Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (18)

18.

Неделя, 22 февруари

Скъпа моя Джоди,

Не мога да повярвам, че ще се срещнем във вторник! Само още две преспивания, нали така се казва днес? Развълнуван съм като тийнейджър! В предишните имейли спомена, че обичаш риба и морски дарове, така че резервирах маса в ресторант, за който съм чувал добри неща — „GB1“ в „Гранд Хотел“. Да се срещнем преди това в бара на питие? Какво ще кажеш за 19:30?

Твой любим в очакване, Роули. XX

Джоди седеше в кабинета на първия етаж на къщата. Беше спуснала щорите, за да се отдели от мрака на студената зимна нощ — и от евентуални любопитни очи, спотайващи се някъде навън. Написа отговора си и го изпрати. Докато го правеше, чу драскане зад себе си в коридора.

— Тайсън! — строго извика тя. — Тайсън, престани!

Стаята беше функционална, комфортно обзаведена в модерния стил, който й харесваше — всичко в бяло и бежово, с абстрактни разпечатки без никаква стойност по стените. Имаше само две снимки. Никакви спомени. Един апартамент щеше да бъде по-удобен, но на този етап в кариерата й (както обичаше да мисли за онова, с което се занимаваше) апартаментът нямаше да бъде практичен — не и за онова, което държеше тук.

След лошото преживяване с Уолт Клайн беше по-внимателна с Роули Кармайкъл. Проверката показа, че е чудесен. Известен лондонски търговец на картини, специализиран в импресионистите, той, изглежда, наистина беше натрупал съкровища и ги беше продал на водеща аукционна къща на най-добри цени. Никъде в сайтовете, в които се споменаваше, нямаше намеци за скандал.

Мой прекрасни любими в очакване (харесва ми!!!). 19:30. Сряда, в бара на „Гранд“, тръпна в очакване. Не знам дали ще успея да издържа дотогава…

Дж. ХХХХ

Отново се чу драскане. Този път стана, изгубила търпение.

Котаракът Тайсън, когото беше взела от приюта веднага след като се прибра, драскаше стената в края на площадката между първия и втория етаж. Беше надушил нещо интригуващо и може би неустоимо от другата страна. За раздразнение на господарката си, Тайсън идваше тук и правеше едно и също всеки ден. Беше издраскал боята и сега се мъчеше да се справи с мазилката отдолу. Толкова отчаяно се опитваше да разбере какво има зад нея.

— Тайсън! — каза тя с истинска ярост — и известна паника в гласа си. — ТАЙСЪН! Казах ти да престанеш да драскаш!

Беше опитала всичко, от пръскане на стената и килима до нея със спрей, който бе купила от магазин за домашни любимци, до слагането на детска преграда на стълбите. Дори се опита да го заключи. Но той винаги се измъкваше, винаги намираше начин да се върне и винаги продължаваше да драска на същото място. Защото от другата страна имаше нещо, което издаваше силна миризма. Нещо, което очевидно го караше да полудява от любопитство.

— Нали знаеш какво казват за любопитството, Тайсън? А? Нали веднъж едва не умря? От любопитство? По дяволите, престани да драскаш, разбра ли?

Беше намерила сиво-бялото коте, когато се прибираше една вечер преди три години. Фаровете на колата й осветиха нещо да лежи на бордюра в началото на алеята й. Никога не го беше виждала преди. Лежеше полумъртъв и тихо скимтеше. От едното му ухо течеше кръв, имаше счупен крак и едното му око беше така подуто, че Джоди си помисли, че го е изгубил. Очевидно беше ударен от някоя кола и оставен да умре.

Джоди го вдигна, отнесе го в къщата, уви го в одеяло, намери денонощен ветеринарен кабинет и се обади. Когато описа състоянието на животното, от кабинета й казаха да идва веднага, но прогнозите им не бяха добри.

Ветеринарят сканира котарака за микрочип, за да види дали няма да открият собственика му. Нямаше. Горкото животно беше с пукнат череп, счупен крак и ребра, натъртен далак и множество по-малки наранявания. Ветеринарят се съмняваше, че ще изкара нощта. Но той го направи и се възстанови изненадващо бързо. Джоди никога не беше имала котка и нямаше желание да има. Но когато ветеринарят й каза, че ще трябва да го даде в местния приют, тя омекна и го прибра в дома си въпреки високите сметки, които трябваше да плати за по-нататъшното му възстановяване.

Беше обиколила маскирана квартала, за да не я познае никой, като се опитваше да разбере дали някой не е губил котарак или не знае нещо, но не откри нищо. После му даваше всеки шанс да си отиде у дома, но той просто си остана, без да проявява интерес да ходи другаде.

Кръсти го на боксьора Тайсън, защото явно беше корав тип. И намусен, така и не й даде безусловната обич и привързаност, която тя си мислеше, че заслужава след всичко, което бе сторила за него. Вместо това гледаше на нея просто като на лична отварачка на консерви и прекарваше повечето си време навън в градината независимо от атмосферните условия или пък драскаше по стената.

Само понякога, ако оставеше вратата отворена, той влизаше в спалнята й посред нощ, скачаше на леглото, започваше да мърка, да тика нос в лицето й и да я ближе, докато не я събуди.

— Знаеш ли, Тайсън — каза му тя веднъж, когато я събуди за пореден път. — Обичам те, но просто не мога да те разбера. Обаче сигурно и ти не можеш да разбереш мен, нали? Както и какво има зад онази стена, права ли съм?