Виктор Суворов
Изборът (6)

1

От памтивека най-добро място за подготовка на специални хора са уединените вили. Не просто вили, а вили на територията на армейски полигони: „Стой! Стреля се без предупреждение!“ Страната ни е голяма, земя имаме много, полигоните ни са широки. Големите полигони си имат предимства. Хрумне ти, да речем, да разиграеш бъдеща война между Германия и Франция — нямаш никакви проблеми: отбелязваш с колчета на полигона Франция, очертаеш Германия, до тях можеш Дания, Белгия и Холандия с Люксембург да означиш (в естествена големина, то се знае), и разкарвай по полигона танковете насам-натам, никой няма да ти попречи. В същото време нека и не преувеличаваме, нека не наричаме нашите полигони безкрайни. Естествено, те имат краища. Само че никой не ги знае точно къде са.

Та на тоя полигон има гора. (Пак не безкрайна, а с краища, само че никой никога не се е добирал до тези краища.) Гората е борова. И ако вървим все направо, без да се отбиваме, в един момент (това е неизбежно) ще стигнем до висок стобор. Зад стобора има служебни кучета. Зад стобора има подивяла градина, люлякови джунгли. Сред буйните гъсталаци — дървена къща. В тази именно къща подготвят испанската група.

Нека влезем.

2

Николай Иванович Ежов се задави, защото вдиша с въздуха и слюнка:

— Аз съм народен комисар на водния транспорт! Аз съм член на правителството! Аз съм секретар на ЦК! Аз съм кандидат-член на политбюро!

Но розовият лейтенант обвиваше със скучаещ поглед гърдите на железобетонната селянка ударничка на съседната фасада, издигнала към небето железобетонен сърп.

И тогава Николай Иванович хвърли последния си коз:

— Аз съм генерален комисар на Държавна сигурност.

Тези думи накараха лейтенанта да направи презрителна гримаса. Но лейтенантът се овладя: в охраната на „Лубянка“ не държат случайни хора.

На Ежов не му помогна и този коз. Какво още му оставаше? Николай Иванович Ежов никога не се бе унижавал дотам, че да обяснява целта на посещението си. Още повече — на едно посещение в НКВД.

— Другарю лейтенант от Държавна сигурност, аз продължавам да съм генерален комисар на Държавна сигурност, поради което имам да вземам пари за званието. Пет месеца не съм ги получавал. Просто бях забравил да си ги поискам. Но те ме трябват, полагат ми се!

Това обяснение помогна на розовия лейтенант изведнъж да осъзнае цялата сила на своите пълномощия и несъкрушимага мощ на учреждението, което му бяха поверили да охранява. Той изведнъж се изпъна и с тон, който не допущаше продължение на разговора, повторно отсече: „Немам нареждане да ви пуснем!“

3

Върви Завенягин по коридора. Чува: зад него вървят. Разбира: не ще го оставят да се метне настрана. Знае: ще го спрат. Трима са. Жалко, че не сколаса да се самоубие. Още в Магнитка разбра: работническо-селската власт ще се види принудена да премълчи, да потули, да скрие цената на трудовия подвиг. Затова ще й се наложи да изтреби ръководителите на строежа на Магниогорския комбинат. Просто за да й е мирна главата. А строителите от само себе си се изтребваха и ликвидираха. Върви Завенягин, усмихва се, а мислено се псува: „Защо чаках? На какво се надявах? Защо не си теглих куршума в Норилск? Защо тая заран не скочих от най-горния етаж на хотел «Москва»? Нали се бях качил там… уж да се полюбувам на гледката?“

Ако свиеш надясно, по коридора, от разгълчаната тълпа на делегатите ще се озовеш в царството на тишината. Вярно, всеки няма да пуснат тук. Пропуски не искат, но и не позволяват на когото и да е да мине. Две бая охранени момчета ентусиасти, без нищо да обясняват и без да произнасят излишни думи, просто допират раменете си пред желаещия да мине оттук и гледат настрана. Нашите хора са схватливи: щом не бива, значи не бива. Сигурно си има причина. А Завенягин чете табелките и излиза, че 205-а стая е в същия този коридор. И тръгна натам.

Охранените все едно че не го забелязаха. Инструктирани са. Тримата съпровождачи — подир другаря Завенягин. Не изостават. Тях също ги пуснаха, без да им проверят документите, без дума да им кажат.

Да свиеш по този коридор е същото като да се шмугнеш от бухарската чаршия в безлюдно сокаче. Жива душа няма. Безкрайно дълги червени килими. Тапицирани с черна кожа врати. И тишина. Не звънтяща тишина, а глуха. Червенокилимена тишина.

Стая 205. Завенягин почука.

— Влезте.

Разрешението прозвуча не от стаята — разреши му един от съпровождачите.

Завенягин отвори вратата. Влезе. Очакваше да види какво ли не.

Само не това…

4

Само отвън построената от стволове къща насред люляковия потоп прилича на руска — резбовани капаци, висок трем, дървени петли над трема. Недейте вярва на това, обаче то е за маскировка. Тук подготвят испанската група, затова вътре всичко е в испански стил — в дъсчената стена е забит испански гвоздей, на гвоздея виси сомбреро. Не от Испания, от Мексико, но това не е най-важното. Най-важното е да се пресъздаде испанската атмосфера. Затова по стените са закачени с кабарчета пощенски картички с изгледи от Мадрид и Барселона. (Бойци интернационалисти са ги донесли по поръчка.) В стаите на момичетата висят снимки на прочути испански певци и тореадори. В голямата одая — портрет на испанския диктатор генерал Франко. А за да не ги заподозрат, че му симпатизират, са окачили портрета с краката нагоре. Краката на диктатора не личат на портрета, затова по-точно ще е да кажем — не с краката нагоре, а с главата надолу. В голямата одая някой по-сръчен бояджия е изрисувал на цяла стена испански вятърни мелници кльощав Дон Кихот на кльощава кранта и дебел Санчо на дебело магаре. А на отсрещната стена е лозунгът на републиканци, те: „No passaran!“, демек, фашизмът няма да мине.

5

Има още едно място, където другарят Ежов може да получи пари — в собственото си министерство, в наркомата на водния транспорт. Николай Иванович Ежов подканва шофьора да кара по-бързо: да сколаса, преди да са затворили счетоводството. Че инак ще остане без пари през почивния ден. Подканва Ежов шофьора, а в същото време се мъчи да измисли жестоко наказание за розовия лейтенант. Леле-е, да беше му се изпречил на пътя тоя сополанко преди два-три месеца! Сигурно му се е изпречвал, само че тогава лейтенантът е пращял от подмазвачески възторг. А сега много голям се пише. Нищо!

Кой знае защо Николай Иванович Ежов все си мисли, че съдбата трябва да му се усмихне, че той трябва да се върне на върховете…

А колата едвам пъпли по Москва. Не беше си представял другарят Ежов, че толкова трудно се пътувало по столицата. Съвсем доскоро блокираха улиците, когато народният комисар на вътрешните работи другарят Ежов хвърчеше през Москва, милиционерите надуваха свирките, заставаха мирно…

Вече не застават мирно. Нито надуват свирките.

6

Палачът кинематографист чичо Вася слезе в тъмното хранилище.

— Макар, спиш ли?

— Не спя, чичо Вася. Знаете, че трети ден подреждам лентите.

— Не спял — мърмори чичо Вася. — Като не спиш, защо мутрата ти е раирана като на тигър?

— Чичо Вася, знаете, че деня и нощя…

— Американски тигър си ти и нищо друго.

— Чичо Вася…

— Добре де, познаваме се. На мен, Макар, ми наредиха да си търся заместник. Ще ме пенсионират. Когото избера, него ще сложат на мястото ми. Избор. Труден избор. Аз все се заглеждам в теб. Страх ме е ще се справиш ли. Че после да не ме проклинат за такъв избор…

— Проверете ме, чичо Вася, проверете ме.

— От десет години те проверявам… Ъ-ъ-ъ. За кого ли да те изпитам? Ха! Буланов…

— Павел Петрович Буланов бил секретар на народния комисар на вътрешните работи врага на народа, предателя и шпионина Ягода. Буланов взел участие в разобличаването на Ягода през есента на 1936 г. За това е награден с орден „Ленин“ с указ от 25 ноември 1936 г. Но самият Буланов се оказал враг, бил арестуван на 12 март 1937 г. Всичко си признал. Разстрелян е на 13 март 1938 г. — лесно се запомня: година и един ден си е признавал…

— А къде е кутията с лентата за разстрела?

— Рафт 29, кутия 256–12.

— Браво, Макар. Да те изпитвам ли още?

— Изпитвайте ме, чичо Вася. Аз може и да спя, ама всичко помня.

— Всичките ленти ли помниш?

— Всичките, чичо Вася. От кронщадската патаклама та до днес.

— Добре. Вярвам ти. Отдавна те познавам, Макар. Хокам те, но ти се радвам. Ти си моят избор. Вече те препоръчах на другаря Сталин. Отсега нататък ти ще отговаряш за кинематографията на другаря Сталин. Честито. Да не ме изложиш.

7

Пред счетоводството на наркомата на водния транспорт се е наредила опашка. За заплати. Дълга. Николай Иванович Ежов смяташе, че трябва да му носят заплатата на бюрото. В пликче. В синичко. Не я носят. Изпрати секретарката си — не я дават на секретарката. Отиде лично, мислеше, че ще му я дадат, без да чака. Мислеше си, че щом той се появи, опашката ще му стори път. Нали съвсем доскоро… Добре де, вече не е народен комисар на вътрешните работи, свалиха го от длъжността, но званието си му остана! И маршалските звезди на якичката! И другата длъжност си му остана — народен комисар на водния транспорт! На капиталистически език — министър! И в неговия собствен наркомат, т.е. в неговото собствено министерство, никой не му предлага да си получи парите, без да чака. Сякаш е обграден от съзаклятници.

Николай Иванович застана на края на опашката, стисна устни — нека всички се засрамят, министърът ви стои на опашка, губи си тук скъпоценното време, вместо да решава държавните въпроси.

Но никой не се засрами от наркома в края на опашката, никой не забеляза стиснатите му устни. Както впрочем и присъствието му.

8

Какво ли не бе очаквал да види в стая 205 Завенягин.

Само не това.

Отначало нищо не видя. Мрак. Само го обзе чувството, което души и парализира плъха, пуснат в клетката на боа. Плъхът още не вижда боата. Тя е в ъгъла. Като статуя. И на боата плъхът още не й трябва. Боата още дълго може да лежи като вцепенена. Но плъхът си знае — тя е тук.

Завенягин не видя опасността. Усети я. Тя звънна в него като студен пробождащ удар. В ъгъла е опасността. И Завенягиновият поглед се насочи към този ъгъл като привлечен от магнит.

Взря се.

Там, където се сгъстява мракът, на дълбоко кресло седи и го гледа Сталин.

9

Трябва да изкараш живота си така, че никой да не ти обърне внимание. Като невидим трябва да живееш. Тъкмо тъй си бе изкарал живота чичо Вася, палачът кинематографист. Всъщност понякога го гледаха. По-точно казано, гледаха не него, а през него. Гледаха го, но не го виждаха. Всичките му авери, всички, с които навлезе в бранша, отдавна са изтрепани. А Вася не го забелязаха.

Чичо Вася палача се разделя с професията си. Докривява му. Докривява му, защото неговият живот не съвпадна с най-интересния етап от световната история. По-точно казано, донякъде съвпадна. Докъм четирийсетата си година чичо Вася беше селянин. Гледаше си стопанството. Не щеш ли, започна войната. Империалистическата. Дълго не го викаха под знамената. Викнаха го през 16-а. В лейбгвардейския Преображенски полк. В резервния батальон. През 16-а година от тоя Преображенски папер не бе останал — четири състава изгинаха по бойните полета… После царят абдикира… И се започна една… После дойде слободията и разгромяването на Зимния. През целия си останал живот чичо Вася зъб не обели, че през оная нощ е бил в Зимния… На никого не си призна, ясно му беше: някой ден ще трябва да отговаря за това. А приятелчетата му, които се оказаха бъбриви, едно по едно изчезнаха. Докато картината на онази нощ от година на година ставаше все по-красива, все по-героична. Нито на Ленин, нито на Троцки и през ум не им бе минавало да правят революция — това те си го наричаха „октомврийски преврат“. Чак десет години след преврата другарят Сталин му измисли ново наименование — Велика октомврийска социалистическа революция. Дотогава октомври официално се водеше като преврат. И за да не пречат участниците в тази акция на растящото поколение правилно да разбира героичното минало, героите от онази нощ бяха премахнати. Един по един. Без шумотевици. Така трябваше.

Колкото по-малко са живите свидетели, толкова по-лесно им е на историците. И машинката се завъртя. По случай десетгодишнината измислиха щурма на Зимния. Гледа Вася филмите на Айзенщайн и се усмихва под мустак — нямаше такова нещо. Подхилва се, ама уважава Айзенщайн: свой човек е, кинематографист. С палачески склонности. Хили се чичо Вася, трае си. Онези, дето не се научиха да мълчат, дето се хвалеха, че са разграбвали Зимния, отдавна нахраниха червеите. А Вася е жив и здрав. След преврата добре се уреди — веднага дотрябваха палачи и той взе, че се записа. Чак тогава започна същинският живот за него. Жалко, че късно настъпи историческият етап. Всичко най-интересно тепърва ще става, а Вася ще се пенсионира. Как да не го е яд: дойде му време да напуща тъкмо преди Световната революция. На ред са Полша, Естония, Литва, Латвия, Финландия, Румъния, после — Германия, Франция, Италия, Испания. Що разстрели предстоят! Добре му е на Макар, в занаята е от двайсетгодишен, а сега е на трийсет, има да стреля, да снима разстрели, да се кефи. Късмет извади Макар: за десет години натрупа опит, изпраска се… тъкмо преди най-интересния момент — преди освободителната война. На Макар ще му се падне не просто да чисти земята от врагове, а и да заснима очистването. Да го заснима за идните поколения очистители. Да довърши великото ленинско дело. Другарят Ленин не само разчистваше измета, а и възпитаваше чрез очистването… От всички изкуства за нас най-важно е киното… Именно другарят Ленин нареди да се филмират първите масови екзекуции и да се показват на червеноармейците. За назидание. С първите екзекуции — първите снимки. Сети ли се някой от едновремешните изпълнители, приятелчетата на Вася, че най-високите постижения се спотайват на границата между изкуствата. Никой не се сети. А Вася докара изкуството си на палач до съвършенство, овладя и кинематографското изкуство, намери призванието си на границата между двете изкуства. Работата не е само да разстреляш красиво, а и майсторски да заснемеш разстрела. И да си налягаш парцалите. Да не се фукаш. Героичният труд на палача кинематографист трябва да блести с вътрешната си скромност…

По времето на Кронщад Вася вече бе станал виртуоз. И в едното изкуство, и в другото. Кронщадските морячета ги екзекутираше другарят Тухачевски. Красиво ги екзекутираше — хвърляше и натикваше тия гадове под леда. Чичо Вася след това се лепна за Тухачевски: снимаше как другарят Тухачевски в Тамбовска губерния натиква заложници в блатата. Да се издавят в тинята. Как залостваше селяни и селянки в къщите им и подпалваше цели села. Много убедителни станаха филмите. Жалко, че всичките после ги засекретиха… За младото поколение сега ще да са като животворен въздух!

През тия двайсет години още сума работа падна. После и на Тухачевски му дойде редът. Беше без ботуши. Подготвяха Тухачевски за изпълнение, а Вася нагласяше кинематографската си техники. Не щеш ли, Тухачевски позна Вася: абе ти ли си? Никой никога не бе го познавал, а тоя път… Може да беше познал не Вася, а кинокамерата: гледай ти, като в Кронщад! Разстрел с кино! Вася го цапардоса със сгънатия статив по гърбината: като си тръгнал към крематориума, върви си по пътя, не закачай хората, не ги помъквай след себе си.

Насмалко не загази Вася тогава. Като познат на Тухачевски. Но му провървя: скоро всички, които бяха работили по ликвидацията, също ги разстреляха, не сколасаха да докладват за Вася… До един ги разстреляха, а Вася го оставиха. Може печатна грешка да е имало в списъка, може някаква друга да е причината…

Така остана да живее. Ах, какъв живот изкара Вася! Разстрелвай и снимай! Снимай и разстрелвай! И показвай заснетото на другаря Сталин.

Всичко остана в миналото. Вася вече няма да го пуснат в мазетата за разстрели. А без любимата си работа хората са нещастни. Шахматист в пенсия може да се занимава с любимата си работа — да играе на шах, цигуларят пенсионер — да скрибуца на цигулка, пенсиониран пазач, милиционер пенсионер може да си купи свирка и да свири по цял ден. А какво ще препоръчате да върши на палач пенсионер?

Всичко би дал Вася, за да стане отново млад. Като Макар. На когото всичко тепърва му предстои. Целият живот.

10

— Здравейте, другарю Завенягин.

— Здравейте, другарю Сталин.

— Седнете. Как сте?

— Добре съм, другарю Сталин.

— Как вървят работите в Норилск?

— Изпълняваме си нормите. При всякакъв студ. И ги преизпълняваме.

— А как се отнася към вас ръководството на НКВД?

— Добре, другарю Сталин.

— А новият нарком другарят Берия как се отнася?

— Много добре.

— В какво се изразява това?

— В Задполярието най-големият ни проблем, другарю Сталин, е недостигът на работна ръка. Другарят Берия съвсем отскоро зае поста ръководител на НКВД, но през това кратко време добре ни помогна: изпраща работна сила на север в нужните количества.

— Добре е, другарю Завенягин, че другарят Берия ви помага и ви подкрепя. А лично вие, другарю Завенягин, как се отнасяте към другаря Берия?

11

Всички са си отишли. Тихо е в мазето. Чичо Вася е сам. Взема си сбогом със своята съдба. Като слепец предпазливо опипва очуканите от куршуми бетонни стени. Късно, ах, колко късно влезе той в занаята. Падна му се да разстрелва само 21 години, А Макар ще изкара целия си живот на тая работа. Нищо, късметлия е. Нека и той бъде щастлив, както чичо Вася беше щастлив на поста си…

През всичките тия години на разстрели Вася бе кътал любовта си към изкуството, без да разкрива никога и пред никого своята тайна. Нека си мислят, че просто е изпълнявал дълга си към работническата класа. Нека си мислят, че просто са го сложили на тази трудна, но почетна длъжност, и той просто е работил.

Само че не беше така. Той влагаше душа в работата си.

По сбръчканите бузи текат сълзи и Вася не ги избърсва. Знае: тук никой няма да го види. Знае: тук няма от кого да се стеснява.

12

Началникът на Бериевия спецвлак капитанът от Държавна сигурност Мелор Кабалава пооткрехна дясното си око, простена и пак го затвори.

Първото му желание… и единствено беше да умре.

Боли го всичко: главата, ръцете, краката, подутият му език гори и е провиснал от сухата му кисела уста, в устата… по-добре да не си спомня какво му е в устата… Отвътре хиляди брадви цепят тленното му естество. Повдига му се. Ако някой лекар можеше да си представи какво усеща Кабалава, без да се замисля, би поставил диагнозата: остро възпаление на вътрешностите. А в главата му громолят стахановски вагонетки.

Той направи опит да си надигне главата, но му се доповръща толкова силно и яростно, че сърцето му за миг престана да тупка и клетникът отново потъна в шеметната искряща сивота.

Няколко мига лежа загледан в тавана, а после си спомни…

Спомни си, че снощи слезе от Бериевия спецвлак. Да провери външните постове. Да се поразтъпче. Провери постовете. Провери и подстъпите към спецвлака — наоколо имаше сума празни влакове. После се мярна тя… Тъкмо за каквато мечтаеше — дребничка огненорижава дебеланка… После му се усмихна ослепително… После се поддаде на увещанията му и склони да се качат в един празен пътнически вагон. Просто да си поприказват.

А преди това двамата се промушиха през дупката в стобора и влязоха в едно магазинче… Кабалава купи бутилка червено вино… Върнаха се на гарата, качиха се във вагона… Кабалава наля… Тя пи… Това много добре си го спомняше. И той пи… съвсем малко пийна и вагонът се преобърна с колелата нагоре… После нещо громолеше и скрибуцаше, после той падаше надолу, а влакът дерайлираше, намотавайки релсите около себе си, после Мелор Кабалава падаше в пропаст… или не — първо падаше в пропаст, а после влакът се премяташе, литваше към небето, потъваше в океана, изплуваше, блъскаше се с покрива си в луната, събори я от небесата и тя се натроши, разпадна се на лъскави парчета… После изпадна в безсъзнание… Не, първо изпадна в безсъзнание, после някой стоеше над него и се кикотеше гнъсно, после го подгониха дяволи, после нещо се мяркаше, след това му притъмня пред очите…

— Къде съм?

— Панът е на сигурно място.

Кабалава пооткрехна едното си око. Чудовищна болка разцепи главата му. По-добре ще е да го затвори.

— Къде съм?

Реши да не си отваря очите, а да гледа през миглите. От оранжевата мътилка доплува лице и пак се отдалечи. Неизвестно защо Кабалава реши, че пред него стои полски полковник. Защо полски, не знаеше. Просто реши и толкоз. Сигурно заради мустаците — бяха съвсем като на Пилсудски от карикатурите.

— Ти кой си?

— Панът не бива да се ядосва.

— Ти ли ми пробута оная курва вчера?

— Не употребявай неприлични думи, пане.

— Ти ли ме отрови вчера? Сега ще ти тегля куршума, куче.

— Не си прави труда, пане. Панът няма пистолет. Кабалава се потупа по хълбока — кобурът му беше празен.

Понечи да стане. Падна.

— Нали ти казвам: нека панът се успокои. И нека панът не бърза да си тръгва. Панът няма в джоба си партийната книжка и удостоверението от НКВД.

— Къде са?!

— Партийната си книжка панът пропи. А удостоверението от НКВД продаде на полското разузнаване.

— Г-р-р-р — ръмжи Кабалава.

— Панът има избор. Пан Кабалава може да докладва на пан Берия, че е пиянствал цяла нощ с курви и е разказвал тайните на пан Берия…

— Нищо не съм разказвал!

— Разказва. Само че си забравил. Разказа колко хубавици има пан Берия в петия вагон, как се казват и как пан Бери изучава с тях Ленин… Любимият му труд бил „Материализъм и емпириокритицизъм“.

— У-у-у-у — вие Кабалава.

— Освен това пан Кабалава може да отиде в милицията и да съобщи какво е разказвал тук вчера за пан Сталин…

— У-у-у-у…

— А сега си тръгвай, пан Кабалава. Ако панът иска да остане жив, нека дойде утре, ще подаря на пана една снимка за спомен… Интересно си прекара времето панът… Нека панът дойде утре, може да намерим общ език, може да изскочи отнякъде партийната книжка на пана.

— Дай си ми пистолета. Как ще се върна без пистолет?

— Нека си вземе пистолета панът. Само че той е без патрони. И не е неговият пистолет. Това е пистолетът на убит в Грузия милиционер.

— Чужд, от убит, няма да взема.

— Тогава нека панът ходи с празен кобур. Докато подчинените на пана не забележат липсата. Нека панът прецени. Може ли панът да ходи без пистолет или временно с чужд. Както предпочете панът. Ако панът се държи добре, ще видим, дано пък да открием пистолета на пана под вагоните… Току-виж в някое кошче за боклук намерим удостоверението му от НКВД.

— Не мога да си ида. Заместникът ми ще докладва, че съм отсъствал цяла нощ.

— Няма да докладва. Отивай си.

13

— А как вие, другарю Завенягин, се отнасяте към другаря Берия?

Завенягин се загледа в страшните очи и видя пред себе си не Сталин, а боа, която се е навила, преди да се стрелне напред. Боата се е надиплила на креслото и бавно развива пръстените си. Жълтите Сталинови очи не изразяват нищо, както не изразяват нищо змийските очи. Сталин просто е задал въпрос и чака отговор. Чака го търпеливо като змиите, които нямат представа за времето. Завенягин гледа жълтите мътни очи, в които няма отблясък, и разбира, че не му стигат сили нито да отмести погледа си, нито да мигне. Сега той разбира защо плъхът в зоологическата градина не бяга от боата. Плъхът няма сили да се обърне. За да побегне, трябва да обърне муцунката си в друга посока, но под такъв поглед всичко живо се вцепенява. Но дори ако плъхът събере сили да си обърне главата, лапичките му все едно ще се подгънат. Учудващо е, но на обезумелия от ужас плъх му се струва, че единственият изход от ситуацията е да пълзи право към тези очи. Виж, за такова движение лапичките му намират сили. А за движение в която и да било друга посока не намират!

Завенягин се почувства като плъх. Като едър черен проскубан плъшок. За да не запълзи към жълтите очи, Завенягин се вкопчи в страничните облегалки на креслото, драскайки вековния дъб и чупейки ноктите си.

— Вие, другарю Завенягин, как се отнасяте към другаря Берия? — доплува отнякъде странният въпрос.

Завенягин с цялото си същество изведнъж усети, че Сталин гледа през него като през стъкло и чете мислите му. Да! Сталин чете мислите му и знае всичко. Знаеше Завенягин, че Сталин има вземане-даване с магьосници, че се учи от тях. Беше чувал, че Сталин гледа през всички като през стъкло и чете мислите им. Ала не вярваше. Сега му стана ясно: чете. Завенягин на всички разправяше, че обича другаря Берия. Никога не бе казвал лоша дума по адрес на Лаврентий Павлович. И единствен Сталин можа да прочете същинските му мисли. Разбира Завенягин, че не ще излъже Сталин. Знае Завенягин, че играта е приключена. И че няма защо да мами Сталин. Няма сили за измама Завенягин.

— Питате ме, другарю Сталин, как се отнасям към другаря Берия.

— Тъкмо това ви питам.

— Мразя го.

14

Деня и нощя се труди Лаврентий Павлович Берия. До неговия кабинет му обзаведоха стая за почивка: постлаха килими, сложиха канапе, закриха чамовите плоскости на прозорците с кадифе. Той влиза там за няколко минути — да се поразсее малко. И пак се залавя за работа.

— Ало. Търся другаря Сталин. Другарю Сталин, планирахме да назначим за мой заместник другаря Аказис.

— Да, така се бяхме разбрали с теб, Лаврентий.

— Другарю Сталин, не можем да го назначим за мой заместник.

— Защо бе, Лаврентий?

— Скочи през прозореца.

— Че бива ли човек, който скача през прозорците, да бъде назначен за твой заместник?

— От най-горния етаж, другарю Сталин.

— Виж колко си наплашил хората, Лаврентий, скачат през прозорците само и само да не се срещнат с теб. А от мен никой не се плаши. Заради мен никой не скача през прозорците.

15

Сума време се ви опашката стоножка пред гишето. Гишето — да те дострашее ръка да промушиш през него — наоколо решетки и стоманена арчица с шибър също от стомана: току-виж шибърът се откачил от ограничителите и ти клъцнал дланта.

Николай Иванович отдавна не беше се блъскал но опашки. Много отдавна. Краката го заболяха. И гръбнакът. Той си мислеше, че в нашата страна отдавна няма опашки, ама май имаше грешка. Два часа чакане не му мърдат.

16

— Та кого да назначим за мой заместник, другарю Сталин?

— Лаврентий, кой ни е наркомът на НКВД?

— Аз, другарю Сталин.

— Тогава сам си избери заместник, ти ще работиш с него, не аз. Затуй — ти решаваш. Сам си избери кандидат, а ние тук с другарите ще се посъветваме, ще утвърдим избора ти.

— Рапава.

— Рапава ли? Авксентий Нарикиевич? Народният комисар на вътрешните работи на Грузия? Много хубав човек. Изключителен човек. Само че, Лаврентий, аз съм грузинец, ти си грузинец, Рапава е грузинец. Какво ще си помислят за нас руснаците? Ще кажат, че в Кремъл и на „Лубянка“ са се загнездили само грузинци. Предложи руснак.

— Кубаткин.

— Пьотр Николаевич ли? Шефът на московското НКВД? Какъв добър кандидат. Чудесен човек. Ама е пияница…

— Никишев.

— Иван Фьодорович ли? Началникът на Далстрой? Знам го, Лаврентий. Хубав човек. Тъкмо той ни трябва. Напълно подкрепям кандидатурата му.

— Другарю Сталин, утре ще ви изпратя материалите за Никишев.

— Добре… Само че не съм сигурен ще ме подкрепят ли другарите. Всички знаят, че Никишев е женкар. За какво ти е заместник женкар? Малко ли женкари има и без туй на „Лубянка“. Друг ми посочи.

— Кой друг?

— Толкоз ли нямаш приятели в НКВД?

— Дали да не назначим Завенягин, другарю Сталин?

17

Но дойде редът на Николай Иванович Ежов. Само той беше останал от цялата опашка. Понадигна се на пръсти, надникна през гишето.

Видя отпреде си една яка лелка, охранена, загладена, същинска Екатерина Велика. Само че без корона. Но за сметка на туй с толкоз пръстени, че всички Катерини да й завидят. Зъбите й също със златен блясък.

— Какво искаш?

— Пари.

— Ела утре. Работният ми ден свърши.

А! Другарят Ежов не ще допусне да се държат така с него! Лелката явно не е наясно с отличителните знаци. И не знае кой стои начело на Народния комисариат на водния транспорт.

Николай Иванович сведе очи и със студена иронична усмивка сякаш неохотно, сякаш правейки признание, тихо съобщи:

— Аз съм Ежов.

18

— Какви ги приказваш, Лаврентий? Да назначим Завенягин за твой заместник?! Кой Завенягин? Какъв е тоя Завенягин?

— Завенягин, другарю Сталин, командваше Магнитка.

— Не, Лаврентий, грешиш, Магнитка Клишевич я командваше.

— Другарю Сталин, Клишевич командваше лагерите, а Завенягин — строителството. Клишевич го разстреляха, а Завенягин сега командва Норилск.

— А, сетих се. Плешив беше.

— Да, плешив.

— Не, Лаврентий. Макар и плешив, Завенягин още е млад.

19

Одаята е с три широки прозореца, с карта на Испания и портрет на диктатора на стената. Цялата испанска група е събрана накуп. Шест момичета. В испанската група се изнася лекция за Френската революция. Не би било зле да е за испанската, но поради липсата на такава се налага ползването на примери от историята на съседна страна. Лекцията се изнася от заместник-директора на Института за световна революция другаря Холованов:

— Имало едно време крал Луи. Не първи Луи, а шестнайсети, френските другари не били съгласни с това. Те хванали Луи и му отрязали…

Вниманието на слушателките рязко се повишава.

— … главата.

20

— Другарю Сталин, с Магнитка Завенягин се справи, с Норилск се справя, може и тая длъжност да не му се опре.

— Гарантираш ли за него?

— Гарантирам, другарю Сталин.

— Добре, ако настояваш, ще поставя въпроса в политбюро, може би другарите ще се съгласят да назначим Завенягин за твой заместник.

21

— Е-ж-о-о-в… — проточи златозъбата Катерина, но не стана ясно не е ли повярвала или се е уплашила. — Е-ж-о-о-в!

Дори се подаде иззад решетките на гишето, огледа с любопитство и внимание всички шевове по маршалската униформа на дребното човече… И ненадейно с грохот спусна пред носа му стоманения шибър, досущ като решетка пред портите на непристъпен замък:

— Ти си Ежов! А аз, скапаняко, съм Иванова!