Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (18) (Етюди по градска антропология)

Мъките по сгъстяването

Историята на града минава не само през количествения растеж, но и през постепенното сгъстяване на населението с всички произтичащи от това технически и културни следствия. Като изключим плана на Мусман приет през 1938, който така и не успява да бъде приложен, системни усилия за сгъстяването на София правят само комунистите и то с цената на комплексите, с които днес никой не знае какво да прави.

Сгъстяването има урбанистични измерения като долепването на сградите една до друга, образуването на непрекъсната линия на улицата и общото намаляване на жизненото пространство (който е сядал в парижко кафене знае за какво говоря). То има и културни измерения: всяка човешка общност има неписана норма за това на какво разстояние трябва да стоят едно от друго телата на двама непознати човека; както неведнъж е подчертавано, градът те кара да живееш все по-близо до все по-чужди хора, а това изисква все повече културни регулации.

Нормата за това нуклеарното семейство, евентуално с малко дете да бъде в отделна стая още от XІX век разграничава градския бит от селския. Тя продължава да е видима и през времето първите десетилетия на комунизма, когато според закона за наемите от 1948 се предвижда принудително настаняване на квартиранти в „свободните“ (т.е. надхвърлящите този норматив) помещения на апартамента ви. Следи от тази културна мярка за дистанция могат да се открият дълго след отмяната на закона — пък и на комунизма изобщо — в настаняването на граждани в общежития или при служебните командировки, когато еднополови колеги обикновено преспиват в една хотелска стая. Увеличаването на необходимата културна дистанция между хората можете да видите в появата на втора тоалетна в по-големите апартаменти през 70-те (много от мигрантите не разбираха необходимостта от нея и веднага я превръщаха в кухня или килери), бавното изчезване на градските бани към 80-те или дори такива дреболии като монтирането на дръжка с топка на лекарския кабинет, така че да не може всеки да нахлува по време на преглед.

До колко можеш да вдигаш шум в апартамента си, кога ще изтупваш, на каква височина ти е коминът, къде гасиш фасовете, на чие място паркираш колата си — теми, които във времето на комунизма бяха любими на хумористите (понеже проблемите на мястото бяха сред малкото позволени за критика), днес те продължават да захранват демократичната шоу-публичност, например в битовите съседски дуели на популярното предаване „Сблъсък“ по bTV, където се разискват теми като това дали е отживелица пазенето на тишина от 14 до 16 часа или могат ли съседите да гледат в апартаментите си домашни животни („Имате проблеми със съседа си? Елате да ги разрешите на живо в нашето предаване!“).

Мъките по сгъстяването имат най-вече правно измерение. Колкото по-нагъсто живеем, толкова повече се застъпват различните интереси. Вземете един асансьор: колкото си по-нависоко, толкова повече се нуждаеш от него, колкото си по-ниско — толкова по-малко искаш да плащаш. Покривът протича, най-заинтересован да започне незабавен ремонт е онзи на последния етаж. Теоретически е възможно да съдиш съкооператорите, които не проявяват разбиране към проблема ти, практически обаче взаимодействието с българския съд е далеч по-трудно и скъпо от взаимодействието с покрива. В кооперацията на майка ми, в Лозенец има един, който от четирийсет години не е плащал таксите за стълбището. Оказва се по-лесно да плащат за него, отколкото да се разправят.

Драмата на мигранта, попаднал в жилищния блок заедно с хора, които не са му роднини и с които следователно не може да разрешава споровете си по традиционните начини, е лайтмотив на комунистическата модернизация. Колкото и странно да е, наместо да изчезне със завръщането на „свещената частна собственост“, тя се засили през 90-те години, когато вътре в едно и също обиталище социалната ножица се разтягаше, а новите класи упорито стояха на позицията си и не се разпределяха по нов начин в градското пространство — процес, който към края на десетилетието започна да се забелязва по-определено. Ще се боядисва ли фасадата? Богатите искат, защото това оскъпява имота и позволява той да се продаде на сметка. Бедните, които искат всичко да остане постарому, отказват да дават пари за фасада. Страхът от политическа санкция във времето на комунизма позволяваше в много случаи тези конфликти все пак да се решават някак, освен, разбира се, когато злодеят не се окажеше приятел на кварталния. Домоуправителят, домовата книга, ОФ, милицията, партията — те удържаха съжителството в поносими граници: една бюрократизирана система като комунистическата се бои от скандали повече от всичко, защото онзи, в чийто сектор има проблеми, лесно може да бъде сменен с някой, който иска да заеме мястото му. И често конфликтите се разрешаваха от местния феодал, което остави у някои хора чувството, че тогава е имало повече ред.

„Преход“ днес означава това, че политическата санкция е отменена, но взаимоотношенията не са още юридизирани. Кварталният отговорник е загубил правомощията си, съдията още не ги е получил. За сравнение, в Париж всяка жилищна сграда задължително се управлява от синдик, който изпълнява от една страна решенията на собствениците, от друга — наредбите на общината. Бях свидетел как в кв. Белвил синдикът продаде апартамента на един беден човек, който не си беше плащал таксите дълго време. Всички съседи бяха покрусени, изказваха съжаление (същото съжаление, които изпитваха съседите на онзи, дето не плаща в Лозенец), но синдикът е институция, а институциите са за това да нямат емоции. В българските градове подобни регулации няма и съкооператорите са оставени да се борят един с друг, тънейки в странна смес от заплахи, съжаление, скандали и функционални псевдоприятелства. Защото как ще накарате съседа да си оправи водопровода, ако не поддържате приятелски отношения с него, ако не пиете от време навреме по една ракия? Там, където отношенията се опосредяват от институция, няма нужда от човешки отношения и можете дори да не знаете имената на съседите си.

След 15 години мъки по „прехода“, ето че през февруари 2005 Министерството на регионалното развитие и благоустройството съвместно с други ведомства и организации внесе „Проект за закон за жилищните сгради — етажна собственост“, който предполага етажната собственост да се превърне в юридическо лице и отношенията между съсобствениците най-сетне да се положат на юридически релси и съответно — да подлежат на контрол от страна на общините.^[1] От представения проект обаче не става ясно дали ще бъде задължителна подобна регистрация (както е например в споменатата Франция). От изказвания на участвалите в писането на проекта експерти излиза по-скоро, че става дума за пожелание, за което съсобствениците ще бъдат примамвани с общински помощи за измазване на фасади и закупуване на държавната земя под блока, там, където е строено на такава. Тоест отново се избира пътят на добрячеството, популизма, самоуправството на място; „преходът“ продължава.

Мъките на съжителството има и по-остри форми там, където концентрацията на населения е по-бърза и по-голяма. Българската драма изглежда провинциална в сравнение със съветската комунална квартира, образувана, примерно, от разделен с шперплат на кутийки по 4–5 кв. метра дворянски хол с общи сервизни помещения, един телефон за 30 души, патриархално-милиционерска поднадзорност и принудителна близост с непознати. Едно свидетелство за това време е инсталацията „Комуналната кухня“ на Иля Кабаков (Париж, 1993), която възпроизвеждаща общата кухня, с цялата й междусъседска комуникацията под формата на забодени тук-там бележки с правила за употреба на котлона, псувни, любовни писма, майтапи, заплахи („Кой пак не е пуснал водата в тоалетната!“…). Макар и в смекчена форма (защото днес с пари човек изглежда по-лесно се снабдява с разрешение за квартира) комуналката продължава да съществува, тъй както не е изчезнало и жителството (прописка) за Москва и Санкт Петербург. Нещо повече, тя добива виртуално битие, като например в сайта WWW.Game-Galaxy.ru, със заглавието: „чат-комуналка, създай своя стая!“