Виктор Суворов
Изборът (27)

1

— Загубих баса. Ти си бил прав, Месер. Както ни предупреждаваше, Жар-птицата веднага излезе изпод контрол. Като отвързана кучка. Ела довечера в близката ми вила, всички ще са там. Ще си пийнем, ще си похапнем. Аз не съм самолюбив. Винаги съм имал точна преценка за хората. Но този път… Щом съм загубил баса, ще се провра под масата, ще кажа, че съм пръч…

— Днес не мога, другарю Сталин. Благодаря ви за поканата. Имам главоболие… Хайде следващия път, а?

— Добре, нека бъде следващия път. Още не мога да разбера как сгреших в случая с нея. Ама и ти, Месер, понякога грешиш. Отдавна искам да те попитам… Какво си издрънкал там, в берлинския цирк?

Рудолф Месер отдавна чакаше Сталин да му зададе този въпрос. И той искаше да му разкаже, но все не намираше подходящ момент.

— Не са ли ти докладвали какво съм издрънкал?

— Докладваха ми сто различни отговора. И всичките са много умни. Но ми се струва, че си изтърсил глупост. По лицето ти познавам. Стесняваш се от собствения си отговор.

— Да — призна си Месер, — изрекох такава дивотия, че още ми пламтят ушите. Добре, че хората преиначават всичко, иначе щеше да ме е срам да ходя по улиците.

— И какво си рекъл?

— Казах, че Хитлер ще тръгне на изток.

— Глупости. Хитлер най-напред ще тръгне срещу Франция и Британия. Докато не се оправи с тях, срещу нас няма да тръгне. Германия не може да воюва на два фронта. Това е самоубийство. За какво му е на Хитлер самоубийство?

— Всичко това го разбирам. Но се случва човек да изтърси някоя дивотия…

— Просто си изморен, магьоснико. Трябва да се разтовариш. Искаш ли да идеш на курорт? В Ялта имам една къщурка… Сега стои празна.

— Не, просто искам да натрупам енергия на представления с публика. Може ли да обиколя страната ти?

— Заминавай.

2

В прекрасния град се разнася кротка, но стабилна сензация: повехналата „Балеарика“ процъфтява. Пердаши нагоре. Като локомотив. Конкурентите се интересуват: къде е тайната на успеха? Най-чевръстите надушиха: генералният директор на „Балеарика“ отдавна търсел сътрудник с феноменални математически способности и го намерил — сеньорита Анастазио така смята парите, че банката е само на печалба.

А други казват, че просто генералният директор е намерил сътрудник, който умее да разговаря убедително с длъжниците, към всеки длъжник има индивидуален подход, такива аргументи намира за всеки един, че те веднага си връщат дълговете, при това с лихвите.

Говори се и още нещо: че тя била магьосница. Само й погледнете очите! Донася всяка заран на съвещанието на директорите по два празни куфара, поглежда ги — але, хоп! И куфарът се напълва с пари.

Настя не бе очаквала, че върху нея ще се стовари водопад от поръчки. С „Балеарика“ отношенията й са специални, но защо да не помогне и на други банки? Затова първи батальон от лейбгвардейския Компиенски полк работи в Париж. Втори — в Мадрид. Трети и четвърти батальон — по цялото крайбрежие: от Гибралтар до Монте Карло. Неизвестно защо длъжниците обичат да се крият в средиземноморските курорти. А разузнавателната рота гастролира из цял свят. Длъжници се крият и във Вашингтон, и в Мелбърн, и в Хавана. А къде да бъде настанен щабът на полка?

3

Ворошиловград, Куйбишев, Киров, Сталинград… Магьосникът възбужда вълнението на съветската (най-благодарната в света) публика, нейния възторг. Започва с въпроси, на които самите задаващи ще отговорят. Полека-лека преминава към въпросите, чиито отговори те не знаят. После стига до въпросите, чиито отговори ще хвърлят публиката в екстаз и безумие.

Магьосникът не работи в цирка за пари. В никой случай. Той отдавна се е отрекъл от парите. Трябват му всяка вечер шест халби хубава бира, дебел шницел, пухена завивка и четири-пет ячки момичета под завивката. Нищо повече не му трябва.

4

Полицейският началник на Балеарските острови сеньор Дуфалос има посетителка.

Посетителката е известна, тачена на острова.

— Здравейте, сеньор началник.

— Здравейте, Птицо на огъня.

— Дошла съм по работа.

— Слушам ви, Птицо на огъня.

— Сеньор Дуфалос, над света се надига нова световна война. Не знаем къде ще се разрази тя и в коя посока ще тръгне.

— Не го знаем — съкрушено потвърди големият полицейски началник.

— Бих искала по време на войната, а тя ми се струва неизбежна, да остана на Балеарските острови, да живея тук край топлото море, никого да не закачам… Но съм чужденка и на всичко отгоре бедно сираче.

— В случая с нищо не мога да ви помогна.

— Помощ не ми трябва. Само бих ви помолила да не се заяждате с мен на дребно. В работите на полицейския департамент на Балеарските острови сега-засега няма да се бъркам, няма да ви преча. Добре би било, ако и вие…

Така с полицейския началник досега никой не бе разговарял. За себе си той определи тона й като учтива наглост… Зад това се крие нещо… Полицейският началник знае доста неща за сеньорита Анастазио. Тя е убийца. Вярно, не можеш да я осъдиш, защото никой няма да стане свидетел. Глупаците разправят, че ангел я защитил. Но началникът не пасе трева. Съвсем точно му докладваха, че е убила с поглед. Затова никой няма да свидетелства срещу нея. Страхуват се хората, че ще ги удуши с поглед. От друга страна пък хората я оправдават — това си е било чиста самоотбрана. Великолепният Родриго не е трябвало да се заяжда с нея. Казват, че му давала две хиляди пезети, за да я остави на мира, но на него му се сторили малко. И си го изпросил.

А Настя стана, поклони се учтиво и…

5

Магьосникът бе обиколил всички циркове по света не заради парите. Циркът е тренировка. Както добрият пианист от тъмно до тъмно и след това блъска по клавишите, докато му излязат кървави мазоли, така и магьосникът постоянно трябва да работи с голяма аудитория.

Иначе ще си загуби квалификацията. А къде ще работи, му е все едно. Нека запомним правилото: въпросите винаги и навсякъде са едни и същи. В Мюнхен, в Бристол, в Пловдив или у нас в Черкаси.

На всеки му е ясно, че в съветската страна магьосници няма и не може да има. Има илюзионисти. Повечето хора ще си изкълчат езика, докато произнесат тази дума, та затова:

— Познайте, другарю Месер, как се казва жена ми.

— Драги ми Вася, забравил ли си й името? Ето я, седи до теб. Маруся се казва. Маруся, стягат ли ти сините обувки, които вчера си купила в „Запсибселпром“?

6

Зад това действително се крие нещо.

Настя стана, поклони се учтиво, извади от чантичката си нещо тежко — малък пакет. Колкото кутия за пури. Опаковката — груба амбалажна хартия, вързана с канап на кръст. Оставя го на бюрото.

В малкия обем — голямо тегло. Олово или…

Пакетът тежко се блъсна в бюрото и издаде чуден звън. Не е олово.

Началническата уста пресъхна. Петстотин? Иди цял килограм?

Още един въпрос: а коя ли е пробата? Едно е, ако излезе 375-а — 37,5% чист метал, останалото примеси, друго е 585-а. Полицейският началник примижа: а може да е и 750-а? По време на дългогодишната си служба големият полицейски началник бе свикнал да получава подаръци. И много добре бе усвоил принципа: да не пипа подаръка, да не го взема в ръце, преди да си е отишъл посетителят. Ако стане нещо: нищо не знам, представа си нямам какво е забравено на бюрото ми!

Но на началника му се иска да пипне подаръка. Толкова му се иска, че Настя усеща това, затуй не иска да притеснява повече началника с присъствието си — още веднъж му се поклони леко, усмихна му се и си тръгна. Големият полицейски началник я изпревари, широко разтвори вратата пред нея, целуна й ръка…

Не, сгреших: първо й целуна ръка, а след това разтвори широко вратата. Онези, които се намират в приемната, не бива да знаят, че полицейският началник целува нечии ръце в работно време. И чак когато отваряше вратата, се сети: а с какво мога да ви бъда полезен?

7

От елементарните въпроси магьосникът води публиката към все по-сложни и по-сложни. Но трябва да внимава. Ей онзи работник стахановец явно иска да попита къде се е дянал другарят Николай Иванович Ежов, защо за любимеца на народа, за верния приятел и съратник на другаря Сталин напоследък нищо не се чува. Магьосникът прочита въпроса в очите на работника ударник, знае, че работникът е челник и преизпълнява плана и по доносническа линия, затова го интересува съдбата на всесъюзния доноснически началник. Магьосническата работа е проста. Рудолф Месер знае, че народният любимец Николай Иванович Ежов сега, в момента, се гърчи в следствения отдел. Катя Иванова работи с него. Каква жена! Магьосникът примижа. Усмихна се. Беше си спомнил нещо.

А въпроса за Ежов не бива да допусне. Трябва да не забелязва желаещия да го зададе. Или да му пожелае да се задави с въпроса си.

Разкашля се челникът в производството, задави се. От задните редове му зашъткаха: излез, гад, не пречи на представлението.

Изритаха навън челника, представлението продължи.

— Ще познаете ли, другарю Месер, колко пари имам в десния си джоб?

8

Началникът затвори вратата. После пак я отвори, изръмжа никого да не пускат при него: зает е с работа от общодържавно значение! Седна на бюрото си, хвърли поглед към пакета, без да извърта глава — накриво. Въздъхна дълбоко, повдигна пакета и схвана: не са петстотин, не е кило. А са цели две.

9

Пред него се мержелее огромният свиркащ, ръмжащ, ревящ цирк… Магьосникът величаво смъква ръка и заедно с нея се смъква тишината, забулвайки всичко и покорявайки всичко… Последният въпрос от програмата. Хиляди ръце. Магьосникът е докарал публиката до ръба на безумието. Между него и публиката сякаш прескачат, провисвайки, чудовищно силни разряди като между земята и небето, озарявайки всичко наоколо и съкрушавайки всичко, което им се изпречи на пътя… И тъй, последният номер от програмата, последният въпрос в последния номер… Въпросът вече е зададен и отговорът ще хвърли цирка в неистов, кипящ и клокочещ възторг…

10

Претегли го на дланта си — доста тежичък е. С такъв, ако се наложи, може и човек да убиеш. И добре, че не е в пари. Парите всеки момент могат да се обезценят. А и той самият си има предостатъчно пари.

Още веднъж подхвърли подаръка. Сложи го на бюрото пред себе си, наведе глава чак до бюрото като Берия над чинията, като момченце, което е хванало муха в бурканче. Понечи да разреже канапчето старателно с канцеларската ножица. Размисли. С два къси дебели пръста хвана канапчето за дългата опашчица, фльонгата се разпадна, развърза се. Тогава началникът разгъна хартията. В кабинета светна. Красиво кюлче. На кюлчето орле, надпис „SBS“ и цифрички — „999“.

11

Публиката трябва да се докара до ръба на безумието и чак тогава й се разрешава да зададе най-важния въпрос.

— Кажете, другарю илюзионист, ще има ли война?

Рудолф Месер не бърза да отговори. Рудолф Месер обхожда публиката със странен поглед, като се старае да надникне в очите на всекиго, и отговаря уверено и тихо:

— Ще има!

И експлозия на лудешка радост подхвърля хиляди ентусиасти от седалките, и патрули от доблестната съветска милиция избутват почитателите, и Рудолф Месер се кланя сред потоп от цветя.

12

А къде да бъде настанен щабът на лейбгвардейския Компиенски полк?

В случай на война всичко, което се намира в центъра на Европа, ще бъде погълнато от водовъртежа. И да се провъзгласяваш за неутрален, и да не се провъзгласяваш, това няма да ти помогне. Швейцария? Да се изсече в скалите тунел? Осъществимо е. Но няма гаранция, че войната не ще засегне Швейцария. Има доводи за, че тя ще остане неутрална, но има доводи и против. Виж, в периферията на Европа… Испания, да речем. Балеарските острови… И климатът тук е курортен. Тук отколе живеят хора. Знаели са къде да се заселят. Островите принадлежали на Картаген. После на римляните, византийците, арабите, испанците. Хиляди години на тези острови вилнеели завоеватели и пирати. Затова крайморските градове оцелявали само ако се отбранявали. Прекрасната Палма била заобиколена от изсечен в скалите широк и дълбок ров, отвъд който се издигали несъкрушими стени с могъщи бастиони. Град крепост. А освен туй по всички подстъпи, по всички пътища, водещи към града, има фортове и замъци. Някои от тях сега са изоставени…

Командният пункт се избира от началник-щаба. Подполковник Игор Шевцов избра.

Ако по крайбрежната улица изскочиш от Палма на запад, веднага след градските покрайнини в морето се врязва скалист нос. Същински връх на копие. Врязал се е близо триста метра навътре в морето. Край брега е тесен, после става все по-широк и по-широк, а след това — все по-тесен и по-тесен, и по-тесен. Милиони години се блъска прибоят в скалната грамада. В пяната и грохота, в слънчевата светлина носът надвисва с отвесните си скали над яростното море като символ на непокорството. Майката природа е създала този нос не току-тъй, а за да могат хората да построят на него крепост. По принцип няма какво толкова да се строи, природата сама се е погрижила за отбраната: скалите се издигат от морето право нагоре, а към полуострова води провлак с ширина стотина метра. Само той трябва да се отбранява. От всяка друга страна носът не може да се щурмува: вълните се блъскат в скалите, а скалите са прикрити с подводни камънаци: нито кораб може да стигне до тях, нито лодка.

Редно е да кажа, че тук по крайбрежието през всеки три километра може да се намери такъв нос над морето. Природата с щедра ръка е изсипвала дарове за фортификаторите — всеки нос е прикрит с остри и гъсти като драконски зъби островчета и скалички, само преграждаш провлака и никой не може да стигне до носа. Тъкмо на такъв провлак се спряха колите. Скалите са стръмни откъм морето, по-близо до върха стават полегати, а самият връх е плосък, обрасъл с тропическа гора. Там се строи резиденцията на сеньорита Анастазио. В три посоки има изглед към морето и крайбрежните скали, към града и пристанището, откъм четвъртата — забулените от лека мъгла планини.

Колите се кротнаха на сянка, затръшнаха се вратите им, охраната се строи в редица. Игор Шевцов докладва за извършената работа, повежда стопанката към къщата. Ето я там, в гъсталака. Смайващо съчетание е това: палми, борове и кактуси… Оттук, откъм сушата, през буйната растителност могат да се видят само плоски покриви и бели калкани. Исполинските тераси са обърнати към морето и оттук не се виждат.

Пътечката минава през гъсти трънаци. Внезапно право под краката ти зейва пропаст. Още преди седемстотин години напряко на скалистия провлак е изсечен ров, дълбок осем и широк петнайсет, метра. Стените му са с лек наклон, почти отвесни, в пукнатините са се вкопчили храсти и келяви дръвчета. Така че и откъм провлака не може да се стигне до къщата. През рова е прехвърлен временен мост с метални подпори.

— Ще строим ли постоянен?

— Не, Анастасия Андреевна. Сега мостът ни трябва за строежа на резиденцията. Щом привършим строежа, ще разглобим моста. За колите ще изсечем в скалите нанадолнище, а от рова ще влизат в тунел.

— А как смятате да укрепите рова?

— Тук в пристанището през Гражданската война германците са докарали сто и десет тона спирала от бодлив тел. Купих го на сметка. Да не става зян. Смятаме да постелем дъното на рова с тези спирали и да оставим само един проход.

— Дали да не сложим мини под спиралите?

— Ще сложим. Мините са поръчани, взривателите им се задействат при натиск, при опън и при разтоварване. Тук мини има колкото щеш.

13

Капитан Юрин знае: в коридор „А“ има тайни пътници. Ще бъдат стоварени пак на Балеарските острови. Някакви хора пътуват за там…

14

Салоните, стаите, огромните тераси над морето малко интересуват Настя, покажете ми най-важното.

— Откъм морето резиденцията ви е изцяло остъклена, същински аквариум. Дворецът изглежда крехък. Но това е само впечатление. Основа на сградата е един непробиваем железобетонен куб, около който са разгърнати всички тези джамлъци и тераси. Нека влезем.

Тук всичко още е изпоцапано с бои и прозорците още не са измити, а миризмата на вар и съхнещ бетон е едва ли не по-силна от миризмата на море и борови иглички. И под краката хрупа строшено стъкло, и от стените стърчат краищата на електрически проводници. А бронираните врати вече са затворили входовете към вътрешните покои.

Безшумният асансьор се спуска надолу, към недрата. Тук също всичко е още далеч от довършването. И все пак бъдещият команден пункт вече живее, вече тракат телетипите, дежурната смяна вече приема и обработва докладите за издирванията и откритията.

И командирът на лейбгвардейския Компиенски полк вече наставлява командирите на батальони. Наставлява ги кратко, напористо, в сгъстен темп, без да подбира изразите си.

— Природата не знае що е състрадание. Само потискане! Стар закон е: или ще таковаш, или ще те таковат! Притискайте ги, мамка им! Притискайте ги!

15

Групата за ликвидиране се дебаркира от „Амурлес“ без приключения. Групата се състои от седем души. Ширманов — командир. Макар — снайпер изпълнител, Едик — радист шифровач, и четирима диверсанти.

Нощ. Лодките са гумени. Среща в мрака с подсигуряващата агентура. Светкавично прехвърляне към скалите, към древните пещери на контрабандистите.

— Какво се чува за нея?

— Чуват се много неща, само че не е толкова лесно да я видиш. Тя никъде не се появява. А дори и да се появи, прави го внезапно, без предупреждение. И охраната й е почти като на другаря Сталин…

16

— На първия етаж на резиденцията ви ще се разположат охраната, щабът и свързочният взвод. А ще работим по-долу, в скалния масив.

— Къде е кабинетът ми?

— Ей тук. Вдясно от вас са главната работна зала, отсреща — четири кабинета: на командира на полка, моят, на началника на разузнаването и на началника на контраразузнаването.

Настя влезе в подскалния си кабинет. Началник-щабът разбра, че сега трябва да остави повелителката си сама. Поклони се леко зад гърба й и си излезе тихо.

Бял килим покрива целия под. Таваните са ниски, затова кабинетът изглежда широк. Стените по нейна заповед са облицовани с дебели коркови плоскости. И пак по нейно нареждане някой е подготвил кабинета за работа: по стените се виждат осмените лица на длъжниците на „Балеарика“, „Саностра“, „Лионски кредит“. „ВБР“. „Андалусия“, „Лойд“ и „Барклай“. Под всяка снимка — кратка справка: малко и фамилно име, година на раждане, месторабота, длъжност, местожителство, размер на дълга. Това накратко. А изцяло за всеки има в папките. Интересни хора се срещат между длъжниците: генерали, заместник-министри, посланици, дори един таен съветник на президента на САЩ е закачен на стената, някой си Джон Хасъл — елегантен, млад, красив и як. Настя им се усмихва на всичките: за скорошни срещи, драги другари.

Сяда до широкото бюро от скъпо дърво. Батарея от телефони вдясно, батарея от телефони отляво. Колко прилича всичко това на подземния град Москва–600. Само че тук размахът не е толкова голям, но Настиният кабинет и резиденцията горе са значително по-широки, отколкото там, в Жигули. Там тя е кажи-речи никой. Една от многото.

Тук е императрица.

17

Хубав бинокъл има Ширманов. Цайс. Ширманов с часове разглежда скалистия нос.

— Укрепила се е проклетницата. Като в Гибралтар. Никога ли не си я виждал?

— Не, дворецът е високо на скалата и първите етажи са закрита от гората, а на покривите и горните тераси се появяват само бодигардовете.

— Мислиш ли, че е невъзможно да я види човек?

— Тук — не. Дворецът е построен така, че отстрани няма начин да видиш обитателите му, а камо ли да гръмнеш по тях. Това не е всичко. Дворецът върху скалата представлява върхът на айсберга. Всичко важно е в скалата. Те дълбаят скалата денонощно.

— И никой ли не обръща внимание?

— Тя действа като другаря Сталин, всичките й действия са на показ, затова не безпокоят никого. Започнат е голям строеж и излишните камъни се изхвърлят с транспортна лента в морето. Всичко е законно, всичко е правилно. Но ако някой знаеше колко хиляди кубически метра камъни вече са изхвърлили в морето! От една страна — скривалище в скалите, от друга — около носа преграждат с камъни подходите за кораби и лодки.

— А бе, под Палма има ли катакомби?

— Охо! Хем какви! В Одеса варовикът е дълбан по-малко от два века и са издълбани хиляда и петстотин километра галерии под града и още две-три хиляди километра в предградията. Схващаш ли: четири хиляди километра?! А тук камъкът е дълбан хилядолетия наред.

— Да не би тя да дълбае изход към катакомбите?

— Тя явно си е издълбала в скалите команден пункт със запаси и скривалища, а ако свърже подземията си с катакомбите, изобщо не можем се докопа до нея. Представяш ли си? Тя ще може да се появява всеки момент в която си иска част на града, извън града или в пристанището. Ние я чакаме тук, а тя в това време вече пътува с луксозен пътнически кораб за Ню Йорк!

— Тая проклетница на всичко отгоре обича и да се предрешва. Ще се издокара като дрипльо, ще изскочи на някоя уличка, познай я, ако можеш…

18

Изшумоля с гумите си белият „Ролс ройс“, шофьорът се пречупи в поклон, отваряйки бронираната врата. И грамадният автомобил я понесе към селището на заможните хора — към „Сон Вида“.

Пътят за „Сон Вида“ не обещава нищо хубаво. Все нагоре и нагоре. А от двете му страни — горички от разкривени дървета. Тук, под жарките лъчи, всичко се спича. Спича се тревата. Спичат се керемидените покриви. Край пътя е захвърлена консервна кутия, лъщи като радиатора на лимузината. А преди две седмици кутията не е била такава. Била е огненочервена с бял надпис „Кока-кола“. Ако я ритнеш, ще се окаже, че тя е лъскава само отгоре, отстрани е розова, а отдолу си е останала огненочервена и са виждат белите завъртулки на буквите — „Кока-кола“. Но ако постои още под слънцето, цялата ще се спече, ще се превърне в сребърен блясък.

Боровете на Балеарските острови са редички, притиснати към земята от свирепата жега и прашни. Прахоляк се вдига от спечената глина. От този прахоляк всички села и църкви, всички вятърни мелници са станали рижави. И листата на дърветата са покрити със същия прах.

Черностъклената бяла кола се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Ето че в далечината лъсва морето. И претъпканият с яхти като каче със солена риба залив. И един френски красавец линеен кораб на хоризонта, ако се съди по силуета му — „Страсбург“ или „Дюнкерк“.

Тук, на високото, растителността е по-разнообразна, а въздухът — опияняващо чист. „Ройсът“ профуча през ждрелото и му се наложи да се спре. Полицейски кордон: подходите към „Сон Вида“ се охраняват строго.

В Британия е достатъчно да свиеш зад ъгъла, за да видиш какво се казва живот. А в Испания за целта трябва да минеш през ждрелото и през полицейския кордон. Отвъд ждрелото и климатът е друг. Там свежият планински вятър облъхва мандаринови горички. Полицията козирува и колата се стрелва по серпантините стръмно нагоре към скалата, към старинния замък. От него води началото си „Сон Вида“. Към замъка достроили сгради, около тях разстлали градини, запълнили с цветя всяко кътче. В света хотелите са колкото звездите на небето. А сред тях има хиляда най-добри. А сред хилядата най-добри — стотина великолепни. А във всяка стотица има най-добра десетка. Та „Сон Вида“ уверено се крепи в първата петорка на света. „Сон Вида“ е за наистина богати хора. „Сон Вида“ е тихо кътче за короновани особи и за хора с големи пари. Кой ще си позволи да пилее пари в „Сон Вида“? Само нефтените шейхове. И лидерите на профсъюзното движение, слугите на работническата класа. Те мразят буржоазния живот и затова ги влече насам, както проститутката я влече манастирът, а детектива — разбойническата компания…

Портиерите в „Сон Вида“ са величави. Отварят вратата на автомобила с жест, който трябва да се тренира трийсет години. Портиерите се покланят на пътешественичката, козируват на бодигардовете й: добре дошли.

А вътре цари тишина. По стените висят гоблени, мраморни колонади водят към прохладния мрак, лампериите са от руски дъб, а по тези ламперии виси оръжие. Просто ти иде да задигнеш някое пистолетче от забравен век и да го окачиш вкъщи над камината. И снимки на генералисимус Франко. Не с краката нагоре, както е прието у нас в учебните бази, а с краката надолу. И с благодарствен надпис. Така и така, бях тук, нямам претенции.

Персоналът на „Сон Вида“ е от специална човешка порода. Портиерът на „Сон Вида“ гледа на света като мъдър котарак, който всичко разбира и ни прощава дребните лудории. Чичкото с бухнали мустаци поглежда сеньорита Анастазио, познава я. Всички, я познават…

Покрай бронзовите топове — към палмовата горичка на склона.

Настя харесва „Сон Вида“. Хубаво място. Ако спечели още малко пари, като нищо може и да купи „Сон Вида“. Тук се събират всички. Тук се пропиляват състояния. Тук се продават и купуват заводи и железопътни линии. Тук се определя курсът на валутата и равнището на инфлацията… Не би било зле в скалата под „Сон Вида“ да се издълбае бункер и да се сваля информацията от сто двайсет и четири микрофона. Над света се надвесва Световна война. Голяма война. Това е време за правене на големи пари. И на голяма политика. А за да вземаш решения, трябва да знаеш обстановката… Ако можеше да се свика капиталистическа конференция като конгрес на комунистическата партия, а гласуването да се организира по сталински метод…

19

Работата на снайпера по време на война е съвсем друга. По време на война снайперът се намества в скривалището си и чака да види кой ще се появи. Появи ли се хубава цел — офицерче ли се подаде над бруствера или танкист от люка — бум. И чакаш следващия.

А снайперът изпълнител има съвсем друга работа: не да гърми кого да е, а когото са му поръчали. Тъкмо тук възникват безброй проблеми. Онзи, когото са ти поръчали, се вози в брониран автомобил с черни стъкла. Първо, с обикновен куршум няма да пробиеш колата. Второ, ако пробиеш колата с бронебоен куршум, какво постигаш? Дупка в колата. Куршумът ще профучи над ухото. Само ще стреснеш клиента, той ще стане по-предпазлив. А и дявол го знае: кръстосва колата с черни стъкла из прекрасния град, а клиентът може и да не е в нея: клиентът се е преоблякъл в дрипи, може да напусне двореца си с боклукчийска кола…

Да държиш снайпер изпълнител няколко дена край обекта с надеждата за случайно появяване на клиента е недопустимо. Могат да възникнат какви ли не последици. И все негативни.

Трябва да знаеш абсолютно точно времето и мястото… Иначе…

20

Не спи Месер. Не спи.

Той каза на хората онова, което те искаха да чуят. Ще има ли война? Ясно е, че ще има! И дори много скоро. Съветският народ очаква войната с нетърпение и радост. И лично другарят Сталин обяви, че ето я, вече започва, вече е започнала и бушува!

Защо тези хора жадуват за война? Защо съветският народ я очаква с такава радост?

На Месер му се струва, че за съветския народ войната далеч няма да е такава, каквато си я представят нетърпеливите.

Но може би той греши?

Не сгреши ли там, във Виена, на площада пред парламента, когато предупреди гладния художник да не тръгва на изток? Сега художникът написа „Майн Кампф“, вече не гладува, стана германски канцлер. И Месер още веднъж, при това публично, му отправи предупреждение да не тръгва на изток. Защо да не тръгва на изток? На самия Месер не му е ясно какво е искал да каже с това. Че не бива да прави нито крачка на изток от Имперската канцелария ли? Или нито един километър на изток от Берлин?

Не спи Месер. Може би и за Жар-птицата е надрънкал глупости? Той беше против нея. Доказваше, че от нея кралица няма да стане.

Дявол знае дали ще стане.

Месер не допусна Сталин публично да се провре под масата и да каже, че е пръч… Но не защото го беше страх.

Нещо го тормози, нещо някъде не се пасва.