Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (48)

48.

Неделя, 1 март

Ярко осветеният силует на Брайтън се показа право срещу тях в ясното нощно небе, докато двумоторния MD 920 „Експлорър“ в черно и бяло следваше магистрала А23 на юг със скорост 250 км/ч. Пилотът Джони Спелт наблюдаваше познатите нощни ориентири — електроцентралата „Шоръм“ на запад, Палас Пиър, както все още обичаше да нарича кея, и Брайтън Уийл на изток. Лесно беше да се различи цялата брегова линия — дългата огърлица улични лампи, зад която започваше пълният мрак на Ламанша.

Той живееше в Брайтън и познаваше географията на града като дланта си. Недалеч от виенското колело имаше цял звезден куп от мигащи светлини. Свърза се по радиото с полицейския инспектор на земята, спусна се и увисна на 150 м височина.

Под него имаше забила се в улична лампа кола; част от стълба беше паднала върху покрива й, наоколо беше образуван кордон от линейка, пожарна и няколко полицейски коли.

— Голф Кило Сиера Сиера Алфа — разнесе се гласът на инспектора.

— Голф Кило Сиера Сиера Алфа — отвърна Спелт.

— Моля, кацнете в Ийст Брайтън Парк, чака ви кола да ви транспортира до местопроизшествието.

Докато инспекторът говореше, Спелт гледаше наляво към широката тъмна площ на парка в края на Уилсън Авеню. Сложи си очилата за нощно виждане, нагласи ремъка им и отново погледна, като изучаваше внимателно района. С изключение на един човек, който хвърляше топка на кучето си, и примигващите сини светлини на чакащата полицейска кола, мястото беше пусто. Имаше предостатъчно пространство да кацнат. Той свали очилата и включи мощния прожектор на хеликоптера, който моментално освети поляната на парка.

Две минути по-късно кацнаха. Роторите още се въртяха, когато Дий Спрингър и Деклан Макартър разкопчаха предпазните колани и свалиха слушалките си. После, грабнали медицинските чанти, двамата скочиха на тревата, качиха се на задната седалка на полицейската кола и потеглиха към местопроизшествието на около осемстотин метра оттук.

При кордона ги посрещна парамедик, който им обясни набързо ситуацията.

— Главата и краката са заклещени и пожарникарите разрязват ламарините, за да го освободят. Изглежда има сериозни наранявания по главата и гръбнака, а по всяка вероятност и вътрешен кръвоизлив.

Парамедикът повдигна синьо-бялата полицейска лента, те се мушнаха под нея и се затичаха към колата, като си слагаха предпазните ръкавици и почти не обърнаха внимание на неколцината полицаи наблизо. Вратата откъм шофьора беше срязана и лежеше на пътя, а двама пожарникари бяха клекнали и режеха предната част на покрива с огромни хидравлични клещи. Вътре в колата имаше слаб мъж, целият в черно, с черна шапчица и кожени ръкавици. Вратът му беше извит. Дий Спрингър го освети с фенерчето си. Човекът беше почти в безсъзнание. Лицето му имаше онзи блед цвят, характерен за получилите травми, но от очите, носа и устата му течеше кръв. Дишаше плитко и това очевидно му причиняваше болка.

— БПСЖ — промърмори под нос тя. Черният хумор на професията й — „Безнадеждно преебан, но за съжаление жив“.

Деклан клекна и заговори на шофьора.

— Можете ли да ме чуете?

— Лъррр — отвърна шофьорът.

— Аз съм лекар. Как се казвате?

— Лъррршшш.

— Можете ли да движите ръцете си?

Шофьорът ги вдигна едва-едва и се опита да ги свие в юмруци. Деклан чу пращене на радио и виеща сирена в далечината, която приближаваше.

— След малко ще ви извадим и ще ви откараме по въздуха в болница.

Обичайната практика при жертви на травма беше да им се инжектира обезболяващо на кетаминна основа за свиване на кръвоносните съдове и намаляване на загубата на кръв. Очевидно човекът имаше голям вътрешен кръвоизлив.

Деклан свали лявата му ръкавица, за да провери пулса. Замръзна шокиран за няколко мига, загледан в ръката му под лъча на фенера на Дий. Изпод ноктите течеше кръв. Деклан докосна с пръст китката и бързо напипа средния нерв. Очакваше да установи слаб пулс, но за негова изненада той беше опасно бърз. Започна да брои, като гледаше часовника си.

Сто и осемдесет, прецени приблизително след двайсет секунди. Достатъчно да убие човек със слабо сърце или да предизвика инсулт. Погледна отново кървящите очи на човека. Зениците му бяха силно разширени.

— Вземали ли сте наркотици? — меко го попита той.

— Лъррршш. Лъррршшш. — Неочаквано човекът изкашля яркочервена кръв върху бялата предпазна възглавница.

Умът на доктора работеше трескаво. Пострадалият беше взел нещо, но какво? Брайтън беше град на забавленията. Деклан неведнъж бе полагал грижи за купонджии, нагълтали се с цял коктейл дрога, купена от уличните дилъри. Но никога досега не беше виждал подобни симптоми.

— Можете ли да ми кажете какво взехте? — попита той твърдо, но спокойно.

— Сжаба — промърмори мъжът. Гласът му едва се чуваше от стърженето на хидравличната резачка.

— Можете ли да повторите?

— Жаба.

— Жаба? — много меко повтори Дий, докато клякаше до него. — Жаба ли видяхте? — подкани го тя.

Бялото на очите му бе прошарено от червени жилки, кръвта течеше като сълзи между клепачите му.

— Сжаба. Жмия.

— Видели сте жаба и змия? Вземали ли сте наркотици тази вечер?

Очите на човека се затваряха. Деклан провери отново пулса му. Този път беше по-бавен, но Деклан не беше сигурен дали това е добър, или лош знак. Никога не беше попадал на подобно нещо. Обърна се към Дий де му даде спринцовката и кетамина.

— Лежен — неочаквано произнесе мъжът. — Лежен.

— Останете буден! — каза Дий. — Моля ви, останете буден и ни кажете всичко, което помните. Какво взехте?

— Май каза глезен — рече Деклан. Погледна лицето на мъжа. — Това ли е? Глезенът ви?

Но очите му вече се бяха затворили и той не отговори.

Докторът се наведе с фенерчето, вдигна крачолите му и свали чорапите. Видя някакво подуване, синина на десния глезен и две малки дупчици.

— Инжекция ли сте си направили? — попита той, но не получи отговор.

Провери отново пулса. Отслабваше тревожно бързо. Дий го потупа по рамото и му даде знак да се дръпнат настрани.

— Виж, мисля, че се е отровил — каза Дий Спрингър, когато се отдалечиха на няколко крачки от колата. — Или е взел някаква дрога, или е ял нещо. Чувала съм за подобни симптоми у хора, яли риба балон, която не е била приготвена правилно. Възможно ли е да става дума за нещо силно токсично като това?

— Виж глезена му. Мисля, че си е инжектирал нещо или може би е бил ухапан от някакво много малко същество. И не знам какво да му дам — каза Деклан. Обикновено спокоен, способен да се справи във всяка ситуация, колкото и лоша да е тя, в момента той изглеждаше на ръба на паниката. Мина му през ума, че човекът може да е болен от някаква тропическа болест, вероятно заразна. В такъв случай нямаше начин да го качат на хеликоптера и да рискуват да го замърсят, като изложат на риск бъдещи пациенти.

Дий се наведе към жертвата.

— Господине, ще ви помогнем да се почувствате по-добре. Но трябва да ни кажете какво е станало. Ядохте ли нещо? Взели ли сте наркотици? Ухапало ли ви е нещо? Наскоро да сте били в чужбина?

Отговор нямаше.

Тя отстъпи назад и се обърна към доктора.

— Трябва да го откараме в токсикологията в „Гай“ в Лондон, така смятам аз.

Деклан отново провери пулса му. Беше паднал до трийсет и пет удара в минута. От сто и осемдесет до трийсет и пет в рамките на минути. „Гай“ беше на един час път по въздуха. Щяха да стигнат там към десет вечерта. Щяха да опишат симптомите, докато пътуват, за да може болницата да намери подходящ специалист. Но ако беше тропическа болест, вероятно заразна, можеха ли да рискуват и да замърсят хеликоптера?

Реши, че трябва да опитат. Винаги опитваха. И успяваха по-често, отколкото се осмеляваше да вярва.

Това бяха най-сладките моменти. Причината всички да вършат тази работа.