Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (12) (Етюди по градска антропология)

Градът като сцена

Спецификата на комунистическата урбанизация е нейната бързина. Ако например в България през 1946 г. 19% от населението живее в градове над 10 000 души, през 1986 те са вече 56, 7%. Населението на градове като София, Варна, Бургас, Русе в този период се умножава по четири. При това относителният дял на механичния прираст от общото увеличение на населението 1947–2001 е над 61-68% (Кираджиев, 2001: 130). На едно място се струпват мигранти от различни краища, с различно културно ниво, етническа принадлежност. Подобен скок се случва във Великобритания един век по-рано: граждани са две пети през 1851, три четвърти през 1901, годината, когато умира кралица Виктория. Причината е същата: експлозивната индустриализация.

Колкото по-бързо и безразборно се струпат хората в градското пространство, толкова по-голяма е нуждата да се възпитат в чувство на принадлежност към общото пространство на живеене. Невероятното производство на символи, традиции, паметници и ритуали в социалистическия свят може да се разбере в тази оптика като „масово измисляне на традиция“ по израза на Хобсбаум и Рейнджър. Добре изследваният съветски случай дава идея и за основната трудност тук, а именно отношението между идеологията, инструментална в същността си, и ритуала, който предполага определена доза съпричастност (Lane 1981: 18). Въпреки изкушението да ги отъждествим, двете не съвпадат: самата телесна поставеност на човека в ритуалното действие измества смислите; дори безразличният към комунистическата идеология, „изкаран“ на манифестация, носи сина си на гръб, купува сладолед, радва се на хубавото време, с една дума празнува — телесното винаги надхвърля дискурсивно-идеологическото. Пространството на обитаване винаги значи повече от онова, което се казва за него. Или, след „оптическото несъзнавано на Бенямин“ (който ни казва, че винаги виждаме в една снимка повече, отколкото мислим, че сме снимали), тук предлагам да говорим за пространствено несъзнавано: винаги преживяваме нещо повече от това, което властовата сценография ни е приготвила, поради самата си телесна поставеност в „декора“.

През 1950 делегация източногермански урбанисти се връща от Москва с 16 градостроителни принципа. В тях се посочва, че градът, „най-висшата форма на обитаване“, трябва да е компактен, да има център, да пази историческите си места и да не се разраства прекомерно много. Подобен класически възглед за града се възприема тъкмо когато на запад проповядват края на компактния традиционен град. Той е подплатен с помпозен архитектурен стил според ждановото: „национално по форма, социалистическо по съдържание“. По тази формула се строят новите градове Нова Хута в Полша, Дунайварош в Унгария, Айзенхютенщадт в ГДР и Димитровград в България. Предградията, родени през 60-те, са „социалистически“ и по форма, и по съдържание; те бележат начало на разпада на класическия центриран град.

Наред с откритото идеологическо приобщаване, което бие на очи веднага, социалистическата урбанизация си служи и с една дифузна стратегия на „цивилизоване“. И ако новите ритуали на гражданство копират културните полуфабрикати, внесени от Москва, цивилизационните скрито имитират развития Запад. Градската култура има за цел да легитимира привилегиите, които дава градския статут. Погражданеният ползва права в повече: културните усилия, които прави върху себе си са цената, която плаща за тях.

Тук анализът ни би могъл да следва Елиас^[1]. До края на 60-те години например в ЦУМ има плювалници, които позволяват на хората културно да се изплюят без да замърсяват пода. Постепенно гражданството бива отвикнато да плюе и 10–15 години по-късно плювалниците стават излишни. В големите градове по различно време се забранява гледането на животни: хигиенни инспектори проверяват дворовете в „Лозенец“ или „Надежда“ за кокошки, овце и коне през 70-те. Движението за „образцов дом“, ленинските съботници и обилното пръскане с ДДТ в ускорени темпове наваксват онова, което другаде се е случило през XІX век.

Какво означава окръжен град? Това разбира се е статут, и за съответните ръководители, и за хората, които живеят там. Окръжният секретар е пълновластен феодал, подчинен лично на Първия. Окръжен град значи национални инвестиции, комбинат, големи предприятия, определено ниво на снабдяване, по-лошо от витрината София, по-добро от малките градове. Но окръжният град е и мястото, където има монументален център, величествен паметник на местен герой, художествена галерия, театър, в някои случаи дори опера, младежки или културен дом, вдъхваща респект сграда на окръжен комитет. Градът може да се дефинира през парите, давани за култура (Métral 2000). На всичките тези институции предпочитам да гледам не през (проблематичното) качество на културния им продукт, а през популацията, на която дават поминък. Наред с учителите, библиотекарите, общинарите от по-малките градчета тук в редиците на интелигенцията се числят още стотици просветени чиновници — изграждат мрежи, дискутират, ходят по кафенетата, имат мнение по различни въпроси, пълнят концертни зали, и т.н.

Монументалният център на София се строи по предложение на Червенков през 50-те; 1300 годишнината ражда единствената сграда, която ще може да му съперничи — Националния дворец на културата. Провинциалните градове набират скорост по-бавно, например конкурс за преустройство на центъра на Пловдив се обявява през 1967. Посещенията на дипломатическия корпус в провинцията винаги са повод за спешно разкрасяване. Пешеходният център, обикновено облицован с мраморни плочи и увенчан с паметник и фонтан са задължителен атрибут на упражнението — за разлика от подобни центрове на запад, те не са търговски места, а един вид монументално развитие на градското стъргало, където хората се разхождат, посядат на каменни пейки, пият водица и манифестират на празници.

Музеифицирането на градовете започва през 1955 с решението за превръщане на Търново в музеен резерват.^[2] През същата година, с доклад на вече споменатия партиен прагматик Живко Живков страната взима курс към развитие на международния туризъм поради

разведряването на международната обстановка, особено след Женевското съвещание на четиримата министър-председатели на Великите сили.^[3]

Защо 1955? Наред с „разведряването“, щедрото отстъпената от руснаците австрийска окупационна зона и създаването на Варшавския пакт, чрез който се признава известен суверенитет на окупираните източноевропейски страни, това е годината, когато Хрушчов успява да свали Маленков от председател на Съвета на министрите и да вземе окончателно властта. Слага се началото на новия постсталинистки ред на мирно съревнование между системите.

Музеификацията набира скорост през 60-те години. През 1967 старинни сгради в Несебър, Созопол, Жеравна, Котел, Пловдив и Мелник се дават на Главно управление по туризма за опазване и реставриране. Аргументът е, че за туризма трябват не само хотели и ресторанти, но и

да имат възможност туристите при подходяща обстановка да опознават бита, фолклора и културното наследство на нашия народ.^[4]

След Античността и Средновековието, които се радват на интерес отпреди, комунистите откриват като ресурс Възраждането^[5]. Античността е твърде универсална, Средновековието твърде християнско, Възраждането обаче чудесно се вписва в етнографския патриотизъм на новия режим — компромис между модернизаторската му идеология и патриархалния му изолационизъм. Създава се един вид стандартна възрожденска къща, която се тиражира в етнографските комплекси от Благоевград до Несебър, обкръжена от също така „нормализирани“ народни сувенири, и въздигнат до ранг на висока култура фолклор^[6]. Така по един странен начин етно-наследството, което следва да придава неповторимост на отделното място, на практика прави градовете подобни; унифицираното селско наследство създава стандарт за градскост.

Но независимо от тази тенденция, основна грижа на режима си остава да превърне града в сцена на модерността. Битката е с онова, което през 60-те често наричат „ориенталския град“ — мръсен, с малки къщи опасани от високи огради, отрупан с пране и чушки по балконите, кофи за боклук, кюмюр по тротоарите.^[7] Борбата с ориенталското в нас е разбира се стара: класическият й израз е Алековият „Бай Ганю“; възрожденската героика добре служи на тази борба. Ориенталският град е хаотичен, без план и научна визия, изграден от дребни, частни съдби, неорганизирани малцинства, невъзпитани младежи, с една дума — обратното на идеала.

За цивилизационните ритуали можем да съдим по-слабо идеологизирания хумор от онова време: през 1960–1961 в сп. „София“ бичуват пресичането на червено, плюенето по тротоара, препълнените трамваи, консумативната стихия. Лайтмотив е борбата със селското:

Представлението завърши така внезапно, че повечето жени не успяха да си обуят обувките.^[8]

Цивилизационните ритуали някак „естествено“ прерастват в идеологически — кампанията срещу надписите на латиница из улицата или пеенето на чужди езици в ресторантите се представя и като въпрос на приличие, на определено културно ниво. Борбата с ориенталския може да звучи и като партийна повеля:

Комунистите и комсомолците от предприятието продължават да се борят против взимането на бакшиш.^[9]

Модерното е хигиена, светлина, масовост. Истинска гордост е колективното отопление с ТЕЦ, пуснато в столицата през 1955. Недостатъчно е да се осигуряват отделни услуги за гражданите — необходимо е въпросът им да се реши комплексно със създаването на битови комбинати — в София първият е открит през 1958 в „Красно село“, две години по късно с постановление на МС се започва разгърнатото им строителство. От гледище на днешните ни представи за социализма учудващо много сили се отделят за оформянето на витрините (с участието на „художник-специалист“) по търговски артерии като Георги Димитров (Минева 2003).

В новите магазини човек излиза от обикновеното си всекидневие, настройва се празнично… Едно кафе, изпито в „Козница“, купуването на мъжки ръкавици или кожен куфар в „Москва“ е съпроводено сега с много повече емоционалност.^[10]

В началото на 60-те се въвеждат „нови прогресивни форми на обслужване“, т.е. магазини на самообслужване. Заедно с недотам сполучливото безкондукторно обслужване в трамваите и бюрата за загубени вещи самообслужването се представя за „кълн на комунизма“, но разбира се става дума за една практика, въведена в Париж през 80-те години на XІX век, когато надписът „вход свободен“ почва да подканя минувача да се разходи из големите магазини и дори да пипа стоките без да се чувства длъжен да общува с продавача. Пазаруването добива елемент на фланьорство — наместо да питаш за онова, което предварително си решил да купиш, се сблъскваш с вещта и импулсивно решаваш да я вземеш. Картините на изобилие в образцовите магазини днес будят усмивки, огромната част от стоките са… консерви.^[11]

В началото на 60-те се ражда нощният град. Наистина столичани са посрещнали с „ура“ електричеството още през 1900. Но едва неонът, който не само осветява, но очертава, рисува, пише, поражда един втори град, от който и столичани, и управляващите ги се гордеят. В отчетния доклад на ИК на СГНС за 1959–1961 четем:

Особени грижи са положени за подобряване на вечерния облик на града. Неоновите светлини навлязоха бързо и в значителни размери в главните булеварди и търговски улици и създават нощно време красива гледка. Досега са поставени 300 неонови реклами.^[12]

Вечерните снимки на големите градове стават задължителен жанр в самоизобразяването на тази романтична епоха. Развива се ритуалът на градската разходка — през 1960 в София са продаден 345 000 кг. сладолед, през 1961 — 600 000, а през 1962 — 860 000. Тенденцията е зададена 1958, когато се възстановяват павилионите и количките за улична търговия, забранени преди като частни и твърде ориенталски. Те вече ще обслужват масовите спортни или идеологически прояви.^[13]

Градът предполага човек да се отделя от дома си на голямо разстояние и съответно да се храни навън. В малките места заведенията са само питейни. Наред със столовете, които следват ведомствената логика^[14], развиват се и заведения на териториален принцип — квартални, централни, заведения за бързо хранене на самообслужване (като „Козница“). Появяват се трансгресивни заведения, гордост на столицата като „Бамбука“ и „Млекото“, чийто посетители редовно се бичуват като „паразити“. Борбата за погражданяване не е лека:

Имаме много случаи на крадене от страна на посетителите на инвентарни предмети, унищожаване на предмети, изгаряне на покривки, чупене на лъжици, вилици, крадене на пепелници, солници, ножове, салфетки и др.^[15]

Да добавим, че имената на заведения, както на всички други топоси, по правило не отразяват начина, по който хората ги наричат: бюрократично-всеобщото название („Обект №10“) сякаш се мъчи да делокализира, тъй както прави и стандартизираната кухня, обслужване, мебели и пр. Забележете, че краят на комунизма беше ознаменуван с връщането на имената на нещата. Например неофициално функциониращото название на продавача бай Генчо се превърна в мощна верига от магазини.

Модерният град е определено ниво на комуникации. Те разбира се вървят трудно. Да вземем телефоните, през 1963 г. 7,8% от софиянци имат домашен пост (още толкова са подали молби), водят се средно по 5 телефонни разговора на ден от абонат. За да получиш телефон трябва да си чакал (т.е. да си живял на едно и също място) с години; практически невъзможно е постът да се прехвърли от хазяите на наемателя — услугата закрепостява човека към мястото. Пуснатата на 7.11.1959 телевизия до към 67-68-ма се гледа колективно, заедно със съседите. Днес напълно е забравена борбата за радиофикация на страната. Става дума за покриването на територията с радиоточки; естествено градовете са по-добре покрити от селата, откъдето градското добива не само архитектурно-пластично, но и звуково изражение — на публични места звучат народни песни, естрада, бойки новини.^[16]

Последният акцент, който искам да сложа в градската сценография, това е природата. Град е място, където култура и природа са разделени: от едни пространства се гони природата, други пък специално изобразяват природност. Контрастът между двете подсилва всяко от тях (блокът е по-модерен на фона на зеленина). По принцип социализмът е здравословен; немощна в областта на духовното, пропагандата печели с изобразяването на здрави тела, слънчеви плажове, ядящи деца, майки с колички, препичащи се на слънце баби.

Така става ясно защо София, която е първа по модернизация, е и първа в сферата на природното — просто двете вървят заедно. ИК на СГНС взима специални решения, за поддържане на нейния облик на „град-градина“^[17]; на възпитани чужди журналисти се внушава именно тази романтична перспектива към града. Едва ли някой софиянец днес си спомня, че през 60-те централните булеварди имат прозвища: „Руски“ е „булевардът на кестените“, „Девети септември“ — „на розите“, „Толбухин“ — „на тополите“, „Евлоги Георгиев“ — „на люляците“.^[18] Една от малкото толерирани акции на гражданска съпротива беше борбата за спасяването на кестените по „Руски“ през 70-те. А що се отнася до Витоша, обявена за национален парк, тя се представя по албумите като белия дроб на града. Да споменем и детинската, иначе симпатична идея за плавателен канал Панчерево — Парка на свободата, започнат с доброволен труд през 1959.

Защо природата ли? Първо, тя така или иначе е тук. Проблемът на София установен още в плана на Мусман през 1938-ма е, че градът е около три пъти по-рядко населен от нормата за западна Европа (оттук по-дълга канализация, по-скъп транспорт…). Опитите за „сгъстяване“ ще продължават до днес, с плана от 2003. Решението на комунистите е просто: „нужни са ни 6-8-12-14 етажни сгради“^[19] Междувременно, щом природата и без това е тук, нека поне да превърнем недостатъка в предимство. Зеленината е най-евтиният и бърз начин за самообозначаване на града като модерен, при това без риск от идеологически главоболия.

Апотеозът на тези първи две десетилетия форсирана урбанизация е Младежкият фестивал в София през 1968, година, знаменателна година, в която градското население на страната вече е отвъд 50-те процента. Мобилизацията е пълна, търговските улици трескаво се преустройват, витрините се украсяват от специалист-художници, площадите се „радиофицират“, произвеждат се сувенири, строят се паркинги, учениците репетират грандиозни живи картини^[20], а отрядниците грижливо отстраняват всички скитници, хулигани, просяци, психически болни и изобщо нецивилизовани елементи.

Социалистическата урбанизация триумфира — наместо да бъде сблъсък на другости, „родина на чужденеца“, градът се е превърнал във витрина, в привилегировано място за най-своите.