Виктор Суворов
Изборът (3)

1

Навремето тук имало манастир. Сега в него е настанен Институтът за световна революция. Стоманената порта се разтваря широко. През нея минава дълъг черен автомобил. От него слиза Холованов. Изръмжава нещо. Из манастира се разнесе: Дракона е бил в Кремъл, прибрал се е в състояние на повишена проклетия. Душа да ни е яка…

2

Дългите дъждовни капки изведнъж станаха по-къси, по-бели, придобиха ясни очертания, намалиха неумолимата си скорост, прекъснаха отвесния си полет към земята, взеха да се въртят около уличните лампи, превърнати в бавни рунтави снежинки, и върху славния град Берлин се посипа гъст снегопад.

А на двете ръце на магьосника, илюзиониста и хипнотизатора щракнаха белезници. Резбована снежинка падна на ръкава му и с нея на ръкава му го натикаха в тесния, обкован с ламарина коридор на берлинската полицейска камионетка. В същия миг с удар от гумена палка по черния дроб уточниха посоката на движението му: към клетката! През сключените около китките белезници прекараха верига с катинар. Хоп — и катинарът щракна. Дрънчащата верига е заварена за мощна тръба, а тръбата е яко закрепена, хваната, завинтена за стоманената стена. А отсреща му оставиха кучката: ако ти хрумне да хипнотизираш, почни от нашето кученце.

Клетката се затваря не с една врата, а с две. Първата — от стоманени пръти, прътите са боядисани с черна лакова боя, но там, където са ръцете на арестанта, черната боя е изтъркана и предхождащият сив слой също е изтъркан чак до метала, а металът е полиран до блясък от хилядите арестантски длани. Втората врата представлява стоманена плоскост с прозорче. Решетестата издрънча зад него, а втората, стоманената с прозорчето, оставиха отворена… За да може кучето да съзерцава арестанта от главата до петите. За да може кучешкото дишане да топли арестантското лице.

За да не се губи контактът.

3

Холованов захвърли мократа си чанта върху бюрото, струйките от шлифера му зашуртяха по плочестия под. Крачи от единия ъгъл до другия. Не си съблича шлифера. Гледа под краката си:

— Да дойде Ширманов.

4

Полицейската камионетка е шестместна, като не се брои охраната. Но возят само един човек. Останалите пет килии клетки са празни: такъв арестант заслужава персонален транспорт. Инак всички берлински полицейски камионетки сега са в движение. И всичките са препълнени, всичките се експлоатират безмилостно, преизпълняват плана. Най-напечено е между четири и шест заранта. Тъкмо когато потенциалните арестанти карат най-сладкия сън. Най-подходящото време за прибиране! И ги прибират. И претъпкват камионетките до дупка. Има различни камионетки — с обща килия и без, с една обща и десетина индивидуални, има с ограничена вместимост, а има и с безгранична, с безпределна. С ограничената вместимост са за особено важните. На него са му осигурили тъкмо такава. Изобщо това не е никаква камионетка, а полицейски автобус с щръкнало като таран дизелово двигателище, с мощен буфер, с гуми за самосвал, с бронирана козирка на кабината на шофьора. Отпред са местата за полицията със седалки от естествена кожа, жълти, а задната част е за арестантите. Може да се влезе през задната бронирана врата с малко прозорче и решетка право в арестантското коридорче или през предната, полицейската част, където са меките седалки.

На полицейския автобус за такива случаи му се полагат три съпровождащи коли.

Завиха сирените. Замигаха, заслепявайки, сините лампи върху кабините. Камионетката весело изфуча през нощната виелица, оставяйки диря по снежната целина. И колите на охраната — подир нея. Под снега се е събрала вода, затова изпод колелата излитат фонтани от черна каша и буци просмукал с вода сняг. Затова след автомобилите остава коловоз: бял сняг — черна диря.

5

И недейте си мисли, че ако в Берлин вали дъждосняг, в Москва няма да има нито дъжд, нито сняг. Не, драги другари, и в Москва вали дъжд, и също със сняг. Хем по-гаден от берлинския. А някои пък си мислят, че в Берлин се извършват арести, а в Москва изобщо няма никакви арести, че из Берлин кръстосват полицейски камионетки, а из Москва май не кръстосват. Не, милинки, и из Москва кръстосват. Дори доста интензивно. Берлин ряпа да яде. В Москва арестуват на тумби. Поголовно. Масова акция. Изчерпва се властта на другаря Ежов. Няма я доскорошната почит. Няма я всенародната любов. Краят му наближава. Само на него още не му се вярва, че той наближава. Сега-засега не го арестуват. Но екипът му е пропищял. И прибират момчетата му тихомълком. Арестуват онези, които са арестували, разстрелват онези, които са разстрелвали.

Но, което си е вярно, има и по-важни работи…

6

Заместник-началникът на Института за световна революция другарят Холованов след съвещанието с Най-главния, на което получи извънредно ценни указания, се завърна в състояние на видимо раздразнение и първата му работа (както всички очакваха) бе да викне за доклад началника на специалната група за контрол другаря Ширманов.

— Другарю Ширманов, как върви подготовката на немската група?

— Всичко е наред.

— На френската?

— Без гафове.

— На испанската?

— Нормално.

— Дали да не вкараме в испанската едно резервно момиче?

— Учебният център е обзаведен за шест души…

— Нищо, нека бъдат шест и една резервна.

— Ще може ли новата да навакса, ще може ли да усвои всичко, което момичетата вече са усвоили?

— Тази ще може.

— Добре, утре ще й оформим книжата.

— Сега за най-важното. Другарю Ширманов, какво ви е известно за човека на име Рудолф Месер?

7

Ако накиснете хубавичко един голям парцал в кофа и го извадите, без да го изцеждате, от него ще рукне вода. Като поток. Точно така шуртеше и от магьосника — като от голям парцал. И по тесния коридор на камионетката, по пода на килията, по твърдата студена полирана пейка се стича вода. Мръсна вода. А към тавана се вдига пара. Горещата пара от кучешката уста. Студената пара от неговия дъх. Обилната пара от прогизналите му дрехи. И всички прозорчета на камионетката мигновено се замъглиха, а слабата крушка под тавана загуби стъклените си очертания и се превърна в жълто размазано петно.

До този момент, до арестуването му водата се стичаше от него и в същото време дрехите му се просмукваха и запълваха с нови килограми вода. Сега запълването бе престанало, водата само се стичаше, но повече не се лееше върху главата и раменете му на обилни струи. Студените изпарения го обгърнаха целия. Той започна да се стопля. Не, не да се стопля, това не е точната дума: на улицата му беше толкова студено, че беше престанал да усеща тялото си, а сега в камионетката започна да се съвзема, да преминава от едно състояние на замръзване в друго, от безчувственото замръзване в по-безопасното, но по-отвратително осезаемо замръзване. Почувства се жалък и мокър. Гърчът го отпусна, разхлаби челюстите му. И зъбите му загракаха като кастанети.

Ламаринените стени на килията мигновено се покриха с капки от изпаренията му. Пейката също. Тя, както и стените, както подът и таванът, е обкована с ламарина. И също е полирана до блясък от хилядите арестантски задници. И е тясна и ниска — краката ти стигат едва ли не до брадичката, затова веднага отичат.

Но той не забелязваше това. Беше вървял прекалено дълго, беше капнал. Затова възприе арестуването си като отдавна желана почивка. Отдавна му се искаше да поседне и да се отпусне. Да се отпусне, да си почине. Отдавна му се пиеше, отдавна ся мечтаеше за суха риза и чисти чорапи, мечтаеше си за гореща вода и сапун, за самобръсначка, душеше го глад. А освен това му се спеше.

Докато той не се строполи на ламаринената пейка, съзнанието му не се даваше на умората, не я признаваше, но сега умората изведнъж го налегна като студен, космат, ранен в хълбока и прогизнал в ноемврийското блато сибирски мамут и го смаза.

Затова нито виещата сирена, нито кучешкото ръмжене, нито втурването на камионетката през бялата чернота вече не можеха да го събудят. Главата му само се поотдалечи малко от ламаринената стена и веднага след това пак се блъсна в нея, без да нарушава безметежния му сън.

Той сънуваше виелица, милиарди огромни резбовани снежинки в черното небе. Знаеше и си повтаряше насън, че най-голямата измерена и официално регистрирана снежинка е била с диаметър 132 милиметра — почти два пъти по-широка от човешка длан. Разглеждаше насън снежинките и ги сортираше по десетте основни типа. По типове лесно се сортира, но вътре във всеки тип — всички те са различни. По същия начин основната маса хора лесно може да се раздели на раси, но я се опитайте да намерите двама еднакви в расата… Той търсеше две еднакви снежинки, макар да знаеше, че всички те са различни като отпечатъци от пръсти…

Търсеше две еднакви, макар и да му беше много добре известно, че такива няма.

8

Командирът на спецгрупата Ширманов долови във въпроса на Холованов официални нотки и затова вмъкна в отговора си официалното обръщение „другарю“:

— Другарю Холованов, Рудолф Месер е световноизвестен илюзионист и фокусник.

— Другарю Ширманов, не ми разказвайте неща, които всеки знае.

— Известно ни е, че се опитват да го заловят британското военно разузнаване, американците, няколко германски организации: Абверът, Гестапо…

— А не ви ли се струва, другарю Ширманов, че тук у нас, в Института за световна революция, стават странни неща? Хитлеровото разузнаване преследва Месер, британското го преследва, американското го преследва, а защо Сталиновото разузнаване не се интересува от Месер?

Ширманов скръцна със зъби.

9

Не сте ли се опитвали да будите магьосник? Уморен магьосник.

И аз не съм се опитвал. А на берлинската полиция й се наложи да го стори. Това хич не е проста работа. Магьосникът се е гмурнал дълбоко в съня. Неговият мозък не е като нашите. Този човек живее сред нас, само че в друг свят. И нищо не му е като на нас, нормалните хора. Той мисли другояче, иначе гледа на света и, то се знае, спи по особен начин, трупайки магически сили и страсти.

Как да го събудиш? Да го залееш с кофа ледена вода? Но той и бездруго е прогизнал. Да го налагаш с палка по раменете — не помага (а кой знае защо никой не посмя да го удари с палка по главата). И тогава насъскаха срещу него песа. Ротвайлерката.

10

Задача на подчинените може да се възложи по два начина. Първи начин — ефрейтор съобщава на войниците заповедта на вишестоящия: старшината заповяда да боядисате стобора! В този случай ефрейторът един вид се дистанцира от процеса на вземането на решението и на поставянето на задачата. В този случай ефрейторът сякаш сам се поставя на едно равнище с подчинените си: аз съм дребна риба — заповядаха ми, а аз ви предавам заповедта, т.е. и вие, и аз сме изпълнители на чужда воля.

Втори начин — да превръщаш всяка заповед, спусната и от най-шеметните висини, в своя собствена заповед, да я издаваш от свое собствено име, без да се позоваваш на вишестоящите инстанции и на тяхната воля: ще боядисате стобора, говеда с говеда! Аз искам да го боядисате! Аз ви заповядвам! Аз ви нареждам! Това е мое желание!

Не искам да обсъждам плюсовете и минусите на тези методи, ще кажа само това, че личният пилот и телохранител на другаря Сталин, заместник-началникът на Института за световна революция Александър Иванович Холованов, агентурен псевдоним — Дракона, действаше винаги само по втория начин. Холованов-Дракона не каза, че другарят Сталин е заповядал да заловят Месер, тъкмо обратно, Холованов превърна Сталиновото желание в свое собствено и оттам нататък започна да действа само от свое име: на мен (натъртено) ми трябва Рудолф Месер! Доведете ми магьосника! Къде е Рудолф Месер?! Заловете го и ми докладвайте!

Дори не така. И баба знае да възлага задачи от типа „заловете го и ми докладвайте“. В този случай подчиненият след половин година ще ви отговори: не можахме да го доведем, тъй като не можахме да го заловим, а не можахме да го заловим, тъй като не можахме да го намерим, а не можахме да го намерим, понеже…

Затова човек трябва да издава заповедта не само от свое собствено име (повече ще го уважават и подчинените, и началниците му), а и във формата на въпрос. Едно е: заповядвам ви да боядисате стобора! Друго — стоборът още ли не е боядисан?

В първия случай подчинените ще изпълняват (ако не ги домързи) само онова, което им е заповядано. Във втория им се предоставя безкрайно широка инициатива за действия — сами да свършат всичко. Сами да си намират работа. Командирът само от време на време се интересува: още ли не е почистено оръжието? Още ли не е изкопана траншеята? Още ли не е превзет градът? Кой лично (натъртено) е виновен за това?

В първия случай командирът трябва за всичко да мисли сам, всичко да помни, за всичко да се грижи, за всичко да подсеща подчинените си. Във втория кара подчинените си за всичко да мислят, всичко да помнят, всичко да вършат без подканване; а със своите въпроси заповеди командирът само подбутва техния служебен ентусиазъм в нужната му насока.

Холованов никога не бе разговарял с подчинените си за Рудолф Месер и не бе им поставял задачата да го заловят. Дори във формата на въпрос. Няма страшно. Те сами трябва да мислят. Сами трябва да проявяват инициатива, да измолят разрешение за залавянето му и да докладват, че са изпълнили задачата.

Холованов седна, а началникът на специалната група се изпъна пред него. Ситуацията беше следната: на никого от Холовановите подчинени не бе му хрумвало сам да си постави като задача залавянето на Рудолф Месер, затова сега на Холованов му се налагаше да постави такава задача. И той я постави в присъщата си форма на кратък агресивен разпит. И всеки въпрос съдържаше не явно изразено, но съвсем доловимо обвинение в предателство към родината и великото дело на Световната революция:

— Още ли не сте заловили Рудолф Месер? Чудно. Още ли Рудолф Месер не е в нашите подземия? Странно. Не можете ли ей сега да го събудите и да го домъкнете в кабинета ми? Това е повече от странно. А кой е виновен, другарю Ширманов? Лично вие не сте виновен, така ли? Е, то се знае, че не сте виновен!

А тогава кой е виновен? Да не би аз да съм виновен? А? Аз ли съм виновен? Ах, и аз не съм бил виновен! Е, пак добре. Ама все пак кой е виновен? На кого от своите подчинени сте поставили задачата да издири и залови Месер? Ах, на никого не сте поставяли такава задача… Това трябва да го запишем. А с какво всъщност се занимавате във вашата група? И не ви ли се струва…

Страшните думи за вредителството още не бяха произнесени, но на връхчето на Драконовия език те вече подскачаха като дяволчета около тиган с грешници.

11

Затворническите стени са метър и половина мераклийска тухлена зидария. Добре са строели едно време. Да ти е драго да гледаш. Петте коридора на затвора се раздалечават от центъра като лъчи. Един надзирател, без да се помръдне от мястото си, може да наблюдава всичките коридори наведнъж, и петте. И четирите етажа. Всеки коридор е като ждрело. Стъклен покрив над ждрелото (не се тревожете, стъклото и отдолу, и отгоре е предпазено със стоманени мрежи), стъклен купол над центъра, където се събират коридорите. Вратите на килиите са на редици, покрай всяка редица — галерия, над нея още една и още една. Така че всички врати се виждат едновременно. На всички галерии. На всички етажи. И е лесно за броене: една редица — 25 килии, над тях галерия и още 25, още една галерия и още една. Отдясно сто килии на четири етажа и отляво сто. Един коридор — двеста килии. Пет коридора — хиляда.

Чисто е в затвора. Тихо. Всеки звук отеква като в катедрала. Особено призори, когато преди съмване са натикали чистачите в килиите им, когато нощната смяна следователи е сдала дежурството, когато воплите на подследствените са постихнали. Подовете са на огромни червени и бели квадрати. Изрязани грижливо, измити и излъскани до блясък. И по ъглите покрай первазите няма ни прашинка, ни боклуче, ни калчица. Не знам си кой кайзер построил затвора, я Фридрих, я Вилхелм. Не се стискал. Преценил по германски: евтината работа по-скъпо излиза — ако сложиш в коридорите някакъв калпав под, после на всеки сто години ще трябва да го сменяш. За предпочитане е веднъж да го сложиш, ама да остане завинаги. И наредил така да направят подовете, че никога да не се изтрият, никога да не се настилат нови. Затова сложили гранитни плочи. Всичко ще свърши, ще изтекат всички времена, а подът ще остане, не могат го изтри и един милион поколения германски затворници. Някой ден и хората ще измрат като динозаврите и мамутите, а затворът още дълго ще стърчи, та да могат възцарилите се след хората маймуни в берлинския затвор, посред развалините и поникналите върху развалините гъсти гори, да уреждат своите сборища и да играят по гранитните подове маймунските си хора.

А сега тук все още обитават хора. Хора с черни дрехи. И хора с раирани. Райетата са по три пръста широки: бели и сиви. А на главата — елегантно кепенце, също раирано. Много си е хубаво дори: огромни червени и бели плочи на пода, просто да ти се доиграе на шах, и по тези плочи се плъзгат фигури с два цвята, черни и раирани. Ако сивите ивици от раираните дрехи се махнат, облеклото ще стане бяло и ще се постигне пълна аналогия: под на квадрати и фигури от два цвята — черни и бели, мести едните направо, други по диагонал, трети като буквата „Г“.

А ако галериите се окичат с гирлянди от цветя, ако в центъра се монтира фонтан, затворът съвсем ще заприлича на огромен универсален магазин със стълбички, мостчета и надлези, без прозорци навън, но със стъклени покриви и куполи: „Ако сте се загубили с партньора си, търсете се в центъра край големия фонтан.“ А ако вратите на килиите се отключат, ако в килиите бъдат настанени малки магазинчета, ако черните и раираните се облекат с цветни костюми…

Но на никого не му бе хрумнало да отключи вратите на килиите и да монтира в центъра фонтан. Затова магьосника го помъкнаха не край ромолящ шадраван, а покрай надзирателските будки. Мъкнеха го като хванат тигър, с обтегачи: кожен нашийник и стоманени телове към единия надзирател и към другия — ако се метне към единия, другият ще го удържи.

А по коридорите, по караулните помещения и по канцелариите, по кабинетите и килиите през дебелите метър и половина стени плъзна новината: „Заловили са Месер!“

12

Има и още една командирска хитрина. Умният командир набляга само на един параметър — казва на подчинените си КАКВО трябва да свършат. Но не им казва КАК.

Ако командирът започне да обяснява как трябва да бъде свършена работата, той ще скове с указанията си инициативата на своите подчинени и ще се нагърби с ненужна отговорност за последиците. За това как (натъртено) трябва да я свършат нека мислят самите подчинени. Нека те си блъскат главите. Ако командирът не е посочил начините за изпълняване на задачата, в случай на неуспех той ще излезе правият: да, заповядах ви да свършите това и това, само че е трябвало да действате другояче, с пипе.

— Чуй сега, Ширманов, пречи ми да те разстрелям незабавно моята вродена доброта. Разбра ли? Давам ти последна възможност. Вземай колкото пари искаш, колкото агенти искаш, всичко ще ти дам, но да ми доведеш Месер. Изпод земята, ако щеш, го изкопай. Разбра ли? Ако някое разузнаване го е отмъкнало, от зъбите на звяра го изскубни и ми го доведи ей тук, на това килимче. Разбра ли?

Ширманов изхриптя нещо неразбираемо.

И тогава Холованов повтори въпроса си:

— Питам те: „Разбра ли?“

— Разбрах.

— Една седмица за издирването. Една седмица за отвличането. Една седмица за докарването. След три седмици Рудолф Месер трябва да е тук. Ако след три седмици той не се появи в Москва, спукана ти е работата. Ако по някакво чудо вземе, че довтаса тук сам, тогава си спасен. А сега вдигай групата си на крак. Работи. Всеки ден искам на бюрото си отчет за извършената работа. Разбра ли?

— Разбрах.

— Учудвам се на добротата си: давам ти три седмици, за да спасиш собствената си кожа. (За какво ли ми е изтрябвала твоята кожа?) Тръгвай да я спасяваш. Надявай се само на себе си и на чудо. И помни думите на другаря Сталин: „Чудеса не стават.“