Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (6)

6.

Вторник, 17 февруари

След седмица мотаене и разправии с френската бюрокрация преди тялото на Уолт Клайн най-сетне да бъде предадено след аутопсията, Джоди изпрати годеника си обратно до Ню Йорк. Пътуваше в първа класа, отпиваше отлежало шампанско и във всяко отношение изглеждаше в очите на екипажа като скърбяща любима, която се утешава с алкохол. Уолт пътуваше по-непретенциозно в товарния отсек на самолета. Макар че ако трябва да сме честни, помисли си тя в един момент, докато се унасяше в приятна дрямка, той имаше повече място за краката си в ковчега, отколкото онези нещастници от икономичната класа отзад.

И също, ако трябва да сме честни, не беше пестила пари за ковчега. Беше първокласно, ръчно изваяно изделие със сатен и истински месингови дръжки. Никъде в Алпите не можело да се намери по-добър ковчег, увери я погребалният агент от Мутие. И със сигурност не би могло да има и по-скъп, както се оказа, когато Джоди видя цената.

Покойният й годеник не би имал нищо против, ако беше в състояние да й помогне с решението. Уолт се отнасяше с пренебрежение към подобни неща. „Евтиното излиза два пъти по-скъпо“, беше й казвал неведнъж. Джоди си помисли, че сигурно би се гордял, ако можеше да види колко скъпа е тази прелест. Последното му малко угаждане! Смяташе да представи сметката на адвоката му, който щеше да й възстанови сумата.

Шампанското, което беше пила непрекъснато през цялото пътуване, още я държеше приятно замаяна, докато чакаше на бавната опашка за пристигащи. Макар да се надяваше да не вони прекалено на алкохол, когато служителят на паспортния контрол я попита за причината за посещението й, тя отговори: „Да погреба годеника си“, като се опитваше да изглежда и звучи като съсипана от мъка.

Взе багажа си, влезе в залата за пристигащи и моментално изпита нужда от още едно питие, когато видя хладните физиономии на двете деца на Уолт — Дон, неговият висок, сериозен четиридесетгодишен син, и Карла, по-меката, топла трийсет и пет годишна дъщеря. Двамата бяха дошли на летището повече от уважение към покойния си баща, отколкото от привързаност към потенциалната си мащеха, ламтяща за парите му.

— Карла — каза Джоди и я прегърна. — Господи, толкова е ужасно. Толкова ужасно. — И избухна в сълзи.

— Татко беше опитен скиор — сухо рече Дон. — От години се спускаше извън пистите. Не би могъл да направи грешка.

— Беше страшна виелица — изхлипа Джоди. — Не можехме да видим и собствените си ръце, дори да ги вдигнем пред лицата си.

— Татко не би направил грешка — повтори той.

— Отседнали сме в апартамента на татко до погребението — рече Карла. — Нали нямаш нищо против?

— Но тъй като решихме, че може да поискаш да останеш сама, за да скърбиш за баща ни и да си спестиш досадните журналисти, си позволихме да ти резервираме стая в хотел — добави Дон. — Изборът е твой.

Изведнъж се разнесе мъжки глас.

— Джоди!

Тя се обърна и беше заслепена от светкавица, последвана от бръмченето на камера. Друг глас също извика името й и щом се обърна, блесна втора светкавица. После трета.

Бяха се събрали дузина папараци и викаха името й.

— Джоди, знаеше ли за Уолт?

— Какво знаеш за финансовото състояние на Уолт?

 

 

Джоди се беше запознала с Уолт в Лас Вегас преди малко повече от половин година. Той седеше сам на масата си в бара за пушачи в „Беладжио“, пиеше мартини и си палеше пура. Тя седна през няколко маси от него, запали цигара и си поръча мартини, докато набелязваше потенциалните си жертви. Това беше един от най-скъпите хотели в града — хората, които отсядаха в него и дори идващите за питие най-вероятно бяха състоятелни в най-лошия случай и сериозно бъкани с пари в най-добрия.

Беше пристигнала предишния ден от Брайтън, за да си почине, да поиграе блекджек на масите с високите залози и да се опита да си намери нов мъж. От нейния тип. Приятен, самотен, възрастен мъж. Някой, който ще бъде благодарен за вниманието й. И най-вече някой богат. Много богат.

Пътуването беше инвестиция, също като профилите й в първокласните агенции за запознанства.

Избра блекджек, защото насърчаваше общуването, позволяваше ти да поговориш с останалите играчи и участниците непрекъснато се сменяха. Беше разучила играта, бе чела книги и знаеше всички трикове. Нямаше стратегия, която да гарантира победата, но имаше една, която й позволяваше да остава на скъпите маси часове наред, като губи съвсем малко пари. Дребна сума в сравнение с възможностите, които получаваше, да прецени мъжете, които сядаха до нея.

А и в този град можеше да се омъжи без никакви шумотевици — всеки ден, от осем сутринта до полунощ.

Май късметът й се усмихваше по-рано, отколкото беше очаквала. Джакпот още първия ден?

Малко пълен и отпуснат, на около седемдесет и пет, с гъста сребриста коса. Облечен в жълта жилетка на „Гучи“ върху риза със златни копчета и сини велурени обувки „Тодс“.

Изглеждаше самотен.

И тъжен.

И нямаше халка на пръста си.

Приведен над масата, той се взираше в телефона си — четеше нещо. Може би цените на Уолстрийт? След известно време остави устройството, изяде маслината от мартинито си, допи питието и даде знак на сервитьора да му донесе ново. После дръпна от пурата си — „Кохиба“, съдейки по жълто-черната лента.

Джоди се загледа в него, като държеше димящата цигара между пръстите си. Минаха няколко секунди, преди той най-сетне да вдигне очи и да я забележи. Тя му се усмихна. Той й кимна малко смутено, примигна тежко и се направи, че отново изучава телефона и пише нещо, сякаш искаше да й покаже, че не е някакъв безделник, а зает човек.

Джоди моментално направи своя ход. Смачка цигарата и взе чашата и чантата си. Облечена в копринена рокля „Тед Бейкър“ и с червени обувки „Джими Чу“ тя отиде при масата му и седна срещу него.

— Изглеждате толкова самотен, колкото се чувствам аз самата — каза с възможно най-първокласния си английски акцент.

— Нима?

Той вдигна очи от телефона и я погледна меланхолично. Тя вдигна чашата си.

— Наздраве!

Точно в този момент сервитьорът му донесе ново мартини. Двамата се чукнаха.

— Наздраве — отвърна той малко колебливо, сякаш не беше сигурен дали не е някоя проститутка, която се опитва да му се лепне.

— Джоди Бентли — представи се тя. — От Брайтън, Англия.

— Уолт Клайн. — Той остави чашата си и скръсти ръце на гърдите си.

Джоди нарочно го имитира — остави своята чаша и също скръсти ръце.

— Е, какво ви води във Вегас? — попита тя.

— Трейлъра ли предпочитате, или тричасовата история с антракт?

Тя се разсмя.

— Не гоня влак. Стига да има сладолед, пуканки и алкохол, трите часа ме уреждат идеално!

Той се ухили.

— Ами добре тогава. Дойдох, за да се опитам да забравя нещо за известно време. — Отпусна ръце и ги постави на бедрата си. Моментално, но незабележимо тя стори същото.

— Да забравите?

— Имах доста тежък развод. Бяхме женени четиридесет и четири години. — Той сви рамене и тежките му клепачи се спуснаха като театрални завеси, после се повдигнаха.

Тя отново го имитира.

— Четиридесет и четири години! Не изглеждате толкова стар! Оженили сте се като тийнейджъри, нали?

— Много ме ласкаете! Сигурно съм малко по-стар, отколкото си мислите. На колко съм според вас?

— Петдесет и пет?

— Много сте мила. Харесвам акцента ви. Обичам английския акцент!

— Благодаря — каза тя, подсилвайки акцента си още повече. — Добре, петдесет и седем?

— Опитайте седемдесет и седем.

— Как ли пък не!

— Самата истина.

— Изглеждате двайсет години по-млад! Явно се грижите добре за себе си.

Той вдигна пурата си и кимна към мартинито.

— Тези неща се грижат добре за мен. Майтапя се! Да, тренирам всеки ден. Играя редовно тенис и обичам да карам ски през зимата.

— Аз също обичам да се поддържам във форма — рече тя. — Членувам в клуб за здравословен живот у дома. И карам ски винаги, когато мога. Къде обичате да ходите?

— Предимно в Аспен, Джаксън Хол, Уайоминг и Парк Сити в Юта.

— Сериозно? Винаги съм искала да посетя тези курорти, особено Аспен. — Тя отвори чантата си, извади пакета цигари, взе една и също я вдигна, като го имитира за пореден път.

— Но мястото, на което много ми се иска да отида, е Куршевел във Франция!

— Най-добрият ски курорт на света — рече тя.

— Познавате ли го?

— Определено добре.

— Какво ще кажете да ви заведа там?

— Тази вечер ли?

Той повдигна вежди.

— Ако искате. — Погледна часовника си. — Добре, сега е осем и половина. Ако не се лъжа, Франция е девет часа преди нас, или пет и половина сутринта. Ако запазя самолет сега, утре можем да вечеряме там.

— Има само един проблем — рече тя.

— Какъв?

— В момента там няма сняг. Август е!

— Вярно.

— Какво ще кажете за една приятна вечеря вместо ски? — предложи тя.

— Това означава, че ще трябва да отменя уговорките си за вечерта — каза той.

— Какви бяха те?

— През петдесетте, много преди да се родите, в страната ви имаше един прочут гастроном, арменец мултимилионер на име Нубар Гулбекян. Та той казвал: „Най-доброто число за вечеря е две — аз самият и добър сервитьор“.

— Не съм сигурна, че бих се съгласила напълно. — Тя го погледна палаво. — Значи щяхте да вечеряте сам със себе си?

— Да.

— Навремето работех като сервитьорка — рече тя. — Като студентка.

— Нима?

— Не продължи дълго. Без да искам, сипах много скъпо вино във водна чаша, в която още имаше вода!

Той се разсмя.

— Дано не са ви го удържали от заплатата.

— За щастие не, но ме уволниха. — Тя се усмихна. — Е, споменахте развод. Какво стана?

Уолт Клайн я погледна стеснително.

— След първия си развод се ожених за втората си съпруга Карин, която беше много по-млада от мен. Мислех си, че имаме добра връзка и ще бъдем завинаги заедно. Децата ми и петте ми внуци я обожаваха. И един ден, преди около две години, тя неочаквано ми каза в един ресторант, че я карам да се чувства стара. — Той сви рамене. — В общи линии, това беше. Каза ми, че иска развод. Попитах я дали има някой друг и тя отрече.

— А имало ли е?

— Занимаваше се с изкуство и от известно време беше отегчена. Купих й галерия в Уест Вилидж. От един приятел научих, че чукала някакъв скулптор, чиито творби излагала.

— Съжалявам — рече Джоди.

— Случват се гадости.

— Така е.

— А вашата история каква е?

— Трейлъра ли предпочитате, или тричасовата история с антракт?

Той се разсмя.

— Дайте засега трейлъра. Пълните три часа ще изчакат до вечерята.

— Добре. — Тя му се усмихна тъжно. — Ожених се за мъж, който пребива жените си.

— Ужасно. Горката.

— Така е, беше кошмар. Пълен кошмар. Не съм сигурна, че бих могла отново да се доверя на мъж.

— Искате ли да започнете от самото начало?

Джоди кимна.

— Разбира се. Стига да нямате нищо против да слушате.

— Разполагам с цялата вечер — отвърна той. — Още едно питие?

— Да, благодаря. — От начина, по който я гледаше, тя разбра, че вече е в ръцете й.

Извини се, че трябва да посети дамската тоалетна. Затвори се в една кабинка и потърси в Гугъл „Уолт Клайн“.

Акционер, инвестиционен консултант и финансист, с компания на Уолстрийт с неговото име, управляваща около осем милиарда долара.

С доволна усмивка Джоди прибра телефона в чантата си и излезе. Уолт Клайн щеше да й свърши чудесна работа.

Наистина чудесна.