Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (34)

34.

Събота, 28 февруари

Шест часа закъснение. Един час след излитането трябваше да се върнат поради техническа неизправност. Свалиха ги от самолета и чакаха на проклетия терминал повече от четири часа, преди най-сетне да се качат отново. Трябваше да пристигнат в седем сутринта, а вече беше един и половина следобед. По-голямата част от деня беше пропиляна.

Зъба се прозя, докато чакаше на дългата извиваща се опашка за паспортен контрол на „Хийтроу“. Можеше да остава буден колкото е необходимо, а понякога, когато се спотайваше на вражеска територия, докато беше в армията, това означаваше да будува по четиридесет и осем часа и повече, докато целта му се появи. Но точно сега очакваше с нетърпение да поспи няколко часа в стаята, която си бе резервирал в хотел „Уотърфронт“ в Брайтън. Май остаряваше.

Остана буден през целия полет в тясната си седалка в туристическата класа, като планираше какво трябва да направи, когато пристигне.

Щом самолетът кацна и се появи интернет връзка, той зареди карта на Брайтън и Хоув на телефона си, за да си припомни разположението на града. Потърси улицата, която Джудит Форшоу бе записала в регистрационния формуляр на хотела.

Уестърн Роуд.

Истински ли беше адресът, или фалшив? Нямаше значение. В новините за Уолт Клайн се казваше, че годеницата му е от Брайтън. Град с население едва 275 000 души. Населението на Ню Йорк беше осем и половина милиона и никога не беше имал проблем да намери някого там.

Откриването й в Брайтън щеше да е лесно като детска игра.

Извади паспорта от джоба си и провери детайлите, които беше попълнил в имиграционния формуляр. Този път се представяше под името Майк Хинтън. Не обичаше да пътува с фалшиви документи, те добавяха допълнителен риск, който обикновено не си заслужаваше. Но предвид дейността му в Съсекс неотдавна, със сигурност името му беше в някой списък, Хинтън. Майк Хинтън. Счетоводител.

Десет минути по-късно служителката разгледа паспорта му и му каза да си свали шапката. Зъба вдигна бейзболната шапка, която бе нахлупил ниско над очите си, и й се усмихна любезно, като се мъчеше да прикрие тревогата си, че го е разпознала.

Служителката погледна отново паспорта, после лицето му, после отново паспорта, след което го затвори и му го връчи.

— Приятно прекарване във Великобритания, господин Хинтън — каза тя и също му се усмихна.

Без да отговаря, Зъба се махна от гишето и слезе с ескалатора да си вземе сака. Не обичаше да го оставя на багаж, но част от съдържанието му щеше да бъде конфискувана, ако го беше взел със себе си на борда.

Взе го от въртележката и тръгна по зелената пътека към изхода, метнал на рамо сака и чантата за лаптопа. Винаги пътуваше с малко багаж. По-лесно беше да си купува дрехи на място и да ги изхвърля, преди да си тръгне. За петнайсетте години обикаляне по света никога не бе имал куфар. И при повечето поръчки влизаше и излизаше, без дори да му се налага да разопакова малкото багаж, който носеше. Ню Йорк беше изключение — беше останал там твърде дълго, защото трябваше да си има работа със задници.

Тук беше сам. Само той и една жена, която се смяташе за много умна. Но явно не беше. Първо се беше сгодила за мошеник със замразени активи, а после беше откраднала по най-нескопосания начин нещо, което никога не би могла да продаде и заради което щеше да умре.

Неприятно.

Зъба не си падаше по приятна смърт.