Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (4) (Етюди по градска антропология)

Опозицията град/село е основопололагаща за пространствената организация на всички предходни общества; „Кой е чувал за крале, които живеят в село?“ пита Sjoberg^[1]. Но през последните десетилетия тя започва да губи своя смисъл. И не само защото всеки момент световното градско население ще надхвърли световното селско.

Да вземем авангардното пространство на глобалния свят: САЩ. Тук никога не чувате да употребяват думата „село“ и да наричат някого селянин. През XІX век ролята на жители от второ качество, прикачени към земята, играят робите. Краят на робството е и край на двустепенната организация на пространството. Днес няма особена разлика в статута на онези, които живеят в малки и големи населени места, дори напротив, богатите от към три десетилетия започнаха да напускат големите градове. Или вземете щата Флорида, който от десетилетия се превръща в старчески дом на богата Америка. Какъв смисъл има тук дилемата град/село?

Във Франция една анкета на IPSOS от 2004 показва, че до 2010 2,4 милиона французи ще се заселят в селата, следвайки пенсионираните британци, холандци, немци, които почнаха да се нанасят там през 80-те години. Но днес става дума за хора в активна възраст. Те са съвсем различни и от „новите селяни“ (les néoruraux), които след 68-ма напускаха градовете водени от хипарска или левичарска омраза към капитализма. Новите псевдо-селяни не искат да сменят градските си навици, още по-малко — работата си; те търсят по-приятен контекст на модерните си занимания, разчитайки на все по-бързия транспорт и новите форми на комуникация. Селото се превръща в нещо като парк, част от града, тъй както вече се е случило с природно-луксозните предградия няколко десетилетия по-рано (в известен смисъл, реализират се идеалите на движението „град-градина“ от преди век).

Тенденцията за превръщане на бившите села, обезлюдени от урбанизацията, в „паркове“ на града съпътства деиндустриализацията. Сред обявите за закупуване на къщи след Испания, Тайланд или Бахамските острови все по-често се появява и България — основният фактор е топлият климат плюс слабо населената територия, в комбинация с финансова съвместимост, инфраструктурни и комуникационни удобства. Разликата е в цените, които пък са функция на нивото на сигурност; разстоянието е все по-пряко преводимо в пари. Преди години един американец ми се представи по следния начин: „Живея на 50 долара от Ню Йорк“.

След войната пространството се преинтерпретира радикално, благодарение на автомобила, комуникациите, изравняването на нивото на снабдяване, на сигурност, на културно потребление и т.н. Предградията са делокализация на обитаването, шопинг-моловете — на потреблението, накрая появилите се през последните 30 години най-първо в САЩ погранични градове (edge cities^[2]) — на работното място. Преодолява се самата градска форма, която предполага граница и център. Впрочем много от споменатите погранични градове нямат собствено политическо управление, те възникват не край политически центрове или религиозни средища, крепости или пазари, а около кръстовища на аутобани. Разликата между тях и по-ранните предградия, според Гаро, е, че населението им между 9 и 17 е по-голямо отколкото през нощта, т.е. там ходят да работят.

От друга страна мизерията на градското гето започва да става по-голяма от тази на селото. Нещо повече, тенденцията е собствено градския пейзаж (заводи, складове, шумни строежи, панелни блокове…) да бъдат контекст на мизерията, докато селските (идилична природа, тишина, чистота, ненаселеност…) да съпътстват богатството. Кралете са заживели на село! Самият градски декор на властта все повече кънти на кухо. Както повечето тенденции, за които говорим, тази също се вижда първо в САЩ, където вътрешния град нощем, когато работещите във фирми и учреждения се изнесат в предградията, остава в ръцете на просяци, наркомани, бездомни, бандити.