Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (14) (Етюди по градска антропология)

Градското като подмяна

Да вземем София. От годините преди Освобождението тя е увеличила населението си официално 100, а може би до 150 пъти. Прибавете към това чисто физическото изместване на престижните квартали в посока югоизток; т.е. кажи-речи всичко след конака, бъдещ дворец, е малко или повече построено на чисто подобно на градове като Бразилия. Университетът бил Молловия хан, където поспирали преди да влязат в града, Парламентът — турски гробища (един бивш депутат от СДС разправяше, че в първите години на демокрацията новопосветените в политиката усещали разбунените духове на мъртвите). Градинката на мястото на сегашния паметник на Съветската армия, пък била блато, където е дяволското кладенче с водата за правене на магии. Иречек нарича града „балканската Венеция“, поради водите, които течали по улиците в дъждовно време; десетина години из улиците вият и нападат минувачите глутници кучета, изоставени от избягалите турци — разликата с така наречената демокрация, когато избягаха комунистите, макар само институционално, е сякаш само в това, че тогава общината се справя по-бързо.

По-престижната част на града неизменно се движи в посока юг/югоизток — като почнем с предпочитаните от номенклатурата комплекси Изток и Младост и стигнем до новите знаци на престижа „Била“, „Макдоналдс“ или проектът за частния бизнес-град. Тенденцията се запазва в Общия устройствен план за развитие на София, гласуван от общинския съвет през 2004. Наред с разумното развитие в западна посока по булевард „Тодор Александров“ (където щяло да бъде „софийското сити“), той предвижда градът да продължи да се разтяга на югоизток до село Лозен, което да стане изпълнен с небостъргачи център на бизнеса. В това време на север огромна площ, застроена с едно- и двуетажни къщи, заедно с инфраструктурата и населението й е оставена на бавно отмиране. По-лесно е градът да се разширява, отколкото сгъстява — по-лесно е за новите инвеститори да подкупят общинари и да се снабдят с общинска земя, отколкото да убедят всички собственици на даден градски имот да продадат; по-лесно е да си построят сами водопровод или трафопост, отколкото да чакат общо квартални решения^[1]. Архитект Павел Попов, бивш размирен общинар, пише:

Четири пети от стара София са в окаяно състояние […] Значи дори да не се разпростираме занапред, можем да живеем доста охолно и нашироко. Но за да стане това, трябва средствата да не се влагат в полето, защото строителство в полето иска още инфраструктура и транспорт, иска ги от Общината[…] Защо София отвътре да мре, а по периферията да се появи тук-там някоя друга здрава клонка. Нали не бива стъблото да изсъхва?^[2]

Дали тази номадска подвижност на столицата се дължи не само на липсата на политическа воля, която да удържа растежа около някакви традиционни центрове? Дали въпросът не е и в липсата на стабилни населения и здрава традиция, които да правят самите центрове трайни? В един определен смисъл градското е мобилен културен декор, който мигрантът носи със себе си, за да легитимира новия си социален статут и привилегии: и колкото и парадоксално да звучи в това можем да търсим паралели между българския град и постмодерния Дисниленд, за който ще говорим по-нататък. Взима се решение, появява се нова ситуация и едно, две, три — ето ви град, с музеите, плювалниците, честванията и всичко останало.

Вижте само как мигрира центърът на София за малко повече от век.

От начало османското средище между банята, джамията и синагогата било заменено с модерното „движение“ по Царя и Народния театър, после към катедралата „Александър Невски“ (осветена в 1924). Комунистите използували разрушенията на търговската част, за да изградят монументалното ларго, свързано с пл. „9 септември“ (сега „Тодор Буров“) и с Мавзолея пред бившия дворец, разрушаването на чиято ограда бил важен ритуален стълб на Първата република. През 70-те Людмила Живкова пренесе центъра на тежестта по оста между реквизираната за каузата на националната идентичност Съдебна палата и фараоническия Дворец на културата, между които столичанинът можеше да се отдава на соц-шопинг по „българската Оксфърд стрийт“, сиреч „Витошка“. Демократите се върнаха пред храм-паметника (впрочем без да сменят това абсурдно название), където течаха сините митинги; мавзолеят беше взривен театрално, макар и доста мъчително^[3], а бившият площад „9 септември“ — поруган, деградиран до паркинг, до място за извънградски забави като бирфестове, с преносими тоалетни и палатки. На мястото на Ленин пък беше побита статуя на псевдосвета София, или както я нарича сайтът на общината „статуя-покровителка на града“^[4]. В последно време кметът Софиянски се опитва да се върне значението на стария център пред банята, преустроена в музей на София, да превърне ларгото в изложение на археологически разкопки. И тъй нататък.

Пространствената неустановеност на българските градове си има исторически обяснения. Османското нашествие просто унищожава онова, което е приличало на град и прогонва местното население в планините. Пет века по-късно се състои етническо чистене с обратен знак, наричано обикновено „Освобождение на България от турско робство“: над 200 000 турци са прогонени от пределите на новосъздаденото княжество, което и променя рязко демографския профил на градовете. Но процесът продължава през 20-те години, когато неспособността на балканските страни да интегрират пъстрите си населения поражда масовата размяна на хора. Оттук споменатите вече парадокси като това, че в един чисто гръцки при Освобождението град като Несебър днес живеят потомци изселници от Македония, а арменската махала на Пловдив става архитектурен символ на българщината.

Където и да задълбаете, все стигате до травматичното начало, до това, че местните не са били оттук, че са дошли на чуждо място. Травмата поражда забрава, която взима формата на антификация на градовете, т.е. подмяна на непосредствените културни черти на мястото с антични руини. Другият начин на справяне е фолклоризирането им. Парадоксът е в това, че градското се изразява чрез селски културни практики — фолклорни фестивали, механи, събори, с една дума един измислен в градовете етно-кич, чийто резултат е замяната на естествената за градското хетерогенност с фантазма за общия корен.

Впрочем тази перманентна подмяна на градовете има и още един травматичен епизод през 40-те и 50-те години, когато комунистите маргинализират градските елити (както знаем, „буржоа“ значи граждани) и в градовете се втурват нови, този път идеологически номади, които бързат да легитимират своето установяване във вътрешните кръгове на гражданство. Ефектът на тази последна подмяна сякаш беше анулиран с отмяната на жителството и рязкото повишаване на цените на имотите в големите градове, което другаде е условие за стабилизиране на демографския профил и пречка за нови подмени. Но ето че възникна нещо съвсем ново, което констатирам в теренната си работа през последните няколко години и което напомня принципа на Хайзенберг във физиката: никой не знае колко души реално живеят в българските градове във всеки един момент. Никой не води точна сметка колко души са в чужбина, колко се връщат, колко остават. Че това било технически невъзможно да се установи, понеже хората не се отписвали от адресната регистрация, разбира се е оправдание: всяка маркетингова агенция има много по-точни данни за въпросните населени места.

Във Видин например през лятото на 2004 преценките за това, колко са хората в града — в това число слагам интервютата, направени в Областната управа и общината! — варираха от официалните близо 70 000 до 20 000, общо взето според слухове, вестникарски публикации или просто настроението на респондента (колкото по-лошо настроението, толкова по-малка цифрата). На въпроса как планират нуждите на училищата за идващата учебна година в областния инспекторат по образованието ни казаха „Научаваме колко деца ще има реално в първия учебен ден“. Очевидно никакво управление на една община не е възможно ако не знаете колко души ще ползват вода, колко коли ще се движат по улиците и т.н. Или може би трябва да се попитаме дали в общините не знаят, или не искат, или се правят, че не знаят. Дали е оцеляла наследената от комунизма системата на мъртвите души, където статутът на града — съответно субсидиите, щатните таблици на ръководството, училищата, болниците, а пък днес европейските фондове — зависят не от реалните данъкоплатци, а от бюрократичната статистика? Имат ли изобщо интерес общините да знаят истината за това, колко души реално са останали в тях? Емоционалната страна на въпроса е понякога съвсем искреното самозалъгване, че „младите ще се върнат“.

Колкото по-бързо са се разраснали градовете при комунизма, толкова по-бързо имат тенденцията да се свиват с рухването на индустрията — Кърджали, Видин, Силистра, Враца, Ловеч са тъжни примери. Едно културалистко обяснение е, че за 30-тина години пришълците не са могли да пуснат корен; обратно, по-малки планински градчета от типа на Троян или Пещера, където демографския състав е останал относително непроменен, днес са стабилни. Градовете, свързани с туризма дават друг тип неопределеност — не само туристи, но и обслужващ персонал, търговци, музиканти, просяци от цялата страна периодически правят градската тъкан да набъбва, после да спада.

С глобализацията градът в бедни туристико-гурбетчийски страни все повече ще преминава от принципа на частицата към принципа на вълна̀та. Успоредно съществуват два града, реалния, на физическото присъствие и виртуалния, на диаспората (съвсем същото се отнася за двете нации). Въпрос на време е те да изплуват и в официалните документи. Отношението между двата ще става все повече въпрос на нова градска политика, единият град ще строи канализации, другият ще привлича инвеститори, туристи и експерти; единият ще фигурира върху вътрешно-общинските ведомости, другият — върху националните и европейски проекти.

Самата география ще става все по-флуидна: представете си място, където половината, или дори две трети от апартаментите са празни, но няма на кого да се продадат; рушат се, биват скуатирани^[5] от бедни хора, събаряни от роми, които опитват да измъкнат желязото от бетона^[6]; призрачни градове, които се напълват за месец през лятото — каква може да бъде стабилността на подобно пространство? Сравнението с Третия свят не е съвсем коректно, понеже тук първо гъстотата на населението е много по-малка, второ комунистическата урбанизация успя да атомизира обществото на индивиди, или, ако използвам израза на Винтила Михайлеску, да го молекуларизира, т.е. индивидите запазиха някакви родствени, етнически, приятелски връзки, но не мотивирани от традиционни чувства и принадлежности, а от нуждата за справяне със съвременния свят (единият брат в Испания, другият гледа родителите и къщата).