Виктор Суворов
Изборът (7)

1

— Здравейте.

— Здравейте, другарю Сталин.

— Как се казвате?

— Макар.

— Сега вие ли ще бъдете моят спецкиномеханик?

— Тъй вярно, другарю Сталин.

— А защо ви трепери коляното, другарю Макар?

— Другарю Сталин, значи таквоз… Виждал съм ви само на портрети и по кинопрегледи… Но жив… Това е… Другарю Сталин… С една дума… За пръв път ви виждам…

Другарят Сталин не го разбра, зачуди се:

— Аз също ви виждам за пръв път, но моето коляно не трепери.

2

За обед на магьосника му сервираха…

Казвам обед, защото не знам как другояче да нарека толкова обилно плюскане в четири и половина заранта. Можете да не го наричате обед. Ваша си работа. Но ако това не е обед, не е и закуска: рано е, пък и идва множко за закуска. Нека се разберем: работата не е в наименованието, а в това, че на магьосника му поднесоха наистина обилно плюскане. Най-напред — бобена чорба. Редно е да им се признае на германците, че са майстори на бобените и граховите чорби. Ако поискат. Но поискат ли, сътворяват чорби с онова лудешко вдъхновение, с което Моцарт или Бетховен са писали оперите и симфониите си. Тази нощ затворническият готвач Ханс бе споходен от вдъхновение. То не просто го споходи, а го връхлетя като гладна римска вълчица и докато телякът къпеше магьосника, откачилият Ханс сътвори такава чорба, каквато никога дотогава не бе сътворявал. Нещо повече — и след това не можа да повтори постижението си. До края на живота си Ханс въздишаше: каква нощ беше! Вдъхновението, братлета, не всекиго и не всяка нощ спохожда.

Така или иначе, поднесоха на магьосника чорба дори по-хубава от чорбите, които на Лаврентий Павлович Берия му ги готвят в спецвлака на Курската гара и му ги карат под конвой на „Лубянка“. Но няма да споря дълго, защото Лаврентий Павлович на гости не ме е канил и, честно казано, не съм му сърбал чорбите.

Ханс повдигна капачето на тенджерката и на магьосника му се зави свят. И Ханс (защото нямаше вяра на келнера) лично му сипа със сребърно черпаче. И не в чиния — истинските германци поднасят супата в дълбоки глинени купи, изрисувани с фантастични, явно марсиански цветя и със сюрреалистични петли с червено-зелено-сини опашки. В супата тия гадове пущат запържени с масло сухарчета. Не бих казал, че те заместват хляба, но при германското безхлебие и сухарчетата могат да минат за хляб. За нагнетяване на апетита германците имат обичая да си пийнат мъничко, а после според нуждата да си доливат. На нашия магьосник сега не му е до нагнетяване на апетита, да му дадат половин метър корав като камък суджук, от глад моментално ще го нагълта до канапчето. Но германските обичаи изискват да се нагнетява апетитът и за целта съществува шнапсът. Хансовците и Фрицовете са по-големи познавачи на шнапса от нас. Това трябва да им го признаем и да не го оспорваме. Директорът на затвора консумираше ябълков шнапс. По неизвестни причини и на магьосника сервираха такъв. В лед. Миниатюрната чашка е хванала ледена коричка. За сметка на това пък германската бира към германския обед се поднася в трилитрова халба. Студена. Пяната прелива. На топло халбата се запотява. По нея се появяват малки капчици. Капчиците наедряват по стените на халбата като в снежно-буреносен облак и ето че една най-бързо от всички узряла капчица не се удържа на стъклото, плъзва се и тръгва стремглаво надолу, повличайки всички, които й се изпречат, прокарвайки пътечка, през която блести и искри леденият кристално течен кехлибар.

Ако зависеше от мен, бих въвел трилитровата бирена халба в системата на световните стандарти. Не твърдя, че внедряването в световен мащаб на трилитровите бирени халби отведнъж ще премахне всички проблеми на човечеството, но ясно е, че половината проблеми ще отпаднат.

Магьосникът отпи и безброй проблеми, тормозещи метежната му душа, не че изчезнаха, но някак се смекчиха и притъпиха. Тук е редно специално да подчертая, че магьосниците също са хора, че проблемите им в никой случай не са по-малко, отколкото нашите, на обикновените хора. Повече са им проблемите. Магьосникът вижда повече от нас, забелязва и разбира повече, защото животът му е по-пълнокръвен и мащабен, страстите му са по-остри от нашите, и може щастието му да е безмерно, ала и страданията му са по-тежки, по-мъчителни и по-дълбоки. Затова магьосниците не живеят дълго. И те от висините (или от дълбините), в които обитава душата им, също трябва да се връщат понякога на нашата грешна земя. И им се налага да смиряват и успокояват духа си. Затова магьосникът пие от трилитровата халба, смирява духа си…

3

В малкия киносалон има само един зрител. Другарят Сталин. Новият личен палач кинематографист Макар дрънчи с кутиите в прожекционната кабина. Светлината угасва. Без надписи и встъпления — филмът: другарят Бухарин — сред комсомолци. Другарят Бухарин — сред червеноармейци. Другарят Бухарин — приятел на пионерите. Другарят Бухарин на велик строеж на комунизма, на ББК — Беломорско-Балтийския канал. А на заден план някакви хора със сиви дрехи радостно тикат ръчни колички. И наоколо портрети на другаря Бухарин. Хиляди портрети. Книгите на другаря Бухарин. Култът към личността на другаря Бухарин. Арестуването на гражданина Бухарин. Процесът срещу врага на народа, предателя, агента на международни капитализъм и на три чужди разузнавалия подлеца Бухарин. Разстрелът на мерзавеца Бухарин. След това — разстрелът на командарма първи ранг Фриновски и на комисаря от Държавна сигурност първи ранг Заковски, които по вредителски начин подготвиха и проведоха процеса срещу Бухарин.

Другарят Сталин обича да гледа всеки филм по много пъти. Но днес другарят Сталин е без настроение.

— Стига толкова, другарю Макар. Изберете нещо по-веселичко.

4

А край вратата придворният келнер от комунистическите подлоги се щура. След вдъхновената чорба — германски шницел…

Знаете ли какво е истински германски шницел? Имам предвид тъкмо истинския. Бих ви го описал, но се страхувам, че няма да мога. Няма да ми стигне талантът. А и в момента не става дума за качествата на шницела. Става дума за друго: знаеше ли гладният магьосник, че не бива да преяжда? Това е въпросът.

Отворът на този въпрос ми е известен. Съобщавам го: гладният магьосник знаеше, че не бива да преяжда…

Но въпреки това…

5

В апартамента на Николай Иванович Ежов се урежда маскен бал.

Впрочем, преди да разкажа за маскения бал, трябва да разкажа за самия апартамент, трябва да поясня какво представлява той. Апартаментът на Ежов е в едновремешна къща, къща от годините, когато са знаели да строят хубави жилища, големи и светли, с официален вход и със заден. В апартамента има сума стаи, коридори, има и салон за приеми, и спортна зала, а за да стане още по-просторен, издънили стената и направили врата към съседния апартамент, а от него — към още един. И затова апартаментът е не с един официален вход, а с няколко (не искам да ви излъжа точно колко са, не знам) и поне с повече от един заден вход. За по-сигурно някои от тях били заковани, някои — зазидани. И станал апартамент — хоро да играеш из него или да се возиш с велосипед. Колко са му стаите знаят само чистачките. Никой друг не ги е броил. Николай Иванович си има и жилище в Кремъл, но там той не урежда маскени балове. В Кремъл някак не върви. Има и вили. В Пушкино, на Акулов хълм. В Ялта. В Комунарка. Но там много хора не можеш събра — гостите трябва доста да пътуват. Затова Ежовите карнавали — маскени балове — стават предимно в апартамента на „Киселни“. Тук, кажи-речи, всяка вечер се вдигат веселби: ехти музика, мигат разноцветни фенерчета, танцуват двойки. Всеки се маскира както му хрумне: хусари и монахини, разбойници и циганки, каторжници с вериги и закачливи улични момичета, моряци и гимназистки…

Весело е. Изобщо Ежовите маскени балове са прочути с трескавото си веселие. Те разцъфтяха през двете незабравими години — през 37-а и 38-а. Тези две години са великият прелом на фронта на борбата срещу шпионите и вредителите. И преди това се разстрелваха хора и дори в значително по-големи количества, но през 37-а година животворният вихър на пречистването най-сетне задуха и по самите върхове на властта, задръстени почти изцяло от вражеска агентура. И сега човек не биваше да разстрелва ей тъй, когото му падне, без следствие, сега се налагаше за всеки шпионин да се завежда досие, съдебно дело, освен това понякога тези дела трябваше да се разследват и разплитат. Но има заговори и заговори: за разплитането на един понякога са достатъчни петнайсет минути, а за разплитането на друг и цял работен ден не стига. Ако се сумира работното време за разплитане на всички заговори, би излязло, че на апарата на НКВД му предстои да изразходва милиони часове работно време. Тук му е мястото да похвалим ежовските следователи: никой не се смути от грандиозността на задачата. Нито един не трепна. Нито един не се уплаши. Всички бачкаха като ненормални. Дори се наложи за облекчаване на ударния труд да бъдат поискани ръчни колички от Беломорканал, та лефортовските и лубянските следователи да не се изкилват, мъкнейки купищата папки с досиета, а да ги возят с количките като ударниците от строителството на канала. Случвало се е другарят Ежов да върви по коридора в „Лефортово“, а насреща му следователите в стахановски марш, с радостна крачка и весела песен да тикат количките на безкрайна върволица. През тези две години следственият апарат на НКВД бе подложен на чудовищно натоварване. Следователите със седмици и месеци не излизаха от кабинетите си, припадаха от умора, заспиваха на бюрата си, забравяха за семействата, за близките си. И Николай Иванович правеше всичко възможно, за да облекчи тежката участ на подчинените си: в целия многомилионен апарат на НКВД увеличи тройно заплатите, строеше апартаменти с хиляди, чак ги нарекоха „Ежовите къщи“, откри за чекистите сто и петдесет нови санаториуми и курорти към съществуващите — всички черноморски брегове бяха преориентирани към грижи за здравето на осведомително-следствения апарат на НКВД. Освен това Николай Иванович рязко увеличи чекистките дажби, въведе „Ежовата надбавка за вреден труд“, организира разнасянето на шоколад, ананаси, германски салами и френски пастет по домовете на всички чекисти, а за специален кръг московски и командировани в столицата чекисти в апартаментите и вилите си по седем пъти в седмицата провеждаше и продължава да провежда карнавали — маскени балове.

Ежовите карнавали приличат на английските клубове — никакви рангове, никакво чинопочитание — всички са равни. И още нещо — тук се допущат само мъже. Николай Иванович Ежов е въвел строг ред и лично дава пример за подражание: щом няма никакво чинопочитание, значи и той е не пръв сред равни, а равен сред равни. На своите карнавали — маскени балове — Николай Иванович позволява най-либерално държане спрямо самия него. Не иска в дома му да го наричат по звание, по длъжност или дори по име. Тук царува карнавална бъркотия и затова тук го именуват във френски стил: Никол.

6

Още веднъж си заповяда магьосникът: „Не заспивай!“

Избърса устни със салфетката. Каза да викнат директора на затвора:

— Знаеш ли да караш кола?

— Знам.

— Да тръгваме.

Затръшнаха вратите на автомобила.

— Накъде? — Директорът на затвора зададе този въпрос с тона, с който го питаше шофьорът му.

— Откарай ме в най-веселите квартали. Има ли такива в Берлин?

— Има.

7

Нещо веселичко избери!

Хич не ми разправяйте, че е лесно да си палач кинематографист. Дума да не става! Избери ми нещо веселичко. Ха сети се, ако можеш: рафтовете са наблъскани с кутии с ленти… Веселичко… Макарчо знае съдържанието на всички ленти, помни развоя на всички процеси срещу враговете. Само да му кажеш едно име, веднага ще ти свали от рафта нужната лента… А що врагове са изпозастреляни. От всеки враг — нишки към десетина други, а от всеки от другите — пак тръгват нишки… Вражеските заговори се разклоняват и преплитат като фантастични орнаменти. Макар помни кой с кого е бил свързан, помни кой кого е разстрелвал, а разстрелващите също влизаха в заговори, също бяха свързани с някого. Само да кажеш на Макар името на който и да било враг, той веднага ще включи прожекционния апарат, ще завърти нужния филм и вече ще му е ясно каква поръчка може да последва…

Ако заповедта е точна, Макар веднага ще я изпълни. Но как да изпълниш мъглява заповед за нещо веселичко? Какво значи веселичко? Всеки си има своя представа за веселичкото. Пенсионираният чичо Вася с годините бе изучил вкуса на своя зрител. Той веднага би… Но и Макар не е загубеняк. Хвърли поглед на етикетите, без дори да чете заглавията, грабна лентата, която му се стори отговаряща на поръчката, и надникна през вратата на прожекционната кабина:

— Другарю Сталин, има тук ролка за това как разстрелват едно момиче.

8

Колата се спря на една уличка. В мрака. На белия сняг. Магьосникът слезе, затръшна вратата. Обърна се към директора на затвора, заповяда му:

— Сега забрави всичко.

— Кое да забравя? — не го разбра директорът.

— Всичко.

9

Трака апаратът, навърта лентата. Другарят Сталин гледа веселото филмче за това как разстрелват едно момиче… В гората за разстрели вилнее пролетта. Една такава разгулна пролет. Разблудна… Момичето е пребито, както само нашенци могат да пребият човек; хвърлят го на мокрия пясък и началникът на разстрелващата команда Холованов му завира ботуша си в лицето:

— Целуни го.

През цялото време се смееше другарят Сталин. А сега изведнъж млъкна. Вълнува се. Няма обаче кой да види Сталиновото вълнение: салонът е празен, тъмно е. Обърна се:

— Още веднъж, ако обичате.

10

Магьосникът слезе от колата. Тръгна по снега. Обувките му са сухи. Нови. Скърцат. Скърцането се дължи на две причини: първо, нови са, второ — ходи по сняг. Надзирателски обувки. Неговите не можаха да изсъхнат. Затова му донесоха един чифт от склада. И нови чорапи му дадоха. Дебели, вълнени. Магьосникът се е напатил — взе си с два номера по-големи обувки, да не му стискат с дебелите чорапи. А панталонът си е неговият — изсушен в затворническата сушилня, изгладен от комунист. Чак пари. И е съвсем леко влажен. И тази едва доловима гореща влага на панталона влива в магьосника радост. Само като се сети за студените, натежали, просмукали с вода крачоли, му става весело. И ризата му е нова. Нова и чиста. С избръснатото си гърло, ухаещо на одеколон „Жасмин“, магьосникът едва докосва копринената яка. Палтото му също е изсушено. Вярно, не както трябва. За толкова късо време не може да изсъхне. Но все пак е почти сухо. На раздяла директорът на затвора му подари и шалче. За спомен. Червено и дебело. Сети се магьосникът за директора на затвора, обърна се.

Онзи стои насред тъмната уличка. Стои и гледа пред себе си. До него — черният „Мерцедес“. С отворена врата.

Директорът на затвора не си тръгва.

Забравил е накъде трябва да поеме. Забравил е, че се води директор на затвор. Забравил е, че държи ключовете на колата. Забравил е, че до него има кола.

Забравил е всичко.

11

Другарят Сталин стана съвсем сериозен. Нареди пак да му бъде показан филмът за момичето. И още веднъж. Ще му се да сподели с някого впечатленията си. Но с кого?

— Другарю Макар…

— Слушам, другарю Сталин.

— Гледахте ли?

— Гледах, другарю Сталин.

— Колко жалко, че този филм, разбираш ли, на никого не мога да го покажа. Колко жалко. Ето ни, другарю Макар, той й казва да му целуне ботуша, а тя, разбираш ли, не целува ботуша. Какво упорито момиче, разбираш ли.

12

Магьосникът крачи по снега, скърца с подметките си. Върви си, никого не хипнотизира. Бабината им, нека го познават. Хубаво му е, затова не се защитава с невидимата бариера, зад която няма да го видят, зад която няма да го познаят. Честно казано: не са му останали сили, за да се защити с бариерата. Неговите магични сили са нещо като мощен акумулатор: енергията може да се изразходва във всякакви количества, но веднага след това трябва да се компенсира, да се натрупа. Но стана така, че нашият магьосник изразходва всичката си магическа енергия в берлинския цирк, а за компенсирането й нямаше условия. Как се измъкна от цирка без тази енергия, и той не може да разбере, и той се чуди. Измъкна се благодарение на шанса си, на нахалството си, на стъписването на тълпата и полицията.

После през двата дена и двете нощи скитане окончателно пропиля енергията си. Съвсем малко покачи равнището й в камионетката, докато спеше, но в затвора отново я изразходва до капка. Последния импулс хвърли за директора на затвора: забрави всичко.

Сега магьосникът е разоръжен и беззащитен като кобра, изразходвала цялата си скъпоценна отрова в интензивно хапане… След като й се свърши отровата, кобрата трябва да се скрие, да се свре между камънаците, да се наспи, да натрупа нова отрова. Без отрова кобрата е не само беззащитна, а и слабоподвижна, умората й тежи, вцепенява я. И нашият магьосник също има нужда от почивка, има нужда от здрав, дълъг и дълбок сън. Сън без сънища. Но той няма сили да си заповяда да спи без сънища. И няма къде да спи. В затвора го окъпаха, избръснаха, изсушиха, изчистиха, изгладиха, нахраниха и напоиха… Затова му е много зле. Той залита и се олюлява. Иде му да се строполи като припаднал, като мъртвец.

А от един тъмен вход му шепне първата улична хубавица на Берлин:

— Ти ли си, магьоснико? Магьоснико, ела при мен, ще те стопля.

13

Завенягин е обречен човек. Това всички го знаят. Завенягин никога не си е падал по фамилиарниченето, но пита ли го някой? Затова всеки без никакво притеснение се провиква: „Как я караш, Завенягин?“ И го плясва по врата. Уж нежно, уж приятелски. Но в приятелските жестове се усеща нескриваната злъч на презрението: „Загази ли? Така ти се пада, куче! По-скоро освобождавай високата норилска длъжност!“

Кандидат-член на ЦК беше Завенягин, сега името му го няма в избирателните списъци. Затуй хорското злорадство избликва и изобщо не се прикрива.

— Ей, Завенягин, няма те в списъците! — Това му го съобщава всеки с някаква първооткривателска радост. Току-виж излязло, че Завенягин още не е научил новината, та да му я съобщят час по-скоро:

— Няма те в списъците, Завенягин!

И кой ли не го хваща за копчето на сакото:

— От мен да знаеш, Завенягин, че и в Норилск надали ще се задържиш. Ще те свалят. Това е ясно като две и две. Ще те разкарат от Норилск. Аз обстановката я надушвам.

— То мен вече ме свалиха от Норилск.

— А, свалили ли са те? Вече са те свалили? Кога бе?

— Преди пет минути.

— Защо мълчиш бе, човек? Пьотр Иванич, бързо ела тук. Чу ли? Свалили Завенягин от Норилск. Аз какво ти казвах?

— И без да ми го казваш, аз си го знаех. Лесно е да се сети човек. Голям пост с това. Норилск не е лукова глава. Норилск е ехе-е… Отговорност има там… Това не е за всяка уста лъжица…

— И къде ще те лашнат сега, Завенягин?

— Заместник ме правят…

— Заместник на кого? Старши заместник на младшия началник на лайновозката ли?

— Не. Заместник на народния комисар на вътрешните работи. На Лаврентий Павлович Берия…

— Авраамий Павлович… скъпи приятелю, честито. От все сърце ви честитя… Знаех си аз… На умна глава… тъй да се каже… висок пост й отива… Аз обстановката я надушвам…

И през огромната зала, през тълпата делегати като вълна преминава: Авраамий Павлович го повишили! Хем как! Направили го заместник на самия Лаврентий Павлович Берия! Идеален дует! Златна двойка. Тандем. Защото как беше досега: отскочи Лаврентий Павлович за половин час в Кремъл, на доклад при другаря Сталин, а в това време бойният му пост остава оголен. Не е редно да бъде така. Ето кое можеха да използват враговете! А сега… сега враговете ще имат да вземат! Лаврентий Павлович Берия спокойно може да отсъства, защото вместо него ще остава Завенягин! По-добър за тоя пост не може да се измисли! Ама и другаря Сталин си го бива! Подчинени са му милиони хора, а той трябва да избере един. И го избра! Тъкмо оня, който е създаден за тоя пост!

В залата настъпва раздвижване. В кулоарите тоест. Онова раздвижване, което в училище ни демонстрират, когато става дума за магнетизма: по масата разсипят шепа стоманени стружки, доближат малко магнитче и — хо-о-оп! И всички стружки се обръщат към магнитчето. Същото явление може да се демонстрира на учениците и по друг начин: влиза в многолюдна зала новият заместник народен комисар на вътрешните работи Авраамий Павлович Завенягин и — хо-о-оп! И едновременно хиляди другари се обръщат към него. И тръгват насреща му. И се разбързват: „Авраамий Палич, толкова се радваме!“

14

На следователите от НКВД трудовият им стаж се изчислява по специален начин. Като на подводничарите. Една година служиш — две ти се броят. Прослужиш ли десет — водят ти се двайсет. След като прие поста нарком на вътрешните работи през есента на 1936 г., Николай Иванович Ежов не само въведе новата униформа на чекистите, не само им увеличи тройно заплатите, но и установи нов ред за изчисляване на прослужените години: всяка година служба на чекист се брои за три години. Като на фронтоваците. А по какво всъщност се различава лефортовският следовател от армейския командир, който под куршумите на враговете, под избухващите снаряди вдига бойците си в атака? По нищо не се различава. На същото напрежение е подложен следователят (ако не и на по-голямо), рискът си е риск, фронтът си е фронт, само че невидим, само че таен.

Жалко, че законът няма обратна сила и на онези, които до 1937 година са прослужили в органите по двайсет години, в досиетата им може да се впишат само по четирийсет години служба, не и по шейсет. Но затова пък за две години, за 37-а и 38-а, всеки чекист навъртя по шест години служба… Само че…

Само че на кого му е изтрябвало всичко това сега?

Извършва се разгром на ежовци, хора изчезват. Арестуват ги нощем. Арестуват ги и в работни, и в празнични дни. Арестуват ги, когато се прибират вкъщи и когато отиват на работа. И на самата им работа. Арестуват ги във влакове, във вили, в магазини, в ресторанти. Арестуват ги облечени. Арестуват ги голи. В банята. В Сандуновската:

— Гражданино, арестуван сте, елате с нас!

— На мен ли говорите, другарю?

— Я не ме другаросвай. Тръгвай, куче!

— Чакайте поне долните гащи да си обуя! Все пак съм комисар от Държавна сигурност трети ранг!

— Бивш комисар си. Ще минеш и без долни гащи. Тръгвай, гад. Нека те гледат работниците и селяните!

Групите за залавяне се формират от бивши подчинени на човека, когото арестуват. Така е по-сигурно: бившият подчинен винаги е звяр. И колкото повече е угодничил пред началника си досега, колкото повече му е близал задника, толкова по-настървен е днес. За да се пречисти. За да се измъкне. За да не го заподозрат, че симпатизира на арестувания. За да не си отиде и той за едната хубост. За да не арестуват и него.

Но и него го арестуват. Тъкмо си арестувал началника си, тъкмо си го обискирал, тъкмо си му разкървавил муцуната, тъкмо си го предал на тъмничарите, ето че и теб те прибират… По същата схема: и ти си имал подчинени, и те са угодничили пред теб… Тях именно изпращат да те арестуват. И лицата на довчерашните ти подчинени се вкаменяват, в очите им угасват искрите на безкористна преданост, гласовете им стават ледени и бившият верен приятел, боен другар и незаменим изпълнител на какви ли не заповеди изведнъж става надменен и крещи. Както вчера е крещял на намиращите се под следствие:

— Тръгвай, куче!

15

Магьосникът покорно последва красавицата — влезе в тъмния вход. Промуши се през тесния процеп зад сандъка за каменни въглища. През черния коридор. През осраното дворче между четири-пететажни калкана. През желязната врата на трафопоста с череп и кръстосани кости. През тясната пролука под горещия бучащ трансформатор. Сега надолу между оголените кабели с такова напрежение, от което на минаващия край тях магьосник му настръхва косата, а косата на красавицата се разперел като на русалка или удавница. След това — по скобите надолу, надолу и надолу. Към топлото. Откъм земните дълбини, откъм недрата хлуе топлинен поток. Може подземен топлопровод да минава наблизо, може да е от вентилацията на метрото.

Тя блъсна една врата…