Виктор Суворов
Изборът (9)

1

— Мистър Месер, ние сме американци.

— Приветствам ви, о пратеници на далечна Америка!

— Мистър Месер, да започнем от най-важното: чифт хубави обувки струва един долар. Хубав костюм — пет. Доларът е злато. За ваше улеснение нека не говорим за унции и фунтове, а за грамовете, с които сте свикнали. Един долар тежи малко повече от грам чисто злато. Хиляда долара правят един килограм и тринайсет грама злато с проба 999,9. За начало ви предлагаме един милион долара или, ако искате — цял тон чисто злато. Тон и нещо. Това е аванс.

— За какви услуги?

— Тръгнете с нас, предлагаме ви интересна работа…

— Няма да тръгна с вас.

— Защо, ако може да ви попитаме?

— Защото казахте, че сте американци, което си е вярно, но не споменахте в коя страна ме каните…

— Искахме да ви разкажем това след краткия увод — първо ви посочихме сумата на аванса и едва след това се канехме да ви обясним останалите подробности.

— Не си правете труда. Знам в коя страна ме каните. Но аз вече съм направил своя избор.

— Какъв е изборът ви, ако това не е тайна?

— Изборът ми е Съюзът на съветските социалистически републики. Изборът ми е Москва. Изборът ми е Сталин.

2

Рано заранта другарят Трилисер се прибира в празното си жилище. Да спи. Балът приключи. Свещите са угасени. Вкъщи. Не е нужно другарят Трилисер да отива на работа. Той вече няма работа. А винаги бе имал. Още в ранни младини, през 1901 година другарят Трилисер се записа в партията на някой си другар Ленин и веднага получи добра, нужна, високоплатена работа: да агитира работниците да не работят. Шестнайсет години другарят Трилисер работи на тая работа като ненормален, а работниците, които агитираше, не работеха. Добре работеше другарят Трилисер, а за добрата работа другарят Ленин плащаше пари. На другаря Ленин винаги му се намираха пари. От някакви източници. После другарите взеха властта и другарят Трилисер доста бързо се издигна: зае поста началник на Чуждестранния отдел на ОГПУ. ЧК си сменяше наименованията, превръщаше се във ВЧК, после — в ГПУ, ОГПУ, НКВД. А Чуждестранният отдел по онова време не си сменяше наименованията. И да си негов началник беше много почетно. Работата му си беше същата: да агитира работниците да не работят. Само че вече не нашите, а противниковите. В световен мащаб. Огромни капитали въртеше другарят Трилисер, разтърсваше света с милионни манифестации на работници, които с парите на родината на световния пролетариат биваха подстрекавани да не работят. Властта на другаря Трилисер извън границите на държавата на работниците и селяните не знаеше предели. Той сам решаваше кого да наказва, кого да награждава, а ликвидацията не влизаше в списъка на проблемите: достатъчно беше да вдигне телефонната слушалка и да произнесе ясно името, за да заколят изпълнителите оногова, когото са им поръчали. Ама без грешка. Та да не се налага пак да колят. И си имаше другарят Трилисер любими ученици. Най-любим му беше Яшка Серебрянски. Яшка другарят Трилисер лично го бе издигнал, отгледал, сложил на най-отговорната работа — на чуждестранното очистване, на ликвидациите… По-късно още сума длъжности имаше другарят Трилисер, коя от коя по-висока. Стигна до член на Изпълкома на Коминтерна — щаба на Световната революция, после отговаряше за контрола в цялата страна… Но винаги, на всички постове, не че знаеше Трилисер, не че дочуваше с крайчеца на ухото си, не че усещаше, а разбираше и се досещаше: над тайния орден на мечоносците на име ЧК-ГПУ-НКВД Сталин си има и един свой собствен таен орден на мечоносци; над щаба на Световната революция стои още някакъв щаб, който управлява Световната революция; над работническо-селския контрол хитрият Сталин си има и свой собствен контрол…

3

Навсякъде трябва да правим избор: така или иначе… В човешкото общество: анархия или организация. Избираме. Ако изберем анархията, значи това вече не е общество. Ако искаме да запазим обществото, значи без организация не можем да минем. Затова или загиваме, превръщайки се в зверове, или избираме организация. Но тутакси — отново избор: каква именно организация? Коя е по-полезна за човечеството? Коя е по-добра? Организацията означава нечия власт. Власт на един човек. Или власт на тълпата. Коя да изберем? Индивидът може да е бездарен или кадърен, мъдър или глупав, жесток или добър, страхлив или храбър. А тълпата не може да е кадърна. Не може да е добра. Не може да е мъдра. Не може да е храбра. Тълпата винаги е глупава, свирепа, жестока и страхлива. Индивидът може да се окаже тъпак, изверг, човекоядец и садист. А на тълпата тези качества са присъщи винаги. Интересно е, че обреченият на смърт моли за милост един определен човек, никога колектива. На обречения животинският инстинкт му подсказва: отделният човек може да те пощади, тълпата — не. Властта на тълпата винаги е по-лоша от властта на индивида. Индивидът може да прояви мъдрост, групата — не. Една глава може да се озари от гениална догадка, но сто глави едновременно — не. Затова умният индивид трябва да обясни идеята си на тълпата. Но как да се открие властелинът над хората? На тълпата ли трябва да се повери това? Та тълпата с вдигане на ръце или пущане на хартийки в някакво сандъче сама да си избира властелина? Как намира тълпата своя избраник? Просто: по външност. Главният избор на всеки човек в живота е изборът на спътника му в живота, изборът на онзи, с когото той ще продължи рода си. Този избор хората правят по външността. Ако зависи от тълпата, тя ще постъпи тъкмо така, ще назначи управника по външните му данни — онзи, който й е по-симпатичен. В Америка не е имало нито един плешив президент. Това не е симпатично. Такива не се харесват на тълпата. Щом е така, бива ли да поверяваме на тълпата избора на водач? Не, природата се е разпоредила правилно: във вълчата глутница командва един и той сам се назначава, доказвайки на всички, че за глутницата е най-добрият и единствен избор. Главен аргумент е гръцмулят на съперника, който той е прегризал.

Рудолф Месер знае, че в човешката история властта на индивида е правило. Властта на тълпата е изключение. Защото Тълпата не е способна да гради, тя е способна само да руши. Властта на тълпата винаги е завършвала с диктатура на индивида. Или с крах за всички.

Месер не иска власт. Но се изкушава да погледне тази власт. Право в очите.

4

Трилисер имаше високи длъжности, сега ги няма. Имаше ученици, възпитаници, любимци — и тях вече ги няма. От някогашното му величие останаха само огромният началнически апартамент и вилите в Павшино и Ялта… Докато се изкачваше по длъжностите като по стъпала все по-нагоре и по-нагоре, Трилисер понякога се замисляше: не се ли увлича? Не е ли време да скочи от това трамвайче? Не вървят ли нещата прекалено добре? Все се канеше да скочи… И все отлагаше. Всеки път: не сега. Всеки път: още един ден. Още един. От няколко години насам все по-често, когато се събудеше нощем, с часове гледаше тавана. Трябваше ли му изобщо да се катери на тази планина? Брат му Мишка цял живот седи на пазара в Запорожие, продава връзки за обувки… И е щастлив. Седи си, подредил е връзките за обувки, прави си сянка с вестник… Брат му Мишка ще живее сто години. Ще надживее и кавказката Вакса, и онези, дето ще дойдат след него… Продава си брат му Мишка връзките за обувки, от никого не го е страх, а върти капитали не по-малки от Чуждестранния отдел на ОГПУ. И сигурно брат му Мишка си има любими ученици, на които може да предаде тънкостите на търговийката. А другарят Трилисер вече си няма любими ученици — всичките му обърнаха гръб, всичките взеха да го отбягват. Само че това не им помогна. Кавказката Вакса до един ги прибра. Изпозастреля и изпозакла всичките. Тук-там някой от тях още е жив. Брои си последните дни в килията за осъдени на смърт. Това е добре. Някъде съвсем наблизо шета смъртта с косата. И не иска старецът Трилисер да му вземе животеца негов ученик, негов бивш любимец, възпитаник. Най-добре е да случиш на непознат палач… Изниза се животът, профуча като революционния локомотив… Локомотив, локомотив, червени колелета… Защо трябва да попада в лапите на любим ученик? Защо на непознат палач? Защо? В кабинета на Трилисер зад библиотеката най-добрият майстор на Чуждестранния отдел е монтирал сейф. Вътре е най-важното… Вътре е подареният му лично от Троцки японски пистолет „Намбу“ с необичаен калибър — осем милиметра… Хубав пистолет, красив и мощен. Едно време на него имаше и сребърна пластинка… С надпис за какво го награждават… Сети се за сребърната пластинка и веднага след това — за Яша Серебрянски…

През последните дни, през последните нощи на Трилисер все му се привижда неговият любим ученик — Яшка. Уж че се навърта наоколо. И му се струва, че всеки срещнат гледа да го подсети за Яшка Серебрянски. Трилисер усеща Яшка съвсем наблизо, като привидение — зад ъгъла… Като сянка на смъртта. На него да не му падне в ръчичките човек… Трилисер сам се успокоява, знае, че Яшка Серебрянски са го прибрали. А у нас приберат ли те — няма да те пуснат. У нас не пущат. Впрочем кавказката Вакса на всичко е способен… Не, не бива да протака. Трябва да се гмурне в смъртта, без да чака кога тя ще го повика с Яшкиния глас.

Усмихна се горчиво: мислил ли си е, когато получаваше японския пистолет от ръцете на самия Троцки, че ще му се наложи да стреля с него само веднъж… В собствената си глава…

Трилисер завъртя ключа в ключалката. Бутна вратата, отиде в кабинета си, дръпна тежките завеси. През прозореца нахлу светлина.

Обърна се.

Библиотеката е катурната, книгите са по пода, дъбовата плоскост е направена на трески, вратичката на сейфа зее. А на дълбокото кожено кресло седи надменен Яшка Серебрянски.

5

Рудолф Месер се протегна, прозина се дълго и сладко, усмихна се. Беше се наспал. Сънят му отначало беше тревожен и мъчителен. Ядосваше го и го тормозеше сънят за въпроса в берлинския цирк и за отговора, за нахалното измъкване от цирка покрай зяпналите полицаи. Тегнеше му и го измъчваше сънят за скитането из огромния град, за студения дъжд с капки снежинки, които падат от небето, неуспели да се формират в кристалчета, присънваше му се ръмжащата черна ротвайлерка с бежова козина по корема и под опашката, присънваха му се арестуването и затворът… И подземният пир… Тогава той престана да стене и да се гърчи, тогава устните му се разтеглиха в усмивка, тогава стотиците му подземни почитателки се превърнаха в милиарди пухкави снежинки, черното небе се смеси с бялата земя и той литна безтегловен заедно с тях, със снежинките към мамещия безкраен и бездънен свят на мрака. После много часове нищо не му се присънваше, той просто спеше, пълнейки се със сила като мощен акумулатор с енергия.

Събуди се с блажена усмивка на устните, усещайки в душата и в раменете си несъкрушима мощ, изслуша предложението на двамата симпатични американци, представи си как може да изглежда в натура парична камара от един милион долара и колко може да тежи, протегна се още веднъж, прозина се сладко, размачка лицето си, за да отпъди съня, и учтиво се сбогува с американците:

— Довиждане, господа. Вървете си и не се озъртайте.

Те станаха, поклониха се, обърнаха се и си тръгнаха. Без да се озъртат.

Съдбата скоро раздели двамата американци, писано им било да изкарат дълъг и щастлив живот, да извървят хиляди километри по трудните пътеки на тайната война. И двамата излезли късметлии. Ала и двамата правели впечатление с една своя незначителна странност, която впрочем изобщо не им пречела да си гледат работата: те никога не се озъртали.

6

А на дълбокото кожено кресло седи надменен Яша Серебрянски: с черно лице, с бяла коса, вълчите му зъби избити, дрипавият му панталон оплескан с мръсотията на килията за изтезания, смрадливите му войнишки челици без връзки, мръсните му крака — без чорапи… Но Яшка се кипри с корав скърцащ лачен портупей върху също толкова новеничка пепелявосива гимнастьорка от английско сукно с орден „Ленин“ на гърдите, с генералски ромбове от лъскав емайл по сините сукнени петлици на Държавна сигурност…

— Избягал ли си, Яша?

— Враг на народа Трилисер, не си позволявайте да ме наричате Яша, не съм ви Яша, а старши майор от Държавна сигурност Серебрянски. Арестуван сте, враг на народа Трилисер.

— Яша! Другарю Серебрянски!

— Какъв другар съм ти бе, педераст?! Отведете го! Тръгвай, куче.

7

Отзвуча вечеринката. Ежов е сам. Сред безръки фигури. Пиян. Не до смърт. Хиляди ежовци минаха под Сталиновата брадва. Хората изчезват. Изгуби се Фриновски. Сякаш под лед пропадна. Имаше го — няма го. След Фриновски — Заковски, Белски, Жуковски, Агранов, Филаретов… След тях най-виден в Ежовия кръг остана Трилисер. Но и той изчезна. За последен път видяха Трилисер на маскения бал у Ежов, тръгна си за вкъщи и толкоз. Няма го. Такава информация дори пиян човек е длъжен да прецени трезво. И да си направи извод. А изводът е прост: следващият ще бъде той самият — Коленка, когото всички толкова обичат, той самият — Николаша, Николай Иванович Ежов, Никол.

Николай Иванович си стисна слепоочията: какво да направи? Не може да няма изход. Завенягин по някакъв начин се изскубна от лапите на смъртта и стана голям човек. И Яшка Серебрянски се измъкна и също е повишен. Нови ботуши получил и рано сутринта, когато гостите се разотиваха, се появи уж случайно… с ахтонобил пристигна… Тутакси го настигна мотоциклет с кожен човек… Серебрянски, без да погледне приятелите си, дава указания на кожения, Пунтира. Вижте, кучета ежовски, какъв бериевец станах! Крачи гадът, скърца с портупея си, намига с нахално око, хили се с насинена, още незаздравяла мутра: „Аз ще ви оправя!…“

Какво да прави?

Изходът сам се натрапва: да напише писмо на Ваксата.

8

— Другарю Сталин, Ежов ви е изпратил писмо.

— Дълго ли е?

— Дълго е.

— Нещо важно?

— Оправдава се.

— Това не е важно.

— И предлага…

— Слушам.

— В случай на война Червената армия трябва да нанесе главния си удар не по Германия, а по Румъния, за да откъснем Германия от нефтените кладенци.

— Разумно е, но това сме го измислили и без Ежов.

— Ако главният ни удар бъде нанесен по Румъния и нефтът бъде отрязан, тогава в най-скоро време германските танкове ще загубят възможност да се движат, а самолетите — да летят.

— Също е правилно. Но и ние стигнахме до същия извод.

— Изхождайки от това, Ежов предлага да се спре производството и рязко да се намали във войските количеството на противотанковите и зенитните оръдия — ако германците нямат нефт, ако техните танкове и самолети се спрат, противотанкови и зенитни оръдия няма да ни трябват. Той предлага да не хабим сили и средства за подновяване на зенитната артилерия на бойните кораби и на средствата за управляване на зенитния огън, предлага да се спре производството и да се изземат от войските противотанковите пушки като ненужни на войските.

— Всичко това е правилно, другарю Холованов, но ние го проумяхме без помощта на Ежов. Ще спрем производството на противотанкови и зенитни оръдия, зенитната артилерия на корабите няма да подновяваме, противотанковите пушки от войските ще приберем.

— В писмото на Ежов има още едно предложение: щом като противотанковите пушки все едно не ни трябват за борба с танковете, да ги използваме за унищожаване на врагове на народа.

— Интересно. Проучете въпроса и ми докладвайте.

9

— Що с агентурен изход?

— Ами, да речем, че наш разузнавач се е намирал в Москва, а сега се намира там, където са му заповядали да работи. Това именно е агентурен изход.

Новачката все не може да влезе в крак. Цялата група й втълпява, че агентурният изход е комплекс от мероприятия на разузнаването по тайното прехвърляне на разузнавач или агент в района на изпълняването на бойната задача. Тя всичко разбира, само че си го превежда на свой език и го довежда до непозволителна простота, при което губи цялата сложност, прелест и академизъм на формулировките.

— А що е легализация?

— Трябва да направя така, че никой да не ме пита коя съм и откъде съм се появила. А ако ме попитат, да имам такъв отговор и такива документи, че да ми повярват и да не ми задават други коварни въпроси.

— А вербовъчна база?

— Това са новите ми задгранични приятели: колкото повече са те, толкова по-добре. Един от стоте непременно ще е интересен за мен и за разузнаването. А може би и десет от стоте.

Чуйте я какви ги приказва! Бива ли така! Та тя нищо не разбира! Легализацията е също комплекс от мероприятия… А вербовъчната база — съвкупност от учреждения и лица… Кой ще накара тази патка да употребява общоприетите научни дефиниции?!

10

— Другарю Сталин, Ежов е дал само идеята за ново необичайно приложение на противотанковата пушка. Ние я доразвихме. Тя е добра. Ако искаме например да унищожим Троцки в Мексико, по-добър начин не може да се измисли.

— Не. Няма да допусна Троцки да бъде унищожен с експлозив или куршум. Не съм толкова добър, че да подаря на Троцки мигновена смърт. Най-добре е да изпратим човек с брадва… Имате ли човек с брадва?

— Имаме.

— Изпратете го тогава. С брадвата. Впрочем вие, другарю Холованов, не бива да се занимавате с това. Нека с това се заеме НКВД. Те си имат добри специалисти. Например Серебрянски. Смятате ли, че Серебрянски има човек с брадва?

— Серебрянски има.

— Много добре. Нека действа. С брадва.

— Съгласен съм. Но в чужбина имаме хиляди други врагове, които трябва да унищожаваме сами, без да разчитаме на НКВД, и противотанковата пушка е великолепна за целта.

— Така ли смятате?

— Сигурен съм в това, другарю Сталин. В цял свят се използват противотанкови пушки с калибъра на обикновената винтовка. При германците той е 7,92. Нашите конструктори са се изкачили над калибъра на пушката, надхвърлили са калибъра на едрокалибрената картечница — 12,7 — и са създали противотанкови пушки с калибър 14,5 мм. На пръв поглед увеличението на калибъра е незначително, някакви си милиметри, но това увеличение на калибъра води до рязко увеличаване на тежестта на куршума, на началната скорост и бронебойността му. Куршумът на нашия пушечен и картечен патрон тежи 9,6 грама при начална скорост 880 м/сек, а куршумът на 14,5-милиметровата противотанкова пушка тежи 64 грама при начална скорост 1012 м/сек.

— Бронирани врагове ли се каните да убивате?

— Не. Идеята е друга: мощта на такова оръжие позволява да се пробиват танкове с лека броня на дистанция до километър, а ние използваме мощта на пушката и патрона не за пробиване на броня, а за да изпратим куршума на по-голямо разстояние.

— На какво?

— До четири километра.

— А точността?

— Противотанковата пушка има много дълга цев и много мощен патрон, затова точността е изключителна. Освен това става дума не за масово производство, а за малка серия. На промишлеността трябва да се поръчат не огромни партиди за борба с германските танкове, а малка партида, но да се изиска бижутерска прецизност на обработката като при производството на снайперистките пушки и патроните да се произвеждат особено старателно. А ще стрелят майстори само от станок и само след като са преминали специален курс.

— Какво ще видят нашите майстори от разстояние четири километра?

— Всичко, ако се използва мощна оптика.

— А какви са размерите на тази пушка и колко тежи тя?

— Над противотанковите пушки у нас работят Рукавишников, Шпитални, Владимиров, Симонов, Токарев и Дегтярьов. Има няколко приемливи модела. Общо взето, всички модели са с дължина два метра и нещо. Тежат около двайсет килограма. С оптиката, калъфа, патроните и принадлежностите — до трийсет.

— Твърде тежко и неудобно за боравене.

— Съгласен съм. Но за сметка на това стреляме от такова разстояние, на което никой няма да ни търси. Във всеки конкретен случай създаваме скривалище, после произвеждаме един-единствен изстрел…

— Веднъж като гръмнете, следващия път ще ви търсят в радиус до четири километра.

— Не, другарю Сталин. Ние ще държим съществуването на това оръжие в тайна. За целта сме разработили специална тактика: всички високопоставени хора прекарват отпуска си на бреговете на океани, морета, езера или големи реки, с една дума — край водоеми. В повечето случаи на такива места има планини или хълмове. Скриваме стрелеца в планините или хълмовете, откъдето целта се вижда на максимална далечина. Стрелецът трябва да избере позицията си така, че зад целта да има голямо водно пространство. Това не е трудно. При улучване на целта бронебойният куршум с керамична сърцевина откъсва човешката глава, прави я на парченца и продължава да лети още най-малко километър. Ако зад целта има водно пространство, никой никога няма да намери куршума и да се досети какво е станало. Впечатлението е такова, като че ли главата просто е попиляна от някаква незнайна сила…

— Харесва ми вашият плам, другарю Холованов. Описвате разпръскването на главата много образно и компетентно. Да не би вече да сте изпробвали пушката?

11

Рудолф Месер мина през тъмния безистен, сви зад ъгъла, Знаеше: зад ъгъла има двама полицаи. Без куче. Той нямаше избор. Том е най-добрият път — по другите маршрути очакваше повече полиция… Затова — по-малката злина.

— Стой! Кой си ти! Дай си документите!

С тях Месер не говори дълго. Само се замисли за миг, преценявайки какво да сътвори. Досега той изтриваше паметта на враговете си. Трябваше да измисли нещо ново: да ги изпрати някъде. Помисли си къде може да изпрати тия хубавци. Може — в Америка. Просто да им заповяда да заминат за Америка и те, както са с полицейските си униформи, с гумените палки и пистолетите, ще тръгнат към гарата да си купят билети за Америка… Ясно е, че ще ги спрат и ще ги изпратят където трябва. Но през целия си останал живот те ще се стремят към далечната незнайна Америка, както есетрите напират към горното течение на дивата непозната им планинска река, жертвайки живота си.

— В Америка ли да ви изпратя, момчета?

Полицаите мълчат покорно. Те са готови да поемат накъдето им кажат. Ако ще към Северния полюс. Ако ще към Южния.

— Добре, няма да ви изпращам в Америка. Останете си в Берлин. Само че се прехвърлете в друго време. Миналото е прекалено мрачно, тръгнете към светлото бъдеще. Сега е 1939-а, трийсетте години са към края си. Идете в четирийсетте. Не много далеч. В средата на четирийсетте. Сега е март. Поемете към март 1945 година.

— Слушаме — изреваха те и лицата им се разкривиха. И двамата се втурнаха към стените, превити на две, обхванали с ръце сгушените си между раменете глави. Така се държат хората под артилерийски обстрел или бомбардировка… Сякаш могат да защитят главата си с ръце.

По природа нашият магьосник не беше лош човек. Той не им мислеше злото. Но не знаеше какво ще става в Берлин през март 1945-а. Просто още не се бе интересувал от това. Бъдещето винаги ни се привижда радостно и светло и затова той ги бе изпратил в бъдещето. Поради добрящината си — в близкото. В далечното всичко е неразбираемо. Излезе, че през март 1945 година в Берлин няма да е кой знае колко весело.

А те превити тичаха по улицата покрай стените, препъвайки се и залягайки, демонстрирайки ясно намерение да се шмугнат в най-близкото мазе.

На магьосника му дожаля за тези хора. Но той не отменяше заповедите си.

12

— И на мен, другарю Холованов, започва да ми харесва идеята. Но такава пушка ще има много силен звук на изстрела.

— Мислим над това. Спасява ни разликата между скоростта на полета на куршума и скоростта на разпространяването на звука. Куршумът, постепенно губейки скорост, изминава разстоянието за пет секунди, а звукът достига за дванайсет. Ако куршумът откъсне нечия глава, ще започне суетене и паника. А чак след това ще долети и звукът. Ще направим всичко възможно, за да постигнем деформиране на звука. През сегашния етап от развитието на техниката заглушаването на звука от такъв изстрел е невъзможно, ако не се прибегне до съоръжение, голямо колкото стая, но звукът може да бъде отслабен, деформиран и насочен встрани от стрелящия, най-добре — нагоре. Разработили сме няколко типа заглушители. Един от тях представлява нещо като голямо гумено ветрило или паунска опашка. Той се сглобява от шест елемента, подобни на гумени плавници, и се закрепва под дулото…

— Не е ли твърде усложнено?

— Прав сте.

— Тогава къде е изходът?

— Изходът е само в тактиката: във всеки отделен случай за стрелеца трябва да се подготвя специално стационарно скривалище или може би подвижно в голям затворен автомобил. Стрелецът трябва да прави само един изстрел. В никой случай да ме прибягва до втори. Ако не е улучил, по-добре е да се върне към същата цел след известно време, след месец или два. Нашите заглушители деформират звука на изстрела и го отхвърлят нагоре. Случайните свидетели, които са досами скривалището на стрелящия, ще въртят глави и ще търсят източника на звука в облаците, никой няма да разбере що за звук е това и откъде произхожда. Звукът е дотам деформиран, че никой не ще го възприеме като звук от изстрел, а по-скоро като тътен от гръмотевица в ясно небе…

— Добре, проведете сравнителни изпитания, поръчайте най-добрия модел на промишлеността и снабдете с тази пушка спецгрупите.

— Планираме нелегално да прехвърлим такова въоръжение в районите на прилагането му в бъдещата война и да го складираме в стационарни скривалища.

— Правилно, действайте.

— Слушам.

— И един последен въпрос, другарю Холованов…

— Слушам ви, другарю Сталин.

— А къде е Месер?

13

Рудолф Месер стисна ръката на командира на полския граничарски наряд, отблъсна лодката от брега и скочи в нея, без да си намокри краката.

С полските граничари проблеми няма. Месер махна с ръка към съветския бряг и поясни:

— Искам да се прехвърля там.

— Както обичате, пане.

Не му създаваха спънки, нито го питаха кой е. Може да го бяха познали, а може, след като бяха надзърнали в магнетичните му очи, да им се е отщяло да му задават въпроси. Само се зачудиха: винаги оттам, откъм съветския бряг хора се прехвърляха с лодки в мрака, а подире им трещяха изстрели. За пръв път нощем някой сам напира да стигне до Съветския съюз. Доброволно.

Такива в Полша никой не ги държи насила.

14

— Другарю Сталин, командирът на спецгрупата Ширманов и хората му влезли в дирите на Месер чрез престъпния свят на Берлин. Поискали от главатарите разрешение да си поговорят с него, те предали молбата им на Месер, Месер се съгласил. Нашите хора се представили за американци.

— С рязански акцент ли?

— Не, били са истински американци, които отдавна и плодотворно работят за нас. Предложили на Месер сътрудничество и един милион долара. Месер отказал да вземе парите, а поканата да пристигне в Съветския съюз нашите хора не могли да му предадат. Месер прекратил разговора още преди те да изложат всичко докрай. Възможно е самият Месер да се е запътил за Съветския съюз.

— Защо?

— Събрахме стенограми на всички известни негови концерти. Той никога не е изразявал открито политическите си възгледи, но анализът еднозначно сочи, че е монархист.

— Тогава какво ще търси в Съветския съюз?

— Явно той погрешно смята, че вие, другарю Сталин, сте монарх.

15

Плъзват слухове из Москва. Из Питер. Из Барнаул. И из Находка. Слуховете стигат от Москва до най-затънтените покрайнини. Хората говорят за магьосника. Магьосникът е в Русия. След Гришка Распутин в Русия за пръв път се появява чудотворец. Вече двайсет и три години, откакто умря Гришка, в Русия сума чудеса станаха, но нямаше чудотворец. Русия беше закопняла за чудотворец. Очакваше го. И ето че той дойде.

— А защо НКВД не го арестува?

— Той НКВД го такова отзад.

— Чудесата са вредни за нашия народ — това е предразсъдък. Опиум. Трябва да го приберат!

— Къде?

— Ами тогава да го убият. Да не би да е безсмъртен?

— А чухте ли какъв номер свил в Киев?

— Какъв?

— Сега ще ви кажа!

— В Москва къде по-големи чудесии е правил.

— Какви ги е забъркал в Москва?

16

— Здравейте, другарю Месер. Името ми е Холованов.

— Здравейте, Александър Иванович.

— Познавате ли ме?

— Не, не ви познавам.

— Тогава откъде знаете как се казвам?

— Стори ми се, че така ви казват.

— Удостоен съм с честта, другарю Месер, да ви предам поканата на другаря Сталин. Утре в шест вечерта. В Кремъл.

— Благодаря, ще дойда. Другарят Сталин май желае да получи доказателства за способностите ми.

— Да. Ще донесете един милион долара.

— Нямам такива пари.

— Набавете си ги.

— Добре, ще донеса на другаря Сталин милиона, но държа след демонстрацията да го върна там, откъдето съм го взел.

— Да, разбира се. Ще ви поръчам пропуск за Кремъл…

— Благодаря. Не си правете труда. Аз… без пропуски.

Холованов се позасмя:

— Кремъл е най-голямата и най-мощна крепост в Европа. Кремъл се охранява бдително.

— Аз все пак ще се постарая без пропуск.

— Другарят Сталин ще ви чака в…

— Не си губете времето да ми обяснявате, знам къде ще ме чака другарят Сталин.

— Другарю Месер, в Кремъл има много дворци, храмове, арсенали, музеи, казарми за цял полк, административните сгради в Кремъл…

— Не се тревожете, ще го намеря…

17

Един долар — тома са чифт хубави обувки. Пет — костюм. Триста — великолепен „Линкълн“. Хиляда долара — двуетажна кът с гаражи за три коли, с просторна изба и с още стаи на тавана, с автономна отоплителна и канализационна система, с басейн с доста голям двор. А за какво им трябва на някои милион?

Странният човек откъсна от една ученическа тетрадка чист лист и го подаде на касиера:

— Един милион долара, ако обичате.

Плешивият касиер внимателно разгледа листа, кимна:

— В какви банкноти ги искате?

— В най-едрите, в стотачки.

— На драго сърце ще ви броя парите, но за такава сума се иска разрешението на директора и ковчежника.

— Да, разбира се — учтиво се съгласи посетителят, показвайки с меката си усмивка, че схваща важността на момента и уважава установения в такова почтено заведение ред.

18

Някой си Брем преди доста година написал велика книга — „Животът на животните“. За животинския свят. В сума томове описал Брем животинския живот: как живеят животинките, с какво се хранят, как се размножават, показал с примери привичките им, а на всичко отгоре нашарил книгата си с безброй картинки, защото от нагледността по-важно нещо няма.

По примера на Брем Институтът за световна революция създал свой многотомник — „Животът на царете“. И в този многотомник е описано с най-големи подробности къде живеят царете, с какво се хранят, как се размножават, царските привички са разяснени с примери, много са и занимателните картинки в тези томове. Авторите тръшнали стареца Брем в земята, като добавили още един раздел към своето изследване: „Как да се борим с царете“. Заради този раздел цялата книга е поверителна.

Този раздел е най-важният. Тук се казва всичко за устройството на гилотината, с която отсичали кралските глави, и за тактиката на бомбохвъргачите, които взривили Александър Освободнтел, има и страхотно интересни подробности за ликвидирането на Николашка Кървави, Николашка Втори и последен.

В испанската група се набляга на омразата. Както впрочем и във всички други групи. Без пролетарска омраза няма как. Всичко се крепи на нея, на омразата. Някой ден на момичетата ще им се случи да убиват крале, президенти, князе и графове, министри и банкери, а за тая работа се иска пролетарска злоба. Непримиримост.

19

Директорът леко се поклони, усмихна се и се поклони още веднъж. Госбанк — това са милиарди рубли и стотици милиони чужда валута. Но тези милиарди се нижат с нулите си в безкрайни колонки от цифри: дебит-кредит. Да получиш пари, значи да получиш хартийка, а да отпуснеш пари — да дадеш хартийка. Да извадиш цифра от едната колонка и да я прибавиш към другата. Най-обикновена аритметика. Само че даването на пари в брой не е работа на Госбанк.

Но и няма как да не се дадат. И никога през живота си касиерът Пьотр Прохорович не е броил един милион долара. Нито пък ковчежникът. Нито директорът. Затова директорът се смути. Хайде, да получи — иди-дойди. Но да даде…

Не му се даваха. Затова директорът търсеше причина или само предлог да не брои парите. А ако броенето им се окаже наложително, да не стори това веднага. Щом не може да се избегне, поне да се отложи. А за това се иска причина.

Мисли, мисли и му просветна: ами че тоя може да се окаже ментърджия!

Затова директорът се усмихна, намигна на ковчежника и учтиво, малко прекалявайки с учтивостта, каза на посетителя:

— Чекът ви не буди съмнения, но може би това… как да се изразя… не е ваш чек! — и вече без да оставя място за нотки на учтивост, директорът изрева като заместник-началник на киевския гарнизонен арест: — Покажи си документа, гад!