Виктор Суворов
Изборът (20)

1

Тя знае: в Париж цветът на руската императорска гвардия се събира на Сен Дени. В „Елдорадо“.

Съществува мнение, че наименованието подсказва много неща. Недейте вярва. Наименованието не подсказва за много неща, а казва всичко. Добрите ресторанти имат скромни наименования. Най-добрите — съвсем скромни. „Яр“, да речем. Но ако наименованието звучи прекалено красиво: „Елдорадо“, „Златна жила“, „Монте Карло“, „Лос Анджелис“ — изобщо можете да не влизате вътре, ще се досетите, че това е долна кръчма, свърталище.

Но къде другаде, ако не в долна кръчма, да се събира цветът на бившата руска императорска гвардия? То се знае, че не при „Александър“.

2

Завършена е класацията на съчиненията на тема „Как да подчиним сто милиона свободни граждани“. Докладва Холованов. Резултатът е следният: всичките петстотин двайсет и трима съчинители и съчинителки са се справили с поставената задача. Съчинението още веднъж сочи порасналото равнище… Изказани са голям брой добри идеи, някои от които ще бъдат приложени в практиката.

— Коя идея е призната за най-добра?

— За най-оригинално е признато ето това…

Сталин разгръща тетрадката, кима. Сталин е съгласен с изводите на комисията. Всички съчинения са добри и отлични а това е значително над общото (доста високо) равнище. Съчинението започва с категорично несъгласие със зададената тема: защо трябва да бъдат подчинени сто милиона? Защо не двеста, не триста? Не четиристотин? И първият извод с: трябва да бъдат подчинени всички! А по-нататък идва деловото предложение как да се постигне това.

— Това тя ли го е измислила?

— Тя, другарю Сталин.

3

Тя слезе по нащърбените каменни стъпала под опушените сводове.

— Здравейте.

Не й отговориха.

— Трябва ми княз Сагалаев.

Те захвърлиха картите на масата и всичките страшни брадясали мутри едновременно се обърнаха към нея. И се отдръпнаха.

До стената край накълцаната с нож маса седи мъжага с овехтяла черкеска. На гърдите му има джобчета за фишеци. Джобчетата са си останали, а сребърните цилиндърчета за фишеците са изпити още през 1923 година.

— Слушам ви, госпожо.

— Здравейте, княже. Искам да ви предложа работа.

Той само понаведе обраслата си с гъста къдрава брада глава, позасмя се и кимна към Настя:

— Щяла да ми предложи работа.

И всички се ухилиха.

— Аз, княже, съм Анастасия Стрелецкая.

Тишината в подземието започна да се сгъстяващ шумолене.

— На граф Андрей Стрелецки ли сте дъщеря?

— Да.

— И какво бихте искали, госпожо?

— Казах вече: искам да ви предложа работа.

Той изхъмка и след него всички в подземието сякаш издишаха, размърдаха се, сякаш заговориха, без да произнасят думи. Но веднага след това млъкнаха.

— Работа. Ха. Каква работа може да ми предложи дъщерята на един червен граф?… Граф Стрелецки стана слуга на совдепията… Надявам се, че червените са му теглили куршума за това.

— Разстреляха го — глухо, но ясно му отговори Настя.

— Ха така! — тържествуващо заключи брадатият, назидателно вдигна нагоре показалец и повтори: — Ха така!

Във възклицанието и в широкия жест той бе вложил всичко наведнъж: не го ли предупреждавах?! А можеше ли да му се случи нещо друго?! Намерил на кого да служи! Какво друго, господа офицери, ви чака в родината на световния пролетариат освен разстрел?! А се намериха някои военни, дърдореха за завръщане!

Много години брадатия княз го измъчваше тайна ревност. Пътищата бяха два: с червените или срещу тях. Всеки можеше да направи избор. Онези, които тръгнаха с червените, управляват Русия, настанили са се в царските палати, болшевиките им дадоха комкорски и комдивски звания. А онези, които бяха против, в парижките кафенета залагат на карти последния си чифт гащи.

Нощем, почесвайки се под въшливото юрганче, князът стенеше: ах, минах се, трябваше да тръгна с червените… Но когато надвечер се съвземеше след пиянската нощ и тежкото, препълнено с гореща жажда утро, само ставаше още по-лют: аз вас, гадове, навремето ви предупреждавах!

Знаеше князът… Знаеше и вярваше… Знаеше, че комунистите ще изколят всичките си помагачи, всички, които се съгласиха да им слугуват. И дочака брадатият 1937 година. Той още през гражданската война си бе направил на омазнена хартийка списък на приятелчетата. На онези, които тръгнаха с червените. На онези, чиито гърла сибирският атаман княз Сагалаев се бе зарекъл да пререже, щом ги срещне. Не можа да изпълни заканата си князът. Пак добре че, макар той да не можа да пререже гърлата на бившите си приятели, се намери другарят Сталин и се зае с тази работа, услади му се, изпозастреля когото трябва.

След всеки московски процес княз Сагалаев задраскваше име от списъчето си. И все по-малко бивши негови приятели оставаха в него. Накрая остана само един — граф Андрюшка Стрелецки, с когото навремето постъпиха заедно в лейбгвардейския Кирасирски полк, с когото през германската война в окопите хранеха въшките. После съдбата ги срещна в Сибир. Вече като врагове. Край село Ферлюево. Червеният комдив Стрелецки бе натикал отряда свободни стрелци на княз Сагалаев в една заснежена падина, бе завардил изходите и само подвикваше, само се подхилваше: излез, Махмуд, предай се, изкарай бандата си, няма да те пипна, като стар приятел ще те направя мой заместник. А Махмуд Сагалаев излезе на видно място уж като парламентьор, та червените да го виждат, подрапа си слабините и закрещя на княз Стрелецки преди неминуемата си смърт проклятия, заплашвайки го с небесно наказание: няма да ти прости Аллах, че служиш на шейтаните, и твоят Христос няма да ти го прости. Вие, курви червени, викаше, ще ни изтрепете тук, а после червените всички ви ще изколят. Тогава в княз Сагалаев се бе събудил пророкът и той крещеше на червените обидни думи, а те не стреляха. Ела, провикваше се князът, при мен, Андрюшка, ще забегнем в Китай, ще идем в Париж!… През нощта през прохода се втурна атаман Сагалаев, през снеговете. Загуби хората си. Най-важното — конете. Закъде си в Сибир без кон?! Всички картечници заряза на прохода. Целия обоз. Изскубна се като лисица от капан. Изведе седмина от последните четиристотин. Отърва се. Изостави златния запас… Пристигна в Китай с охлузени ботуши. С тях после обиколи света: Харбин, Шанхай, Сидни, Панама, Бразилия, Алжир. Сега в Париж си попийва калпаво вино атаманът. Цака картите. Аллах ще му прости. На карти хич не му върви на княз Сагалаев. И изобщо не му върви в тоя живот. Едно го радва: сбъдна се пророчеството му — онези, които отидоха да слугуват на червените, съдбата високо ги възнесе, но ниско ги запокити…

А ето че и на Андрюшка Стрелецки другарят Сталин му е видял сметката. Правилно. Новината за разстрелването на стария му приятел враг явно допадна на княза и той милостиво посочи на Настя един скърцащ стол:

— Та какво иска от мен комунистическата графинка, чийто баща мина на страната на комунистите и избиваше свои съотечественици в името на социалната справедливост?

— Княже, сега говорим не за баща ми, а за работата, която ви предлагам. Не знам какво е извършил баща ми, но, надявам се, не ме подозирате, че лично аз съм вземала участие в масовите разстрели…

Господа офицерите изцвилиха като кавалерийски ескадрон. Кикотиха се до прегракване и хриптене.

— Госпожо, уверявам ви: лично вас никой не ви подозира в това.

— Тогава да преминем към работата. Аз вече не живея в Съветския съюз. Трябват ми пари. Знам откъде да ги набавя. Нужна ми е помощ.

— Госпожо, интересуват ме само много пари.

— Мен също, господине.

4

Видя очите й. Безумни очи. И малко мастилено петънце между веждите. Тя е учителка. Добра учителка. Умна, строга, взискателна. До късно вечерта е проверявала тетрадки. Пръстите й са изцапани с мастило. Седяла е замислена, подпряла лице върху дланта си. Оттам е мастилото между веждите й. Или е намествала големите си очила, от които очите й стават още по-големи. Още по-прекрасни. Още по-страшни. Сега е без очила, но мастилото е останало.

Руди широко отвори очи. Опули ги. Неизвестно защо мастиленото петно между веждите й бе приковало вниманието му. Той се старае да разгледа хубавичко петното. Нов удар би го разсеял. Затова й каза:

— Не ме бий.

5

Жилището на Ежов е празно. Николай Иванович броди из кънтящите салони, коридори и стаи между голите каменни лелки с откъснати глави. Хванал е бутилка. Лицето му се разкриви: доскоро завод „Кристал“ го снабдяваше с бутилки по лична поръчка, с лични етикети: „За другаря Ежов.“ Такъв беше редът: „За другаря Киров“, „За другаря Зиновиев“, „За другаря Бухарин“. Бутилките за вождовете бяха запечатани с червен восък, на всяка имаше номер като на оръжие, към всяка беше закачен формуляр с десетина подписа.

А сега Николай Иванович Ежов е толкова изпаднал, че бутилките в дома му са без номера, без формуляри, без лични етикети. Тъй като нищо могат да те отровят! Ежов повъртя бутилката в ръцете си, изрази с лицето си недоумение, внезапно кипна и запокити бутилката като граната РГД–33, кажи-речи, през цялата музейна зала. Бутилката се строши в нечий живописен каменен задник и парченцата й изподраскаха картините на някакви неизвестни на Ежов Реноаровци.

6

— Ваше сиятелство, планът ми е прост: някой си сеньор Хуан Червеза е взел пари от испанската банка „Балеарика ТС“. Пуснал е парите в обращение и е изкарал добра печалба. После — Гражданската война в Испания, кризата, анархията. Дълга си към банката не връща и няма намерение да го връща. Сеньор Червеза е сигурен, че банката е разорена от войната и скоро ще обяви фалит. Работата ни е: да измъкнем от него всичко, което е взел на заем, лихвите за четирите години, да го накажем за лошото поведение и да си приберем възнаграждението за работата ни над него.

— Първо трябва да го открием.

— Аз го открих. Живее тук, в Париж. На авеню „Фош“. На две крачки от арката. Там има една пететажна сграда. Апартаментът му заема горните три етажа.

— Трябва да съберем сведения за навиците му, за съдружниците му, за неговите приятели, роднини, съседи…

— Събрала съм ги.

— След това — отвличане ли?

— Отвличане.

— И… убедителен разговор?

— И убедителен разговор. Чувала съм, княже, че сте бил атаман в Сибир… Чувала съм, че умеете да убеждавате хората.

— Това го умеем — сладко се протегна князът и потри ръце.

7

Фрау Берта се подчини и смъкна линийката.

И тогава той неизвестно защо взе да разглежда кабинета й, а фрау Бертина стоеше мълком. Руди надникна през съседната врата — там беше жилището й.

Нищо интересно не видя освен веригите, белезниците, камшиците и бичовете — жилище като жилище. Той пак се загледа в мастиленото петно между веждите й:

— Време е да си ходя.

Тя не възрази, врътна ключа и отвори вратата пред него.

8

Николай Иванович Ежов не можа и не можа да се научи да нарича каменните лелки статуи. Има си хубава дума, разбираема за всички — фигура. И така си им вика.

Между фигурите — проход. Със специално ключе Ежов отключи тайната врата.

Стъпала надолу. Натисна ключа, мазето се освети. Тук Николай Иванович си има скривалище. Никои не знае за него. В частния си живот Николаша никого не допуска. Ежов е отстранен от ръководенето на НКВД, отстранен е от управляването на лагерите, затворите, пунктовете за разстрелване и килиите за изтезания. Но от любимата му професия не е толкова лесно да го отстранят. Той си има своя, частна килия за изтезания. Хубаво е тук. Уютно. Инструментите са първокласни. В Германия са поръчвани. Такива инструменти няма нито в Лефортово, нито в Суханово. Такива инструмента притежава единствен Николай Иванович за лично ползване, те са негова собственост. Попипа с ръка лъскавите никелирани триончета: голяма работа са германците! Каква култура на изтезанията! Къде ще се мерим с тях?!

9

— За отвличане е нужна кола. Това струва пари. Ние пари нямаме. А вие, госпожо?

— И аз нямам пари. С последните си платих билета до Париж. Но знам откъде да ги вземем.

— Споделете това с нас.

— Вие, княже, ако не греша, сте награден с офицерски „Св. Георги“ и със „Станислав“ с мечове. Вие, Александър Михайлович — с „Владимир“ на шия и „Анна“ на сабята. Вие, Сергей Николаевич…

— Да си заложим ордените?! Как посмя…

Внезапна ярост обзе брадатия. Той грабна една зелена бутилка за гърлото и насмалко не я строши с могъщите си пръсти.

Настя се изсмя презрително. Тя също бе вбесена, но се сдържа. Искаше да му извика право в лицето: „О, господа горди гвардейски офицери, вашите жени се продават по улиците на градовете в цял свят от Сидни до Париж и Рио и с жалките си грошове хрантутят вас, безделниците, а вие тук си играете на офицерска чест!“

Но Настя не изрече това, само драсна с нокти по масата като свирепа котка и се извърна презрително.

10

Руди не спа цялата нощ. Сърдеше се на себе си.

Любопитството е нещо могъщо. Защо той е толкова мекушав? Трябваше да изтърпи болката. Може би трябваше да вика? Нали фрау Бертина го молеше да вика? Тогава щеше да разбере какво става после.

11

Сталин стисна ръката на Ежов. Прегърна го през раменете:

— Николай, гениална глава носиш! Двамата с теб тепърва има да работим.

Отдавна Сталин не му бе стискал ръката! Отдавна Сталин не го бе прегръщал през раменете и не го бе наричал по име.

Отлавна Сталиновата усмивка не бе излъчвала такова приятелско чувство.

Краката на Ежов олекнаха, някаква сила го грабна и той изхвръкна от Сталиновия кабинет едва ли не на подскоци. Николай Ежов помни това чувство: навремето, когато беше нарком на вътрешните работи, идваше при Сталин с дълги списъци за разстрел, Сталин ги подписваше и Коля Ежов биваше обзет от неудържима радост и на нейните криле изхвръкваше от Сталиновия кабинет…

Тъкмо това чувство го изнесе в коридора…

И тъкмо там го арестуваха.

12

Настя не изрече обидните думи. Но гвардейците разбраха какво е искала да им каже.

Князът запокити бутилката. Тя се трясна в тухления под, зеленото вино се разхвърча заедно с парченца зелено стъкло. Настя би се стреснала от резкия жест, от неочаквания звън и грохот. Но ядът не й позволи да се стресне. Злобата бе разкривила лицето й, тия ще ми се пишат пазители на честта! Затова не й бяха останали емоции за уплаха. Затова тя дори не трепна, когато всички трепнаха.

Те изтълкуваха това посвоему.

Князът бръкна някъде дълбоко в пазвата си, измъкна мърлява носна кърпа, стегната като вързопче. Със зъби разхлаби възела. Хвърли на масата „Св. Георги“ и „Станислав“ с орлета. Лентичките са поизцапани, но златото звънти и грее.

Хвърли ги и си тръгна, без да погледне никого.

13

Руди Месер реши пак да бъде викнат при нея за нощно наказание. Интересно му беше: с какво ли завършва всичко това? Но тя вече не го викаше. Нищо. Той започна да пише с толкова много грешки, че би трябвало всеки ден да го шибат с бич. По един час. Или по два. Но тя не го викаше.

Започна да пише напряко на редовете. Тя му слагаше отлични бележки.

Изобщо престана да пише. А тя продължаваше да се отнася с него като с отличник.

Знаеше: другите ги вика за цяла нощ.

Започна да троши прозорци. Това не му помогна.

Срещна я в коридора и й съобщи, че нощес ще подпали училището.

Тогава тя избухна.

14

Николай Ежов го арестуваха някак кротко и делнично.

Непосредствено зад вратата на Сталиновия кабинет над него надвисна сянката на Холованов:

— Арестуван сте!

Двама му хванаха ръцете, извиха ги назад като плавници и ги вдигнаха нагоре. От сините петлици на Държавна сигурност някакъв с нагла мутра отпра огромните маршалски звезди…

— Тръгвай, куче!

15

Отвличането е проста работа. Особено ако клиентът търчи по мацки. Ако го привличат тъмните криви улички.

Заловиха го наблизо, на Сен Дени. Улицата е широка, а от двете й страни тръгват улички, а от уличките — дълги тъмни безистени, опикани от котки и от хора. Там има скърцащи стълбища нагоре и надолу, кофи за боклук, отскубнати електрически крушки, тъмнина, смрад и влага, мръсни стени, изписани с неприлични решителни призиви…

Човек с такива пари би могъл да хваща мацки на Пигал или дори на Мадлен, там мацките са и по-качествени, и по-чисти. Но са по-скъпи. А той е свикнал на Сен Дени… Целият му живот е минал тук. След като забогатял, човекът не е променил младежките си навици.

16

Второто нещо в берлинските затвори е санитарната обработка. А първото е боят.

У нас през онези славни времена бе възприета същата процедура.

А Николай Иванович Ежов още не бяха го били.

Въведоха го в голяма, явно сутеренна стая с тежки тухлени сводове.

Насред стаята — завинтено за пода дървено кресло, с ремъци. Накараха го да седне, притиснаха главата му към облегалката и му стегнаха гърлото с широк ремък. Веднага след това затегнаха краката му за краката на креслото, а ръцете — за широките, полирани от неговите предшественици странични облегалки. И излязоха, оставиха го сам в полумрака.

Широката зала е почти празна: креслото с вързания Ежов по средата, а пред него, на подиум, — маса като за президиум. Или за трибунал. Само че в трибунала столовете са три и има Ленинов портрет на стената, а тук столът е само един. И другаря Ленин го няма.

Николай Иванович Ежов изтръпна и се подготви за съпротива.

Но наоколо няма жива душа, не се чуват и стъпки.

Тихо е. Нито звук.

И Николай Ежов видя на масата…

17

Сеньор Хуан Червеза го докараха увит в ламарина.

Като сюрприз в опаковка.

Костюмът му беше нов, скъп, но изпоцапан с прах и ръжда. Лачените му обувки също напрашени. По-точно казано, беше останала само една обувка. На левия крак. А обувката от десния бяха загубили някъде, докато го мъкнеха. За ядосване си е. Улика. От друга страна — скъпоценно зрънце опит: следващия път преди да увият човека с ламарина, ще трябва да му събуят обувките, ако са бързосъбуващи се.

А в устата си държи парче от своя бастун. Като вярно куче, което вади от езерцето пръчка за стопанина си. Та и тоя — захапал с пръчката, впил е зъби в дървото. Около двата края на бастуна с омотан телефонен кабел и е завързан здраво на тила му. За да не го изтърве случайно.

По него се забелязва само една синина, под лявото му око.

Една, но голяма. Хвърлиха го на тухления под, задрънчаха с ламарината, докато го развиваха.

18

Руди иска да си изпроси нощно повикване с бой, а тя крещи. Това не му хареса. Той я погледна в очите, по-точно, между очите, с надеждата, че междувеждието над тънкия нос с трепкащи ноздри е изцапано с мастило. Но мастило нямаше. Тогава…

19

Изпълзя отнякъде слух и тръгна да се носи из Москва. Слух за заговор в НКВД. Събрали се заговорниците край езерото Байкал. Били седем души. Наговорили се да убият другаря Сталин. А другарят Сталин не е балама, изпратил там своя приятел, фокусника Месер. Месер се направил на невидим, седнал със заговорниците, пил водка с тях. Те все се чудели, че бутилката бързо се изпразва. Замезвал си Месер, слушал, запомнял. А когато главният заговорник намекнал, че не е зле да убият другаря Сталин, Месер само го погледнал и на оня главата му се пръснала.

Тогава погледнал другите и техните глави също се пръснали. Ама с какво ги е убивал Месер? Прост човек си, с поглед, то се знае!

Така се случи, че в цялото мазе се оказа само един предмет, на който можеше да се седи — празно буре.

Настя като единствена представителка на прекрасния пол й настаниха на това буре. И така се случи, че само тя седеше. Останалите стояха. Ако не броим онзи, който лежеше в краката им.

А освен това така се случи, че от цялата компания само Настя свободно се изясняваше на испански. Естествено, ако не броим онзи, който лежеше в краката им.

Това обстоятелство, тъй да се каже, я изкара на преден план. Тя говори — останалите мълчат. Тя говори тихо и ясно. И за да чуват думите й, всички млъкнаха. Не че разбират всичките й думи, но смисълът им е ясен:

— Сеньор, веднага свалям картите си: оттук жив няма да излезеш. Ще те изнесат. И слънчева светлина няма да видиш: ще те изнесат през нощта, увит с ламарина. Знаеш за какво: длъжник си на банка „Балеарика“. Не си плащаш дълговете и нямаш намерение да ги плащаш. Това не е хубаво. Затова ще те накажа. Наказанието ми е — смърт. Но аз съм готова да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Трябва да получа парите, които дължиш, освен това аз работя с теб и трябва да ми платиш за моята работа. Отвличането ти струва пари. Ще ми компенсираш разноските по твоето отвличане. Като те крадем, аз и моите съратници рискуваме главите си в най-прекия смисъл. Знаеш, че Франция е варварска страна. Тук публично секат глави за нещата, с които ме принуждаваш да се занимавам. Аз рискувам главата си. И тези господа рискуват лудите си глави. Затова трябва да ни платиш за риска колкото е редно. Не знам какво мислят по въпроса господа офицерите, но аз оценявам главата си скъпо. Не си прави илюзии — знам за теб повече, отколкото предполагаш, знам колко пари имаш и къде са. Аз трябва да ги получа, но така, че нито банката, нито полицията, нито твоите съдружници да не ми попречат да ги взема. Мисли как да стане това. Мисли. Ако измислиш, обещавам ти лека смърт. Аз умея да държа на думата си. А ако ми се случи нещо, чака те ужасна смърт. Не ми ли вярваш? Искаш ли да ти покажа какво мога?