Робърт Крейс
Ангели на разрушението (11)

„Атаскадеро“

Когато последният от съкафезниците му излезе от библиотеката, Далас Тенант събра списанията и книгите от масите и ги постави върху количката. Читалнята не беше много голяма, само шест маси, но имаше доста книги. В „Атаскадеро“ излежаваха присъдите си неколцина милионери и те бяха направили голямо дарение за библиотеката, за да има какво да четат. Библиотеката в „Атаскадеро“ бе гордостта на Управлението на затворите в щата Калифорния.

Господин Райли, цивилният библиотекар, изгаси лампата в кабинета си. Той бе пенсиониран гимназиален учител по история.

— Свършваш ли, Далас?

— Трябва само да прибера тези книги, после ще избърша рафтовете. Няма да отнеме много време.

Господин Райли се замисли. Не обичаше да оставя затворниците, които му помагаха, сами в библиотеката, въпреки че нямаше никакви правила, които да го забраняват.

— Е, може би трябва да те изчакам.

Далас се усмихна учтиво. По-рано през деня бе дочул, че синът и снахата на господин Райли ще му ходят на гости за вечеря. Библиотекарят явно бързаше да си ходи.

— О, няма нищо, господин Райли. Нали получихме и този кашон с нови книги. Тази нощ мога да ги впиша в компютъра, за да може утре да ги подредя по рафтовете. Така сигурно ще се забавя повече от обикновено.

— Е, гледай да свършиш до девет. Ако дотогава не си се явил в здравния пункт, ще дойдат да те търсят.

Затворниците в „Атаскадеро“ имат невероятни свободи, но все пак са под надзор. Далас например можеше да работи до късно в библиотеката, но трябваше да мине през лечебницата, за да си вземе лекарствата за през нощта. Ако не се яви до девет вечерта, сестрата щеше да уведоми надзирателите и те да започнат да го издирват.

— Знам, сър. Ще бъда там. Бихте ли уведомили надзирателя, че ще съм в кабинета ви?

— Добре. Лека вечер, Далас.

— На вас също, сър.

Както всяка вечер Райли благодари на Далас за добрата работа и си тръгна.

Далас Тенант беше добро момче. Още от дете беше такъв и продължаваше да се държи добре и в „Атаскадеро“. Беше учтив, възпитан и кротък. Освен това бе интелигентен, достатъчно умен не само да забърква експлозиви, а и да манипулира останалите.

Веднага след пристигането си в „Атаскадеро“ Далас се уреди на работа в кухнята, което не само му даде достъп до такива неща като сода за хляб и кибрит, ами и му осигури неизчерпаеми запаси от храна. Разменяше хранителните продукти със съкафезниците си, работещи в поддръжката на затвора, срещу почистващи препарати, които, комбинирани с някои продукти от кухнята, даваха забавни леки взривни смеси.

Малкият инцидент, при който загуби палеца си, сложи край на тази практика и доведе до изолирането му от всякакъв достъп до химически вещества. Работата в библиотеката обаче му осигуряваше друг вид удоволствия.

По ирония на съдбата експлозивът, който откъсна палеца на Далас, не беше забъркан от подръчни материали в затвора. Беше си го поръчал отвън.

Мисълта за това още го караше да се усмихва въпреки загубата на пръста. За някои неща си струва човек да направи малка жертва.

Далас събра останалите книги и списания от масите, но не се постара да ги подреди на местата им. Огледа коридора, за да се увери, че господин Рай ли си е заминал, после погледна часовника. След двайсетина минути щеше да се появи някой от надзирателите, за да го провери. Далас влезе в кабинета на Райли и отвори кашона с книгите. Точно това щеше да очаква да види надзирателят. След това извади една дискета, която криеше зад шкафа на Райли. Въпреки че „Атаскадеро“ бе свързан с Интернет чрез мрежата на калифорнийските затвори, никой компютър, до който имаха достъп затворници, нямаше инсталирана програма за работа с Интернет. Това бе запазено само за охраната и ръководството.

Далас се беше снабдил със собствен софтуер и бе уредил адвокатът му да плаща месечните такси за достъп от наема на къщата му.

Той инсталира програмата на компютъра на Райли, включи модема в телефона и се свърза в Интернет. После щеше да деинсталира програмата.

След миг Далас Тенант отново си беше вкъщи. В „Клавдий“.

Само тук се чувстваше на сигурно място, в анонимния свят, където никой нямаше да го съди или да му се присмива, където беше сред свои. Единствените му приятели бяха тук, други нищо незначещи псевдоними, с които си разменяше съобщения и си говореше. Отстрани на екрана се появи списък на онези, които вече бяха влезли: Ей Си Ди Ръш, който обичаше да пише сложни химически формули, по мнението на Тенант, винаги грешни; Майер2, който също като Тенант боготвореше Червения; Плъха, който бе написал четиринайсет страници трактат как след минимални подобрения бомбата от Оклахома Сити можела да увеличи ударната си сила с четирийсет процента; и Дедтед, който смяташе, че Теодор Качински не е Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“.

Тенант пишеше под името Бумър.

Като наостряше от време на време уши за надзирателя, той прегледа низа от съобщения относно появата на Червения в Лос Анджелис, които беше започнал. Тъкмо пишеше ново съобщение, когато на екрана се появи прозорец:

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ НЕО?

Тенант не познаваше никакъв Нео, но му стана интересно. Щракна с мишката на бутона за приемане на съобщението и веднага на екрана се отвори друг прозорец:

НЕО: Ти не ме познаваш, но аз те познавам.

Тенант отново хвърли поглед към коридора. Беше нервен, защото знаеше, че надзирателят ще се появи скоро и има съвсем малко време в чата. Той написа отговор:

БУМЪР: Кой си?

Отговорът дойде бързо:

НЕО: Почитател на работата ти с хексогена. Искам да поговорим за това.

Тенант, както всички постоянни посетители на „Клавдий“, знаеше, че полицията често се опитва да накара хората да изпуснат нещо, което после да използва срещу тях. Затова внимаваше да не напише нищо уличаващо извън специалния чат.

БУМЪР: Лека нощ.

НЕО: Чакай! Искам да се срещнем, Далас. Тази нощ ще ти дам шанс, за който други могат само да мечтаят.

Тенант потръпна при споменаването на името му.

БУМЪР: Откъде знаеш как се казвам?

НЕО: Знам много неща.

БУМЪР: Доста високо мнение имаш за себе си.

НЕО: Ти имаш високо мнение за мен, Далас. Много съобщения си написал за мен. Ела в канала.

Тенант се подвоуми. Това променяше нещата. Ако Нео имаше достъп до тайния чат, значи някой го беше вкарал вътре. Следователно нямаше опасност, ако разговаря с него.

БУМЪР: Имаш ли достъп?

НЕО: Имам. В момента съм там. Чакам те.

Тенант въведе личния си код и влезе в чата. Вътре нямаше друг, освен Нео.

БУМЪР: Кой си ти?

НЕО: Аз съм Червения. Ти имаш нещо, от което се нуждая, Далас. Информация.

Тенант се втренчи в екрана… невероятно… невъзможно… После написа:

БУМЪР: Какво предлагаш в замяна?