Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (13) (Етюди по градска антропология)

Заех се да изследвам българския град, за да разбера какво остава от градското след рухването на трите стълба на комунистическата урбанизация: индустрията, привилегиите и идеологическата монументална сценография. Какво изобщо наричаме град по тези земи?

Възникването на нови национални държави и съответно граници на Балканите през XIX век затруднява връзката със сериозните османски градове — Истанбул, Сараево, Солун, Одрин. Във внезапно отрязаната от естествения си географско-икономическо-демографски контекст територия текат странни процеси. Провинциална, 12 хилядна София^[2] за две десетилетия изпреварва по население мощните османски центрове Пловдив и Русе поради простия факт, че там се съсредоточава администрацията на новото княжество. По тази логика бурно ще се развиват областните, после окръжни градове. Западат места като Самоков, Копривщица и Котел, които не успяват да станат интегративни центрове и по този начин да влязат в новия капиталистически свят, за да си останат с голата литературна слава. Етническите българи изтласкват от градовете етническите турци, които дотогава са ги доминирали, а малко по-късно, с размяната на населения след войните — и гърците. Някак се натрапва впечатлението, че обитаването на градовете придава социален статут — може би като компенсация за егалитаризма на една страна, в чиято първа Конституция изрично се забраняват благородническите титли (гл. 12, чл. 58).

Като че ли има едно базово разминаване между представата за град на българските национални строители и тази на османската администрация^[3]. Мотивите очевидно са противоречиви: от една страна градът е престижно място, особено в новото свободно княжество, което почва да се оглежда в европейските държави доминирани от културата на градовете; от друга тъкмо в големите османски градове българите са били по-долу, живеели са във вароша (покрайнините), не са имали достъп до всички служби. Та нали за османците град е място, където се плаща допълнителен данък, където има мюсюлмани, имперска администрация, джамии.

Захари Стоянов пише:

Когато на горделивия турчин не се е позволявало да премине с кован кон през калоферските улици, то във Видин на българите не се е позволявало да носят червено, зелено и жълто; в Русчук българинът не е можел да прави свещи, да бръсне, да бъде каикчия, да се занимава с бъчварство и пр.; а в София българите са били в разположение всецяло на своите аги, заедно със своята чест, живот и имот.^[4]

И наред с това Калофер на Ботев е село, тъй както е село и родното място на друг възрожденец, Каблешков — Копривщица. Показателен е изразът, употребен от Захари Стоянов за бащата на героя като „гражданин в село Калофер“. Вътре в един и същи параграф на „Записките“ Захари Стоянов нарича Троян и „град“, и „село“.^[5] Тази двусмисленост се снема в често употребяваната от автора дума „градовце“, което вероятно обозначава такива места, които ние имаме за градове, но османската администрация — не.

Разбира се в указа на Народното събрание от 1878 Копривщица без всякакво колебание ще бъде записана като град; Калофер е в списъка на градовете при присъединяването на Източна Румелия 1885 (Кираджиев 2001: 14). Нещо повече — това са емблеми на градското в прохождащата нова национална държава. Как става това? В Предговора на „Христо Ботийов“ четем:

Да захванем от старите войводи, които са дошли до нашия век. Отгде бяха те родом? От крайдунавския и монотонен Русчук, Видин, Свищов и Силистра? От плоскатня Т. Пазарджик и Пловдив? От равния Чирпан, от делиорманския Разград или от скрития между голите баири Шумен? Не, тяхното котило са градовцете и селата, които стоят нанизани като мъниста все по една линия, все в подножието на Стара планина: Котел, Сливен, Шипка, Калофер, Карлово, Копривщица и пр. […] Съществува и друго обстоятелство, което е давало възможност на горепоменатите градовце и села да бъдат по-събудени и там именно да се отвъждат народни хайдути и деятели. Това обстоятелство е, че са отстранени и без съобщения, каквато е и до днес Копривщица, Котел и др.; а най-главното, че са били чисто български центрове, с особени права, с общинско управление, с черкови, училища и знатни и влиятелни хора, каквито рядко е имало другаде.^[6]

Едно от определенията на българския възрожденски град, това са специалните привилегии, с които той се ползва в Османската империя. В Копривщица, Панагюрище, Тетевен турчин не е имал правото да минава на кон и кадъна да ражда и т.н. (Хаджийски 1974, т.1: 305; т.2: 390–393). Вероятно тези привилегии или са легенди, или зависят от конкретни персони и нямат юридически статут. Вижда ми се важно обаче, че винаги става дума за етнически чисти поселища, които добре пасват на националната митология, но не могат да интегрират чуждото. Бъдещето принадлежи не на тези славни твърдини на българщината, а на мултикултурални смешения като Пловдив, София, Русе, Варна, където се развиват форми на съжителство на различни идентичности — етнически самоуправляващи се махали, професионални гилдии, религиозни практики^[7].

Защо селата стават модели за градове ли? Много просто: защото от тях са родом героите, от там тръгват текстовете, които легитимират нацията. Колкото и парадоксално да е това в края на XІX век, българската градска идеология се оказва основана върху представи за местничество, изолация, привилегия. Да се учудваме ли на успеха на комунистическата урбанизация, свързана с принципа на жителството, на етническата хомогенизация, на идеологическия аквариум?