Виктор Суворов
Изборът (2)

1

Той вече не заобикаля локвите.

Излишно е. Вятърът отдавна отвя меката му шапка, а от дъжда той е прогизнал до последното копче, до налчетата на обувките. Прогизнали са шлиферът и сакото му. Толкова се е просмукал с вода, че ще трябва да си изцежда и носната кърпа в джоба. Дъждът плющи, а той върви през вятъра и водата. Върви от нощес, вървя през целия ден, а сега пак е нощ.

Прогизнал е не само от горе на долу, от темето до кръста и още по-нататък, а и от долу на горе — от подметките до кръста и по-нагоре. И да заобикаля локвите, и да не ги заобикаля — все тая. Той върви от мрака пак към мрака. Върви сгушен, прибрал глава в яката. Яката му е натежала. Прогизнала е. От яката в пазвата му се стичат тънки вадички. Ако си притисне врата до яката, човек донякъде се постопля. Затова той притиска врата си до яката, така стопля и врата си, и яката.

На вятъра не му стига само меката шапка, затова се опитва да задигне и шлифера. Тоя вятър го тормози от всички посоки едновременно. Чужбински вятър е. Скандинавски. С мирис на сняг. Затова е студено. Затова зъбите му тракаха, тракаха, пък престанаха: ченетата му се вдървиха, зъбите му повече не тракат.

Дъждът също не е тукашен, не е берлински — дълги презрели капки с кристалчета в тях. Капки — не от типа чук-чук, а от типа пляс-пляс. Не престават да пляскат по тъмните прозорци на къщите. А когато настъпиш капките — шумолят, скърцат. И чак когато се просмучат през обувката и се постоплят, се превръщат във вода и мляскат в обувките като в амортизирани помпи: джвак-джвак. Тежките наквасени крачоли са залепнали за краката му. Водата от крачолите се стича на ручейчета — едно ще се излее в обувката, друго ще я подмине. А от мрака в него са се вторачили страшни очи: „Рудолф Месер — магьосник.“

2

— Другарю Холованов, какво ви е известно за човека на име Рудолф Месер?

— Другарю Сталин, той е световноизвестен илюзионист и хипнотизатор.

— Другарю Холованов, това го знам, а освен мен го знае всеки. Не искам да чувам от вас неща, които всеки ги знае. Работата ви е да ми съобщавате онова, което никой не знае, което дори на мен не ми е известно.

— Другарю Сталин, имам такива сведения.

3

И от друга стена в тъмнината се вторачват същите очи: „Рудолф Месер — магьосник.“ И от трета. От всички стени в Берлин. Афишите са три етажа високи. Дъждът плющи по афишите. Вятърът помита от покривите водни потоци, разпилява ги и ги запокитва в очите на магьосника, но на мижавата светлина на уличната лампа магнетичните очи гледат през водата, промушват се през нея.

Прогизналият се спря в мрака — струите по лицето му се стичат като по афиша. Погледна под краката си, после се престраши и погледна магьосника право в очите.

Леле-е, колко са страшни.

4

— А какъв е по националност въпросният Рудолф Месер?

— Обиколил е цял свят. Във всяка страна минава за свой, навсякъде е като у дома си, всеки език му е роден. Произходът му е неясен. От няколко месеца живее в Берлин, но германците не го смятат за германец.

— Тогава за какъв го смятат?

— За поляк.

— А поляците за какъв го смятат?

— За руснак, другарю Сталин.

— Щом е тъй, за какъв го смятат руснаците?

— За чистокръвен германец.

5

Тук-там ъглите на огромните афиши „Рудолф Месер — магьосник“ са откъснати. Едни са ги откъснали хора, други — вятърът и дъждът. И по огромните афиши ту тук, ту там се виждат съвсем малки афишчета, гланцирани: на ален фон — същото лице, същите очи с магнетичен блясък, само че текстът е друг: „Рудолф Месер — враг на народа и фатерланда.“ А под портрета — цифра: единичка и много нули.

Прогизналият се изсмя: умее Гестапо да цени хората.

6

В Москва е глуха нощ. В Москва вали тежък дъжд.

Дъжд, смесен със сняг. По-точно казано — нито дъжд, нито сняг, а дъждосняг: шкембести капки с кристалчета в тях. Щом обикновените капки трополят, тия с кристалчетата би трябвало направо да трещят като барабан. Но те шляпат по прозореца съвсем мекичко: пляс-пляс. Капки с неестествени размери, денатурални като мичуринските круши в учебника по ботаника за пети клас.

Преди много години гладният, прогизнал Сталин джапал през водата, без да заобикаля локвите, джапал без посока, защото нямало накъде да джапа, а по петите му вървяла потеря, настигала го и студеният дъжд плющял. Не барабанял, а именно плющял, защото капките били с кристалчета. Тогава Сталин джапал през локвите и мечтаел да се изскубне от преследвачите си, а освен това мечтаел за топло огнище, сухи обувки, бутилка старо кавказко вино и хубави лютиви шишчета, от които да ти пламне устата. Мечтаел за студен дъждосняг, мечтаел за пронизващ до костите вятър, само че той, Сталин, да е под покрив край печка, а дъждът да плющи по стъклата, а вятърът да свири като разбойник в комина…

И се сбъдна мечтата му: никой вече не преследва Сталин, изтреби Сталин всички, които навремето го бяха преследвали, и всички, които не го бяха преследвали, но биха могли да го преследват. Вятърът свири и вие над Москва, от бездънната тъма връхлитат на талази тежки капки-снежинки, плющят-пляскат по огромните черни кремълски прозорци, злобеят, но не могат да стигнат до Сталин. Не могат да пробият дебелите тухлени стени, не могат да строшат стъклата — стъклата са такива, че и бронебоен куршум не може ги проби. А вятърът нека си свири в кремълските комини, нека си злобее като осъден на смърт враг в единична лефортовска килия!

Тихо и топло е у Сталин. Спи Москва. Сталин не спи. В ъглите на кабинета се е стаил мрак. Но топъл мрак. Кротък. Приветлив. На бюрото — зелена лампа, на ниската масичка — друга зелена лампа: две островчета зелена светлина в приветливия мрак. И вечеря за двама. По ергенски. Бутилка вино с нестандартен етикет. Наименованието — една дума с химически молив, написана с грузински завъртулки. Шишчетата са парливи: ред месо, ред чушки. А освен чушките в шишчетата има още сума лютивини, хапнеш ли ги, сълзи ще ти потекат.

Разговорът тече като горско ручейче по камъчета. А между камъчетата се срещат и ръбести.

— Харесват ли ви моите шишчета, другарю Холованов?

— Чудесни са, другарю Сталин.

— Другарят Ленин казваше, че от Сталин ще излезе добър готвач, само че в ястията му ще има доста люти чушки, чак прекалено много.

— И другарят Ленин от време на време е допускал грешки.

— Не, другарю Холованов, другарят Ленин никога не допускаше грешки.

7

Спи Берлин. Под жълтите улични лампи — островчета светлина, а наоколо мъгла: светлината не може да се промуши през мъглата и дъжда. Спи огромният прекрасен град. Стихнал е. Светофарът дава зелена светлина на всички желаещи да се движат напред.

Но желаещи няма.

Прекрасна е зелената светлина на светофарите в гъстата мъгла. Мъглата дава на зеленото друг нюанс, който не може да се изрази с думи. Тъжно е, че няма кой да види тази красота. Единствен той, премръзналият и прогизналият, й се радва. И съвсем тъжно му става, защото трябва да върви, а няма къде да иде. Криво му е, че целият огромен град отведнъж му стана чужд. Криво му е, че зад мокрите стени има сухи, топли стаи и там, в тези стаи, под сухи чаршафи спят сухи хора, забили носове в пухените завивки.

Зле е да си нямаш топла, суха стая и пухена завивка.

А освен това прогизналият знаеше: зад тази скрибуцаща улична лампа, зад тази облепена с афиши будка за обяви, зад този ъгъл на олющената къща го причаква беда.

Беда, която не ще може да надвие.

8

— Да ви налея ли още, другарю Холованов?

— Не. Благодаря, другарю Сталин.

— Тогава да се залавяме за работа. Как върви подготовката на испанската група?

— Без засечки. Момичетата усвояват програмата съвсем задоволително.

— Изборът на 13-и ли е?

— Тъй вярно, другарю Сталин.

— Смятате ли, че ще можем да изберем най-достойната?

— Шест са, а ни трябва само една. Всяка си има силни и слаби страни, но една от шестте може да се избере.

— А ако увеличите групата?

— Учебният център е за шест кандидатки… В испанската група са шест.

— Нека бъдат шест… И една резервна. А?

— Както заповядате, другарю Сталин.

— Не заповядвам. Сам преценете. Трябва ми достойна кандидатка…

— Резервна може да бъде включена в групата, но момичетата доста са напреднали в усвояването на програмата. Ще може ли новата да навакса?

— Тази ще може. Но вие я познавате.

9

Някъде далеч скрибуца по релсите окъснял трамвай.

Прогизналият си пое дъх, постоя така, после издиша рязко въздуха от белите си дробове и решително зави зад ъгъла.

Той цял живот бе вървял право срещу бедите.

Сам.

10

— И накрая, другарю Холованов… Обещахте да ми разкажете нещо интересно за Рудолф Месер, нещо такова, което още не знам.

— Агентурата докладва: американците искат да пипнат Месер.

Сталин стана, отиде до прозореца и дълго гледа капките с кристалчета.

— Кои американци?

— Военното разузнаване.

— И не могат ли да го хванат?

— Не могат. Него никой не може да го хване.

— Казахте: никой… Нима освен американците още някой иска да го пипне?

— Британското разузнаване. Освен това — Абверът, Гестапо, Криминалната полиция.

11

Прогизналият зави зад ъгъла и лъчът на джобно фенерче го зашлеви през очите.

— Стой!

И втори лъч през честите капки:

— Кой си ти? Покажи си легитимацията!

До дясната си длан през студените капки той усети горещото дишане на кучето и зъбатата лигава уста. Кучето не беше докоснало дланта му и той не го виждаше, но с цялото си същество разбра: до него е. Без да погледне към кучето (пък и все едно нищо няма да видиш в тъмното, когато те заслепяват две фенерчета), той еднозначно определи: ротвайлер, кучка.

Довтаса и трето фенерче, малко, но ярко, и също се насочи към очите му:

— Много ми прилича на Месер! Месер? Това е самият Месер! Подпри си ръцете в стената!

12

— Странни неща стават у нас, другарю Холованов. Американското разузнаване иска да пипне Рудолф Месер, британското разузнаване иска да пипне Рудолф Месер, Хитлеровото разузнаване иска да пипне Рудолф Месер. А защо Сталиновото разузнаване не иска да пипне Рудолф Месер?