Виктор Суворов
Изборът (10)

1

— Всяко оръжие трябва да си има наименование. Доста много зависи от наименованието. Наименованието трябва да е кратко, красиво, страховито и загадъчно. В наименованието трябва да се съдържа всичко за онези, които знаят за какво става дума, но в същото време да не издава нищо на онези, които не са посветени в тайната. Та как ще наречем нашата противотанкова пушка за изтребване на враговете? Мислил ли сте над това?

— Мислил съм, другарю Сталин.

— И какво измислихте?

— СГ.

— СГ?

— Точно така: СГ.

— Сталински гръм ли?

— Тъй вярно, другарю Сталин.

— Красиво. Много красиво. Сталински гръм. Кратко, сбито, страховито и загадъчно. А защо не я наречете СА?

2

— Какъв документ?

— За самоличност! — изсъска като змия директорът. Меко изсъска, подигравателно, съчетавайки в двете думи и в съскането омразата си към афериста, дълбокото си презрение към него и голямата си гордост заради проявената находчивост: ама че работа — на никого в целия Госбанк не му е хрумнало да поиска паспорта на ментърджията.

Посетителят се замисли за миг, като че ли се посмути… Оживиха се и пазачите и касиерите: да не би този посетител да е ментърджия?

Но смущението изчезна от лицето му, той се усмихна ослепително, отново изразявайки и уважението си към установения ред, и намерението си твърдо да изпълнява исканията на администрацията. Взе от черната полирана масичка същата онази ученическа тетрадка, вдигна я над главата си, за да я видят всички, с трясък откъсна още един чист лист на квадратчета и го подаде на директора.

3

Това се нарича развиване на оперативното мислене. Новачката получи дебела папка с документи: план на Зимния дворец, планове на дворците в Петерхоф, основните маршрути за движение на император Николай по града, сведения за системата на охраната, чертежи на царската яхта „Щандарт“, списък на лицата, имащи достъп до особата на самодържеца… И още какво ли не. Условието е меко: да спи колкото й харесва, да се разхожда колкото си иска, да яде и пие, когато й хрумне, но за 48 часа да изучи материала, да го разбере, да направи изводи и до края на второто денонощие да представи тетрадка със съчинение на тема: „Как бих убила царя“.

Новачката подържа в двете си ръце папката, за да определи тежината й, и реши: за спане време няма да й остане. И няма откъде да чака помощ. Другите момичета също са заети, също пишат съчинения с планове за унищожаването на Чингис хан, Бонапарт, Нерон, Калигула, Тамерлан и Александър Македонски.

Оперативното мислене трябва да се развива.

4

Директорът се сконфузи. Касиерите зароптаха: „Каква стана тя? Допустимо ли е такова държане с клиент?“

Но клиентът не беше от докачливите — с добродушната си усмивка показа на всички, че няма намерение да се сърди, че одобрява директоровата бдителност, макар че, проявявайки въпросната, директорът малко попрехвърли рамките на приличието: милион долара не са лукова глава, по-добре е в подобна ситуация да проявиш излишна бдителност, отколкото да не проявиш изобщо…

За да замаже грубостта си, директорът попита учтиво:

— А как ще помъкнете такава тежест?

— Ще взема назаем двама-трима от вашите милиционери пазачи.

— Каква красива идея!

5

След двете безсънни денонощия — един час почивка. Тъкмо заспаха момичетата — вдигнаха ги на крак. Доста ви беше, парцалени куклички. Поспахте, стига толкоз. Трябва да бачкате. В испанската група, както и във всички други, всеки нов ден е по-тежък от всички предходни дни от живота, взети заедно. А и отдавна е време да схванат, за всички по-нататъшни дни до най-последния, за всички времена: ако искаш да постигнеш нещо в тоя живот, трябва да работиш така, че недоспиването да се трупа, да се трупа и да те измъчва. И да повишаваш натоварването. Всеки ден. До последния включително. В живота трябва да се успява. Навреме. А после ще си отспим…

— Да речем, момичета, че сте убили вашите Николаевци, Александровци и Чингисхановци. А после?

И наистина: а после? Затова всяка получава по две тетрадки. На всички тетрадки пише: „Строго поверително“. Едната тетрадка е за черновата. Втората — за основното съчинение. Темата е дадена: „А после?“

Да убиеш един монарх не е проблем. Проблемът е след убийството да грабнеш властта. Да я удържиш. Да не я изпуснеш. Защото тя е хлъзгава.

Местете, сиамски котенца.

И пишете.

А за да не им се услажда службата, всяка кара стаж в килиите за дознание. Деня и нощя — разпити, разпити, разпити. С прилагане на мъчения. От последствените врагове трябва да се изтръгне информация. Точна информация. Методите за начало са съвсем прости: враговете например може да се претриват с въже. Ръцете им да се претриват. Краката. Коремите. Въжето може да се прекара между пръстите на ръцете или краката. Още сума неща могат да се претриват… Може с дебело въже, може с тънко: въжетата с различна дебелина си имат своите предимства. Може бързо да се претрива. Може бавно. И в този случай ефектът е различен. Лошото е, че при прилагането дори на такива най-прости техники на дознание врагът започва да си признава всичко, включително и неща, които не са се случвали. А тук не е НКВД. Тукашното учреждение е сериозно и се иска набавянето само на достоверна информация. Иска се отделяне на зърната от плевелите.

Всеки разпит дава на обучаваните нови знания, нови навици. От простото — към сложното. От примитивните методи на дознание — към по-действени, а от тях — все по-нагоре и по-нагоре към сияйните върхове на професионализма. Жалко, че разполагат с малко време. Световната революция наближава, така че претривайте, момичета, с канапи, с ремъци, с корабни въжета и мислете, мислете, мислете. За това как да изложите темата. Та всичко да е просто и ясно. И за новите съчинения си мислете. Старайте се да изпреварите човека, който ви изпитва, старайте се да разберете логиката му и да познаете темата на следващото съчинение… Кой знае в какви ли условия ще ви се наложи да го пишете.

А на човека, който измисля темите за съчиненията, фантазията му е неизчерпаема като ентусиазма на милионите.

6

Съвещание. Огромен кабинет. Первазите на високите прозорци са три метра дълбоки. На прозорците — бели коприни. От горе до долу. Като вълнисти мъгли. Стените са покрити с дъбова ламперия. Дългата маса е постлана със зелено сукно. Килимите са червени. С шарки. По килимите се разхожда Сталин. А народните комисари седят около масата. Заседават. Държат речи. Обсъждат начините за рязко увеличаване на производството на боеприпаси. Над задачката се поти не само народният комисар на боеприпасите. И народният комисар на цветната металургия има над какво да си поблъска главата. И народният комисар на дърводобивната промишленост. Ако се произведат с един милион тона снаряди повече, отколкото през миналата година, още колко ли дъсчени сандъка ще потрябват? И народният комисар на транспорта се поти: да превози металите до заводите, да извози готовата продукция от заводите. А къде да се дянат после тия снаряди?

— Мислете, отговорни другари. Мислете. Народът не току-тъй ви е издигнал на високи постове.

Сталин се разхожда покрай масата. Зад гърбовете на говорещите. Кавказките ботуши потъват в азиатските килими. Заглушават стъпките. Говори народният комисар, прави разумно предложение, а не смее да се обърне. И не знае: Сталин с меките си котешки лапи до ъгъла ли е стигнал, или стои зад гърба му. Сталин мълчи. Никого не прекъсва, никого не поправя, на никого не възразява. А това може да означава какво ли не…

Всеки пет минути телефонът звъни. Сталин вдига слушалката, кимва и оставя слушалката, без да каже дума.

Днес темата на съвещанието малко вълнува Сталин. Той е викнал народните комисари на съвещание, за да му бъдат свидетели, за да може в шест часа вечерта триумфално да заяви: „Бях поканил Месер, а той не дойде. Просто не са го пуснали в Кремъл!“

Сталин гледа старинния часовник. Инкрустираните стрелки се приближават към момента, когато малката ще сочи точно шест, а голямата — точно дванайсет, стрелките през този съвсем кратък миг образуват обща права линия, разсичаща циферблата на две половини. Телефонните обаждания са докладите на Холованов: тайните агенти не са забелязали Месер в околностите на Кремъл, до външното оцепление на Кремъл не се е приближавал, пред портите не се е мяркал, през Спаската никой не е бил пущан, а Боровицката, Троицката и Николската са заключени. През последните седем часа в Кремъл не са пуснати нито един човек, нито една лека кола.

7

В Сталиновия кабинет Месер влезе, без да почука. След него — трима зачервени сащисани милиционери с куфари. Месер им посочи къде да оставят куфарите — до Сталиновото кресло. Оставиха ги. Магьосникът ги пусна, после се сепна: ами как ще излязат те сега от Кремъл? Затова им нареди да чакат в приемната. Приятелски помоли другаря Поскрьобишев, Сталиновия секретар, да се погрижи за тях, да ги почерпи: заслужават. Поскрьобишев кимна, даде нареждане…

Стрелките на часовника се изпънаха в права линия, френският механизъм засвири мелодия и бронзовото чукче звънна по лъскавата камбанка: би-и-им.

— Няма го! — съобщи Сталин.

— Кого? — не разбра Месер.

8

И пак съчинение. Темата на пръв поглед е проста: „Как да бъдат подчинени сто милиона свободни граждани“. Но работата е там, че за обмисляне на темата са отпуснати само две седмици. И съчинителката няма да седи в уютен кабинет. Тъкмо наопаки — всяка ще бъде обкичена с парашути и след като й съобщят темата, ще я хвърлят иззад тежките облаци в диви снежни планини. В Памир. Без карта, без компас, без спецекипировка, без аварийна хранителна дажба, без пари. Тя трябва да се приземи меко, да зарови парашута в снега, да си представи, че Москва е противникова столица, и да се добере до нея. От нея се иска да намери пътя до дома, да спази срока, да не се остави да я хванат из пътя, а после, след като си изсуши дрехите, след като се постопли и похапне, трябва да изложи мислите си ясно, просто, достъпно и да предаде двете тетрадки — със съчинението и черновата — в поверителния отдел.

9

На Сталин много му се искаше Месер да дойде, да разкъса всички кордони, всички постове. Сталин обичаше силните, талантливи, надарени с изключителни способности хора. И в същото време на Сталин не му се искаше Месер да дойде. Не му се искаше най-мощната в човешката история система за охрана и сигурност да бъде преодоляна от някого. Сталин го влечеше към този необикновен човек и в същото време не искаше да срещне някого, който в някакво отношение е по-силен от самия Сталин.

Месер влезе в Сталиновия кабинет четири минути преди уреченото време, а точно в шест в отговор на ликуващия Сталинов възглас обяви, че вече е дошъл и само чака момента, когато ще му обърнат внимание. Едва сега го видяха. И тих смут притисна съвещаващите се към столовете, и всеки сведе очи, стараейки се да не гледа какво става, сякаш затуляйки се от света.

И само Сталин се усмихна, очите му светнаха, за миг всичко мръсно и черно сякаш се откърти от него и цялото му същество се преизпълни с онова възхищение, което руснакът е способен да изрази единствено с кратък нецензурен възглас. Сталин не беше руснак по рождение, но след като покори руснаците и започна да ги командва както си иска, възприе от тях доста неща. Дори начините да изразява своя възторг. Той единствен на земята знаеше всичко за системата на своята охрана, затова единствен можеше да оцени величието на извършеното. Някой ден хората ще полетят в космоса, ще стигнат до Луната. Венера и Марс, Сатурн и Нептун. Но какво ще представлява полетът на първия човек в космоса в сравнение с това, което бе извършил магьосникът? Полетът в космоса ще представлява нещо съвсем незначително. За цялото човечество това, естествено, ще е голям празник. Но тогава планетата ще ликува само защото никой на света, никой освен Сталин, не си представя мощта на тайната система за охрана, която бе преодолял Месер. В сравнение с това цялата досегашна и бъдеща история на човечеството бледнеят. По-голямо постижение не може да има. Да задигнеш от банка един милион е дребна работа. Навремето и другарят Сталин тарашеше банки. С ортаци. Цяла Европа смайваше. Банката си е банка. Но как се минава през безбройните невидими вериги на Сталиновата охрана и през несъкрушимите стени? Това е невъзможно.

Пред Сталин стоеше човек, извършил невъзможното. Затова Сталин се приближи до него, прегърна го, отдръпна се, изтръска пепелта от лулата си не в пепелника, а на покривката, защото не откъсваше очи от Месер, тупна с длан по масата, не удържа в себе си, а изрева с цяло гърло фразата, единствено възможна в случая за правилна оценка на стореното: „Еба си майката!“

10

В испанската група се провежда урок по оцеляване. За всяка има отделен старт и отделен финал. За новачката стартът е в Яхрома, финалът — в Нарофоминск. По маршрута има само една контролна точка: Москва, Червеният площад, паметникът на Минин и Пожарски. Трябва да положи под постамента букет цветя. От старта до финала може да използва всякакъв вид транспорт: да лети със самолет, да препуска на кон, да се вози с велосипед или да яхне пръчка. Както й харесва. Но както винаги всяка стартира без оръжие, без пари, без документи. А за да се предаде на урока реализъм, московската милиция и частите на НКВД са уведомени, че от Дмитлаг е забягнала банда особено опасни престъпнички садистки, които разиграват на комар живота на хора и ги колят с ножчета за бръснене, и са съобщени на когото трябва отличителните белези на всяка. Твърде вероятно е, че ако милиционерите спипат някое от момичетата, може и да не го убият на място, просто ще го изнасилят, ще го пребият, ще го обезобразят и ще изпратят триумфален доклад: „…докладвам, че Девето управление на милицията на град Москва…“

Ясно е, че ще последва отчисляване от групата, а какво ще стане по-нататък — не се знае. Затова най-добре е да не те хващат. Затова трябва да минеш през Москва като сянка, като привидение, да минеш така, че да не те забележат.

Днес урокът по оцеляване, както и всички предишни, е усложнен с това, че трябва да мислиш не само за скоростта и посоката, не само за безопасността си, а и за още нещо. То е зададено на старта: съчинение на тема: „Защо трябва да се изтребват царете, кралете и императорите?“ След като изминеш маршрута, ще трябва не да се излегнеш на тревата, не да пиеш вода на големи глътки, а да пишеш. На финала ръцете ти ще треперят, мислите ти ще се преплитат, а очите ти ще се слепват, и времето за съчинението е трийсет минути. Действай както ти харесва: можеш да размишляваш из пътя, но можеш да минеш маршрута и без да размишляваш, а после за трийсет минути да обмислиш и напишеш всичко. Изобщо всеки сам прави своя избор…

11

— Защо си дошъл в моята страна? — тихо попита Сталин, щом се затвори вратата зад последния от съвещавалите се.

— Ти ме повика.

— Аз те преследвах, изпратих хора…

— Всички ме преследват: Хитлер, Чърчил, Рузвелт. А и ти. В Берлин ме намериха двама американци. Но усетих, че работят за теб. Просто видях зад тях лулата ти. И мустаците ти. Аз изгоних твоите пратеници. Но ти и преди това… ме викаше. Чувах твоя зов.

— Правилно. Виках те.

— За какво ти бях?

— Ти, Месер, ще ми служиш.

— Няма да ти служа.

— Защо?

— Аз съм по-силният. Ти, Сталин, си по-слабият. Силният подчинява слабия, а не наопаки.

— Ти, Месер, ми показа силата си, но моята още не си я видял. Сега дойде моето време. Сега дойде моят ред да покажа силата си.

12

Някакъв гурелив дрипав хлапак измъкна от ръкава си букетче момини сълзя и го сложи върху червения гранит точно под надпита: „На гражданина Минин и княз Пожарски благодарна Русия, лето 1818-о“. Красивият, спретнат милиционер добродушно го плесна по врата: „Разкарвай се, че ще ти отскубна яйцата.“

Гуреливият само изхъмка нахално, но прие съвета — не се застоя на Червения площад.

Бялото букетче момини сълзи беше седмото на искрящия гранит. Преди това някой беше отрупал подножието на постамента с разкошни букети.

Милиционерът се позамисли: „Да не би днес да е някакъв празник?“

В градинката до храма от една пейка стана огромен чичко с кожено палто, нави вестника си, пусна го в тумбестото каменно кошче за боклук — културен човек. Милиционерът премаля: тоя е като от вестникарска страница, прочут летец, я Валерий Чкалов, я самият Сталинов пилот Александър Холованов. Изпъна се милиционерът, изкозирува. Коженият отвърна на поздрава му, отиде до една самотна кола: новачката пак е последна. Контролната точка е само половината път, тепърва трябва да измине втората половина, да не се натресе, да не се остави да я пипнат, а на всичко отгоре и съчинението да напише. Може да закъснее за финала. Това не е страшно: нали не е в основния състав.

13

— Седни — заповеднически каза Сталин.

— Ще постоя.

— Седни — повтори Сталин.

— Ще постоя.

Сигурно сте изпадали в такава ситуация, както и аз: случайно впериш поглед в нечии непознати очи и отначало уж на шега не искаш да отстъпиш. После те хваща яд, после, без да мигаш, го притискаш с поглед: покори се! Мигни със зъркелите си, гад! Отмести си нахалните очища! Наведи ги, безсрамните! Закрий се с миглите си! По-слаб си от мен! Мигни, гад, че ще те удуша с поглед!

Сталин и Месер също уж на шега започнаха, но веднага и на двамата вратовете им настръхнаха като на вълци:

— Седни!

— Ще постоя!

Сталин изведнъж се почувства като дребно човече. В клетка с побеснял тигър. Само че дресьора го подсигуряват пожарникари с маркучи. Само че дресьорът има револвер на колана и стоманен прът в ръцете: ако работата стане дебела — да го завре в устата на тигъра. А другарят Сталин няма нито пожарникари с маркучи, нито револвер, нито стоманен прът. Устата му пресъхна. Така пресъхна, че не можеше дума да каже. Въздъхна Сталин. Сведе очи. И изведнъж се извърна целият към Месер и тихо изрече — дали като заповед, дали като молба:

— Седни.

14

За всяка тайна операция трябва да се измисли кодова дума. Да речем, „Буря“. Ходят насам-натам офицерите в щаба, приказват си. За нещо.

— В съответствие с „Буря“…

— За подготовката на „Буря“…

— През втория етап от „Буря“ ще трябва…

Иди разбери за какво става дума. Пак добре ще е, ако размахът ти подскаже нещо:

— За „Буря“ ще трябва да се прехвърлят два-три милиона тона боеприпаси в известния ви район…

Или:

— Три месеца преди „Буря“ военните училища трябва да произведат 310 000 офицери по план и още 70 000 предсрочно…

Когато става дума за такива мащаби, човек може да се досега. Само че не всеки чува такива разговори. Обикновено някакви откъслеци, фрагментчета:

— В Брест спешно трябва да се прехвърлят десет хиляди тона каменни въглища и шест хиляди тона релси. „Буря“ наближава.

Така е във всяка поверителна работа — от самото начало, още през етапа на замисъла се въвежда една-единствена дума или дори няколко букви, които обхващат всичко и пазят тайната…

За да не става нужда конструкторите на противотанковата пушка и конструкторите на бронебойния патрон, изпитателите и снайперистите да си повтарят всеки път същината на проблема, макар и в най-поверителен разговор, бе издадена заповед: това нещо да бъде наричано със съкращението СА. И по никакъв друг начин.

— Утре трябва да определим превишението на траекторията на СА над мерната линия.

— При пълна дългобойност ли?

— Да. При пълна дългобойност.

И толкоз. Външен човек друг път ще разбере за какво става дума.

15

В цирка се случва тигър да се разяри. Да се разяри насред представлението. И тогава са възможни варианти. Първият: намигаш на пожарникарите и те блъсват непокорния с атмосферите. Всичките едновременно. От различни страни. Така го блъсват, че му се отщява да се бунтува. Само че след това тигърът бунтар трябва да бъде съкратен от цирковата трупа и изпратен в зоологическа градина. С такъв повече не бива да се работи. А вторият вариант е — да го укротиш. Да си изясните отношенията. Да го накараш да се подчинява. Дресьорът на самата арена, след като е изгонил останалите зверове, трябва да укротява един звяр, непокорния. Такава си му е професията: укротител. Щом е тъй, нека работи. Нека укротява.

Затова, забравил за всичко, презрял почитаемата публика, укротителят трябва да концентрира волята си в една пареща точка и да заповяда на звяра да изпълнява заповедите му. Звярът ще реве. Звярът ще се зъби, когато изплющи бичът. И от устата му ще капе пяна. А зъбите му са жълти. А очите му — човекоядски. И, притиснал гръб в решетката, съскайки от злоба, той ненадейно ще се хвърли към омразния човек…

Трябва да го спреш не със стоманения прът, не с циганския бич, а с поглед. Смири се! Признай властта над себе си!

Десет минути усмиряване. Двайсет! Човек и звяр. Един срещу друг. Трийсет минути! С гърдите срещу него. С погледа! Смири се, звяр! Подчини се! Аз съм по-силен от теб! Важното е да не трепериш за живота си. За какво ти е животът? По дяволите живота, важното е да покажеш на звяра къде му е мястото. Важното е да покажеш на кръвожадния: не ме е страх от зъбите ти. Не ме е страх от ноктите ти. Смири се!

А зрителят ще оцени победата. А благодарният зрител ще нададе ликуващ рев, ще изреве по-страшно от тигъра. И ще си натърти дланите да ръкопляска на победителя. И ще издъни пода от тропане с крака. После, когато звярът се покори. Когато звярът, ръмжейки и зъбейки се, изпълни без желание заповедта: добре де…

Много години по-късно неукротимият британски лъв на име Уинстън Чърчил ще си признае в своите мемоари: на конференциите на Тримата големи в Техеран и в Ялта винаги ставало така, че Сталин се появявал последен. Винаги. И когато Сталин влизал в залата, всички ставали. Те не знаели защо го правят. Те изобщо не били длъжни да стават: Сталин не им е командир и те не са негови подчинени. Но ставали. Всички едновременно.

А синът на президента на САЩ Елиът Рузвелт, който се водел за адютант на баща си, свидетелствал: при появата на Сталин президентът на САЩ не можел да стане. Не можел, защото бил парализиран. Но… се напъвал да го стори.

Да накараш когото и да било да стане при твоето появяване не е проблем. Сталин изобщо не полагал никакви усилия. Сами ставали. Всички.

Но сега въпросът беше не да накара някого да стане — това би било лесно, — сега трябваше да накара магьосника да седне.

В кремълския кабинет нямаше зрители. Това не е московският цирк на Цветной булевард, нито циркът под фирмата Ялтенска конференция. Това е огромен безмълвен кабинет между несъкрушими стени. Колизеум без зрители. Укротяване на опърничавия. Тук нямаше кой да си дере гърлото от възторг. Само те двамата си знаеха: помоли ли Сталин, или заповяда:

— Седни.

И Месер седна.

Тогава Сталин, за да затвърди успеха, попита съвсем тихо:

— Виждаш ли картата?

16

В банката милиционерите се завърнаха, съпровождани от лекар и двама санитари. Линейката на „Бърза помощ“ остана пред главния вход в готовност, в очакване. Рудолф Месер беше предвидлив човек — знаеше как завършват фокусите, затова заедно с милиционерите и милиона изпрати и линейка.

Касиерът Пьотр Прохорович не разбра защо му връщат милиона: той брои милиона, срещу него получи редовен документ, каква е работата тогава? Ей го документа. Тук си е. И в документа всичко е правилно. Касиерът заби пръст в празния лист от тетрадка, заекна, вторачи се, смая се, закашля се, премаля, прехапа посинелите си устни, избели очи, взе да се свлича от стола си. Точно тогава го подхванаха санитарите.

Предвидливостта е голямо нещо.

Ако се занимавате с магьосничество, недейте забравя да слагате край потърпевшите лекар и санитари. Милосърдието краси човека.

17

— Виждам я.

— Червеното е Съветският съюз.

— Знам.

— Сега я погледни още веднъж: сега всичко на картата е червено, всички континенти.

Месер не може да повярва: наистина — изведнъж всички континенти на картата станаха кървавочервени. Месер зажумя, пак отвори очи: да опустее тоя Кремъл заедно с обитателя си — това е невъзможно, но всички страни са червени. Както рече Сталин, така си е: току-що континентите на картата бяха разноцветни като парцалена черга, а сега са с един цвят. С цвета на пролятата в боевете кръв.

— Вярваш ли в силата ми?

— Вярвам. По-силен си от мен, Сталин. Пусни ме.

— Пущам те.

И изведнъж всички континенти на картите се изпъстриха с разноцветни кръпчици. Само Съветският съюз, както си му беше редно, остана червен.

Месер не бе срещал на тоя свят човек, по-силен от него. И ненадейно срещна. Призна силата му. Ала не знаеше как да изрази възхищението си от чуждата сила. Затова само махна с ръка, кимна и като същински руснак изрече кратко:

— Еба си майката!