Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (27) (Етюди по градска антропология)

E-топии. Фантазмът WWW

Утопиите не са на мода. След един изблик на (политически) интерес към антиутопията в края на 80-те години темата бе окончателно извадена от обръщение. Хипотезата на тоталната иманентност, отстоявана от радикални мислители като Ницше, Батай или Дельоз, днес изглежда скучновато-самоочевидна. Светът е това, което е и всяка алтернатива е просто симптом на проблем у говорещия.

Когато бях малък през 60-те години все още се мечтаеше за Космоса. За онзи безкрай, който бронираният с наука човешки дух необратимо овладяваше и откъдето се чакаше да дойдат решенията на всички злини, да се набавят суровини, да се получи абсолютното знание в дар от срещнатите свръхразвити цивилизации, та дори — да се победи смъртта, която някак се губеше сред уравненията на Айнщайн за времето и скоростта.

Какво замества днес космическата отвъдност, ако не WWW^[1]?

За студентите ни (а покрай тях и за нашето, пост-космическо поколение) сюблимния безкрай, непостижимия абсолют, универсалното решение се крият нейде из виртуалната безграничност на мрежата. (Впрочем с какво пък Космосът да е бил по-реален?) Дори строго практическите употреби на мрежата като че ли носят един втори, утопически смисъл, те винаги значат нещо повече; това, което върша там надхвърля скучната конкретика на живота ми, то е глобално, вечно.

Фантазъм

Утопията е въздействаща, доколкото поражда желание; в психоаналитичен план тя е от порядъка на фантазма, т.е. желание парадоксално, неизпълнимо поради това, че търси в новия предмет изтласкания стар. Фантазмът опитва да поправи травмата от миналото, преигравайки я отново и отново без да го съзнава в променена сценография. Небесният Йерусалим е загубената Едемска градина, комунизмът — забравеното първобитно общинно равенство, и тъй нататък.

Утопическият фантазъм се върти около желанието едновременно за тотална видимост и тотална невидимост. В места като Града на слънцето всички са идеално наблюдаеми и дори доброволно приемат един вид шпиониране. Та те са толкова еднакви по собственост, култура, политически настроения и дори облекло, че това няма особено значение — отървали са се от мъчителния principium individuationis и просто няма какво да крият.

Да те виждат означава да съществуваш, да имаш значение за някого. Но заедно с това, когато си видим ти подлежиш на контрол и санкция. Противоречието ражда другата сцена на фантазма: ще бъдеш видим, но другаде, в друго, безтелесно превъплъщение, където си едновременно индивидуализиран (да речем чрез IP адреса) и анонимен, едновременно свръхоткровен и свръхмаскиран.

Луи Марен писа, че утопията има за основна функция това да неутрализира противоречията — не да ги реши, а да направи възможно съ-съществуването им с простия акт на тяхното разполагане в пространството (Marin 1973).

Новата утопия на мрежата това е светът, сведен до пространство. Не се подвеждайте от индивидуалистичния характер на участие в него — мрежата всъщност е изпълнена с тълпи, някои ги наричат „новите маси“. Информационните пакети текат толкова бързо, че практически не отчитаме изместване между казано и чуто, в мига, в който напишеш съобщението, то е вече там, във виртуалното пространство — и ако се случи забавяне, то се преживява като грешка, която подлежи на отстраняване. Защото виртуалното царство на мъртвите е друго, съвършено, изчистено от мъките на времето, свързани с промяната на нещата. Бидейки абсолютно, виртуалното пространство прави да съ-съществуват мирно всички мислими противоречия и надминава цялата досегашна утопическа геометрия.

Интернавтите вярват, че в мрежата има всичко — абсолютно знание, безкрайно количество светове, идеи, възможности, та дори решения на основните екзистенциални проблеми. Да речем, самотен си, имаш нужда да те обичат, а физическите тела около теб не ти обръщат внимание. Но някъде там, из галактиките на мрежата има някой точно за теб — цялата работа е как да достигнеш до него/нея. Нямаш работа, никой не се интересува от това, което предлагаш — но мрежата поддържа надеждата ти, бълвайки предложения, реклами, изкушения. Само да имаш достатъчно време — със сигурност ще стигнеш до онова, което е точно за теб.

Защо наричам това фантазъм? Защото вярваш, че щастливата възможност вече чака там (времето е станало пространство) и единственото, което трябва да направиш, е да я откриеш, както космонавтът открива своята планета. В този смисъл фантазмът WWW скрива мъчителното политическо измерение на света — обстоятелството, че за всяко нещо трябва да се бориш с някой, който също го иска, да се надбягваш, пазариш, нагаждаш, примиряваш, да полагаш усилие.

Във виртуалното пространство нещата някак не си пречат, не се конкурират. Нали това е безкраят, ако този контакт пропадне има безкрайно количество други. Не е ли това новата ни представа за рая? Някак дори няма място за истински конфликти, основната стратегия е да следваш интересното, а дразнещото да заобикаляш. В опространствения свят никого не можеш да промениш — това е трудно дори за законодателя, та камо ли за редовия е-фантазьор. Родил се е предначертания от Бил Гейтс „капитализъм без търкане“ (frictionless capitalism, Gates 1995: 157^[2]), където конфликтите са заменени от разминавания със скоростта на електромагнитния поток.

Двойният индивидуализъм на калифорнийската идеология обезсмисля делението на ляво и дясно; „новата вяра е основана върху едно странно съчетание от културната бохема на Сан Франциско и хайтек индустриите на Силикън Вели“, на „безгрижието на хипитата и предприемчивостта на юпитата“ (Barbrook, Cameron 1095).

Безсмъртие

В реалния свят всичко остарява, хартията пожълтява, лентите се разтягат, сетивата отслабват. Виртуалният — идеален по определение — е и царството на безсмъртието: текстове, картини, звуци могат да висят в мрежата неограничено, без да си мърдаш пръста, а прогресът на техниката прави картините все по-контрастни, звуците все по-обемни. Всеки няколко месеца количеството информация, която съдържа мрежата се удвоява. На безсмъртие имат право не само шедьоврите на човешкия гений, а всяка случайна попържня, която някой е решил да изстреля в мрежата.

Или поне така гласи фантазмът. Защото цялата тази работа с вечността на дигиталното от никого не е проверена. Сайтовете незабележимо се пренареждат в приоритетите на търсачките, провайдърите откачат едни и закачат други. В последна сметка може да излезе, че трайността на една хартиена книга е по-голяма от тази на виртуалната. Въпросът е, че пускайки нещата в мрежата ние някак си позволяваме да ги забравим, точно така, както изпращайки мъртвия на „онзи свят“ се разтоварваме от мъката за него. Мислите ни са там, някакви машини се грижат за тяхното безсмъртие, значи не сме принудени да полагаме усилия за борба със забравата и ерозията на промяната. Всъщност текстовете и образите пак умират, но преди това ние сме забравили за тях, разтоварили сме се от отговорност.

Странно, но факт: виртуалното пространство играе ролята на онова, което Бахтин нарича голямото време, онази абсолютна памет, за която копнеем и която единствена осмисля живота на вярващия човек. „Няма нищо абсолютно мъртво: всеки смисъл ще дочака празника на своето възкресение“ (Бахтин 1986: 393). Във времето на Бахтин този копнеж по памет е карал хората да пишат; днес интернавтите окачат в голямото пространство снимките на дъщерята и хрумването от последната лекция, и без да чакат възкресение вярват, че смислите със самото кликване на мишката са се озовали в идеалното отвъдно, станали са част от безсмъртния задгробен свят.

Конститутивната разсеяност^[3]

Да бъдеш и да не бъдеш едновременно, ето ви хамлетовия въпрос на желанието.

Старата митология на пътя, себеизграждането, на „стани който си“ съчетава тези двете в разказа, като две точки от една траектория. Ето какъв бях, ето какъв станах. В голямото пространство аз и не-аз, както и всички нюанси помежду им могат да съседстват като точки без задължителна линейна връзка. Можеш да минеш от виртуалната изповедалня към порно сайта и обратно без морална драма, да надникнеш в ислямисткия форум, да погледаш отрязване на глава на заложник, после да чаткаш във виртуална стая с последователи на Махатма Ганди. Няма от какво да те е срам, защото никой не те гледа. Или иначе казано няма натиск отникъде да удържаш една и съща линейна идентичност; идентичността е набор от точки, констелация.

Мрежата подхранва конститутивната разсеяност на съвременния човек, който непрекъснато се опитва да бъде другаде. Много неща могат да се намерят в новото отвъдно, но, ако изключим хора с желязна концентрация, рядко стигате там, където сте тръгнали. Просто медията така е построена: непрекъснато ви разсейва с разклоняващи се възможности, хипертекстове, изскачащи като дявол от кутийка екрани.

По същия начин малко хора, снабдени с дистанционно управление доглеждат докрай предаването, заради което са седнали пред екрана. Еротиката е в прескачането от екран в екран, от свят в свят. Ако помислите, тук е съсредоточена доста агресивна енергия: изключвате се, клик с мишката, включвате се наново — умирате и възниквате в нов свят, и пак, и пак. По това ще различите този, който просто прави справка, от свещенодействащия, който се носи по вълните на желанието, който сърфира. За този, втория мрежата е начин да преживее безкрая; подобно на обсебения от ангели или демони в традиционните култури, компютърният хахо (ако така преведем computer geek) пътува из отвъдното и там му се случват чудни неща. Когато се върне, със зачервени очи и отнесен вид той буди удивление, усилва вярата ни в чудесното дигитално царство.

Новата религия разбира се изисква своята митология; наред с култовата за цяло поколение „Матрица“, вече рядко се вижда екшън, където в някакъв кулминационен момент да не почерпят нещо от виртуалния безкрай и то да не се окаже решително. В по-предишни времена Одисей призоваваше Атина Палада, за да му каже как да постъпи, сега набират някакъв магически код и се озовават там, в света на нетленната информация. Целият въпрос е да влезеш, да пробиеш кодовете, да се озовеш в забранената за обикновени простосмъртни зона. Разликата спрямо по-стари епохи е, че някак сам се справяш, сам откриваш номера без да прибягваш до магически мехлеми или жертвоприношения. Има добри сили, които щедро отварят вратите, има лоши, които пазят.

Съизмеримост

Търсачките, които въвеждат пазарния момент в тази сложна география, задават една невиждана досега съизмеримост, в която веднага можете да ситуирате всяко нещо, което ви хрумне. Например в Google^[4] през октомври 2004 „communism“ има около 1 440 000 попадения, за „liberalism“ 890 000. Преди година бяха съответно 650 000 и 350 000. „Karl Marx“ бие „Immanuel Kant“ с 1 130 000 на 3 090 (при 400 000 на 100 000 октомври 2002). Радикалното обикновено печели. Но ето ви едно изключение (но дали пък е такова?). Преди две години „Bin Laden“ водеше „George W. Bush“ с 1 800 000 на 1 700 000. Сега президентът се е откъснал напред от мрежовика с 6 000 000 на 3 970 000.

Можете да правите най-различни класации по този начин. Например „Bulgaria“ има 10 600 000 попадения, „Romania“ 11 800 000 (плюс 400 за Romînia). Като прибавите и кирилицата (1 120 000) България практически изравнява мача. Ще бъдете учудени да научите, че пак сега, през октомври 2004 „Слави Трифонов“ търсачките откриват само 4 540 пъти, по-малко дори от позабравения „Тодор Живков“, живял преди дигиталната епоха (4 670). „Бойко Борисов“ има 13 600, „Иван Вазов“ 23 200, „Симеон Сакскобургготски“ 33 100, „Лили Иванова“ 42 400, „Георги Първанов“ — цели 47 700.^[5]

Дали всичко това има някаква социологическа стойност? Вероятно да, но само ако се отнесе към други количествени данни. Да речем интересно е разминаването между популярността на Слави Трифонов в нормалните проучвания и тези на търсачките. Интересно би било да се види разминаването между цифрите на латиница и кирилица, динамиката във времето, която загатнах и пр. Но мисълта ми беше друга. Исках само да обърна внимание на (утопическата) представа за глобалната, мигновена съизмеримост на всички неща. Адът води рая с 16 на 11 милиона, краставиците губят от доматите с 1 на 4 милиона…

Новият нарцисизъм днес се нарича Ego surf. Сърфирате върху собственото си Его, търсите попаденията върху името си. Какво ми се перчиш с твоите триста хита, я виж моите хиляда шестстотин трийсет и пет!… Мрежата предлага възможност да се прославиш изведнъж, да стигнеш до върха по преки пътеки. Традиционната за антропологията тема „престиж“ тук се представя в съвсем нова светлина. Той се изразява не във физическо присъствие, да речем — в това, че си поканен на бала във Виенската опера, нито в показната консумация, в окичването с пера или титли. Престижът е число. И впрочем, както става и при другите медии, веднъж натрупан, той се монетаризира, едни числа се е превеждат в други числа. Чувал съм за журналисти във Франция, които кандидатстват за работа не само с диплома или научни трудове, а и със справка от търсачка.

Откъм субективната страна Google-литургията задава усещане за личен напредък. От година на година броя на попаденията с името ви нараства — значи животът тече плодотворно, трупате биография (друг въпрос е, че може би увеличението е резултат от общото разрастване на мрежата и усъвършенстването на търсачките, но нека не се задълбочаваме).

Между глобалния пазар и глобалния дар

Виртуалното пространство не е равнина, то е силно нагънато. На едната страна — да кажем условно вдясно — се издигат натрупванията на стойностните платени услуги, рекламите, властта. На другата — вляво — самосиндикално изстреляните сайтове, които по определение са повече или по-малко радикални. Защо да си даваш труд да правиш сайт, ако в това няма някаква трансгресия, ако не разиграваш световен заговор или не призоваваш за антиглобалистка революция?

Какво е мрежата: електронен пазар или електронна агора? (питат Barbrook и Cameron, 1995.) Зад двете версии стоят представи и практики; и двете тръгват от парадоксалния характер на информационната вещ, която не се изразходва в акта на консумацията, а тъкмо напротив, увеличават стойността си.^[6]

Дясната утопия се основава на бързината: колкото по-бързи са оборотите на капитала, толкова по-голяма печалбата. Мрежата предлага мигновен, практически безплатен достъп до потенциално всички консуматори на планетата, мигновено сравнение на цените, глобална конкуренция, оттук — невиждан стимул за предприемчивостта. Но единствената форма на собственост в самия виртуален свят е авторското право (именно при продажбата на информация, образи, музика, програми може да се ускори до максимум капиталовият оборот). Само че охраната на авторското право няма как да стане вътре в мрежата, която по определение е децентрирана и надхвърля всеки съзнателен контрол. За да се охранява авторското право трябва да влязат в ход политици, полицаи, ако не бомбардировачи и ракети „Томахок“, все неща чужди на калифорнийската идеология.

Домейни, потенциални адреси се купуват, запазват, препродават, както става с реалната земя, от която очакваш печалба. Да споменем и завоевателните стратегии, при които някой регистрира дадено име, да речем www.Jacques_Chirac.fr в разни вариации — и после го продава на заинтересования, когато той тръгне да прави президентска кампания.

Отляво утопията привижда в новата технология един реванш на публичното пространство, маргинализирано от глобализацията. Всеки има достъп, всеки може да участва, да бъде гражданин на света. Ако лошите пазят егоистично своя copyright, добрите щедро отварят вратите на интелектуалната собственост — та дори с цената на виртуални престъпления — те работят за каузата на copyleft (нали чувате играта с „ляво“^[7]?). Дарът, направен по мрежата, е глобален — за всички, навсякъде по света, вечно. Ета как техниката ражда месианизъм.

Библиотечният модел — мрежата като гигантска библиотека, в която информацията функционира на принципа на дара. Мрежата става една нова Александрия откъдето всеки може да вземе каквото му трябва — ето ви идеал, за който мечтаят просвещенците или сен-симонистите. (Featherstone 2000: 220). И не само идеал — през 2005 например Google обяви, че ще качи на безплатен сайт 15 милиона книги с изтекли авторски права. Така читателят от Колумбийската библиотека и ученикът в Костинброд изведнъж се оказват пред един и същи каталог (е, разбира се и пред едни и същи реклами, които ще текат в полето на Шекспир и Омир).

Манифестът на Ричард Сталтмън от 1984 задава парадигмата на борба за всеобщ публичен патент (general public licence) и е една прекрасна техно-утопическа визия на един пост-недоимъчен свят (post-scarcity world), където никой няма да е принуден да работи твърде много за насъщния: „Хората ще се отдадат на приятни занимания като програмиране, след като са посветили необходимите десет часа на седмица за задължителни занимания като юрисдикция, семейни консултации, поправка на роботи и изследване на астероиди.“ (Staltman 1994).

Двете утопии не само мислят, но работят една срещу друга. Мрежата де факто е оправдание за по-нататъшното транснационализиране на капитализма — дебатите за въвеждане на регулация в тази сфера неизменно се сблъскват с аргумента: „Няма как да се управлява мрежата, всеки опит да спрете информационните потоци ще е във ваша собствена вреда“. Това транснационализиране е пряко свързано с приватизиране на комуникационните системи, като банковите инвестиции в мрежата са сред най-големите (виж Schiller 1999). С една дума публичният интерес е в отстъпление, и тук както другаде глобализация означава приватизация (Дичев 2002: 7).

От друга страна нестопанските организации, образователните институции или просто отделните граждани все по-активно насищат с информация виртуалното пространство, мотивирани от грижа за публичния интерес или някакви други не-комерсиални причини (суета, скука, любопитство…).

Любопитен е примерът на холандския дигитален „град“ De Digitale Stad (www.dds.nl), основан през 1993 от едно сътрудничество между фондация DeBalie, група компютърни ентусиасти и общината на Амстердам. Идеята е да се изгради виртуално публично място, подобно на град — с площади, където се правят обяви, кафенета, където се дискутира по различни теми, киоскове за разнообразни услуги и т.н. DDS има бърз и неочакван успех, мобилизирайки участието, публичен ангажимент и творчеството на все по-голям брой мреждани^[8]. През 2001 той бива приватизиран и днес натрупаният символен капитал е впрегнат в услуга на обикновено комерсиално начинание, продаващо информация, интернет достъп и тем подобни. (Lovnik, 2002: 42)

Какво виждаме от тази, струва ми се, типична история? В мрежата нещата протичат обратно на това, което марксистите мислеха и практикуваха. Наместо частните предприятия да нарастват, характерът им на производство да става „обществен“ и те да бъдат национализирани, за да работят в обща полза, в света на WWW обществени по духа си начинания набират престиж, изграждат си име, после биват приватизирани.

Утопията на равенството

Както при всяка утопия, мрежата внушава усещане за равенство. Всеки може да участва, всеки може да пише, да публикува без да минава през каквито и да било институции на подбор и цензура, всеки може да срещне всеки.

Това усещане има, казват, математическо изражение. Светът е доминиран от усредненото: огромното мнозинство от хората имат сходен брой познати, от невроните — сходен брой връзки, от компаниите — сходен брой клиенти, от уебсайтовете — сходен брой посещения (Barabasi, 2002: 22–3). Какъв по-безспорен аргумент в полза на всеобщото равенство?

От друга страна светът е малък — това твърди теорията на „шестте стъпки“ на психолога Стенли Милгръм, който през 1967 експериментално показа, че между всеки двама произволно избрани американски граждани има най-много шест познати. Колко кликвания на мишката делят всеки две уебстраници във виртуалния свят? — пита Барабаши.

Вероятно значително по-малко, защото участниците в експеримента на Милгръм действат наслуки без да съзнават най-прекия път до онзи, до когото трябва да се доберат. Как действаме, когато искаме да намерим някой, който да познава някого? Качваме се нагоре в йерархията на социалните капитали. Вероятността някой, който познава много хора, да познава и онзи, когото търсим, е по-голяма. И ако в живота имаме интуитивна представа кой колко контакти има, в мрежата това е лесно и еднозначно установимо, този факт е число.

Статистическото разпределение на връзките поражда представата за егалитарен модел, където всеки има равен шанс да влиза в контакти, по една проста причина: той не взима предвид активността на участниците, които в реалната практика се обръщат целенасочено не към средностатистическия информационен възел, а към големите центрове (hubs). И ето го основният парадокс на мрежата (пък и на обществото изобщо): колкото повече контакти, толкова повече контакти. Богатите стават по-богати, известните по-известни (Barabasi, 2002: 79).

Такива големи хъбове са търсачките, които правят пътя още по-къс, защото имат пред себе си „карта на местността“. При това самите търсачки се окрупняват — само преди 5–6 години се колебаехме дали да ползваме Alta Vista, френската Voilà или българския Гювеч. Днес Google е далеч преди всички, имаме го интегриран в прозореца на Windows и само фонетиката ни спира да почнем да употребяваме марката като синоним на също така хубавото българско сърч (на английски казват I googled you last night). Представете си, че той победи последния си конкурент Yahoo! или пък двете се слеят — представете си свят, доминиран от една-единствена супер-търсачка: в него всички ние ще сме максимум на две стъпки разстояние!

Работата е там, че — противно на статистическите модели — всички сме равни, но някои са по-равни от другите (Оруел). На практика и поради абсолютната числова съизмеримост мрежата е най-недемократичното нещо, което можем да си представим. 90% от документите имат по-малко от десет линка, докато към 3% отправят един милион и повече. (Barabasi, 2002: 58).

Така впрочем е и в класическите утопически съчинения. Цената на това, че отделните граждани са еднакви (понякога до степен на физическа прилика) е, че над тях се е изправило мета-съзнанието на демиурга, който има картата на местността и е подредил всички неща по този начин.

Ето как утопията поражда своя антиутопически двойник: представата, че някой там ни профилира, пуска тайно cookies в компютрите ни, следи нашите посещенията, вкусовете, потребностите, контактите ни и тъй нататък. Защо не затварят многобройните терористични сайтове например? За да могат да ги следят. Който не присъства във виртуалното пространство не подлежи и на шпиониране.

Глобалната комплексност

Какво ни кара да говорим за виртуален свят, а не просто за нова медия, за средство, станало цел, за технически фетиш? Откъде идва пространственото измерение на мрежата?

Виртуалният свят превъзхожда далеч нашата способност да разбираме, поразява ни математическото сюблимно на гигантските числа, които се въртят пред нас на екрана, благоговеем пред все новите чудеса, откриваме все нови и нови неподозирани неща дори там, където вчера сме минали, защото мрежата непрекъснато се разраства — точно както Вселената, в която живеем физически.

Парафразирайки наложилото се през 80-те понятие „културен обрат“ (cultural turn)^[9], Джон Ъри лансира идеята за complexity turn — обръщане към комплексността като обяснение. Свидетелство за него са появата на теорията за хаоса, множественото време, не-линеарните парадигми, които поставят под съмнение връзката между причина и следствие (Urry 2003: 17). Утопията за мрежата като безкрайно, непознаваемо пространство е квинтесенцията на този обрат; усещане за безпомощност и покорство е неговият резултат.

Светът винаги е бил сложен и винаги културата е развивала определени стратегии за неговото опростяване. Въпросът е защо днес тя има нужда да се отдава трепетно на сложността, защо се бои от смели, оптимизиращи опростявания?