Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (78)

78.

Сряда, 11 март

Малко полицаи обичат да влизат в затвор по каквато и да било работа. Винаги изпитват спотаен страх, че ако изкарат лошия късмет да са вътре, когато избухне бунт, ще се превърнат в мишена номер едно с приоритет, по-висок и от този на педофилите, предателите и надзирателите.

Глен Брансън и Норман Потинг си мислеха за това на задната седалка на френската полицейска кола, докато минаваха през високия портал на оградения с бодлива тел външен периметър на изправителния център „Сен Контен Фалави“ на няколко километра от града малко след седем часа във влажната мразовита сутрин. За двамата англичани модерната утилитарна сграда приличаше повече на фабрика, отколкото на затвор. Шофьорът, който ги бе взел от хотела, беше дружелюбен, опитваше се да поведе разговор с тях на силно ограничения си английски и те се мъчеха да му отговарят на още по-оскъдния си френски. Но нито Потинг, нито Брансън бяха в настроение за приказки — и двамата страдаха доста от предишната вечер.

Знаеха, че ще стават с кокошките и трябваше да проявят повече здрав разум и да си легнат рано. Вместо това отидоха в близкия до хотела им ресторант, препоръчан от френските им домакини, където пиха бира, последвана от бутилка евтино червено вино и втора, докато Потинг изливаше душата си покрай неотдавнашната загуба на годеницата си, а Брансън си мислеше за проваления си брак и последвалата смърт на Ари. Когато се върнаха в хотела, останаха доста след полунощ и пиха коняк, докато Потинг споделяше страховете си от открития му рак на простатата и предстоящата операция.

Брансън поне беше ял разумно снощи — рибена супа и пържола с пържени картофи. Потинг се беше спрял на ескарго — охлюви в чесново масло, последвани от андуйет — беше проверил името в Гугъл преводача и бе решил, че е нещо като английска наденица, напълно забравил предупрежденията на Брансън. Едва не се задави от вонята, надигаща се от чинията му, но беше гладен и замаян от алкохола и прилежно си изяде всичко. Сега имаше чувството, че стомахът му се е превърнал в центрофуга.

Доколкото успяха да разберат от шофьора, планът беше да бъдат свидетели как тримата служители от Отряда за екстрадиране извеждат Едуард Крисп от килията му в болничното крило в присъствието на затворническия лекар, тъй като Крисп си беше счупил ръката при каране на ски. Докторът щеше да пътува с Крисп в затворническия микробус, който ги чакаше отвън, до близкото лионско летище „Сент Екзюпери“, откъдето щяха да отлетят за Англия с полет на „Бритиш Еъруейс“ в десет сутринта.

Двамата британски детективи дъвчеха дъвки, за да скрият вонята на алкохол в дъха си. Те последваха членовете на Отряда за екстрадиране и един надзирател в черна униформа, кубинки и връзка ключове през серия двукрили врати, които се заключваха зад тях, докато не се озоваха вътре.

Основният опит на Глен Брансън с подобни заведения беше от мрачния викториански затвор край Брайтън, в Луис. Въпреки че беше по-модерен, този имаше същата клаустрофобична атмосфера с решетките и голите си стени, както и същата воня. Потинг, който мърмореше, че трябва спешно да намери тоалетна, вървеше няколко крачки зад него по коридор, от двете страни на който имаше врати на килии. Носеше се миризма на цигарен дим. Мъжки глас извика нещо на френски, но никой не му обърна внимание.

Спряха пред една врата. Надзирателят отвори капака на прозорчето, надникна вътре и даде знак на Брансън и Потинг да направят същото.

Въпреки че главата го цепеше, Глен Брансън изпита радостно вълнение, докато гледаше неподвижната спяща фигура на човека вътре. Беше се обърнал към стената и главата му бе скрита от одеялото.

В другия край на коридора се материализираха още двама надзиратели. Онзи, с когото бяха дошли, се обърна към тях и каза:

— Attendez!

Отключи вратата и влезе, съпровождан от двамата си колеги и доктора.

— Трябва да намеря тоалетна — прошепна Потинг на Брансън. — Проклетият ми корем направо гори.

— Ще намерим на излизане, Норман.

В следващия миг от килията се чуха викове.

— Non! Non! Се n’est pas possible!^[19]

Брансън влезе вътре и видя как първият надзирател отмята одеялото. Замръзна на място.

— Мамка му — каза той. — Мамка му, мамка му, мамка му.