Виктор Суворов
Изборът (16)

1

Материалът за агентурен изход е представен.

Другарят Сталин преглежда още веднъж всичко относно разузнавача, който ще действа в Испания под агентурния псевдоним Жар-птица: резултатите от психологическите изпитания, заключенията на медицинската комисия, формулярите, протоколите от тайните обиски, стенограмите от подслушването, отчетите на външното наблюдение, записите на изреченото насън и при бълнуване, съчиненията.

Сталин разгърна тетрадката с надпис „Строго поверително“, съчинението — „Аз пък ако бях царица“. На авторката бе й стигнала една страница. Едно изречение. Четири думи. Шестнайсет букви.

Сталин прочете онова, което бе му допаднало, което бе чел вече няколко пъти. Съчинението бе излязло с една буква по-късо от заглавието си: „Щях да покоря света.“

Усмихна се другарят Сталин.

И решително сложи парафа си.

2

„Амурлес“ реве дрезгаво.

Натовари в Архангелското пристанище десет хиляди тона борови трупи и се изгуби в мъглата. Той не се плаши от мъгла. В мъгла „Амурлес“ не се плаши от никого освен, то се знае, от айсбергите. Никой друг, нищо друго не може да се сблъска с кораб, превозващ дървен материал. Дори ако той не се вижда в заслепяващата белота, дори ако сирените му не се чуват, все едно всеки в мъглата ще се досети — наблизо има лесовоз. Капят боровите сълзи. Ароматът на горската заплаха се разнася на пет мили околовръст. Вътре в самия лесовоз миризмата на смола потиска миризмата и на нафтата, и на изгорелите газове. Мирисът на океан и на тайга — в един букет. Пак разнася по света лесовозът мечтата на милиони концлагеристи от дърводобивните лагери да се шмугнат в някой боров стиф и да отплават заедно с трупите на майната си, натам, където е топло. Дървеният материал в стифовете е качествен. Пресен. Не престоял. Не гъбясал. Направо от Печорлаг: „Комсомолски дървен материал — за Родината!“

Тежката студена вълна се задава бавно откъм непрогледната безкрайност, с лекота повдига „Амурлес“ високо към небето, грижовно го смъква едва ли не чак до дъното и предава щафетата на следващата вълна. Курсът е към Средиземно море. Целта — Неапол. Вождът на италианския народ Бенито Мусолини построи за добрия си приятел другаря Сталин боен кораб. Някои поради незнание го наричат небесносиния кръстосвач. Но това не е кръстосвач, това е лидерът на ескадрените миноносци „Ташкент“. Скоростта на „Ташкент“ е небивала. Изяществото му е потресаващо. Такова нещо само италианци могат да направят. И проклетите макаронаджии боядисали лидера „Ташкент“ не по нашенски, не в мръсносивия цвят на черноморската вълна, а в цвета на лазурното небе на Адриатика, та всички черноморски пристанища да се зверят и да ни завиждат. Лидерът „Ташкент“ скоро ще влезе в бойния състав на Черноморския флот. Дообзавеждат го в Николаев. И е време другарят Сталин да се разплати с големия си приятел. В обезлесената Италия карелските трупи много се търсят, вървят на добра цена. Затова керваните от лесовози пъплят досущ като камили през Сахара. В безкрайна верига. Към Италия. Превозват дървен материал.

И само на капитана на „Амурлес“ Саша Юрин му е известно, че неговият лесовоз кара не само ароматни трупи, а и пътници. Кои са тия пътници, колко са, по каква работа и закъде пътуват, капитанът на „Амурлес“ не бива да знае. Ще му се да разбере, но помни: предшествениците му, околосветски капитани, случайно се докосвали до някаква тайна информация и след това не се задържали дълго на капитанския мостик. Може на някого от тях да му е провървяло — може сега с вкочанена ръка в дрипава ръкавица бившият капитан да пише на вагона ритуалната фраза: „Комсомолски дървен материал — за Родината.“ Но на капитан Юрин не му се вярва. Надали ще оставят жив някого, който си е наврял носа в толкова дълбоки тайни. Затова капитан Саша Юрин не се интересува от тайните пътници.

3

— Знам какво те тревожи, Жар-птицо. Каниш се да станеш кралица, но се съмняваш има ли в теб кралска кръв.

— Да, магьоснико.

— Ще те успокоя, Жар-птицо — в теб има.

— Откъде знаеш?

— Изчислих го.

— Как?

— Хайде да смятаме заедно. Няма да се задълбаваме много в хилядолетията. Ще се ограничим само с последното хилядолетие. Сто години правят четири човешки поколения. Хиляда години — четирийсет поколения. Представи си пирамида. Ти си върхът й. А под теб има четирийсет етажа. На всеки етаж е предишното поколение. Непосредствено под теб, на четирийсетия етаж, има само двама твои предци, баща ти и майка ти, които са те създали.

— Да.

— Без тях нямаше да те има. Кой от тях е по-важен? И двамата. При липсата на единия просто нямаше да те има.

— Съгласна съм.

— А баща ти и майка ти са ги създали четирима души. Имаш две баби и двама дядовци. Може ли да каже някой от кого от четиримата си наследила повече, от кого по-малко. И отново — кой от тях е бил по-важен? Всичките.

— Съгласна съм.

— И тъй, на 39-ия етаж на пирамидата имаш четирима преки предци. А прабабите и прадядовците ти, както и моите, както на всеки човек, са били осем. Това с 38-ият. Едно поколение по-рано всеки от нас е имал 16 предци.

— А преди това — 32.

— Хайде сега, Настя, пресметни колко предци си имала преди хиляда години.

Лесно се смята с лист и молив. Но магьосникът дава задачи, които могат да се решават и наум.

— 64, 128, 256,1 024, 2048…

Отначало върви бързо. Но цифрите се натрупват, набъбват…

— Умножаваме 131 072 по 2. Получаваме…

Получаваме смайващи неща. Само преди двайсет поколения, т.е. преди петстотин години, всеки от нас е имал един милион преки предци. 1 048 576, ако искаме да бъдем точни.

— Това е аритметиката: за да стигнем до един милион предци, ни се наложи да слезем с двайсет етажа, а на още по-долния ще станат два милиона. Смятай, няма да ти преча.

Настя дълго се добира до първия милион, а после милионите взеха да се трупат един върху друг, да се превръщат в десетки милиони, в стотици…

Лесно е да умножиш 134 217 728 по две. Но просто на някои им е трудно да задържат резултата в паметта си и да продължат да умножават. А Жар-птицата е добре с паметта и затова, забила поглед в тавана, продължава да шепне:

— 137 милиарда, 541 милиона, 353 хиляди и 472 умножаваме по две и ще получим…

Полека-лека цифричките се умножават и ето го резултата:

— Преди хиляда години трябва да съм имала хиляда и сто милиарда предци.

— А по-точно?

— 1 100 330 827 776.

— Може да греша, но и аз получих същия резултат. Сега се опитай да събереш всичките си предци през последните четирийсет поколения. Знаеш ли най-простия начин?

— Последната цифра от този ред трябва да се умножи по две и да се извадят две.

— Правилно. Действай.

— 2 200 661 655 550.

— Съгласен съм. Толкова предци трябва да имаш само за последните хиляда години. Тръгнахме оттам, че и мъжете, и жените са произвеждали потомство на възраст 25 години. А ако те са произвеждали потомство преди това, както си е било винаги, тогава за хиляда години се събират не четирийсет поколения, а повече, и броят на прадедите се увеличава по абсолютно астрономически начин. Ако надникнем още хиляда години назад, във времената на Римската империя, във времената на викингите и разцвета на Византия, пирамидата на твоите предци не ще може да бъде изразена с никакви цифри.

— Но на земята никога не е имало, няма и не може да има толкова много хора.

— То се знае, че не е имало. Сама си направи извода. Ако се позамислиш съвсем малко, ще схванеш защо аристократите са броели родословието си само по мъжка линия от дядото към бащата, от бащата към сина, от сина към внука.

— Получавала се е едноизмерна нишка през вековете.

— Така е. А през матриархата роднинството се е брояло по женска линия, тогава пак се е получавала едноизмерна нишка. Но ако се вземат под внимание и мъжката, и женската линия, ще се получи триизмерна пирамида, чиито съставни части не само не могат да се запомнят по имена, но дори и да се изразят с цифри. Щом хората са се опитвали да установят предците си и по мъжка, и по женска линия едновременно, бързо са стигали до извода, че произхождаме от общи корени. Затова още на римляните им било ясно: няма и не може да има цезар, в чиито жили да не тече робска кръв, но няма и не може да има роб, в чиито жили да не тече царска кръв. Или казано по-просто: всички хора са братя.

4

Къде могат да се настанят пътници в лесовоз? Няма проблеми. Присъствието на пътници е предвидено още в стадия на замисъла. На конструкторското бюро от затворен тип, където като конструктори за по-сигурно работят разобличени врагове, било наредено: „Има мнение…“ Чие е мнението, не им обяснили. А мнението се състояло в това, че на богат чужденец някой ден може да му хрумне да пътешества със съветски лесовоз. Превозването на един чужденец може да донесе по-голям приход от превозването на хиляда кубика трупи. Мнението било взето под внимание, затова на лесовозите от серия „Амурлес“ под капитанския мостик има изолиран напречен коридор. От десния борд до левия. Нарича се коридор „А“. Край десния борд коридор „А“ рязко завива назад, край левия — също. Освен това в този коридор има нещо като каюткомпания, малка кухничка и килер. На десния борд коридорът завършва с тежък щурмови люк и с изход на нещо като врязано в корпуса балконче — там е спасителната лодка. И на левия борд всичко е направено по същия начин. Така че лесовозите, тъй да се каже, от чисто товарни кораби се превърнали в товаро-пътнически, то се знае, със значително наблягане на основното предназначение. Добре се потрудили конструкторите, така изпипали всичко, че капиталистическите пътници да не влияят на съветския екипаж, да не го заразяват с бацили на буржоазното загниване. Изобщо да не се чуват там, та буржоазната музика и воплите на разложението да не нарушават трудовия ритъм на съветския екипаж и да не го смущават. Коридор „А“ е направен така, че да бъде изолиран от всички останали помещения на кораба. В него може да се влезе само през капитанското коридорче. И дори ако пътешестващият буржуа излезе на собствената си мъничка палуба, дори тогава ще могат да го видят само от брега или от друг кораб. А от нашия „Амурлес“ изобщо няма да го зърнеш. И в някои многоетажни къщи е същото: съседският балкон е направен така, че колкото и да си източваш врата, не можеш надникна там…

Впрочем няма защо да наднича човек. Така потръгнаха нещата, че никакви буржоазни пилигрими не пътешестват с корабите на „Експортлес“. Затова входът към коридор „А“ винаги е затворен от тежка врата със секретна брава. А на всичко отгоре и закрит с панел. Затова за съществуването на такива коридори в лесовозите от тип „Амурлес“ кажи-речи никой от екипажа не знае. Самият капитан е влизал в коридор „А“ само два пъти. По време на проверки. Германците, да опустеят дано, макар че са ни заклети приятели, се сетили, че броят на илюминаторите отвън не отговаря на броя им вътре: трябва да има допълнителни помещения. Митничарите и пристанищната полиция в Хамбург плъзнаха по кораба: а това какво е? Ами това? На капитан Саша Юрин му се наложи да им покаже: това са празни каюти. А защо има толкова ядене в килера? Ами за да се яде — отговори капитанът. — Не бива ли да държим ядене в килера на този коридор? И фашистките камаради мирисаха. А втория път пак в Германия стана инфекция. В Рощок. Германците, то се знае, са ни приятели, особено ония от Гестапо, дето си тикат носа във всяка цепнатина, в която един уважаващ себе си французин никога не би се заврял. И още веднъж капитан Саша Юрин, ще не ще, трябваше да обясни, че там са предвидени каюти за пътници, но никога от никого не са били използвани, там държим запаси от ядене за всеки случай, както и одеяла с чаршафи и възглавници. Германците настояха да направят оглед. И уж всичко вървеше като по вода, но в една от празните каюти бе оставена прясна угарка с червило по нея. Топличка. Капитан Юрин върви най-отпред. Като стопанин на необятната родина. Тумбата проверяващи — след него. Щом влезе в каютата, Саша Юрин прецени обстановката и без много да му мисли, грабна въпросната угарка и я налапа. Както тлееше. Закашля се, когато дръпна. За непушач това е все едно да му забиеш гвоздей в черния дроб. Но всичко се размина.

Та и сега „Амурлес“ пердаши към братска фашистка Италия, като се предполага, че на борда освен екипажа няма други хора. Проверявай от кила до клотика, никого няма да намериш. Вярно, капитанът при проверка трябва да направи всичко възможно, за да допусне проверяващите в коридор „А“ най-накрая. А за предпочитане е те изобщо да не стъпват там. Вратата към него, макар и тежка, е незабележима, не бие на очи. Днес на капитан Саша Юрин шестото чувство му подсказва: проверки не се очакват, но пътници има. И той не разчита само на шестото си чувство. Снабдяването с прясна вода там е автономно. Но горещата вода идва от общия бойлер. Тръбата минава под пода на капитанската каюта. Та на тази тръба Саша Юрин от любопитство сложи водомер. Какви ли прибори няма в капитанската каюта: и хронометри, и още някакви уреди с циферблати и стрелки, на които ние, сухопътните хора, никога няма да им разберем предназначението. Между различните прибори е и този токмак с циферблат. Кой ще разбере какво измерва? Но капитан Юрин знае: някой в коридор „А“ изразходва гореща вода. Интензивно я изразходва. Нека я изразходва — бойлерите на „Амурлес“ ще стигнат за две дивизии.

Но по разхода на вода капитан Саша Юрин винаги, макар и приблизително, може да си направи сметка колко са пътниците му. Този път според показанията на водомера са доста. Явно всички каюти са заети. Шест каюти, по двама: дванайсет. А дали не спят на смени? Тогава може да са и двайсет и четирима. Иди трийсет и шестима.

Къде ли се крият, когато довтаса полицията? Явно, не под дюшеците.

5

Преди „Амурлес“ да отплава от Архангелск, се изтърси последна проверка. Граничарите ни са бдителни. Бяха претършували целия кораб преди товаренето. После по време на товаренето всяка връзка трупи трябва да се провери. Знае ли човек какво може да се случи? Дървеният материал се изнася с милиони кубици, току-виж шегобийци измежду дървосекачите откълцат на сечището ръката на някой гад и я заврат в стиф или във връзка трупи с бележчица: „Подаваме приятелска ръка на потиснатите пролетарии от буржоазния свят. Поздрав от комсомолците доброволци от 32-ро лаготделение на Уст-Вимлаг.“ А могат и глава да тикнат. Отрязана с трион. Сече им пипето. Затова — контрол и пак контрол. За да не се изложим за пореден път пред братята по класа. Затова и преди отплаването се прави обща проверка на кораба. Тя вече е за злато и за всякакви други такива неща. А за да не пречат моряците на граничарите — свиква се общо събрание на екипажа. Темата е: „Съветският моряк в буржоазно пристанище — посланик на Родината на световния пролетариат.“

— Та аз, другари, поставям въпроса: достатъчно голяма ли е група от пет души? Видиш в чуждото пристанище забележителност, иска ти се да споделиш с другарите, а в групата само пет човека. И излиза, че мнозина изтърват интересното. Предлагам да ходим в чуждите пристанища не по пет, а по десет души! Та да споделяме впечатленията си с повече хора наведнъж!

— По петнайсет!

— По двайсет!

— Я да не се будалкаме, другари! На какво се базират цифрите? Десет, петнайсет, двайсет? На нищо. Чист субективизъм. Ако ще ходим заедно, нека не цепим екипажа. Кой е за това предложение?

Мислено всички изпсуваха оратора, но приеха предложението му единодушно.

— А освен туй, другари, защо след завръщането си в родното пристанище да не разпространим нашата инициатива в целия търговски флот на Съветския съюз? Представяте ли си как ще ни заобичат моряците от другите кораби за тази инициатива?

Всеки от екипажа си представя как ще ги заобичат за такава инициатива на всички кораби за далечно плаване и във всички пристанищни кръчми. Но няма накъде — одобриха единодушно.

Но ентусиазмът на масите е неизчерпаем, а инициативата отдолу — несекваща:

— А редно ли е съветският моряк да слиза на брега във всяко вражеско пристанище? Предния път, да речем, бяхме в Александрия. Има ли в Александрия ленински места? Ходил ли е другарят Ленин в Александрия? Дявол го знае. Значи не е ходил. Значи там няма такива места. Щом е тъй, какво толкоз ще й гледаме на тая Александрия? Имало е там един Александрийски фар, ама и той се срутил. Назадничавата капиталистическа техника е толкова загнила, че при тях всичко се руши и се разпада. У нас в Архангелск фарът вече три години стои и не рухва. Ако го ремонтират, още толкова ще изкара. А на тия буржуи фарът им веднага се капичнал.

— Може и никога да не го е имало.

— Правилно!

— Сега сме тръгнали за Неапол…

Екипажът притихна, напрегна се…

— А ходил ли е другарят Ленин в Неапол? Нямаме такива сведения. Значи не е ходил. А щом е тъй, на какво, с извинение, ще се любуваме в тоя Неапол? Неапол и бездруго си се вижда през бордовия илюминатор…

— Правилно!

— Съветски хора няма защо да се шляят из Неапол!

Психологията на тълпата навсякъде е еднаква. Когато са в тълпа, хората вършат неща, които никой поотделно не би извършил. Не сме само ние такива. През нощта срещу 4 август 1789 година френската аристокрация в единен порив се отказала от всичките си привилегии. Доброволното отказване не довело до изблици на народната любов. Наопаки, върху аристократите се стоварила лавина от унижения, тормоз и подигравки. Тормозът се засилвал и скоро се изразил в конфискация на имущества, в изгнание, в падане на монархията. И мнозина от онези, които не сколасали да избягат, скоро се изкачили на окървавените дъски на високия подиум на площад „Съгласие“. След аристократите под ножовете на мадам Гилотина се наредили на опашка полицаи и чиновници, моряци и офицери, зидари и бакали, хлебари и колбасари, крадци и проститутки, селяни и хамали — всички онези, които вчера крещели от възторг, когато публично отсекли главата на краля. И се затъркаляли глави в кошовете. Кой би могъл да си помисли, че отсечените глави не умират веднага? Кой е предполагал, че главите още могат да псуват, съскайки, че могат да хапят? Минавало ли е на някого през ум, че ще се наложи веднъж седмично да подменят кошовете за събиране на глави? Отрязаните глави изпитват странен стремеж да поживеят още съвсем мъничко и да се порадват на този презрян свят. Затова отсечените глави с упорито постоянство прогризват кошовете, в които ги събират.

Всичко това не можело да се предвиди в детайли. Но можело да се предположи, че отказването от привилегиите ще завърши с нещо ужасно. И аристократите били предвидили това. И го знаели. И никой от тях след време не можел да обясни защо е трябвало да се прави самоубийствената крачка. Никой от онези, които с възторг се отказали от привилегиите си, не би направил това, ако е бил сам. Всеки поотделно е против, всички заедно са за.

Като у нас на общо събрание.

6

Шуми събранието, реве екипажът, настоява да му се наложат нови ограничения.

Капитан Саша Юрин одобрява инициативата на народните маси. Той има сметка от това, защото едно моряче, ако се скатае в някой Неапол, после кого ще засилят да сече дърва в тайгата? Правилно, капитана. И още мнозина. Така че по-добре е екипажът да не слиза на брега в чужди пристанища. А капитанът винаги може да отскочи до града. По работа. Интересно, как ли напущат кораба тайните пътници? И къде? И как ли се качват на него? Още едно нещо не може да проумее капитанът: при нашествията на митничарите и на вражеската полиция тайните пътници от каютите в коридор „А“ явно се прибират в някакво скривалище, което е предвидено още при проектирането, а при строежа е изпипано майсторски, както понякога можем. Но защо в момента, когато полицията и митничарите се качват на борда, да не се предвиди една съвсем проста процедура? Защо капитанът от каютата по радиоуредбата, без да се адресира лично към никого, да не каже: „Тараш!“ Толкова ли не може да се повери това на капитана? Само една думичка ще изрече по радиоуредбата, а пътниците ще имат повече време да заличат следите си, да се приберат в скривалището… Хем ще са по-спокойни, хем ще се чувстват по-сигурни…

Шуми събранието. Очите на капитана греят като светлините на Александрийския фар: браво, момчета! Обичам ви за вашия комунистически ентусиазъм! За съзнателността ви! Няма какво да правите по чуждите брегове. На родния кораб е по-весело. Тук по стените висят портретите на другарите Ленин и Сталин. А има ли такива портрети в тоя скапан Неапол? Нищо освен порнография няма. А съветският моряк интересува ли се от разголени жени?

Капитанът сияе и защото е споходен от озарение. Всички винаги се радваме, когато, след като съберем на едно място различни факти, изведнъж получаваме неочакван резултат. На Саша Юрин му просветна: не им трябва на тайните пътници сигнал за тревога. Не им трябва, защото те във всеки един момент явно много точно знаят какво става на кораба… Защото подслушват всички помещения. Защото не може да не ги подслушват!

7

Нощта е черна. Шуми събранието на екипажа на „Амурлес“. А граничарите тарашат кораба. Приключиха. Тръгнаха си. Сега се приближава още една кола. Също с граничари, фуражките им са зелени. Наметалата брезентени. Тия неизвестно защо товарят денкове и сандъци. В големи количества. Товаренето се ръководи от другаря Ширманов. Той е с граничарско наметало. Хората му — и те. Задачата е: да се ошета в коридор „А“, да се подредят помещенията, да се сменят чаршафите, да се напълни цистерната с прясна вода, да се провери как работят връзката, подслушването и сигнализацията, изправността на ключалките и резетата, а ако се наложи, да се извършат някои дребни ремонти, да се натоварят багажът на пътниците и хранителните припаси. Привършиха бързо. После от колата слязоха още трима. Също с фуражки, също облечени с брезент. Качиха се по трапа. Единият огромен. Вторият по-нисък. А третият съвсем дребничък. Като три мечока.

Запътиха се към коридор „А“. Влязоха. Съблякоха се: Холованов, Месер и Настя Жар-птицата. Ширманов събира фуражките и брезентените наметала, докладва на Холованов, че скривалищата на „Амурлес“ са готови за прехвърляне на агентурната група, стиска им ръцете, пожелава им успех. Тримата остават в коридор „А“. Тежката врата ги затваря като в подводница, щракват ключалките. Групата на Ширманов напуща кораба. Ширманов подава фуражките и наметалата на помощника си, повиква капитан Юрин: огледът на кораба е приключен, забележки няма, на добър час, носете с гордост знамето на родината на световния пролетариат през океани и морета.

Капитанът стисна ръката на граничаря и с променено лице, на екипажа:

— Стига демокрация!

„Амурлес“ изрева провлечено и радостно.

И се скри в мъглата.

8

Студените вълни се засилват отдалеч и удрят безмилостно борда на „Амурлес“ съвсем като озверял боксьор, който довършва изнемощелия си противник. Арктическите дълбини подмамват лесовоза с екипажа и тайните пътници, обещават им тишина и спокойствие.

Скърцат вътрешните стени на „Амурлес“, той стене. Но се държи. Ако излезеш на балкончето при спасителната лодка, те дострашава. Пяната от вълните хвърчи като от подивял жребец. Ураганът върти сивата вода, засмуква в бездънните дълбини и изхвърля от дълбините нови милиони тонове, смесва ги с пяната и вятъра. Превалял сняг заметна лесовоза с бяло покривало, ослепи прозорчетата. Ако някой глупак не го свърта вътре, трябва да се върже със синджир. Всяка вълна като срутване в мина ще смачка и сплеска всеки, който е избрал за разходка неподходящата страна. Въздухът е свежест, преливаща от вода. Океанът тътне, вилнее. Като се напиеш с океански въздух, наляга те сън. Но пътниците нямат време за спане. Занятията продължават. Задачата на Месер е: докато трае преходът, да продължи подготовката на испанската престолонаследничка. Задачата на Жар-птицата е: да слуша инструктора, да попива всичко чуто от него. На Дракона: да стовари Жар-птицата на брега и да се прибере в Москва, но вече не с „Амурлес“, а с друго средство, по други пътища. По време на прехода задача на Дракона е да осигурява безопасността на инфантата.

— Я да послушаме за какво си бъбри нашият доблестен екипаж.

9

За тримата има шест двуместни каюти. Простор. Освен това коридор с два завоя и две балкончета за спасителни лодки: ако вятърът се напъва да попилее десния борд, излез да се поразходиш на левия. И наопаки. Винаги едното балконче е без ураганен вятър, без безумни вълни.

Надишва се Настя с вятър от океана и се пъхва под душа. Измива от себе си с горещия напор умората и недоспиването. И пак е готова за работа.

— Здравей, магьоснико!

— Здравей, Жар-птицо!

10

Преди да отпътуват, магьосникът още веднъж се отби при Сталин:

— Няма да стане кралица от нея.

— Ще видим.

— Хайде на бас!

— Хайде.

— На какво?

— Загубилият в присъствието на всички членове на политбюро ще мине под масата и с висок и ясен глас ще си признае, че е пръч.

— Бива.

Плеснаха си дланите. И вече от сума дни океанът подмята магьосника. Дракона и Жар-птицата в недрата на лесовоза. Магьосникът се отнася към възложената му работа най-съвестно. И на него му се ще да направи от това момиче кралица. Монарсите на тази планета ще станат с един повече. А бюрокрацията ще намалее. Един монарх замества поне цял милион крадци бюрократи. Затова монархиите излизат на народа по-евтино. И за пръв път на магьосника му мина през ум: а бе от нея май може да излезе монарх. Тогава на магьосника ще му се наложи публично да се признае за пръч. Това не е страшно, стига да стане работата, магьосникът е готов да се орезили. А ако не стане, тогава другарят Сталин публично ще заяви, че е пръч. Голям майтап ще падне…

Вярно, тази възможност се стапя с всеки изминал ден. Магьосникът усети в ученичката си настойчивост, каквато не бе предполагал. Програмата я определи не магьосникът, а тя: пет часа работа, два часа за сън и разни лични нужди, половин час разхода по палубата край спасителната лодка под тътнещите вълни, още половин час горещ душ с непоносим напор. Излезе румена като узряла ябълка и пак е готова да повтори целия работен цикъл. Всяко денонощие — три смени. Общо от двайсет и четири часа — петнайсет часа работа, шест часа спане и лично време, час в половина под вълните и час и половина в банята, под душа. И отново работа.

— С какво ще започнем днес, магьоснико?

— Ще започнем с обсъждане на твоето съчинение за това как да бъдат подчинени сто милиона свободни граждани.

11

Капитанът на лесовоза Саша Юрин се уедини в каютата си. Закрачи от единия ъгъл до другия. И взе да си приказва сам. Като папагал.

12

— Знаеш ли, Жар-птицо, откровено казано, не разбрах някои неща в съчинението ти.

— Всичко е много просто. Нека си представим парад на Червения площад. Редиците са по двайсет души. Във всяко каре има десет редици, двеста души. А тези карета се губят зад хоризонта. И всички удрят крак по абсолютно еднакъв начин — да ти стане драго. Всяко каре по два месеца го дресират до капване за първомайския парад и още два месеца — за седми ноември. Да оставим настрана ежедневната целогодишна строева подготовка, която тече покрай парадната подготовка. И това се извършва не само в Москва. Това се извършва повсеместно. Нужно ли е по време на война да ходиш с парадна стъпка, на карета по двеста души? Нужно ли е по време на война да си вдигаш краката над кръста, нужно ли е да не си сгъваш колената и да изпъваш напред пръстите на краката си? Нужно ли е да се пъчиш и да си навирваш брадичката по-високо от носа? Защо се занимаваме с всичките тия глупости? А целта е да бъдат принудени хиляди хора да действат едновременно и по еднакъв начин, подчинявайки се на заповедта, а не на здравия разум.

— Това е безспорно.

— И нищо повече. Трябва да се пренесат подобни упражнения върху стотици милиони хора.

— Да караме цивилните да ходят със строева стъпка?

— Разбира се, не. Говоря за съдържанието, а не за формата. Важното е упражненията да са идиотски и стотици милиони хора да действат едновременно. Трябва да ги накараме редовно да вършат глупости.

— Измислила ли си тия глупости?

— Това е съвсем просто. Можем да накараме цялото население на земята всяка година по два пъти да премества стрелките на часовниците си.

— А с какво ще бъде мотивирано това?

— Ще се съобщи, че по този начин се пести енергия.

— А не се ли пести?

— Не, разбира се. Основни консуматори на енергия са заводите. Както и да преместваме стрелките — напред или назад, заводите ще консумират еднакво количество енергия. Основен консуматор на енергия е транспортът. И да преместим, и да не преместим стрелките, транспортът все едно ще консумира толкова, колкото му трябва. Основен консуматор на енергия са каменовъглените мини. Там винаги е тъмно. Започват работа — включват енергията. Престават да работят — изключват я. Каква е разликата един час по-рано ли са започнали или един час по-късно? Основен консуматор на енергия е осветлението на улиците и пътищата. Когато е тъмно, включваме светлината, когато е светло — изключваме я. Ако преместим стрелките, какво ще се промени?

— Но част от енергията хората консумират в жилищата си.

— Правилно. По-малко от един процент. И не целият процент отива за осветление. Скоро ще настъпи време, когато в жилищата си хората ще имат електрически ютии и електрически месомелачки, телефон, радио и електрическо кино. И да преместваш, и да не преместваш стрелките, от това разходът на енергия няма да намалее. А и с осветлението на жилищата е същото: лятно време и бездруго е светло, тъй че няма нужда от електрическо осветление, ако щеш в пет часа да станеш, ако щеш — в десет. А през зимата е толкова тъмно, че все едно не можеш да минеш без светлина, както и да въртиш стрелките.

— Смяташ, че няма да има полза от преместването на стрелките, така ли?

— Ще има вреда. Голяма вреда.

— И никой ли няма да възрази?

— Тълпата не е способна да мисли. Тълпата ще възприеме това като нещо съвсем редно и ще започне сама да си създава проблеми. Щом въведем за населението на земята десетина такива крайно глупави упражнения и всички безропотно се подчинят, ще владеем света.

13

Магьосникът спи съвсем по малко. Както и ученичката му. Но сън не го хваща. Сталин май е прав: от нея може да излезе повелителка. Каква красива идея: да накараш милиарди хора да вършат глупости в разрез с интересите си и със здравия разум.

Каютите на „Амурлес“ са обзаведени като за чужденци. А чужденците ние ги обичаме повече от себе си. Когато се качваш в Ленинград на белия параход — ще пуснеш чужденците да минат пред тебе. Те са на почит. Пристигаш в Ню Йорк: гражданите на Америка са с предимство, ние пак сме баламите. Най-луксозните ни ресторанти и хотели са за чужденците. Навсякъде правим на чужденците път. Затова и тук, на лесовоза, е създаден пределен уют. Настя от пръв поглед оцени и меката кожа, и килимите, и благородния бронз, и скритото осветление в неописуемата корабна каюта. Цял живот би плавала така към хоризонта, би се люляла на вълните, би слушала трополенето на дъжда по илюминатора и ударите на океанските вълни по стоманените бордове.

Занятията с магьосника се нижат едно след друго. Кратък сън, разходка, продължителен душ и пак занятия. Дракона ги навестява от време на време. Засега той има най-малко грижи. Затуй е натоварен с кухненските задължения: да нареже салам, да отвори консервите със супа, телешко варено и каша, да претопля, да вари, да пържи, да сервира масата, да налее на себе си и на магьосника по чашка.

— Ей, психолози, имам неразрешим проблем.

— Докладвай, Драконе.

— Постоянно подслушвам целия екипаж.

— Искаш ли, Драконе, да позная за какво си приказва екипажът? За мацки.

— Правилно. Че за какво друго?

— Тогава в какво се състои проблемът ти?

— Проблемът е в това, че капитан Юрин — и той като мен се казва Александър Иванович, — като остане сам, си приказва като лудите.

— Това на всекиго му се случва. И то редовно. Та за какво си приказва капитан Юрин, когато остане сам? За мацки ли?

— Тъкмо там е проблемът, че не за мацки. Трябва да е откачил капитанът.

— Искаш ли, Драконе, да позная за какво си приказва той. Докато е сам?

— Познай, магьоснико.

— Всичко е много просто. Сигурен съм, че и моята ученичка също е способна да го познае. Какво ще кажеш, Анастасюшка?

— Лесно е да се сети човек. Щом капитан Юрин, когато остане сам, си говори не за мацки, значи държи патриотични речи. Така ли е?

14

Лъскавият влак на другаря Берия изскърца със спирачките си и се спря на тиха слънчева гаричка без име. Наоколо охрана. Наблизо неописуемо красиво езеро. Тук, далеч от шума и суетата, ще се състои съвещание на тема, която толкова вълнува всички.

15

— Точно така! Говори като от трибуна. Говори, сякаш е на партийно събрание. Да не би да е полудял? Естествено, в присъствието на екипажа трябва да се говорят само правилни неща. Но когато останеш сам…

— Бих поставила следната диагноза: капитан Юрин е по-умен от другите в екипажа. Никой освен него не се е досетил, че целият кораб се подслушва, затова в тесен кръг или насаме хората си приказват какви ли не глупости. А капитанът на „Амурлес“ Александър Иванович Юрин е загрял, че корабът не е обикновен, че още при проектирането му са предвидени някакви секретни функции, на такъв кораб няма начин да се мине без подслушване. Щом схванеш, че те подслушват, можеш непрекъснато да мълчиш. Но можеш и да говориш, обаче само онова, което е адресирано до ушите на подслушвача. Капитан Юрин говори така, че ти, подслушващият, да вписваш в протокола пропагандните дивотии като негови най-съкровени мисли. Правилно ли разбирам обстановката, магьоснико?

— Браво, инфанто.