Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (10) (Етюди по градска антропология)

Градът като статут

Гражданството е статут: да принадлежиш на град или национална държава, това означава да имаш определени права, задължения и привилегии (европейското национално гражданство, развива принципите на градското съжителство). Гражданството предполага доза произволност на съжителството: съгражданите не са от една „кръв“ или вяра, и за това обикновено нямат обичаен ред за решаване на взаимоотношенията си. Налага се формализиране, рационализиране в смисъла на Вебер, откъдето важността на пространствените конфигурации (самата интуиция за пространство ни кара да мислим за произволно съжителство на различия). Модерният граждански статут се дефинира през територията, не през общността: за разлика от атинския полис никой не отнема гражданството на французина, който не проявява храброст при защитата на родината или не почита общите богове. Наистина през 90-те години все по-целенасочено се филтрират кандидатите за гражданство по етико-културни признаци: в повечето европейски страни (включително България от 2001) почна да се изисква знание на съответния официален език и чисто криминално досие. Но веднъж добили съответното гражданство вие вече няма как да го загубите. А пред заселването в градовете няма пречки от няколко столетия.

Това, което прави комунистическия режим, е да се върне векове назад към гражданството под условие. Гражданският статут може да бъде отнет във всеки момент, ако индивидът не служи на общността, така както властта разбира това. Наред с националното, инструментализирано е и гражданството в тесния смисъл — обитаването на градовете. Територията на страната постепенно се разпластява на категории на обитаване: столица, окръжни градове, градове, села. Във всяка точка на това многомерно пространство индивидът има различни права на снабдяване, възможности за работа, жилище, културен живот и т.н. Движението му от един кръг към друг предполага определени форми на допускане: административни — по силата на жителството; професионални — защото пазарът на труда е все по-строго контролиран; битови — защото няма свободен пазар на жилища.

Но колкото и странно да е, в България ограничението за заселване в София датира от 1942 и е свързано с военновременните трудности. Става дума за „Наредбата за предотвратяване на жилищната криза в София“, която забранява „заселването в гр. София и записването на нови софийски жители“. Фактически оттогава се установяват основните принципи на жителството, които ще бъдат препотвърдени през 1943, а после неколкократно през времето на комунизма: в големите градове може да се установяват повикани на държавна работа, сключилите брак, собственици на имоти, учащи се, както и болни, дошли на лечение. Предвижда и изселване от София, което комунистите ще превърнат в основно оръжие на „класовата“ борба.

Подобни ограничения са били налагани още през времето на Първата световна война в комбинация с интерниране, т.е. връщане в провинцията на дошлите в София със спекулативна цел. Излизащият в началото на 20-те години вестник „Софиянец“ се възмущава от неспазването му с аргументи, които странно напомнят следващия следвоенен период: „Спекуланти, забогатели от войната се ширят, заедно със семействата си. За тях е законът за интернирването, но — вятър.“^[1]

Правя този паралел от една страна, за да покажа, че социализмът е по-малко уникален, отколкото изглежда, от друга за да обърна внимание върху духа на чрезвичайност, който го съпътства. Урбанизацията се вписва в извънредното военно положение! Наредбата за временно ограничаване на жителството остава в сила до 1990, когато с указ 51 Желю Желев я отменя като несъответстваща на Конституцията. На Кръглата маса СДС иска

Незабавно да се даде постоянно софийско жителство на тези членове на Координационния съвет, които нямат такова […] Поставяме въпроса за нашите хора да не попаднат неочаквано под удара на някой районен инспектор. Тъй като страната няма пазар на жилища, то бихме искали да се вслушат компетентните служби в тези наши активисти на СДС, които в момента живеят, където завърнат и са от провинцията, просто да могат да се уредят някъде.^[2]

Представете си го: Кръглата маса се намира физически в София; но преговарящите от едната й страна имат жителство и жилища, от другата — не. Тази ситуация дава идея за неравенството, което въвежда пространственото разпластяване на територията.

През 1955 ограничителния принцип на жителството се разпростира и до Пловдив, Русе, Сталин (Варна), Бургас, а на следващата година — Плевен и Стара Загора. Впоследствие грижата за контрол над растежа на градските населения е кажи-речи повсеместна. Бариерата около градовете става още по-непреодолима, понеже административната мярка е подсилена от централизираното отпускане на жилища в своеобразен §22: няма жителство без жилище и обратно, няма жилище без жителство.

Ако отвън роптаят срещу жителството, отвътре го одобряват. Показателно е следното изказване, направено при обсъждането на новия закон за наемите, в Търновския Народен съвет през 1954:

Ние в Търново имаме 20 000 жители, а фактически в града живеят 30 000. Всичко, което се отпуска по план се отпуска съобразно броя на жителите и затова малко можем да постигнем. Трябва да се сложи край на тази практика избягали от другаде да търсят лека работа тука, настанява се на работа, търси си квартира без да е жител, докато за тази служба има хора тук местни. Когато дадено лице е изтеглено за нуждите на службата, то е вече изключение.^[3]

Забележете идеята, че в града е „леката работа“ и тя е естествена привилегия на живеещите там (хората от по-външните кръгове на гражданство до живот са обречени на по-долен вид труд!). По-неочаквана е причината за местническия протекционизъм. В плановата икономика не от хората, а от бройките хора зависи снабдяването и благоустройството, ergo приток на мигранти означава намаляване на придобивките, които се разпределят между повече гърла (такава е впрочем причината за ксенофобията и в европейската социална държава).

Въпреки това Държавен контрол неведнъж сигнализира за липсата на бдителност: през 1965 в Ловеч от подадените 1539 молби са отхвърлени само 66; в Хасково от 2479 — 539; а в Троян са приети всичките 73. В една докладна записка до Политбюро от 1966 лично Тодор Живков изказва загриженост, че механичният прираст за 1957–1964 на Михайловград е 67%, Ловеч 64%, Видин 45%. От нея разбираме и какъв е проблемът наред с „малката правда“, която търси да заобиколи бюрократичния ред.

Много ръководители… вместо да си дадат труд да търсят и набират кадри от местното население, предпочитат по-лесния път, като назначават лица от други населени места, които сами идват да търсят работа.^[4]

Мигрантите са по-покорни, защото се стремят да минат в по-високия териториален клас — и това е добре дошло за ръководителите, които се борят за изпълнение на плана. До самия край на режима жителството е инструмент за набиране кадри за непривлекателни професии — ватмани, боклукчии, строители. Съучастници на директорите са

редица местни ръководители [които] се стремят да увеличават прекомерно броя на жителите на някои градове, с оглед повишаването категорията на града, от което зависи щатът и размерът на заплатите, режимът на снабдяването и т.н.^[5]

Колкото повече са записаните в града, толкова по-висока категория получава той, толкова по-голяма заплатата на партийния секретар и кмета. Какво излиза? Когато хората спонтанно идват, те подяждат социалните придобивки на местните; когато обаче държавата планово им ги отпусне, те носят със себе си нови придобивки. Значи борбата на местните ръководства е не за хора, а за бройки. Ситото се затяга, инстанциите, допускащи прекомерно заселване се наказват^[6]; експериментира се нова, „научна“ система за контрол на населението на БАН. Но ръководителите строят комбинати, нуждаещи се от работници, отвоюват бройки, с които градовете им да минат в по-горен клас.

Прогонването от съответния кръг на гражданство — изселването — е сред първите мощни оръжия на режима. То е предвидено още в Закона за народната милиция от 1948, в чл. 52-55:

Милицията може да задържа и изпраща в трудововъзпитателни общежития или на ново местожителство лица с фашистки и антинародни прояви, опасни за общ ред, които разпространяват зловредни и лъжливи слухове, изнудвачи, рецидивисти, сводници, сутеньори, опасни за обществения морал, комарджии, просяци, лица със скандално поведение, спекуланти, черноборсаджии.

Както се вижда, под удар са три типа хора: политически врагове, криминални престъпници и една категория, която можем да определим условно като неурбанизирани. В по-сетнешни документи към тази последната ще се прибавят безделници, хулигани, скитници — тя се отнася най-вече до младежта и до малцинствата, групи, които по естественото им състояние трябва да се дисциплинират. С решение на Политбюро от 14/01/1960 се създават Доброволните отряди на трудещите се, основно отдадени на тях (през 1967 отрядниците са четвърт милион члена). Подобна роля играят другарските съдилища (ДВ бр. 50 от 23/06/1961): смисълът е да се отделят леките престъпления, свързани с градското съжителство, от сериозните политически и икономически. Един от главните фактори за грижата са останалите без традиционен контрол младежи, чиито нарушения („хулиганство“) непрекъснато си увеличават — причината е, наред с изкушенията на големия град, заетостта на жените и нарастващият броят на разводите.^[7] „В София, Русе, Бургас, Варна, Пловдив, Плевен и някои други градове сред момичетата започва да се наблюдава по-голяма полова разпуснатост.“ През 1963 например от 135 000 раждания 11 000 са извънбрачни, а са направени и 92 000 аборта, от които много от неомъжени. Много младежи са „душевно отчуждени от господстващия у нас стил на живот“, имат „презрително отношение към труда“, отдават се на „упадъчна мода“ скитничество, пиене, „извратени танци“, което ги води към кражби.^[8]

Впрочем най-„застрашени“ са младежите от най-вътрешните кръгове на гражданство: децата на ръководните кадри. В едно решение на ЦК, подписано от Живков, четем:

Да се забрани на младежи и девойки с крещящ екстравагантен вид, с дълги коси и бради, с прекалено къси поли и друго неестетическо облекло и на техни гости, които по външен вид, облекло и държание копират съмнителни образци на физически, морално и идейно-политически нечистоплътни западни субекти, да посещават почивните домове, кината и други обекти на ЦК на БКП и на Министерски съвет.^[9]

Все пак изселването по-скоро служи за сплашване; прогонените скоро под една или друга форма се връщат в София, въпреки партийните протести (България тук е много различна от СССР или Албания). За пример през 1955 са загубили жителството си 21 човека, 1956 — 23, 1957 — 11, 1958 — 22, 1959 — 15, 1960 — 8^[10]. Очевидно е, че подобни цифри не говорят за демографска инженерия; дисциплиниращата роля играе не пръчката, а моркова, т.е. условията за получаване на жителство. Ще наречем резултата подусловна миграция — модерна мобилност, свързана с определени условия. Така се дисциплинират вече десетилетия имигрантските потоци от Третия свят към големите западни метрополии. Става дума за разпластяване на гражданските права — придобивка на универсализиращата модерност — в концентрично разположени кръгове и създаване на мотив у обитателите на по-външните кръгове да се борят за преминаване в по-вътрешни (Ditchev 2003). Комунизмът прилага този технологията на вътре-национално ниво.

Правата на жителство не могат да се отделят от територията: жителят на Пловдив не е автоматично жител и на Варна. Съществува и временно жителство, което по-лесно може да се загуби — то е като résidence (за разлика от nationalité) във Франция, green card (за разлика от passport) в САЩ, просто мигрантите са сънародници, не чужденци. В този режим живеят огромно количество хора: през 1961 г. 11% (63 000 души) от населението на София е с временно жителство^[11]! Непрекъснато се удължава „изпитателния срок“, през който тези граждани не бива да нарушават условията на допускане под страх, че ще им бъде отнето жителството — при първото затягане през 1955 той става 2 години, през 1962 е 3, през 1966 е вече 5. Тук става дума не само за „незабавно изгонване“ на приетите по параграф „дефицитни кадри“, които самоволно напускат работа, но и за случаите на развод по вина на партньора-провинциалист.^[12]

А тъкмо последната категория стои на първо място. В една справка на МС от 1966 научаваме, че 47% придобиват жителство чрез брак, 32% „по производствени съображения“, следват 16% където влизат „болест, напреднала възраст, за изборни длъжности, конкурси и др.“ и накрая 5% по „семейни причини (осиновяване и др.)“^[13]. С други думи производството на работническа класа се оказва второстепенна грижа на властта: основният резултат от системата на жителство е изкривяването на брачния пазар! Гражданският статут, монополизиран от онези, които са вътре, увеличава цената на брачните партньори от София и големите градове (както когато швейцарци се женят за албанци). Веднага се появяват фиктивни бракове и борба с тях. Няколко примера, посочени в справка от 1962, дават представа за „нормалния“ брак според отклоненията от него:

„Д-р Чоно Кацаров от Левскиград (Карлово), на 33 г. на работа във ВМИ е сключил брак със софийската жителка Пенка Георгиева с 3 деца, по-възрастна от него с 11 години, които не живеят съпружески живот“. „Дена Алексиева — със софийския жител Асен Иванов на 62 г., по-възрастен от нея с 24 г. и не живеят заедно.“

За да се създаде усещането за сериозността на проблема се повтаря, че така получават жителство политически неблагонадеждни и криминални елементи.^[14]

Правото на жителство за родители, останали сами на село, тук е културна очевидност. Скокът на миграцията през 50-те години води след себе си бум на фамилното регрупиране, както е днес с турците в Германия. И понеже за социализма най-страшното не са фактите, а цифрите, решението на проблема е бюрократично: от 1962 на родителите престават да издават постоянно жителство, те получават безсрочно, но временно жителство и по този начин облекчават основната графа на статистиката. Невидимият резултат е, че се преобръща отношението между поколенията: родителите вече не могат да купуват имоти^[15]: къщата на село се продава, парите се дават на младите и старите изпадат в непозната до сега пълна зависимост от децата си.

Що се отнася до категорията на дефицитните кадри, там всичко опира до икономическа целесъобразност и връзки, така че е трудно да се направи обобщение. Ето някои типични мотиви, с които комисията по софийското жителство удовлетворява молби през 1956:

Произхожда от прогресивно семейство, няма антиобществени прояви… Необходим служител на МВР… Дефицитен кадър — инженер-металург… Изтеглен за гл. инженер на „Заводпроект“… По искане на МНО… Специалист към завода „Коларов“… Осъждан от фашистката власт на смърт… Каруцар в „Пренос-Превоз“, работи в София от 1949.

Отхвърлят молби със следните мотиви:

Коляч към селкоопа. Не е дефицитен кадър… Фоторепортер на Народна Младеж (Няма искане от ЦК на ДСНМ)… Има искане от Министерството на строежите, но като зидаро-мазач VІ разряд не е дефицитен кадър и няма подсигурена квартира, а живее при сгъстяване… Счетоводител. Няма искане от министър, назначен незаконно… Че е закупил жилище не е мотив… Има искане от министъра на транспорта, но като стрелочник може да живее в Чурек и да работи с прихождане.^[16]

Критериите за допускане явно не съставляват стройна система. По-добре да те иска министър, отколкото да не те иска, да си инженер, отколкото работник, наше момче, отколкото враг, но комбинацията се прави по целесъобразност. Както във всички други документи от епохата, удивително често се употребяват „и др.“, „и пр.“, „и т.н.“, които правят нормативните документи доста приблизителни.

Самите цифри са странни. През периода 1955–1961 в София са допуснати с временно жителство 21 000 работника (14 000 в сезонното строителство), 1000 дефицитни кадри, 17 000 студенти и научни работници, 201 „за разни съюзи и обществени организации“. Но заедно с тях и 942 домашни помощници (!), 512 шофьори и 1400 човека „по разни съображения“.^[17] Както всеки властови диспозитив, жителството (както гражданството в богатия Запад) е основано върху произволни различия: основният смисъл на подусловната миграция е да произвежда покорство.

Един от важните фактори за ограниченията на жителството е женската безработица. Този проблем стои отдавна в историята на българската урбанизация — в градове като София или Перник дълго има превес мъжкото население поради това, че за жените на мигрантите няма работа; градът се стабилизира, когато половете се изравняват. Разбира се социализмът подхожда към проблема научно, на БАН се възлага да намери оптималния процент на женска заетост. В решаването му се феминизират целенасочено цели професии като сферата на търговията и хигиенните служби (например забранява се приемането на мъже за бръснари в „Хигиена“ от 1959).^[18]

Борбата с „текучеството“ е един от най-сериозните проблеми пред режима. Дилемата, която трябва да се реши, е как от една страна да се запази уравновиловъчния принцип на заплащане и да се закрепят хората към една или друга точка в пространството. През 60-те години управляващите многократно търсят решение. Констатира се например, че през 1966 работата си са сменили 170 000 човека, като за всяка смяна на работата се губят 20–25 работни дни. 77% от тези смени са по собствено желание (дисциплинарно уволнените са 8%, поради промяна на жителството, което обикновено пак става по собствено желание — 9%). Текучеството в някои наши предприятия достига до 50% обобщава прагматичният реформатор Живко Живков, който тогава е в центъра на реформата.^[19]

Естествен импулс на режима е да закрепости хората към работните им места — впрочем това се прави с указа от 1963, когато на дисциплинарно уволнените се отказва правото да постъпват на нова работа без съгласието на предишния работодател. През 1965 година обаче след доклад на министъра на външните работи този пункт е трябвало да бъде отменен:

Ние сме задължени да се съобразяваме в нашето законодателство и с универсалната декларация за правата на човека, която предвижда свободно избиране на работа (член 23), пактовете за човека 21 сесия на ООН от 1966.^[20]

Амбициите за вписване в международния обмен карат режима отново да мине от пръчката към моркова — закрепостяването да се прави не чрез административни мерки, а чрез териториализация на привилегиите. Форсира се строежът на ведомствени жилища — осигуреното жилище става условие за получаване на жителство, което пък следва да принуди ръководителите на предприятия да строят жилища на онези, които искат да „изтеглят“ в градовете. Ведомствени (наред с държавните) заеми за строителство обвързват гражданите с местоработата им. В битката с текучеството влизат карти за почивка, детски ясли, обучения на младежи на държавни разноски, ведомствени магазини, с една дума привилегии, които не могат да се вземат и отнесат в другото предприятие. Целта е териториализиране на едно население, станало твърде свободно след унищожаване на собствеността и другите модерни регулатори.