Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (15) (Етюди по градска антропология)

Истории

Митичните Ромул, Рем и основаването на Рим са станали част от фолклора на човечеството. Според Джофри дъ Монмаут, историк от XII век, Лондон е създаден от Брут Троянски под името „Троя Нова“ и това още в Бронзовата ера. Париж пък, казват, бил основан от Херкулес, в друг вариант — от сина на Хектор. Този архетип често се повтаря — градът трябва да бъде основан от герой, дошъл от другаде, по възможност от друг престижен град, каквато е великата Троя, победена от ахейците.

За сравнение българските градове рядко се свързват с персонализирани основоположници. Легендата за височайшите бегълци разказва Найден Геров за родната си Копривщица: тук се били заселили боляри от покорения (според мита с подлост, точно както Троя и Константинопол) Търнов; чувал съм същото на странни места като Гоце Делчев и село Енина^[1]. Един преглед на сайтовете на общините показва, че обикновено герои не се споменават, а под „легенди“ най-често се имат предвид версии за произхода на името. Последните впрочем са доста противоречиви. Търнов например според едни идва от tres naves, три кораба, т.е. трихълмие, според други — от по-прозаичното търн/трън. Сайтът на Чирпан свързва името с „легендата“ за съществуването на някакъв хан по пътя от Пловдив за Стара Загора, направен от чаршия, т.е. тънки клонки, върхари, откъдето „чарпанлъ хан“. Тази версия срещала яростната съпротива на онези, които твърдят, че името е българско. Споменатата вече легенда за аристократичния произход на Копривщица е сдвоена със съвсем противоположна версия, според която мястото било владение на прекрасната дъщеря на Сюлейман Великолепни, поради което и получило своите привилегии в империята. Бяла Слатина търси своята етимология съответно в посока на „сланата“ (твърда) вода, на непокорената от османлиите бяла Злата, на мочурището „слатината“, на сладката трева по пасищата и на славянското население.^[2] Като че ли винаги имаме най-малко една „висока“ и една „ниска“, една национално-патриотична и една османска версия за произход.

Но разбира се легендите възникват в ситуация и е нормално да си противоречат. Нека вземем начина, по който нашите градове разказват историята си с езика на музея, или, ако трябва да сме по-точни, как рамкират колективната памет по опозицията на Нора (защото един музей няма за цел да прави безстрастна историческа наука, а напротив, да гради идентичности). Какво има и какво няма в тези разкази? Има: незапомнена древност, палеолитни оръдия, тракийски селища и римски крепости, средновековна героика, следосвобожденско форсирано цивилизоване и разбира се много фолклор. Няма: Османска империя, слабо присъства Византийската, а съвсем хич — Съветската. Далечни, леко фантастични културни наследства се възвеличават за сметка на онези три срамни — или обявени за срамни от националната митология — епохи, които реално са оформили облика на градовете ни: православната култура, внесена от Византия, всекидневната — наследена от Османските векове и модерната, на индустрията и масовото потребление, изградена по времето на комунизма.

Никой във Видин не си представя османското наследство да стане емблема на този град, въпреки запазената в османската си версия крепост, кръстатата казарма и бунтовната фигура на Осман Пазвантоглу. Никой в Русе не приема идеята някоя улица да се казва Мидхад паша, въпреки огромните заслуги на този османски реформатор за модернизирането на града и превръщането му в център на вилаета, да не говорим за Пенчо Кубадински, главен актьор в построяването на Моста на Дружбата и насочването към града на огромните инвестиции, свързани с него. Абсурдният спор около паметника на Филип Македонски илюстрира наивния, детински дебат за наследството, който възпроизвеждат медиите: основната драма беше да разберем той сега аджеба наш ли е като е завоевател, или не е наш (оставаш с впечатление, че „ние“ по определение сме народа, сиреч траките^[3]). Тази неспособност да се справи с наследството, възприемано като травматично, дава индикация за флуидния характер на градското, за нуждата все още да се доказва, че аз съм гражданин, имам право да бъда тук.

Както казахме, образът на града, това е етнически чистото, спретнато, изолирано и често привилегировано османско селище (или просто село), което след освобождението не само се обявява за град, но и задава модела. Наместо да си създадат облик, големите мултиетнически центрове почват да се нагаждат към етноцентричните твърдини на българщината^[4] — процес, който комунистите довеждат до логичния му предел с борбата срещу „ориенталския град“, насилствената етнохомогенизация след 1958, но и с безсрамното развитие на градските привилегии в един модерен контекст. Дилемата днес — от една страна градчето-музей, чието културно наследство е до голяма степен фолклорно, селско, от друга — големите без-о̀бразни градски агломерации от типа на София (от Перник до Ихтиман), които бурно се развиват, но интегративната им способност остава невидима, ако не срамна. Къде са например следите от присъствието на например китайци, шриланкци, араби в столицата?