Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (11) (Етюди по градска антропология)

Градът като ниво на потребление

Социализмът е общество на масовото потребление: донякъде реално, донякъде мечтано (Buck-Morss 2000). Както при западния капитализъм в огромни мащаби се създават модерни потребности. Желанието да бъде постигнат новият живот е моторът на социалния катаклизъм.

Образът на желания живот идва отвън, състезанието със Запада е основно съдържание на иначе противоречивата идеология. Нивото на модерно/градско благоденствие се мери не с местни, а с универсални мерки. Колкото и да лъжат и фалшифицират, комунистите непрестанно се стремят да изчисляват потреблението научно, тъй че да стане видна победата над конкуриращия ги Запад. Внезапният крах на системата беше резултат именно на тази универсална съизмеримост: когато идеологическият капак се търкулна, стана ясно, че „победили“ са те — нещо немислимо в свят на специфики и културни несъизмеримости.

Девизът е „задоволяване на непрекъснато нарастващите потребности на трудещите се“ (VІІІ конгрес на БКП). На какво се дължи „нарастването“? На автоматично действащия прогрес, постулиран от просвещенците? Ако се вгледаме самият режим възпитава потребители (Минева 2003), окултурява, цивилизова, пропагандира. Да създадеш граждани значи да осигуриш определено ниво на потребление. Тази връзка можем да илюстрираме със създаването на „селища от градски тип“ през 1964. Селата са достатъчно големи, идеологията на марксизма предполага „преодоляване на разликата между града и селото“ (разбирай превръщане на селата в градове), местните кадри натискат да преминат в по-горна категория. Защо тогава се задържа обявяването на нови градове? Ще разберем къде е проблемът по един детайл: новата административна единица има „всички придобивки на града с изключение на снабдяването“.^[1]

Очевиден е идеологическият смисъл на огражданствяването. Но има и икономически. За да накараш хората да работят повече, както при западния капитализъм, трябва да ги изкушиш да потребяват повече. Машината да се върти на все по-бързи обороти.

Странното е, че, за разлика от викторианската или сталинската урбанизация, българската не е свързана с чудовищна експлоатация и нищета, даже напротив — мигрантът, отишъл в града, получил панелен блок с парно и Москвич, сякаш работи по-малко (появило се е свободното време). Дали се е случило чудо, модернизация, за която не се заплаща с нищо, освен може би с реекспортирания съветски нефт? Отговорът е прост: Москвичът е недонаправен, той от първия до последния ден ще изисква от щастливия си собственик допълнителен труд (който почва да поглъща току-що възникналото свободно време). Социалистическото потребление носи структурен дефект, наместо да превръща човека в господар на продукта, то го закрепостява към него. Това е един вид натурален лизинг: дават ти го евтино, но после трябва дълго да изплащаш с допълнителен труд.

Как функционира тази система?

Първо, самите стоки са дефектни в буквалния смисъл на думата. Масовото потребление изисква (идеологически) ниски цени, откъдето лошо качество. Едва през последното десетилетие, след дълги идеологически препирни по върховете^[2] се появява категорията на „луксозните стоки“, която задава разлика в качеството и оттук, на социалните категории. Но през целия останал период качеството е едно, цените също.

Ще припомним духа на епохата с жалбата на новодомци от квартал „Разсадника“ през 1950:

Мазилката „веднага започна да се рони“ „таваните и подовете се люлеят“, „всички миризми проникват свободно от мазетата в партерните апартаменти“, „прозорците мъчно се затварят и отварят“, „стените на клозетите са винаги влажни“, „почти всички кранове на чешмите се развалиха още първата година и живущите бяха принудени веднага да ги сменят“; „омивалниците още първата година се изпопукаха и изпочупиха, каналите често се задръстват“, „казанчетата в клозетите — дефектни и неизползвани от поставянето им“, „таваните напукани“, „покривите направени от камъш“, „местото за боклука е оставено под стълбището откъдето миризми на гниющи вещества могат да се разнасят из всички етажи“.

В резолюцията, вероятно от районния НС, хладно се отбелязва, че който не го иска, може да се откаже от закупеното жилище.^[3] Е да, но да се откажеш, това значи да строиш по кооперативен начин, което пък е 2–3 пъти по-скъпо, а много пари на куп няма откъде да се спечелят.^[4]

Можем да си представим, какво очаква новодомците в гореописания блок: години наред доработване на апартамента. В същото време други лежат под Москвича, трети приготвят зимнина, четвърти учат уроците с детето и т.н. Модерните стоки и услуги са тук, масово достъпни, само че те са само отчасти реални, отчасти обещание, трябва да ги доплащате под формата на натурален лизинг. Рационализаторското движение, гордост на режима, неуморно снижава не само цената, но и качеството, побългарява, пести материали — като отговор на него потребителят няма избор освен да се включи в движението „Направи си сам“. Логиката на капитализма е обратна: търсят как да ви се продава по-скъпо, да измислят екстри, нови модели, модни тенденции. Свалянето на цените е експлицитна идеология на червенковския период, през 60-те и 70-те режимът се мъчи да ги задържа и едва през 80-те плахо се ориентира към тяхното диференциране. Не би ли било по-рационално да се остоковят отношенията, да се плаща за труда от една страна и за продукта от друга?

Идеологическият аргумент срещу подобно решение е очевиден — така ще станат видими неравенствата, които иначе се скриват зад натурални несъизмеримости. Икономическият обаче заслужава допълнителен интерес. Една монетаризирана икономика изисква много висока степен на рационализираност и интериоризация на социалния контрол. Дали е възможно да накарате мигранта рязко да увеличи самоексплоатацията си от днес за утре? Примерът на Третия свят е показателен: там идеологията на пазара тържествува, но въпреки това огромната част от хората предпочитат да си пият чая на припек. Ако искате рязко и бързо да модернизирате едно общество очевидно само пазар на труда не е достатъчен, трябва определена доза извън-пазарна принуда. При социализма тя върви в две посоки: в публичната сфера населението се мобилизира за строеж на проходи и язовири, бране на домати и чистене на градинки; в частната то поправя капещи кранове, изгорели котлони и разлепящи се обувки и се „самозадоволява“ в личното стопанство. Така само една част от труда на гражданина става видима.

Другият дефект е свързан със системата на разпределение. Андрей Райчев показа, че бичуваните от идеологията неофициални форми на преразпределение (приятелства, роднинства, землячества…), не само не пречат на социалистическата икономика, но са важна нейна опора (Райчев, 2003). Ще го кажа така: потреблението поражда непрекъснатата необходимост модерните пазарните отношения да бъдат дублирани от мутиращи форми на даров обмен (Дичев 1999): трябва да дадеш нещо в повече от парите, за да получиш стоката или услугата; да кажем, за да получиш ведомствен апартамент, трябва да платиш не само с пари, но и с включване на брата на шефа в ловната дружинка на родното ти село.^[5] Отново се оказва, че евтиното масово потребление предполага допълнителен труд — всеки трябва да си изгради един вид неформална търговска мрежа.

Неочакваният резултат е общото стабилизиране на системата: хората стават много по-зависими едни от други и всяка форма на съпротива маргинализира човека, изключвайки го от формите на даров обмен, тъй както маргинализира на Запад човека безработицата. Иначе казано дефектното потребление произвежда социалност. Трябва непрекъснато да разширяваш периметъра на алиансите, за да умножаваш ресурсите си — и макар че основният строителен материал на солидарностите е традиционен, големият град умножава възможните връзки между хората, съчетава роднинство и политика, землячество и поколенчески моди, и т.н.

Третият тип дефектност на социалистическото потребление е неподвижността на уж модерните вещи. Нещата ти се дават там, където си и ти се дават, за да си останеш там, където си. Това е особено ясно при малките градове със селско-градски поминък, където за храна пари не се харчат, защото наред с труда в завода, рода̀та гледа лично стопанство, понякога в самия двор. Тази трудно подвижна система, процъфтяваща до днес, е възможна от една страна поради ниските заплати, от друга — липсата на истински пазар на селскостопанска продукция, който би направил безсмислено „самозадоволяването“ на населението.

Както казах, снабдяването зависи от „категорията“ на мястото. От друга страна, за да се сдобиеш с повечето типове скъпи вещи — автомобили, холни гарнитури, телевизори — трябва дълги години да чакаш, след като се „запишеш“ и/или внесеш солидна предплата^[6]. Потреблението на подобни вещи (както лизингът на запад) те привързва към социалното ти място. За вещи има лимити — една кола, един апартамент до 120 кв.м., една вила. Разбира се най-силно блокиран е пазарът на най-скъпата достъпна вещ, жилищата. Законът за наемите от 1948, ревизиран през 1955, също като наредбата за жителството повтаря военновременни разпоредби от 1943 (а и от 1915, виж бел. 11), например в нормата за това по двама души да живеят в стая, деца под 7 да не се броят, а две деца от 7 до 14 се броят за един човек. Централизираното разпределение на жилища, наред с административните мероприятия, е лост за контрол на подусловната мобилност.

До 1955, в периода на усядането на комунизма, нуждаещият се сам посочва квартира, която му харесва, сам доказва, че тя е „празна“. Представете си го: хвърляте око на дома на дадени буржоазни експлоататори и подавате молба в съвета, по възможност подкрепена с ходатайства на партийни другари. Експлоататорите обаче не са вчерашни: те са се „самосгъстили“, т.е. заселили в „празните“ стаи всевъзможни роднини и близки. Резултатът е лавина от дела, които забатачват съдилищата, недоволства, нестабилност. Новата система от 1955 въвежда централизирано, бюрократично разпределение на жилищата без възможност за обжалване. Любопитно е, че юристите са смутени от правната страна на промяната: главният прокурор казва, че в предишната система имало публичност, състезателност в борбата за жилища, докато сега всичко щяло да се решава на тъмно от чиновници.^[7] Аргументите им не се взимат предвид и разпределението на жилища се деюридизира, за да премине на бюрократични релси чрез картотекиране и подреждане на кандидатите според уеднаквени критерии. Един от резултатите на новата система е териториализирането на човека: при революционното състезателно търсене на „празни“ жилища гражданинът се движи, картотекираният чака картонът му да мине по-напред и заемът му да бъде тиражиран.

Нека се върнем към началото на този параграф: социалистическият гражданин се самоексплоатира извънпазарно от една страна като строи Хаинбоаз, от друга — като лежи под Москвича. Ако е така, Уолърстейн може да ни помогне да разберем социализма. Ако за Маркс капиталистическата конкуренция води до непрестанно снижаване на цените, увеличаване на експлоатацията и в последна сметка — до революция, за американския историк от същата предпоставка следва друго: вътре в пазара капитализмът просто не може да остане, той трябва да разчита на ресурси, които не се заплащат по пазарната си стойност. По парадоксален начин некапиталистическото се оказва по-важно за капитализма, който се развива не благодарение на пазара, а обратно, на наличните извънпазарни ресурси, които непрекъснато поглъща. За да бъде възможна капиталистическата икономика, тя трябва да паразитира върху някаква не-остоковена трудова сила, за която да не се заплаща пълната пазарна цена — женски труд, помощ на възрастни хора, народи от Третия свят, имигранти и т.н. Капитализмът е жив докато експанзира, когато погълне всичко, той умира (Wallerstein, 1985).

Социализмът следва същата логика: дефектните вещи мобилизират извънпазарни трудови ресурси. Внезапното, необезпечено разширение на фронта на потребление мобилизира гражданина за извънпазарен труд, който не му се плаща. В същото време бичуват „вещоманията“…