Виктор Суворов
Изборът (18)

1

Съществува един прост начин за анализиране на информация. Най-напред трябва да очистим душите си от злото. Да се научим да не мислим за лоши неща. След като се отървем от злото, макар само частично и временно, да разгърнем над себе си прозрачен купол. Не, не купола на берлинския цирк, нито на московския и дори на самарския, който е на брега на Волга. Трябва да разгърнем прозрачен купол, през който се виждат небето и звездите. Разгръщането е лесно — стига да поиска човек. Отначало нашият купол ще е малък колкото разтворен чадър. После след дългогодишни тренировки, с натрупването на опит ще разгръщаме купола над себе си все по-нашироко и по-нависоко. Ако приложим достатъчно усилие на волята, прозрачността на купола няма да се влияе нито от бетонните сводове, нито от гъстата облачност, нито от яркото слънце. Външните условия не са пречка — ще можете да го разгърнете над главата си в блиндаж, в танк, в манастирска килия, в подводница, в килия за разстрели. Съсредоточавате се и го разгръщате.

За тренировка вместо реална ситуация можете да използвате за анализ която и да е книга. „Война и мир“, да речем. Нека я прелистим, като се стараем да удържим в паметта си колкото може повече. Не, не става дума за точките и запетайките. Трябва да се удържи същината. Сега нека раздробим обекта на анализ. Нека вземем „Война и мир“ и я разкъсаме на страници. Мислено. Нюанс за начинаещите: разкъсваме два екземпляра едновременно. Един не стига — тогава ще имаме пред погледа си само половината страници, другата половина от информацията ще се изплъзне от анализа ни.

Този именно текст трябва едновременно и мигновено да се разпилее по целия купол на гладък слой, така че да покрие цялата му повърхност. Специално подчертавам: става дума не за запомняне — само за анализ. За запомняне на книги и библиотеки съществуват други похвати. Паметта ни е бездънна и безгранична. Всеки мозък е способен да удържи каквото и да било количество информация без никакви ограничения. Просто не са ни учили да ползваме паметта си и ние не го правим. В училище не са ни карали да учим наизуст „Война и мир“ и ние, естествено, не сме я учили. Но нищо, текст може да се анализира дори и ако не го знаем наизуст. Просто трябва да си го представим. Сега да си починем съвсем малко, да вдишаме дълбоко, да издишаме и притиснем всички страници към купола с едно усилие, с един порив така, че той да заблести и, без да си поемаме дъх, да свием купола до една светеща искряща точка. В този момент, в този миг трябва да си представим цялото съдържание на книгата, цялото наведнъж в цялата възможна и дори невъзможна яркост с максимално количество подробности. Трябва да си представим едновременно всичко, което сме запомнили, колкото може по-живо, трябва да си представим едновременно всички герои, всичките им думи и всичките им действия, всички картини и събития, да видим лъщенето на щиковете, да чуем гърмежите на оръдията и чаткането на копитата, да усетим аромата на баловете и офицерските гощавки, да осъзнаем в цялата му дълбочина непоносимия ужас от това, че си загубил на карти родовото си имение, и да се докоснем до селяшките аби. Трябва не просто да видим лова на вълци, а да го усетим с вълчата кожа, да влезем в напуснатата от жителите Москва заедно с Бонапарт и с лека тревога да подушим миризмата на първите пожари, да премръзнем по Смоленския път, да побегнем панически от бойното поле и да ликуваме, когато зърнем захвърлените в калта знамена на завоевателя. Всичко това трябва да стане в пределно кратък срок. В един миг. От нас не се иска да повтаряме мислено думите и изреченията, точките и запетаите. Друго е важно. Думите трябва да бъдат превърнати в живи картини, в цялостна обща картина.

Всички, които вече са били в лапите на смъртта, но като по чудо са се изскубнали от тях, разказват почти едно и също. Те отбелязват два момента: първо, абсолютното си спокойствие и, второ, същинския потоп от информация. Тъкмо в това състояние трябва да се озовем: спокойствие и мигновено обхващане на практически необятното. Между живота и смъртта има тъничък граничен слой, в него именно трябва да се промушим по някакъв начин.

Мнозина от онези, които анализират информацията по метода на блестящия купол, пишат с грешки, за тях не са важни препинателните знаци, законите на граматиката, правилата и изключенията, но са пределно важни имената, датите и цифрите.

Най-трудно е свиването на купола до точка. При някои блестящият купол се свива до размерите на маса, при други — до разгърнат вестник. Не бива да се предаваме, трябва да наблягаме с волево усилие, да наблягаме, докато всичко не се превърне в мъничка непоносимо ярка точка. И да се оттласнем от нея. Да се откъснем. Да се изскубнем от този свят в онзи. Това е трудно. Това е също толкова мъчително, колкото да изплуващ на повърхността от огромна дълбочина. На онзи, който се е завърнал оттам, му е тежко да диша. В нашия свят той сякаш ще се пръсне. Тук той загубва говор, дъхът му секва, причернява му пред очите, губи съзнание. Това е цената на завръщането от невъзможното. С това просто трябва да се свикне.

Магьосникът е свикнал. Днес той разпери по прозрачния купол „Майн кампф“ и го сви до ослепително светеща точка.

Разперваш текста по купола, превръщаш го в сияние, свиваш го до точка… Далеч невинаги след това настъпва озарение, което води до открития. Но безспорно е друго: след такъв анализ се появява ново отношение към текста. Появява се чувство за събуждане след пророчески сън.

А при нашия магьосник се получава някаква дивотия. Магьосникът подложи на анализ „Майн кампф“ и сега нищичко не разбира. Защо Хитлер трябва да тръгне на изток? Откъде се взе това? От книгата то не произтича, от речите на Хитлер — още по-малко. Защо магьосникът изрече такава дивотия в берлинския цирк? Ако „Майн кампф“ бъде свита до точка, ще излезе, че вътрешен враг са евреите, а външен — французите. И толкоз. Идеята на Хитлер е: да се мачкат евреите, да се мачкат французите. Съвсем между другото в огромната книга се споменава с една фраза за земите на изток. Споменава се не като конкретна задача на сегашното поколение, а като заветна мечта. Хитлер е мислел в мащабите на столетия и хилядолетия. Земите на изток са далечна цел отвъд хоризонта, пътеводна звезда за идните поколения. За какви земи става дума? Дори ако Германия се сдобие с тях безплатно, дори тогава само строежът на пътища ще я разори. А да контролира тези земи без пътища никой завоевател не е в състояние… Да контролира тези земи без пътища можел само Чингис хан, на него не му трябвали пътища, оправял се и без тях. „Майн кампф“ е книга не за земите на изток, тя представлява призив за спасяване на Германия от Версайския договор. Хитлер люто мрази Франция. Той трябва да тръгне срещу Франция. Но за Франция ще се застъпи Британия: те заедно извивали ръцете на германците във Версай. А зад гърба на Британия е Америка. Може ли Германия да надвие всички тези противници? Ако Хитлер започне война срещу Франция, Британия и Америка, доста ще се озори, няма да му е до земите на изток. А ако тръгне на изток, ще трябва да мине през Полша, а на Полша Британия й е дала гаранции. Британия пък ще я подкрепи Франция. И Америка. Върти го, сучи го — все тая. Започне ли война, Германия ще бъде враг на цял свят.

„Майн кампф“ е книга срещу евреите. В Германия Хитлер провежда антиеврейска политика. Какъв е резултатът? Резултатът е същият: това не се харесва на Америка. И на Британия, и на Франция. Нима Хитлер ще се втурне да воюва с цял свят, а на всичко отгоре и да завладява земи на изток? Това е самоубийство. За какво му е самоубийство?

Поразмисли магьосникът и се засрами от предсказанията си в берлинския цирк.

В живота на всеки от нас поне веднъж е имало паметен момент: нещо те прихване, издърдориш глупост и после цял живот се червиш. Магьосникът също се срамува от предсказанията си. Седи в каютата сам, допива бутилката, замезва си с лучец.

2

И тогава тя му изтърси дръзки и обидни думи. Така се случи, че край тях изгромоля трамвай. Без да си хаби повече думите, Настя се метна на задното стъпало на трамвая и повече не погледна към Дракона.

Той понечи да се втурне след нея, но се сдържа. Едно движение, една дума — и полицаят ще се заяде с него. Ей го, стои наблизо. А Дракона има в джоба си дебела пачка пари. Тоя път като нищо ще го откарат в участъка, ще му приберат парите, а него ще го тикнат в дранголника, за да му запушат устата. Бива ги за тия работи — ще го засилят в африканските колонии да бачка в каторгата. С верига на краката. Не е проблем да му лепнат някой параграф. Изобщо в буржоазния свят действа ужасен закон: стига да има човек, параграф ще му се намери.

Зъбите на Дракона изскърцаха като трамвайните колела на острия завой. Хем беше предупредил Сталин: непредсказуема е. С нея винаги си на косъм от провала.

И какво да прави сега? Тя няма нито пари, нито паспорт. Къде ще се дене в чуждия град? И какво да прави той?

Реши: ще я чака.

Като й мине — ще се върне.

3

Магьосникът реши: щом като Сталин неизвестно защо събра заедно на маскен бал всички бъдещи крале, царе, кайзери, царици и кралици, значи зад това се крие нещо.

Тя не се вози дълго. Още след завоя скочи от трамвайното стъпало. Мушна се в тълпата. Избиколи площада и от другия му край загледа Дракона иззад едно рекламно пано.

Упорит е. Седи като гранитен фараон на брега на могъщия Нил край каменните прагове в Асуан. Доиска й се да отиде при него, да му каже, че не е прав, че не бива да се отнася така към работата. Но и тя има гордост.

Тръгна да броди по улиците. След един час се върна. През процепа на един стобор заоглежда Дракона. Дракона седи като статуя.

Настя пак тръгна из града. Върна се след три часа. Краката й подути от ходене. Дракона седи на испанската жега невъзмутим като сфинкс сред пясъците. Май дори не си е променял позата. Само празните чашки за кафе пред него са станали повече. Сви й се сърцето. Но се сдържа.

Пак заброди по улиците. Върна се чак към полунощ. Дракона седи. Какво друго му остава да прави? Тя се врътна, скри се в тълпата. Направи десетина крачки. Върна се решително. Няма го. Втурна се надясно — няма го. Наляво — няма го. И напред го няма.

На всеки му се случва: има възможност за сдобряване — ние се киприм, изчезне ли възможността — съжаляваме.

Настя през целия си живот не се бе сърдила на никого. Имаше си принцип: ако някой ти причини зло — прости му. Или го убий. А се сърдят слабите хора. Те пет пари не струват. Саша Холованов, Дракона, барон Балеарски й причини голямо зло. Тя е назначена за инфанта, за наследничка на испанския престол. Но Саша Холованов се отнася към това без дължимата почит. Заслужава да го убиеш. Цял ден скита тя из мръсните улици, за да угаси гнева си. И ето че взе решение: да не го убива, а да го помилва. Лесно е да убиеш човек, трудно е да му простиш. За прошката се иска мъжество. Тя го притежава. Реши да прояви великодушие. Но няма го Дракона. Няма на кого да прости.

4

За основа се приема предложението на другаря Трилисер: Троцки да бъде убит с брадва или чук, с решителен удар по главата. На изпълнителя да се подхвърли Герой на Съветския съюз. Изпълнителят отива на сигурна смърт. Най-голяма е вероятността телохранителите на Троцки да убият изпълнителя. Другата вероятност е: ще го убие мексиканската полиция. Третата: ще го убие отмъстител измежду привържениците на Троцки. А ако изпълнителят на присъдата остане жив, ако извади късмет и се измъкне, което е почти невероятно, трябва спешно да го евакуират от Мексико, да му дадат звание Герой на Съветския съюз и да го ликвидира спецгрупата на НКВД. А спецгрупата на НКВД да бъде наградена с ордени, върната в Съветския съюз и разстреляна за троцкизъм…

Ще се намерят доста мераклии да убият Троцки. Току-що комунистите загубиха Гражданската война в Испания. На загубилите трябва да им се каже, че за всичко е виновен Троцки, тогава убийците доброволци ще се редят на опашка.

Уж всичко е ясно, но такава работа изисква продължително обсъждане. Съвещанието се провежда в голяма вила на брега на езерото Селигер, в дъбовия салон, зад тъмни щори. През почивките — курортуване. Вълната меко премята крайбрежните камъчета. Езерото представлява милион огледала. Чак до брега стигат еловите гъсталаци. Езерото е заобиколено от хълмове, от непроходими гори. Другарят Трилисер хвърли сит поглед към отсрещните брегове, усмихна се доволно, въздъхна дълбоко… И главата му се пръсна, оплесквайки другарите Берия, Завенягин и Серебрянски. Никой не извика, не се помръдна. Само се гледат като ударени с мокър парцал по главите: какво беше това?

5

Испанската инфанта потъна в криволичещите улички. Загуби се. Не я търсете в разгълчаната тълпа, в суетата, в шума и виковете, в безкрайните безистени сред безброй стоки, сред грохота и трополенето, сред плачещите и пеещите, по улиците, където жално мяукат бездомни котки с пречупени опашки, с проскубани хълбоци и изхвръкнали ребра, където във вонящите задънени улички в локвите от нечистотии се плацикат кльощави дечица, където звънтят китари, ехтят песни и бушува веселие, където прекрасни момичета продават любов в изобилие на достъпни за всеки цени, гордо покривайки с разкошни поли стройните си крака, по които като прекрасни рози са разцъфтели първите плахи язви на сифилиса.

Изчезна Настя Жар-птицата. Мина през блясъка и грохота, през скрибуцането и пищенето, през аромата и вонята и късно през нощта стигна до прекрасния крайбрежен булевард. От булеварда тръгват преки улички. Съвсем като в подземния град Москва–600. Само че там е безлюдно, а тук — навалица. Развалените момичета се движат на ята. По ъглите — мургави стройни момци: с широки крачоли по последната мода. Разгърдени. Окичени със златни синджири. В джобовете им ножове и боксове. А мутрите им — нахални.

Чак сега Настя се сети, че цял ден е ходила из задушния град, че нощес не е спала, че не е яла нищо. А и преди това не се излежаваше, занятията бяха неспирни и интензивни. Изморена е. И няма къде да отиде. Това е много лошо: да се озовеш нощем в чужд потен град без пукната пезета в джоба, когато на никого не си изтрябвал, когато никой не те чака, когато никой не може да ти помогне.

Обърнаха й внимание. От вратите на кръчмите и бирариите й подсвиркват. А Настя преценява обстановката. Какво й трябва? Трябват й пари. Освен туй й трябва панталон. Добре ще е да се издокара като дрипав хлапак, за да не я зяпат, да не я галят с вниманието си, да не я изнасилват с погледи.

Само че откъде да вземе пари? Къде да намери панталон сега, посред нощ? Къде изкарват пари испанските момичета след залез?

Поогледа се Настя. Престраши се. Друг път не съществува. До стената под фенера стои курветина, прегражда с цици пътя на хората като с бариера. Дясното й ходило е допряно до стената. Затова кръглото й коляно е изскочило напред през шлица на полата също като испанските й гърди. Който и да мине, ще погледне тия огромни гърди, после ще оцени и коляното, ще си избърше лигите и ще си продължи по пътя. А до нея още една курветина. Само че с още по-щръкнали цици и с още по-високо коляно.

Настя застана под фенера точно между двете цицести. На едни им допадат цицести, на други може да им харесват стройни момиченца изобщо без щръкнали гърди. Едни си падат по черни пламтящи испански очи и по конска грива от черна коса с виолетов оттенък, а на други по им харесват сини очи, руса коса и съвсем къса прическа, като момчешка. Шоколадените испанки са много, а светлокосото славянско момиче — само едно…

6

Седят тримата. В салон-вагона. Колелата тракат. Зад прозореца се мярка гора. Спецвлакът хвърчи към Москва.

— Какво беше това?

— Повярвайте ми: Трилисер въздъхна прекалено дълбоко. Възможно ли е да въздъхнеш така, че главата ти да се пръсне?

— Дали не е от напрягане на мисълта? Толкова дълго да е мислил над плана за ликвидирането на Троцки, че…

— Над плана за ликвидирането на Троцки Трилисер не е мислил. Аз му го подсказах. Над плана аз мисля непрекъснато. Но главата ми не се пръсна.

— А се пръсна като тиква.

— Като електрическа крушка.

— Кабалава! Къде си, проклетнико?

От съседната врата изскочи началникът на спецвлака:

— Тук съм, другарю Берия!

— Кажи на радистите да изпратят шифрограма на началника на Калининското НКВД: да изкара около вилата три полка чекисти. В радиус два километра да обръщат внимание на всяка кибритена клечка, на всяка стъпка, да опощят всичко, да вземат за претърсването всички кучета от управлението на НКВД.

7

Изневиделица се появи един строен мургавелко:

— Този тротоар е мой. Цените тук са три пезети за сеанс. След всеки сеанс ми даваш две пезети, една остава за теб.

— Не съм по тая линия. Няма да работя тук — възразява му Настя.

— Добре. После ще се оправим. Но ме запомни. Аз съм стопанинът на тоя тротоар. — Стройният мургавелко се поизвърна и й показа дръжката на ножа от джоба си.

8

Сребриста кола. Черни калници. „Лагонда“ 1938 година. Всички познавачи заявиха: това е върхът, нищо по-великолепно не може да се измисли. Да се препираш с експерти няма смисъл? Сега техните твърдения ни изглеждат смешни. Но ако погледнеш въпросната „Лагонда“ откъм 1938 година, откъм първата й половина, съмненията ще се изпарят: по-хубава кола от тази не може да има.

Тъкмо такава кола със свален гюрук се закова пред Настя. На волана седи красив чичко с прошарена коса. Брилянтът на ръката му е поне два карата. Ризата му е копринена. Разнася се мирис на френски одеколон. Той се е преситил на цицести шоколадени испанки. Но, не щеш ли, на булеварда се появява тъничко светлокосо славянско момиче. Така натисна спирачките, че колелата и асфалтът под тях изсвириха. Ако не беше той, Настя щеше да я грабне една спортна „Алфа“. Но не й се уреди въпросът на „Алфа“-та. Нищо, след двайсет минути момичето ще се освободи…

— Ей, сеньорита, аз плащам на момичетата по три пезети. А на теб ще ти дам пет!

Настя се позасмя:

— Сто.

9

Берия гледа като звяр. Право пред себе си. Погледът му е неразшифрован поглед на крокодил, непонятен поглед. Хората се вцепеняват от погледа на Берия. Той яде кавказки мерудии. С ръка. Навел глава ниско над чинията. Но както си е навел главата, гледа не към чинията, а към всеки край масата. Подред. С дълъг втренчен поглед. Без да свежда очи.

Лаврентий Павлович наведе глава чак до ръба на чинията. Сграбчи стрък зеленина. Главата му се вцепени над чинията. Ръката му също:

— Може би трябва да търсим не около вилата, а в самата нея?

— Освен нас други хора нямаше там.

— Ами ако е невидим?

— Какъв невидим?

— Месер! Мамичката му!

— Като нищо. Месер може да се прави на невидим…

— Къде е той?

— Според моите сведения Месер повече от седмица никой не го е виждал.

— Знам решението. Ваксата иска да ни покаже колко е силен. Плаши ни. Затова е изпратил Месер.

— И какво?

— Трилисер го е убил Месер.

— С какво?

— С поглед! Мамичката му!

10

Има си правило: всеки получава от съдбата точно толкова, колкото иска от нея. Мечтай за малко и малко ще получиш от съдбата. А Настя Жар-птицата има огромен размах и мечтите й са безгранични.

Елегантният в „Лагонда“-та се изхили: — Не са ли ти много? Както и да е, от мен да мине. Качвай се. Ще ти дам сто пезети.

11

Много отдавна нашият магьосник Рудолф Месер беше момченце. Ходеше на училище. Това училище е в столицата на Австро-унгарската империя. В прекрасния град Виена. В самия център. И не какво да е училище, а пансион: старинен парк, ограден с чугунени решетки, по кедрите се гонят катеричка, сградата е от червени тухли, а ъглите й са бели, каменни, прозорците са високи, тесни, отгоре кръгли, вратите резбовани, пръжките на бравите — бронзови птичи лапи. На две крачки е центърът на огромния град, а тук царят тишина и спокойствие.

Пансионът се командваше от фрау Бертина, фрау с прекрасни очи. Цвета на очите й никой не си спомня. Не си го спомня, защото те бяха безцветни. Само огромни, като на котка в тъмно, зеници. Преди това пансионът се притежаваше и управляваше от мъжа й. Той някак бързо и странно се помина. Идва полицията, но не можа да уличи никого в нищо. А след това фрау пое юздите с нежната си тясна длан с дълги пръсти…

12

Изскочиха от града. Елегантният отби от пътя по чакълестия плаж към морето.

Светна си с фенерче. Отброи от портфейла си от крокодилска кожа десет едри сини банкноти. Връчи ги на Настя: Тук трябва специално да подчертаем: днес сто пезети са нищо. Но тогава времената бяха други.

Слязоха от колата. И пак е редно да отбележим, че по ония времена да се прави любов в кола, па макар и най-луксозна, не беше много удобно. Едва по-късно французите се сетиха да направят облегалките по такъв начин, че да се отмятат назад. А после цял свят последва французите. Така че грешаха експертите, когато твърдяха, че автомобилите няма накъде повече да се усъвършенстват. Има. Могат още сума работи да се измислят.

И тъй, слязоха в нощта, в чистия вятър, в ласкавото плискане на морето. Настя му каза:

— Събувай гащите.

— Не, само ще ги посмъкна.

— Събувай ги, аз ги купувам от теб. Ето ти цена, каквато не си сънувал — десет пезети. Давай гащите.

Той не си дава гащите. А посяга към нея. Настя не го разбра.

— Чакай, амиго, не ме пипай. Хайде да си изясним ситуацията. Ти обеща ли ми сто пезети? Обеща ми. И ми ги даде. Ето ги. А аз нещо да съм ти обещавала?

Той не разбра този аргумент. И тогава Настя го цапардоса по мутрата. Нека не забравяме, че тя беше сталинска самбистка. Изчака го да стане и го цапардоса още веднъж.

13

Фрау Бертина я даваха за пример. Тя изведе училището си на едно от първите места в прекрасната столица. Да се постъпи в нейното училище пансион можеше само срещу добри пари. Фрау Бертина се усмихваше очарователно и министрите, идващи да навестят чедата си, й целуваха ръка.

А когато родителите си заминеха…

От нея се страхуваха всички. Когато тя се разкрещеше, на Руди Месер му причерняваше пред очите. И не само на него. С крещенето работата не свършваше, а започваше. Тя биеше. Всички. По-големите момчета наказваше и по някакъв специален начин. Викваше ги едно по едно да прекарат нощта с нея. После те се усмихваха някак тъжно и загадъчно. Но никое не разкриваше тайната. Изтърпелите екзекуцията не споделяха своите впечатления дори помежду си.

Впрочем тя наказваше не само по-големите.

14

„Лагонда“-та се спря до тротоара. Не кола — чудо на колела. Цялата лъщи. Да не й се нагледаш. Гледката се разваля само от размазаната мутра на шофьора. Някой здравата го е разкрасил. Под всяко око по една синина колкото светофарно стъкло, устните нацепени, орловият испански нос сплескан. От „Лагонда“-та слезе хлапак с гащи. Гащите му явно са от чужд задник. А шофьорът с обезобразената мутра от място даде газ и се изгуби зад ъгъла. Пристигналият се огледа. Гащите му стигат чак до гърдите, препасани са с колан, крачолите им са подвити. Викна стройния, подаде му две големи сребърни монети:

— Не съм работила тук, този бизнес не е по моята линия, но щом тротоарът е твой, ето ти твоите пезети.

Стройният отначало не позна Настя с гащите, но бързо загря, захили се и й предложи да събуе гащите и да продължи да работи.

Настя му възрази: нали ти обясних, че не работя тук, това не ми е професията.

Стройният я повика с пръст:

— Ела зад ъгъла да ти счупя главата.

— Но аз ще ти отвърна.

— Ти ли?

— Аз я. Да си премерим ли силите!

— Да се бия с жена?

— Личи ли ми, че съм жена?

— Добре. Тръгвай. Ще ти сплескам зурличката.

И хубавецът тръгна напред, сигурен, че тя трябва да му подчини безпрекословно.

Настя след него. И веднага подир тях в уличката — Цицестите момичета на хергеле, и мускулестите мърляви момчетии и махленските дребосъци. Никой не бе чул думите, но видяха жестовете. По мимиката, по жестовете цялата улица разбра — сега великолепният Родриго ще напердаши кльощавия дребосък.

Испания обича зрелищата. През Гражданската война всички боеве спирали, ако в Барселона имало корида. На огромния стадион се събирали врагове от всички разновидности: фашисти, комунисти, анархисти, републиканци. Свещено правило било: на представлението — без картечници, само с автомати, пистолети и пушки. А и тяхната употреба се забранява от рицарското благородство. Правилото е: няма да стреляме едни срещу други, няма да си разкървавяваме муцуните с юмруци, няма да хвърляме гранати в съседните трибуни. Като свърши коридата, като убие тореадорът бика, ще се разотидем по окопите си и ще се убиваме колкото щем.

Това, естествено, не е корида. Но нищо. Все едно е интересно. Сега, сега Родриго ще му даде да разбере… Той знае как. Полицията в тези улички не я пущат, а и тя не се натиска кой знае колко да влезе в тях. Затова уличните побоища тук не са както е било прието у нас в Москва в стари времена — до първата кръв. Тук налагат до смърт. И ако у нас сега се възприемат същите традиции, това явно сме го възприели от испанците.

Мястото за боя е такова, че не можеш да избягаш. Отдясно стена без прозорци. Отляво стена. Също без прозорци. Три метра между стените. От едната страна тълпа. От другата — също. Площта за боя е три метра на десет.

Не е хубаво да имаш тълпа зад гърба си. Настя се обърна гърбом към стената. Знае ли се? Така е за предпочитане. Великолепният Родриго — с гръб към другата стена. Разстоянието между тях е два метра. Тълпата беше вляво и вдясно от биещите се.

Родриго извади от джоба си тежък нож, претегли го на ръката си, изчегърта с него калта изпод един от ноктите си. Тълпата е вторачила хиляди очи в ножа. Такива сме си: ако Родриго беше извадил от пазвата си брадва — щяхме да зяпаме брадвата. Но този път той не носеше брадва, а само нож, затова всеки наблюдава святкащото острие като топката на футболно игрище. Хубав нож. Тежък и остър. Този нож се е забивал и в сърца, и в гърла. И в гърбове. Тълпата разбира това. И го знае. Родриго великолепни е известен с подвизите си не само на курвенския булевард.

Луната блясна върху стоманеното острие, тълпата чака да види какво ще стане. Отначало Родриго върти ножа в ръцете си, усмихва се злобно и хвърля погледи към Настя. А после се усмихна на тълпата като благороден рицар — мога да мина и без нож — и подхвърли лекичко ножа на едно от приятелчетата си. Приятелчето му хвана ножа във въздуха и го прибра в джоба си. Докато това приятелче хващаше ножа и го прибираше в джоба си, всички очи бяха насочени към него. Само Настя не обърна никакво внимание на ножа. Тя виждаше ножа, не го забравяше, но бяха я учили да гледа оръжието само с крайчеца на очите си, а цялото й внимание да е насочено към очите на противника. Докато ножът летеше, докато приятелчето го хващаше и прибираше в джоба си, великолепният Родриго се стрелна, отблъсна се с десния си крак от стената: не може да се разбере това полет ли е, падане ли е. Масата му е като на млад бивол, скоростта — като на кобра. Не псуваше, не се заканваше. Искаше да спечели публиката. Знаеше силата си. Знаеше, че ще убие това долно курве с един удар. Но искаше да го убие така, че никой да не сколаса дори да изахка. Че тълпата да не усети момента на убийството. Че всички да видят само магическия резултат: току-що тук стоеше кльощав дрипльо с чужди гащи, а сега на земята се търкаля труп. Затова беше финтът с ножа: вие зяпайте ножа, а в това време Родриго, любимецът на публиката, със страхотен удар размазва омразната муцуна, изхвърляйки със свистене ръка от рамото си.

Родриго знаеше: после на никого и през ум няма да му мине, че това е жена. За убийство с един удар пред очите на тълпата Родриго мечтаеше отдавна. Досега не бе сполучвал. Бе сполучвал с два удара. И ето ти сгоден случай. Нищо, че противникът е малко хилав. Това ще се забрави. А че ударът е бил само един, градът няма да забрави и вовеки веков ще споменават Родриго заради този удар.

15

По плетеницата на релсите под зелената светлина на светофарите спецвлакът на другаря Берия пъпли към глухата линия. Спецвлакът трябва да се скрие между двата ремонтни влака. В мрака зад изоставените складове чакат личните автомобили. И охраната.

Берия се тръшна в „Линкълн“ с лъскав радиатор, нареди на шофьора:

— Вкъщи.

Заместникът на другаря Берия, началникът на ГУЛАГ другарят Завенягин, се тръшна на задната седалка на мерцедеса:

— Вкъщи.

Той трябва да стигне до вкъщи, да се преоблече, да се шмугне в московското подземие, да извърви два квартала под улиците и къщите, да излезе от един мръсен вход на улица „Колхозная“, оттам да викне кола от Сталиновия гараж и да отпраши за тайна среща със Сталин. Трябва да му докладва за невероятното събитие, за това, че главата на Трилисер се е пръснала. Трябва да му докладва какво мисли Берия по въпроса.

Началникът на спецгрупата за ликвидации в чужбина старши майорът от Държавна сигурност Серебрянски се тръшна на задната седалка на форда:

— Вкъщи!

Той също трябва да стигне до вкъщи. Също трябва да се преоблече. Също трябва да се измъкне незабелязан от къщи, също да отиде на тайна среща и да докладва на Холованов за странното произшествие, за разхвърчалата се глава на Трилисер и за това, какво мисли по въпроса Берия.

Началниците поеха в различни посоки. Спецвлакът се намести между двата ремонтни влака, загаси светлините си. Началникът на спецвлака Мелор Кабалава надникна през прозореца. Да, долните гащи висят там, където трябва да висят. Това е тайно повикване за агентурна среща. На срещата ще му поискат пълен отчет: къде е бил Берия, какво се е случило по време на срещата и какво си мисли Берия за станалото.

16

Всички тайни на успеха в бизнеса могат да се изразят с една фраза: умение да боравиш с чужди пари. А всички тайни на успеха в сбиване се свеждат до умението да използваш силата на противника срещу самия него. Колкото е по-силен той, толкова по-зле ще си изпати.

За Настя времето спря, а после потече съвсем бавно. Прекрасното лице на Родриго, кумира на всички мацки от курвенския булевард, се озари от благородна усмивка: и без нож ще се оправя… Дясната му ръка отплува настрана като лебед, пръстите му се отпуснаха, ножът се отлепи от дланта и, премятайки се много бавно като балонче, полетя към хващащата ръка. Лицето на Родриго се разкриви… А на Настя й се случи да мигне тъкмо в този момент. Само за част от секундата бяха затворени очите й, но тя усети, осъзна, че сянката му вече се е плъзнала по нея, че Родриго вече лети над главата й и свистящият му юмрук изплува иззад рамото, изпреварвайки неговото тяло…

Настя не промени положението на краката си, само приклекна леко, за да пропусне смазващия юмрук покрай лицето си. На милиметър от носа й изсвири юмрукът, а ръкавът я плесна болезнено през лицето, през очите и досами ухото й този юмрук се блъсна в тухлената стена така, че тя трепна. Страхотен удар. Опитен бияч беше Родриго великолепни. Знаеше психологията на боя: трябва да удряш така, че юмрукът ти да промуши противника. Той удряше с намерението да пробие главата й и да я размаже по стената.

И така нанесе удара си.

Само че не улучи.

От този съкрушителен удар две тухли се пропукаха, от пукнатините се посипаха ситни парченца и прашинки. Родриго премаля от болка. Ако ударът му беше по-мек, ако той самият тежеше по-малко, ако скоростта не беше такава… Но той удряше не само с юмрука, не само с ръката си — бе вложил в удара мощта на цялото си младо стройно тяло. Това беше удар не толкова с ръка, колкото с извиване на торса, така че дясното рамо се устреми далеч напред, а лявото се пови и се отметна назад. В удара бе вложена цялата експлозивна сила на мускулите на гърдите, раменете, гърба, торса, бедрата и прасците.

Така сме устроени: силните болки организмът по-лесно понася в безсъзнателно състояние. Всеки си има праг на болката, над който съзнанието му автоматично се откача, изключва се, за да преживее страшния момент, за да остави най-лошото да отмине. Родриго така блъсна стената с юмрук, че болката излетя по-високо от всички определени му от природата предели. Затова в момента, когато костите на юмрука му трошаха тухлите, лудешки импулс като ритане на танково оръдие проряза мозъка му, озари главата му отвътре с ослепяваща светлина и съзнанието му помръкна, угасна. От този удар Родриго великолепни омекна, отпусна се като чувал и рухна в калта, стържейки стената със зъби.

Очите на Настя се напълниха с тухлен прах. Но тя разбира: трябва да си довърши работата. Без да вижда ясно врата му, повече предполагайки къде трябва да удари, вдигна дясно коляно чак до гърдите си и стовари външната страна на ходилото си рязко надолу. Под нея нещо изпращя.

Целта й беше: да строши шийните прешлени, да ги разсече.

Разбра: постигнала я е.

Тълпата изахка, заотстъпва и в двата края на уличката.

Настя рязко се извърна: кой е следващият?

Желаещи не се намериха. Човек, който може да порази въображението на тълпата с дума или дело, не трябва да се безпокои за безопасността си. Тълпата обича такива хора. И ги защитава.

Настя уби Родриго не от желание да смае зрителите. Замисълът й беше по-прост: жива все едно няма да се измъкне оттук, затова реши да повлече поне един със себе си към смъртта.

Настя поглежда в очите един, друг: е, още кой се натиска? Ела де! Ще те смажа!

Не се намериха такива. Тълпата я гледа със страх, с почит.

Настя извади от джоба на огромните си гащи нова корава десетачка, смачка я, хвърли я върху трупа:

— От мен за погребението му.

Испанците се смаяха от небивалата щедрост.

Настя си тръгна. Пред нея в човешката тълпа се отвори коридор като пукнатина пред ледоразбивач. Тя върви. Тих шепот лети пред нея: това не е кабалеро, това е сеньорита!