Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (21)

21.

В миналото

Беше последната лятна ваканция, която щяха да прекарат четиримата заедно. Както обикновено, Джоди и сестра й Каси седяха сбутани на задната седалка на стария сааб на майка им, духани от вятъра сред багажа за триседмичното пътуване през Франция, Германия, Швейцария и Италия. Щеше да им е много по-удобно в по-големия ягуар на баща им, но той беше непреклонен, че кабриолетът е по-забавен за ваканцията.

Беше студен, влажен август и баща им настоя гюрукът да остане свален, докато пътуваха по френската магистрала. Двете момичета имаха чувството, че са ги откъснали от корените им, и се бяха завили с одеяло за пикник, за да се стоплят. Баща им караше, а майка им се опитваше да поддържа духа им и да не позволява да се отегчават, като непрекъснато измисляше разни игри. Коронната й беше „Оченцето ми зърва“. Понякога трябваше да измислят думи от буквите по номерата на колата пред тях. А другата беше да набелязват зелените камиони на „Еди Стобарт“ и червените на „Норберт Дентресангъл“.

Каси водеше с пет камиона пред Джоди. Каси винаги водеше във всичко. Имаше русата коса и красивите черти на майка им. Джоди пък имаше тъмнокафявата твърда коса на баща им и гърбавия му нос.

— Оченцето ми зърва нещо, започващо с Р! — каза баща им, поглеждайки в огледалото. Бяха на два часа път южно от Кале, в Шампан.

— Реймс! — извика Каси, когато табелата на града се появи отпред.

— Не! — отвърна той.

— Релси? — предположи майка им.

— Не!

Покрай тях се плъзна голяма алена лимузина с британски номер. Джоди видя на задната седалка надуто момиче на нейната възраст със слушалки от уокмен, което ги гледаше презрително.

— Ролс-ройс! — каза Джоди.

— Да! — потвърди баща й, докато лимузината се отдалечаваше.

Джоди я гледаше завистливо. Защо не бяха в онази кола вместо в скапания стар сааб?

— Твой ред е, Джоди! — каза майка й.

— Писна ми от тъпата игра — намусено отвърна тя, като продължаваше да гледа лъскавата кола, която вече беше станала точка на хоризонта. Къде отиваха онези хора? На някое специално място с плувни басейни и дискотеки? Едва ли биха отседнали в забутани хотели като онези, в които спяха те. Беше готова да се обзаложи за това.

И тя трябваше да пътува през Франция в подобна прекрасна кола. Закле се, че един ден ще го направи. Един ден хората ще гледат нея със завист, докато ги задминава по скоростната лента.

Знаеше, че това не е мечта. А съдбата й.

Следващата седмица останаха за три нощувки в Комо. Не в прочутата Вила д’Есте на брега на великолепното езеро — едно от местата, на което би отседнало момичето от аления ролс-ройс — а в хостел на една тясна прашна уличка, където оставаше будна в малкото легло, което трябваше да дели с Каси, от постоянното бръмчене на мотори и скутери.

Като почерпка родителите им ги заведоха първата вечер на питие във Вила д’Есте. На съседната маса, до самото езеро, седеше прекрасно семейство. Загорелият от слънцето баща беше облечен в бяла копринена риза, розови панталони и черни мокасини. Майката приличаше на графиня или може би на кинозвезда. Имаха дъщеря, няколко години по-голяма от Джоди, облечена със страхотна рокля, с обувки „Маноло Бланик“ и елегантна чанта „Шанел“. Джоди се запита дали не са някакви знаменитости, защото един сервитьор в елегантно червено сако непрекъснато отиваше при масата им, за да им долее шампанско, след което връщаше бутилката в блестящата сребърна кофа за лед. Тримата разговаряха оживено. Бащата пуфтеше с голяма пура, а майката пушеше тънка цигара с филтър.

На другите маси също имаше прекрасни хора. Елегантни жени с копринени шалове и накити, красиви загорели мъже в бели ризи и изискани панталони.

В сравнение с тях родителите й изглеждаха направо парцаливи. Баща й носеше жълта риза на рибки, скучни сиви памучни панталони, чорапи и сандали. Майка й изглеждаше малко по-елегантно, но ефектът се съсипваше от вехтата й бяла жилетка. Каси беше по тениска на „Оейзис“ и джинси. На баща й му отне цяла вечност да привлече вниманието на един сервитьор и когато най-сетне успя, той ги изгледа отвисоко, сякаш искаше да им каже, че мястото им не е тук.

Господи, на Джоди й се искаше да се плъзне под масата и да изчезне. „Тези не са моите родители. Това не е моето семейство. Не познавам тези хора. Честна дума.“

Поне времето тук беше по-добро. Слънчево и горещо. На втория ден излязоха на разходка с туристическо корабче. Джоди седна с родителите си, а Каси се качи на горната палуба да слуша коментара на екскурзовода, докато плаваха от Комо до Беладжио, където трябваше да спрат за един час за обяд.

Отвъд тъмнозелената вода на езерото се издигаха стръмни зелени хълмове, покрити с маслини, олеандри и кипариси. Имаше малки градчета и села с жълти, розови и бели къщи, жилищни блокове, църковни камбанарии и фабрики, в които се правеше коприна за шалове, както обясни екскурзоводът. А на самия бряг се издигаха разкошните вили на богатите и прочутите с техните частни пристанища и яхти.

Екскурзоводът им посочи всяка забележителна къща. Вила Версаче, къщата за отдих на Хайнц. Лятната резиденция на собствениците на „Ейвън Козметикс“. Огромна екстравагантна къща в строеж на руски олигарх. Друга огромна и малко просташка постройка, възстановена от лондонски финансист милиардер.

Докато баща й правеше безкрайни снимки, а отегчената Каси играеше тетрис на своя геймбой, Джоди гледаше с благоговение. Никога през живота си не беше виждала подобни къщи. Тяхната изглеждаше като барака в сравнение с тях. Искаше едно от тези места. Изпита копнеж, болезнено желание дълбоко в себе си. Беше родена да живее на подобно място. Можеше да си представи как шофьор отваря задната врата на аления й ролс-ройс и как тя стъпва на алеята с куп дизайнерски торби на „Гучи“, „Версаче“, „Ермес“ и „Ив Сен Лоран“.

Докато екскурзоводът говореше за острова, който подминаваха и на който имаше прочут ресторант без меню, Джоди се обърна към баща си.

— Татко, как се става богат?

— Какво искаш да кажеш?

— Как да си позволя някоя вила като тези, които току-що видяхме? — Виждаше на лицето на баща си същата завист, която изпитваше и самата тя. Сякаш пред очите му беше всичко онова, което не е постигнал в живота си. — Как можеш да си позволиш подобна къща?

— Твоят начин, Джоди, е да се омъжиш за милионер.

— Да, ама не — обади се Каси и вдигна очи от компютърната си игра. — Само красиви жени се омъжват за богати мъже. — Тя се обърна към Джоди. — Което в общи линии те изключва.

Джоди изгледа кръвнишки сестра си. Каси беше почти на седемнайсет, две години по-голяма от нея. Винаги тя получаваше новото колело, което три години по-късно преминаваше у Джоди. Музикалната уредба, отново преминала у нея, когато Каси получи по-нова и по-модерна. Износваше дори повечето й дрехи.

Минаваха покрай огромна вила, издигаща се на известно разстояние от езерото с огромни градини пред нея. Джоди видя група хора, седнали на маса под огромен кремав навес на обедно парти. В началото на каменните стъпала до пристанището беше привързана голяма, прекрасна дървена моторница „Рива“.

Джоди се загледа. В групата хора. В моторницата. Изпитваше дълбока завист и още по-дълбоко негодувание. Защо тя не беше там?

Баща й прокара пръсти през русата коса на Каси.

— Как си, ангелчето ми?

Каси сви рамене и кимна.

Майка й се усмихна на Каси, после на баща й и ги снима, сякаш Джоди изобщо не съществуваше.

— Един ден ще живея в къща като онази! — обяви тя. Майка й се усмихна сладко. За да й угоди.