Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (58)

58.

Вторник, 3 март

Роули излезе за поредната игра на бридж в четири следобед и Джоди изчака няколко минути, за да е сигурна, че няма да се върне за нещо забравено, след което се преоблече. Сложи си повдигащ гърдите сутиен, прилепнало по тялото горнище, къса пола и сандали на висок ток, застана пред голямото огледало, усмихна се и беззвучно оформи с устни: „Толкова си секси!“.

Слезе до кабинета на корабния доктор на долната палуба в недрата на кораба, постави ръце на монтираното на стената устройство за дезинфекция и влезе. Обясни на сестрата причината за посещението си и тя я покани да седне и да попълни формуляр. После беше въведена в стаята за консултации, в която имаше кушетка за прегледи, табло за проверка на зрението, кошче за кърпи и бюро с компютърен монитор и клавиатура.

Д-р Гордън Риърдън беше очарователен сивокос мъж в елегантен бял костюм и горе-долу на възрастта на Роули, доколкото можеше да прецени. И със същия събличащ поглед, който се плъзна одобрително по цялото й тяло. Джоди беше поне едно поколение по-млада от повечето пътници и на доктора едва ли му се случваше често да ухажва жени като нея на това плаване. Затова тя започна да флиртува сдържано с него, като срещна погледа му. Винаги й беше харесвало да го прави. Обичаше да вижда в мъжките очи колко е привлекателна. И понякога се сещаше за младините си като грозно патенце. Сега животът беше далеч по-забавен.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кармайкъл — каза той, сякаш внезапно слагаше край на играта и преминаваше в професионален режим. Посочи й стола пред бюрото си. — Седнете. Какво мога да направя за вас?

Джоди сложи крак върху крак, после бавно го отпусна на пода, като се усмихваше мислено, докато той я гледаше.

— Откакто отплавахме от Дубай, се чувствам малко замаяна, докторе — излъга тя. — Питах се дали можете да ми предложите нещо? Видях някои да носят гривни за морска болест, но исках да ви попитам за становището ви, преди да си купя.

— Ох, горката — рече той. — Боя се, че на някои хора са им нужни няколко дни, преди да свикнат с клатушкането. Вземате ли някакви лекарства?

Тя поклати глава.

Той се зачете във формуляра, който беше попълнила при сестрата преди няколко минути.

— Случайно да сте бременна?

— Господи, не, надявам се! Съпругът ми си е направил вазектомия.

— Вазектомията не гарантира стопроцентова сигурност, разбира се. Имал съм пациентки, които са забременявали, а са си мислели, че са в безопасност.

— Не съм бременна, повярвайте! — Тя смени темата и подметна: — Работата ви сигурно е приятна. Постоянно ли сте на кораба?

— Не, всъщност се пенсионирах. Бях общопрактикуващ лекар в Чипинг Нортън в Оксфордшър. Занимавам се, колкото да се намирам на работа, като веднъж-два пъти годишно правя и това. С жена ми нямаме нищо против да плаваме безплатно срещу няколко часа работа на ден. Много е приятно.

— Чудесно!

— Е, нали разбирате, приятно е да работиш с щастливи хора. Човек тръгва на круиз, за да си прекара добре. Вие със съпруга ви забавлявате ли се?

— Много. Значи сте експерт във всяка област на медицината?

— Започнах като военен хирург, така че не бих се нарекъл специалист по всичко, но мога да се справя с повечето спешни случаи, които е най-вероятно да се случат на един кораб.

— Оперирате ли?

— Мога да премахна апендикс, ако се налага. Но за всичко по-сериозно сваляме пациента на сушата или викаме хеликоптер. — Той се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му. Добре. Много добре.

Той отвори едно чекмедже зад бюрото си и извади блистер с хапчета.

— Сигурен съм, че ще се справим много бързо с морската болест, за да се съсредоточите изцяло върху забавленията!

— Благодаря — каза Джоди, докато той й даваше таблетките и я инструктираше как да ги взема.

Тя вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше от тази кратка среща.

Знанието, че опитът му е ограничен. И че може да се справи с всички основни неща. Чудесно.

Съмняваше се някога да му се е налагало да се справя с онова, което беше замислила.