато беше на шестнайсет, едно момче на име Джеймс Марстърс, което съвсем малко познаваше, я бе поканило на купон. В деня на партито Старки облече вечерната рокля на кака си и реши, че изглежда толкова дебела и грозна, че Джеймс Марстърс ще побегне, щом я види. Повърна два пъти и цял ден не можа да сложи нищо в устата си. Сега се чувстваше по същия начин. Старки бе готова да дезактивира цял сандък динамит, свързан със сензор за движение, но мисли като тези, които й минаваха сега, я плашеха до смърт.

Закъсня за срещата. Пел вече я чакаше пред дома й. Той слезе от колата си, когато тя спря в двора, и тръгна да я посрещне. При вида на лицето му й се прииска да глътне един тагамет. Агентът изглеждаше, сякаш не е сигурен дали е трябвало да идва.

Старки свали пликовете с покупките от колата.

— Здравей.

— Да ти помогна ли с торбите?

Тя му даде едната, заразказва за Бейкърсфилд и с жест го покани вътре. Новината, че човекът, забелязан около работилницата на Тенант, може да е същият, който се е обадил на 911, заинтригува Пел, но когато му каза, че заподозреният изглеждал около четирийсетте, той вдигна рамене:

— Не е нашият човек.

— Откъде си сигурен, че не е?

— Червения е по-млад. Това е Лос Анджелис — всички носят бейзбол ни шапки и тъмни очила.

— Може би нашият човек не е Червения.

Пел се намръщи:

— Червения е.

— Ами ако не е?

— Той е!

Убедеността на Пел я дразнеше — като че имаше някакви тайни сведения или нещо такова. Тя се замисли дали да не му каже за лентата около тръбите, но реши все пак да изчака Брокуел.

— Виж, по-добре да не говорим за това. Все пак постигнахме нещо, дай да не го разваляме.

— Добре, да не говорим за това.

Оставиха двата плика на плота до умивалника. Старки си пое въздух, обърна се към Пел и го погледна в очите, сякаш се канеше да му поиска документите. Реши, че е време да си изяснят отношенията.

— Днес те поканих на среща.

Почувства се глупаво. Каква неловка ситуация — стоят си в кухнята, а тя ни в клин, ни в ръкав изстрелва нещо като любовно признание.

Пел изглеждаше толкова смутен, че на Старки й идеше да потъне в земята от срам. Той я погледна в очите, после сведе поглед към торбите.

— Не знам, Каръл.

Сега тя се почувства унижена и нищожна, проклинаше се, че е казала тези думи.

— Ако искаш да си тръгнеш, ще те разбера. Знам, че звучи глупаво, но трябваше да ти го кажа. Наистина се чувствам глупаво. Ако и ти мислиш, че съм такава глупачка, каквато се чувствам, предпочитам да си тръгнеш.

— Не искам да си ходя.

— Това е най-обикновена среща, за бога. Нищо повече.

Тя заби поглед в пода. По-голяма каша не можеше да си представи.

Пел заизважда покупките от торбите.

— Защо не седнем да вечеряме?

Тя остана неподвижна известно време. После се сепна, прибра млякото в хладилника, извади чисти чинии и прибори от миялната машина.

Не смееха да заговорят.

Старки отдели пилето и пюрето настрани. Чудеше се какво да прави с тях. Изглеждаха плачевно в пластмасовите си кутии.

— Може би трябва да ги претоплим.

Пел постави ръка върху кутията с пилето.

— Изглежда достатъчно топло.

Старки извади нож за пилето. Сети се, че е могла да вземе и салата. Чувстваше се напълно отчаяна. Пел явно го усещаше и това още повече го смущаваше.

— Защо не оставиш на мен? — предложи той. — Доста добър готвач съм.

— Каквото и да сготвя, все излиза пълна помия.

— Е, след като си взела готова храна, не вярвам да я развалиш чак толкова. Трябва само да я сипеш в чиниите.

Старки се засмя. Тялото й потрепери и тя се уплаши да не заплаче, но се сдържа. „Винаги си била мъжко момиче.“ Пел сипа яденето и се приближи до нея, но тя вдигна ръка и го спря. Знаеше, че отново се отваря за живота. Може би заради нещастието с Чарли Риджо, може би заради касетата със събитията около фургона, може би защото три години беше чакала този момент и беше готова. Всъщност причината нямаше значение. Важното бе, че ставаше.

— Не съм много добра в тези неща, Пел. Опитвам се да възстановя чувствата си, но не е лесно.

Пел погледна пилето.

— По дяволите, кажи нещо! Чувствам се като забодена сред тази кухня, а ти само ме гледаш и мълчиш.

Той се приближи и я обгърна с ръка. Тя потръпна, но той само задържа ръката си около тялото й. Тя не се отдръпна. Бавно се отпусна и когато го прегърна, той въздъхна. Сякаш постепенно се отдаваха един на друг. Една част от нея искаше да продължат, но тя си даде сметка, че не е готова.

— Не мога, Джак — прошепна.

— Шшшт… Така е добре.

По-късно седнаха в столовата и разговаряха на общи теми. Тя го заразпитва за БАТО и за случаите, по които е работил, но той често сменяше темата и обръщаше отговорите си във въпроси.

Когато изпразниха чиниите, той неловко каза:

— Май е време да си ходя.

Тя кимна и го изпрати до вратата.

— Надявам се, че не беше прекалено ужасно — изрече.

— Не. Мисля, че можем да опитаме отново.

Старки се изсмя:

— Човече, ти сигурно си мазохист!

Пел спря на прага. През цялото време изглеждаше, сякаш крие нещо, и тя се запита какво.

— Харесвам те, Старки.

Тя се усмихна:

— Наистина ли?

— И на мен не ми е лесно. По много причини.

Това я окуражи:

— И аз те харесвам, Пел. Благодаря, че дойде. Съжалявам, че стана така.

Пел си тръгна. Тя изчака звукът от колата му да заглъхне. Помисли си, че това странно преживяване може би все пак им се е отразило добре.

Старки оправи кухнята и влезе в спалнята. Мислеше да се съблече и да се мушне в завивките. Установи, че леглото е в пълен безпорядък, затова свали чаршафите и калъфките на възглавниците, пъхна ги в пералнята и сложи нови. Цялата проклета къща беше в безпорядък и трябваше да се оправи. Взе си душ.

След това провери телефонния секретар в службата. Единственото съобщение бе от Уорън Мюлер:

— Здравей, Старки, Уорън Мюлер се обажда. Показах онази скапана скица, която ми изпрати, на стареца от къщата на Тенант. Не беше сигурен, но каза, че имало някаква прилика, бял мъж около четирийсетте с шапка и черни очила. Ще го заведа при нашия художник да видим дали няма да внесем някои подобрения в картинката. Ако излезе нещо, ще ти я изпратя.

Старки изтри съобщението и затвори телефона. Скицата им може да беше скапана, но всички виждаха някого, който прилича повече или по-малко на техния човек, а не на Червения.

Реши да провери и „Клавдий“. Върна се в столовата, включи компютъра и влезе в страницата. Препрочете съобщенията и установи, че Ам7 е отговорил по темата за хексогена с дълга и объркана история за времето, когато бил в казармата. Неколцина други също бяха отговорили, но никой не изявяваше желание да купува или продава хексоген, нито намекваше как може да стане това.

Старки още четеше, когато на екрана й се появи нов прозорец:

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЧЕРВЕНИЯ?

Побиха я тръпки. След това се усмихна, защото това сигурно беше шега или някаква странност на Интернет, която още не познаваше.

Прозорецът продължаваше да стои настойчиво на екрана:

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЧЕРВЕНИЯ?

Старки го отвори:

Червения: Търсила си ме.

Старки бе сигурна, че е шега.

Гореща-връзка: Кой си ти?

Червения: Червения.

Гореща-връзка: Не е смешно.

Червения: Не е. Опасно е.

Старки стана да вземе куфарчето си. Намери телефона на Пел в хотела и позвъни два пъти. След като не получи отговор, се обади на пейджъра му.

Червения: Подкрепления ли викаш, Каръл Старки?

Тя се втренчи в името си на екрана, после провери часа. Не можеше да е Пел: той нямаше компютър. Сигурно беше Бъргън. Компютърният специалист сигурно бе извратен маниак, а беше и единственият, освен Пел, който знаеше, че псевдонимът й е „Гореща-връзка“.

Гореща-връзка: Бъргън, задник такъв, ти ли си?

Червения: Май не ми вярваш.

Гореща-връзка: Много добре те знам кой си. ЗАДНИК. Ще кажа на Пел. Голям късмет ще извадиш, ако не те уволнят от БАТО.

Червения: ХА-ХА-ХА! Да, кажи на г-н Пел. Нека ме уволни. Ако може.

Гореща-връзка: Утре няма да ти е толкова смешно, нещастник.

Червения: Ти не знаеш нищо за НИКОГО, Каръл Старки. Аз не съм Бъргън. Аз съм Червения.

Телефонът иззвъня. Беше Пел.

— Мисля, че имаме проблем с Бъргън — оплака му се тя. — В „Клавдий“ съм. Изведнъж се появи някакъв прозорец и който и да е тоя, който се свърза с мен, знае, че псевдонимът ми е „Гореща-връзка“. Твърди, че е Червения.

— Зарежи го, Каръл. Сигурно е Бъргън. Утре ще се разправям с него.

Червения: Къде си, Каръл Старки?

Когато Старки затвори телефона, съобщението я чакаше на екрана. Тя го прочете, но не отговори.

Червения: Добре, Каръл Старки, като не искаш да си приказваме, ще те оставя. Ще ти кажа само как стоят нещата според Червения.

Червения: Не аз убих Чарли Риджо.

Червения: Знам кой го е направил.

Червения: Ще има възмездие.

Светлините на големия град

Джон Майкъл Фоулс излезе от „Клавдий“. Изключи клетъчния телефон, с който се беше свързал в мрежата, отмести лаптопа настрани и се отпусна назад. След жегата през деня осветената от луната тиха улица му действаше успокоително.

Беше спрял колата си на една пряка от къщата на Старки, под дебелата сянка на голям бряст. Оттук виждаше добре къщата й. Виждаше светлината на прозорците й. Продължи да наблюдава.

Огън и жупел

Далас Тенант носеше пластмасова чаша за кафе, пълна с амониева основа. Духаше върху течността, сякаш да я охлади, и се преструваше, че посръбва, въпреки че острите изпарения щипеха носа му и караха очите му да сълзят.

— Лека нощ, господин Райли.

— Лека нощ, Далас. До утре.

Г-н Райли още седеше на бюрото си и довършваше документацията от изминалия ден. Далас вдигна чашата:

— Може ли да си взема кафето в килията?

— О, разбира се. Няма проблем. Остана ли още в каната?

Далас се направи на засрамен и отново вдигна чашата:

— Това беше последното, господин Райли. Съжалявам. Измих каната. Искате ли да ви направя друго, преди да си тръгна? Ако искате, да ви отстъпя това.

Райли му махна и отново се наведе над бумагите:

— Няма проблем. И аз скоро си тръгвам. Пий си го, Далас.

Далас отново пожела лека нощ на Райли и излезе. Скри амониевата основа в едно шкафче, докато си вземе лекарствата от лечебницата, после продължи към килията си, вече с по-бърза крачка, за щото гореше от нетърпение да забърка експлозива. Вярно, че беше обещал да изчака няколко дни, но ако имаше амоняк и система за детониране, щеше да се заеме с приготвянето на взрива още преди Червения да излезе от стаята за свиждания. Не разполагаше обаче с тях и затова днес, когато г-н Райли излезе за обяд, се включи в Интернет и разпечата няколко порнографски снимки от два сайта в Амстердам и Тайланд. Размени снимките на жени, които се чукат с коне, за амониевата основа, а биещите се с юмруци голи азиатки — за кибрит и цигари, които щеше да използва за детонатор. След като се сдоби с тези неща, той цял ден мечта за новата си играчка и сега почти тичаше към килията.

Изчака известно време до вратата, за да се увери, че по коридора не идва никой, след това клекна до леглото и постави двете найлонови пликчета и чашата на земята. Инструкциите на Червения бяха прости: сипи амониевата основа в плика с жълтия прах, разбъркай добре, докато се разтвори, след това изсипи сместа в плика с кафявата паста. Беше го предупредил също така, че вторият плик ще се загрее, когато двете вещества се смесят, но след това сместа щяла да се втвърди и да заприлича на нещо като пластмаса. Тогава експлозивът щял да бъде готов.

Далас наля амониевата основа в първия плик, затвори го и започна да го мачка, за да разтвори праха. Мислеше първо да забърка експлозива, а после да се отдаде на мечтите си за взривяването на контейнера за смет зад лавката на затвора, което планираше. Самата мисъл как контейнерът ще се пръсне с гръм и трясък го възбуждаше.

Прахът се разтвори и Далас тъкмо се готвеше да го изсипе в другия плик, когато чу приближаването на надзирателя.

— Тенант? Взе ли си лекарствата?

Далас мушна пликовете под краката си и се приведе, сякаш си развързва обувките. Надзирателят го загледа през решетките.

— Да, взех ги, господин Уинслоу. Проверете в лечебницата, ако искате. Току-що минах оттам.

— Няма проблем, Тенант. Исках само да се уверя, че не си забравил.

— Разбира се, сър. Благодаря.

Надзирателят понечи да продължи нататък, но спря и се намръщи. Сърцето на Далас заби лудо, по гърба му изби пот.

— Добре ли си, Тенант?

— Да, сър. Защо?

— Защо си се свил така?

— Ходи ми се до клозета.

— Е, гледай да не напълниш гащите, Далас. Имаш един час до лягане.

Далас изчака стъпките му да заглъхнат, приближи се до вратата, за да огледа коридора, и отново се зае за работа. Отвори втория плик и го закрепи между краката си, след това сипа съдържанието на първия. Затвори плика и го размачка. Точно както му беше казал Червения, пликът се загря.

Само не го беше предупредил, че сместа ще придобие яркочервен цвят.

Това възбуди и в същото време разтревожи Тенант. По-рано през деня, докато изтегляше порнографските снимки, той влезе в два сайта за взривни вещества, за да прочете нещо повече за амониевия пикрат. Научи, че е силен експлозив, лесен за съхранение и употреба и безопасен — доколкото това може да се каже за един експлозив — поради голямата си химическа стабилност. И в двете статии амониевият пикрат се описваше като бял кристален прах, не като пурпурна паста.

Пликът се загря още повече.

Тенант престана да го мачка. Погледна пастата. Тя се раздуваше като втасваща мая и изпускаше мехурчета газ.

Тенант отвори плика и го помириса. Вонята беше ужасна.

Две мисли минаха през главата на Далас Тенант. Първо: Червения не може да греши, щом е казал, че това е амониев пикрат, значи е амониев пикрат. И второ: има взривни вещества, които избухват и без детонатор. Далас беше чел за вещества, които се взривяват, като просто се смесят. Имаше си и термин за такава реакция, но не му идваше наум.

Все още се опитваше да си спомни думата, когато пурпурната паста избухна, разтърсвайки „Атаскадеро“ толкова силно, че всички аларми и противопожарни разпръсквани се включиха.

Терминът беше „самовъзпламеняване“.