Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (112)

112.

Събота, 14 март

Напълно будна, Джоди седеше в леглото и се взираше в лаптопа си; стаята бе осветена само от приглушените вградени в таблата лампи и екрана на компютъра. През последния час беше записала малкото снимки на Корнел, които бе намерила в Гугъл и други търсачки, както и всички, които бе успяла да открие на детектив сержант Норман Потинг.

Когато приключи, щракна два пъти върху една снимка на Корнел. Появи се прозорец с искане да въведе име. Тя написа „Корнел“ и на екрана моментално се появиха всички седем вестникарски и онлайн снимки на Норман Потинг като потенциално съвпадение; всяка фотография имаше синя чавка, която й даваше възможност да одобри или отхвърли предложението.

Впери поглед в лицата. Компютърът потвърждаваше нейните засилващи се подозрения, че Дж. Пол Корнел и детектив сержант Норман Потинг са един и същи човек. Но как беше възможно това? Корнел имаше дълга история в интернет — диря, която можеше да се проследи двайсет или повече години назад. Възможно ли бе двамата просто да си приличат поразително?

Изгубих моята сродна душа в пожар.

Може би Корнел говореше за приятелка, загинала в далечното минало?

Чу се изщракване на отваряща се врата. Джоди тихомълком изгаси всички светлини, затвори лаптопа, отиде на пръсти по дебелия килим до вратата и се заслуша в мрака. Чу изскърцване на паркет. После още едно. Може би Корнел се опитваше да върви безшумно по коридора? За миг видя ивица светлина. После пак.

Със затаен дъх Джоди отвори вратата и надникна. И го видя в края на коридора, клекнал, оглеждащ драскотините.

Продължи да го наблюдава още няколко секунди, доколкото смееше, после бавно прибра глава.

Сърцето й биеше бясно.

„Искаш да разбереш какво има зад стената, а? Странно поведение за милиардер, който преди малко сподели, че е ужасно уморен. Детектив сержант Норман Потинг, копеле такова. Искаш ли да ти покажа какво има зад стената?“

След няколко минути го чу как се връща предпазливо. Отново изскърца паркет, после вратата се затвори тихо.

Тя също затвори своята и запали нощното осветление. После сравни отново лицата на Корнел и Потинг.

Изчака известно време, съблече се и облече халат. Взе телефона и се измъкна тихо в коридора, като спря пред стаята за гости. Той хъркаше силно. Колкото се може по-тихо тя открехна вратата. Ако той се събудеше, щеше да се вмъкне в леглото му и да му прошепне, че не може да заспи.

Включи фенерчето на телефона и освети стаята.

Хъркането не се промени.

Сакото му бе окачено на облегалката на стола при тоалетната маса. Със затаен дъх Джоди се запромъква към него, пъхна ръка в десния вътрешен джоб и напипа портфейла му. Извади го и заотстъпва назад към вратата. Тогава видя часовника му на нощното шкафче — лежеше на една страна и върху задния му капак като че ли имаше надпис. Взе и него — не искаше да насочва лъча на фенерчето в лицето на притежателя му.

Две минути по-късно беше в стаята си, със затворена врата. Запали лампата, отвори портфейла и затършува в него. Имаше електронна карта ключ за „Гранд Хотел“. Кредитни карти „Американ Експрес“ и „Виза“ на името на Дж. Пол Корнел, както и издадена в Калифорния шофьорска книжка. Нищо, което да потвърждава подозренията й.

Разгледа гърба на часовника и видя гравиран надпис с дребен готически шрифт: Н, с любов Б XX.

Впери поглед в него с разтреперани от гняв ръце.

— Копеле мръсно.

Първото й желание бе да нахълта в стаята му, да му тикне часовника в лицето и да го изрита навън. Знаеше, че трябва да се успокои. Да се успокои и да помисли.

„Копеле.“

Замисли се за днес и за предишната вечер. Беше ли му казала нещо уличаващо? Той със сигурност носеше някакви микрофони. Полицията вече знаеше адреса й. Какво друго знаеха за нея?

Внимателно прибра картите обратно в портфейла в реда, в който ги беше намерила. После изгаси отново лампата, излезе на пръсти в коридора, спря пред вратата му и се заслуша.

Той продължаваше да хърка силно.

Внимателно открехна вратата. В същия миг чу мъркане и Тайсън се отърка в крака й. Тя избута котарака и се вмъкна вътре, като пристъпваше бавно. Зелената светлина от часовника на нощното шкафче й беше достатъчна, за да се ориентира.

Тъкмо стигна до сакото, когато чу шумолене на завивки. Замръзна.

— Ъ? — изсумтя той. И после извика: — Ъ?

Джоди не смееше да помръдне и мускул.

Последва ново шумолене, силно изхъркване, след което той отново пусна дъскорезницата.

Като потръпваше от ледения полъх от отворения прозорец, Джоди изчака няколко секунди и върна портфейла във вътрешния джоб на сакото. Той продължаваше да хърка.

Тя остави часовника на нощното шкафче, върна се при вратата, излезе заднешком и затвори. В края на коридора Тайсън отново драскаше шумно по стената. Тя запали фенерчето и го освети.

— Тайсън! — прошепна.

Той я изгледа намусено и спря.

Тя продължи да се взира в стената, като си мислеше за онова от другата й страна. Изкушаваше се. Ох, как се изкушаваше да даде на ченгето урок, който никога няма да забрави. Защото няма да живее достатъчно дълго, за да забрави.