Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (16) (Етюди по градска антропология)

Свои и чужди

Представете си сега истории от по-друг порядък — например история на съотношението между мъже и жени в един град. Докато градът расте, мъжете са повече, понеже намират работа по-лесно и са по-мобилни; стабилизацията води до изравняване на процентите. През 1880 например мъжете в София са 59,3%; процентите на половете се изравняват едва към 1934, когато те са вече само 51,2% (Монеджикова 1946: 364). Този процес тече не само след Освобождението, с концентрирането на населението около новия национален център, но и с развитието на индустрията в Перник през 20 и 30-те, а по-късно, с индустриализацията, из цялата страна, когато специална грижа на комунистите става да намират работа за жените, които новите граждани си довеждат от селата.

Градът е определена точка на равновесие между местни и пришълци. Както казах по-горе, предимството на местните, което се изразява в най-разнообразни права и привилегии, загубва своята острота за първи път в историята на човечеството през последните две десетилетия, ако не в практиките, то в идеологията. Колкото по-отворен, по-мигрантски градът, толкова по-невидима разликата в статута между местен и чужденец — за да илюстрирам това, в ЕС след Маастрихт чужденец дори може да стане кмет (с изключение на специално място като Париж). Обратно — колкото по-затворено, по-неподвижно населеното място, толкова повече привилегии запазват местните за себе си. Или, ако искате, обърнете този аргумент наопаки: понякога градовете се затварят и изолират, рискувайки дори развитието си, за да си запазят привилегии местните.

В град като Несебър, където поминъкът зависи от квази-феодалното владение на легла, местничеството сякаш е най-силно; в мигрантска София то днес е свързано само с високомерни стереотипи, но едва ли някой се замисля откъде е онзи, който наема дадена бакалия. Впрочем самото понятие „местен“ за София се променя многократно. Местни от преди Освобождението са шопите, но те нямат престиж и власт и рядко само радикални духове, като независимата група, издаваща в. „Софиянец“ около войните, използват (шеговито) шопски емблеми за заявяване на своята автохтонност. Иначе „шоп“ е обидно прозвище, което в провинцията дават на софиянци, които, то се знае, не са истински граждани. В столицата властта са взели чуждите, преселниците от различни краища на княжеството, които се настаняват тук с едно леко колониално презрение към простотията на мястото. „Старите софиянци съвършено се губят между множеството нови пришълци“ пише Иречек^[1].

Друг смисъл добива понятието за местен след наплива на бежанци между войните. С нашествието на комунистите и насилствената подмяна на градските елити и форсираната индустриализация, софиянци са онези, живели тук отпреди 40-те — да си местен отново не е истински положителен пункт в биографиите и някои го крият, изваждайки напред селския произход на един от дядовците си. Вижте колко уникална ситуация, местните на два пъти се оказват подчинени от чуждите, и това на фона на изключителното високомерие на софиянци към провинцията, както и специалните им привилегии! След 1989 тук, както и в другите големи градове се борят две линии на автохтонност — на онези, които реституираха имоти отпреди Закона за едрата градска собственост и онези, които запазиха имотите, построени при комунизма. Подобни бързи смени дават идея за условността на местното.

Към това да добавим и (собствено колониалната) логика на Третия свят, която с пълна сила действа на Балканите: чуждият — инструкторът, инвеститорът, туристът — стои по-високо от местния. Това усложнява властовите констелации: от една страна са местните, от друга — чуждите българи (да кажем софиянците в провинцията), от трета богатите най-вече западни чужденци, от четвърта — пришълците от Третия свят.

Местните изборите от 2003 показаха, че локалните политици стават все по-независими от центъра. 11 от 16-те общински съветници на Несебър представляват сами различна партия, а най-многобройни (5) са представителите на партия „Либерален съюз“, почти неизвестна на национално ниво. Във Видин пробив направи партия „Рома“ с 6 съветника; в Русе възлова роля изиграха „Професионалисти за процъфтяване на Русе“. Обикновено ви казват, че на практика в по-малките места всички избори са повече или по-малко мажоритарни, зависещи от парите и единствена БСП е истински структурирана на национално ниво сила. Но, както се оказа, и тази партия съществува в най-различни агрегатни състояния в конкретните контексти; както сподели един неин експерт, през 2003 на партийната централа било трудно да каже еднозначно къде социалистите са на власт и къде — в опозиция.

Нов момент в традиционната борба между център и периферия са европейските проекти, посредством които управляващата НДСВ, която дойде на власт през 2001 без всякакви местни структури, се опитва да подготви успеха си на парламентарните избори през 2005. Тази тенденция започнала при Иван Костов в силно партийно-централизиран вариант днес води до все по-голяма приватизация на политическото, тъй като в писането на проекти, усвояването на еврофондовете, лобирането все по-голяма роля играят неформалните мрежи, нестопанските организации, богатите или влиятелни лица. Навсякъде се очаква онези, които се издигат, да се погрижат за града — във Видин тези очаквания пораждат песимизъм („Никой, който е излязъл от тук, не се е обърнал назад“), в Гоце Делчев обратно се гордеят, че са имали неврокопчанин във всяко правителство. Във всеки случай инерцията от комунизма продължава, хората не разбират, че частният интерес е минал пред общностния и нещата вече не са автоматически за всички.