Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (20) (Етюди по градска антропология)

Миметична урбанизация

И още една от многобройните възможни истории: градът е място, белязано с глобални емблеми. Селата, предполага се, са „автентични“, градовете трябва да бъдат „модерни“, т.е. правят неща, внесени от други градове. Това, разбира се, не е емпиричен факт, а схема на мисленето ни до днес. Селяни са такива хора, които не са в час, гражданите са наясно със световните неща.

На първите балове в двореца на София поканените първенци събуват обувките си, за да не изцапат лъснатия паркет. Князът устройва първото коледно дърво през 1879 и раздава подаръци; през 1882 коледно дърво вече има във Военния клуб, а през 20-те години елхи се продават масово в Борисовата градина. През 1881 в „Италианския хотел“ провеждат маскен бал — явление вече познато в по-градското място, Пловдив. Започва практиката на излетите и свързаното с тях „майосването“, т.е. омайване, лъжене, което после ще се адаптира към западния календар и ще мине от 1 май към 1 април. Хората почват да си ходят на гости; почва да се празнува (като личен празник) именния ден, а после напълно непознатия за традицията рожден ден. От 1878 полицейместерът забранява погребенията в храмовете и създават гробищата в Орландовци за всички вероизповедания, включително за самоубийците въпреки протестите на евреи и мюсюлмани. В края на 80-те пристигат първите три катафалки от чужбина; установява се нов погребален обред, с поклонение в дома на починалия траурни шествия по Мария Луиза, по-късно Раковски, като в случай на високопоставени особи се разработва сложен граждански ритуал с носене на ордени върху възглавнички, почетна стража, речи и т.н. (Георгиев 1983: 288–292).

В началото на 1882 г. на страниците на авторитетен столичен вестник се появи съобщението, че един чужденец открил първото „предприятие за погребение на мъртвеци“. Той препоръчваше не само обред, съответствуващ на „културното общество“, но изразяваше готовността да освободи близките на починалия от всички грижи по изпращане на покойника, за да могат да се посветят само на скръбта си (Георгиев 1983: 301).

На мястото на традиционните селски събори новото княжество развива все по-стройна, санкционирана не от обичая, а от закона система на градски празници, сред които особена роля имат събитията около личността на княза — рождения му ден (това играе решаваща роля за внедряването на този празник сред населението), сватбата, раждането на децата му; дори имен ден измислят на Фердинанд година след възкачването му на престола, в пълно противоречие на православния календар, който не познава подобно име (това е 18 май). От 1879 се отбелязва тържествено 19 февруари, като датата на подписване на Сан Стефанския договор^[1], грандиозни са честванията на хилядагодишнината от смъртта на Методий, после — на Симеон Велики и въобще всички кръгли годишни на дейците от националния пантеон, изграден в ускорени темпове по тертипа на „културните“ европейски народи: революционери, велики царе, национални поети, локални светци. Граждански шествия поднасят венци на паметника на Левски или Цар Освободител; като култура форма шествието е именно за това, да очертае някакво пространство, да го направи едно цяло. Ако се вгледаме в това местно производство на традиция, струва ни се, че патриархалното общество се секуларизира, че чуждите заемки прекъсват религиозната традиция. Всъщност не е точно така. Новият градски ритуал преизмисля православната традиция (и маргинализира другите изповедания); падналите войници или юбилеите на героите се славят именно с държавно-православни молебени.

Впрочем тази роля на площада и улицата ще видим отново в моменти на криза, на „социална драма“ (по Търнър), когато гражданите ритуално отреагират тревожността, която съпътства промените — така е през втората половина на 40-те, след 1989-ма. Забележителното еднообразие на комунистическите ритуали, от Владивосток до Хавана е по-лесно да си обясним, поради наличието на единен политико-идеологически център. По-странно е еднообразието в антитоталитарните протести: знамето с изрязан герб, палатковите лагери (които видяхме и в Букурещ, е на пл. Тиананмен, и днес — в Бейрут), бденията със свещи, поливането на комунистическите монументи с червена боя (=кръв), шумните студентски шествия и т.н. В някои случаи е ясно откъде идват те. Изрязаният герб, това е Будапеща, 1956; червената боя — това е паметникът на Дзержински във Варшава; студентските шествия в София 1996/1997 заимстваха от Белградските (иронията е, че копието успя, оригиналът — не). Въпросът за „авторството“ тук е безсмислен, защото глобалните медии все повече правят хората граждани на едно политическо пространство, нещата сякаш стават на един световен мета-площад — ако не по отношение на каузите, то поне на изразните средства.

Посрещат княза с триумфални арки не само при идването му в страната, но дори при завръщане от чужбина^[2] — тази любовна сценография, изразяваща венчаването на владетел и град е още един елемент, директно внесен от глобализираната традиция на северозападна Европа. Неслучайно през 1996 София посрещна царя с гигантски митинг на най-голямата входна артерия към града, „Цариградско шосе“. Ритуално-модернизираща роля играят масовите комунистически манифестации, устройвани пред трибуната на всеки уважаващ себе си градски и окръжен секретар или срещите на местната публика с културни дейци от центъра по повод на една или друга годишнина. Днес гражданите, това са онези, които са сведущи относно глобалните ритуали: маскират се на Халоуийн, купуват секси бельо на любимата за свети Валентин, организират антиглобалистки протести със знамена, маски и символи, почерпени от интернет^[3]. Или просто ходят на фитнес, носят черни очила на темето, пият фреш, фенове са на далечни звезди, възкликват „Wow!“ и „Yes!“, имат любими реклами и изобщо живеят в света на лайфстайла. Във времето на комунизма символиката на града включваше сюблимни промишлени комбинати, по възможност с димящи комини. Днес българските граждани се гордеят, че имат/или се срамуват, че нямат: McDonald’s, Metr_o, _Billa, Bennetton_: градът на гордите производители неусетно се е превърнал в град на също така горди консуматори.

Към тезата на Макс Вебер за това, че западният град се основава на ритуалите на побратимяването, ще добавя една такова съображение. Ритуалите на побратимяването не са западни, те са миметични. Ритуалът по определение почива на имитацията поради отвъд-понятийната, образно-телесна форма на своето усвояване: няма как да ви обяснят в рационални термини как да се молите, как да коленичите за изповед. От друга страна, по редица исторически причини Западът е ставал все по-прозрачен и оттук — все по-слабо защитен срещу имитацията. „Запад“ значи пространство на засилена, агонална имитация.

Прото-глобализацията започнала в Средиземноморския ареал разпространява все по-настойчиво формите на градскост и ритуалите на гражданство. Рим имитира митичната Троя и реалната Атина. Константинопол, както вече казах, е буквално прерисуван, пренесен на изток Рим. Москва се стреми да стане втори Константинопол и трети Рим, София превръщат в град руски пратеници, после съветски специалисти, после моделът на градскост от София се пренася из цялата българска провинция, та дори върху далеч по-урбанизирани места като Пловдив и Русе. От една страна разпространяват се практически знания за това как се прави водопровод и как се нивелират пътни платна. От друга обаче става дума за имитация на самата форма на градско съжителство. Защото град, това е място, където ходят на ресторант^[4], стачкуват, следват модни тенденции. В града имат свободно време и пространство за нерегламентирани срещи, дейности, забавления. На село правят като хората наоколо, в града правят като в другите градове.