Ема Чейс
Заплетени (8)

Глава 8

На следващия ден Кейт не се появява до единайсет часа. Няма защо да ти казвам, че това не е в неин стил.

Отбягва ме. Знам, защото аз самият съм го правил неведнъж. Примерно, когато тайничко се оттеглям към другия край на бара, щом видя някоя, която съм чукал. Но когато си на мястото на този, когото отбягват? Кофти, много кофти.

Не ми се отваря възможност да говоря с нея до два часа, когато се появява в офиса ми с бодра крачка. Изглежда умопомрачително. Великолепна. Косата й е прибрана. Сестра ми би нарекла прическата й френски кок. Черна рокля до коленете, не съвсем по тялото, черни обувки и черно сако.

Тя слага на бюрото ми постера. Графиките са намалени, както й казах, до размер на лист от тетрадка.

— Добре. Ти трябва да говориш с Андерсън. Аз ще съм… втори стол.

Говори сякаш никога нищо не се е случило, сякаш преди няколко кратки часа не трепереше в ръцете ми, сякаш не ме запали с дланите си. Кейт е напълно делова. Непоклатима. Грам не съм й повлиял! И това ме вбесява.

Вбесява ме до лудост.

Безразличието е нещо, което не съм свикнал да получавам от жените и за да съм честен, много ми е трудно да го преглътна.

Усещам как челюстите ми пукат и казвам през зъби:

— Добре, така е най-добре.

Ако не е станало ясно досега, може би трябва да уточня, че не съм най-чувствителният цуни-гуни пич. Никога не говоря за чувствата си като някои ню ейдж психопати, които са в състояние да уморят човек с приказки за разбити сърца. Но очаквах поне нещо. Да признае по някакъв начин, че между нас има привличане, което дори сега се усеща. Надявах се да каже нещо, да повдигне въпроса.

Та тя е жена в крайна сметка, нали?

Но получавам само мълчание. Не се сдържам и повдигам въпроса.

— Кейт, за снощи…

Тя ме отрязва:

— Снощи беше грешка. Няма да се повтори.

Запознат ли си с детската психология? Ако не си, ето един безплатен урок от мен: ако кажеш на едно дете, че му е забранено да прави нещо, това е първото, което ще опита в мига, в който го изпуснеш от око. Точно така.

Така е и с големите, с мъжете по-специално. Няма начин да не се повтори, но не е нужно тя да го знае. Засега.

— Добре — казвам.

— Много добре.

— Отлично.

— Страхотно — прошепва.

Страхотно е странна дума. Това е една от думите, които казват много, а в същото време не казват кой знае какво. Колко жени са казвали на мъжете си О, чувствам се направо страхотно!, а в същото време са си представяли как му режат топките с касапския нож? Колко мъже са казвали на жените си Изглеждаш страхотно, а всъщност искат да кажат: Трябва да идеш на фитнес и да не излизаш оттам, докато не стопиш тези тлъстини?

Колко? Много. Това е думата, която използваме, когато трябва да кажем, че сме ОК, когато сме всичко друго, но не и ОК. Универсална истина.

— Страхотно — повтарям след нея и се заравям в проекта на бюрото ми.

И в следващата секунда тя излиза от вратата. Аз вдигам поглед чак когато затваря вратата и гледам след нея десет минути, докато в съзнанието ми вървят кадри от снощи.

Ей, знаеш ли, че се сещам за още една дума, която значи две съвсем различни неща.

Начуквам.

Познай дали ще начукам някой пирон, или съдбата ще ми го начука, ако не си извадя главата от задника и не вляза в час до седем тази вечер.

 

 

Срещата вече е почти към края си. Макар че аз говорих през цялото време, Соул Андерсън е очарован от Кейт. Ако не бях в такова шибано настроение, щях да призная, че се справя абсолютно професионално. Но съм в шибано настроение и не казвам на никого, само на теб.

Тя се смее на някаква случка, която той разправя от половин час. После Соул отива до тоалетната. Отпивам от виното. Де да беше уиски.

Кейт се обръща към мен. Очите й греят. Като на всеки новобранец при първи успех.

— Мисля, че върви много добре. Определено изглежда заинтересован, нали?

— Зависи какво се опитваш да му продадеш — казвам.

— За какво говориш? Продавам нас, нашето предложение, нашата инвестиционна компания.

Държа се гадно, знам.

— Така ли? Защото изглежда, че му предлагаш нещо напълно различно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Стига, Кейт. Ходила си в университет, ще се сетиш сама, ако се понапънеш.

— Държа се напълно професионално.

— Щеше да е много по-деликатно, ако направо си беше разкопчала ризата и си бе навряла циците в лицето му.

Добре, нямам оправдание за това. Дори решавам да се извиня.

Преди да отворя уста обаче, нещо леденостудено се изсипва върху панталона ми, точно между краката. Чаша вода с лед.

— Луда ли си? — опитам се да шептя и да не разигравам сцени пред хората. Все пак ставам и се опитвам да се изсуша със салфетката.

— Всичко наред ли е?

Андерсън се е върнал. Гледа ту мен, ту Кейт. Свивам сконфузено рамене, Кейт му се усмихва и казва:

— Всичко е страхотно.

Ето пак тази дума. Разбираш ли какво се опитвах да ти кажа?

— Дрю си разсипа чашата с вода. Знаете как е с вас момчетата. Не можем да ви заведем никъде. Все ще направите беля.

Андерсън се смее и сяда, а аз пресмятам шансовете си за помилване.

Защото точно на това ще се надявам, след като я удуша.

 

 

След час чакаме кафето и десерта. Кейт не е на масата. Имам съмнения, че пикочният й мехур вече е поддал на напрежението и е бил пред пръсване, за да се надигне и да ме остави сам с Андерсън. Той ме гледа дълго и накрая казва:

— Всичко, което видях тази вечер, ми хареса, Дрю. Много съм впечатлен.

— Благодаря, Соул.

В бизнеса винаги трябва да се обръщаш на малко име. Не е признак на неуважение. Показва, че се чувстваш на равни позиции, че си в същата лига с опонента си. Това е много, много важно.

— И на базата на това, което ми показахте тази вечер, съм готов да сложа бизнеса си в ръцете на Еванс, Рейнхарт и Фишър.

Да! Отвори шампанското, бейби!

— Радвам се да го чуя. Мисля, че тази сделка ще е много ползотворна за двама ни, тоест за всички ни — казвам. Не мога да забравя дяла на Кейт, нали? Не че ще ми позволи да забравя така или иначе. — Можеш да имаш пълно доверие както на Кейт, така и на мен. Няма да те разочароваме.

Той започва да опипва столчето на кристалната чаша.

— Като стана дума за това… Имам едно условие, преди да подпиша.

Е, винаги имат по едно условие, не е голяма работа, ще му го изпълним.

— Казвай, Соул. Убеден съм, че мога да откликна.

— Радвам се, че го казваш. Защо не пуснеш това твое мило момиче, тази Кейт, да ми донесе договорите около полунощ тази вечер? — И ми подава визитка с адрес. Стомахът ми се свива.

Усещаш ли за какво става дума?

— Искам да кажа да я накараш да дойде сама.

Нали знаеш онези филми по телевизията, когато е толкова напечено и тихо, че чак чуваш щурците в далечината?

Свири, свири щурче. Скръц-скръц. Това се чува в този миг.

— Не съм сигурен…

— О, разбира се, че си сигурен, Дрю. Знаеш как са тези неща. Когато един мъж работи до късно, има нужда да се поразсее, да се отпусне.

А дали ако забия крака си в задника ти, ще се отпуснеш добре, Соул?

— А това твое момиче е страхотно парче. Класно. Бизнесът ми ще донесе на компанията ти печалба в милиони. И дори няма да споменавам колко допълнителни клиенти ще спечелите покрай мен, така че една такава малка услуга е нищожна услуга, нали?

Като се замислиш, има логика. По някакъв перверзен, изкривен начин, но звучи логично. Но мислиш ли, че за мен това има значение? По дяволите, разбира се не. Ставам. Страхувам се от себе си. Страхувам се какво бих направил с него, ако се наложи да гледам самодоволната му, лайняна усмивка още петнайсет секунди.

Хвърлям на масата пари за сметката и му казвам:

— Не правим такъв бизнес. Ако търсиш такава сделка, Четиридесет и първа улица е на около десет пресечки. Не съм сутеньор, а Катрин Брукс със сигурност не е курва. Тази среща приключи.

Не се ли гордееш с мен? Защото аз се гордея със себе си. Мисля, че това, което казах, е крайно незадоволително като резултат, но за сметка на това е професионално и достойно. Успях да се овладея, дори не го нарекох лизач на задници или топло, течно, смърдящо кучешко лайно. Защото мисля, че е точно такъв.

Тръгвам към бара, който е в съседното помещение. Бесен, подивял от ярост… не, много повече от подивял. Виждаш ли парата, която излиза от ушите ми? Не? Е, явно не гледаш внимателно. Тоя задник има наглостта, нахалството да си помисли, че Кейт е…

Кейт е много повече от парче задник. Тя е умна, брилянтна. Забавна. Е, добре, не е никак мила, не е и добра, но вероятно би била мила, ако не ме мразеше и в червата. При всички положения заслужава повече уважение от това, което получи току-що. Много, много повече.

Точно тогава я виждам. Минава през бара и се връща към масата. Вижда ме и тръгва към мен. Усмивката грее на лицето й.

— Как мина? С нас е, нали? Знаех си. Знаех си, Дрю. В мига, в който му показахме предложенията, направо го туширахме. Знам, че и за двама ни беше трудно да работим заедно дотук, но баща ти е прав. От нас ще излезе добър екип, нали?

Едва преглъщам. Поглеждам към ръката й, доверчиво стиснала моята, после в тези сладки, невинни очи и… не мога да й кажа истината. Не мога да го направя.

— Издъних се, Кейт. Андерсън не се интересува.

— Какво? Какво искаш да кажеш? Какво се случи?

Гледам в обувките си (струват деветстотин долара).

— Издъних се. Може ли просто да си тръгваме вече?

Поглеждам я. Гледа ме съчувствено и объркано. Току-що й казах, че съм провалил сделката, нашата сделка, а тя дори не е ядосана. Никаква следа от гняв и разочароване. Господи, какъв съм задник!

— Нека поговоря с него. Може би не е късно да поправим нещата.

— Не, не можеш да ги поправиш — клатя глава.

— Нека поне опитам.

— Кейт, чакай… — Но тя вече отива към масата, където Андерсън все още седи.

Случвало ли ти се е да попаднеш в задръстване на магистралата. От онези задръствания, кола до кола, пиле не може да прехвръкне? И когато най-сетне се придвижиш напред и краят му се вижда, разбираш, че цялото задръстване е заради злополука. Не някоя лоша злополука: чукнали са се леко, някоя и друга огъната джанта, колата се е килнала настрани. И разбираш, че цялото ти загубено време се дължи на това, че всеки, който е минал от тук, е намалил скоростта, за да гледа, да точи врат от прозореца.

Смешно, нали? И се кълнеш, че когато дойде редът ти, няма да намаляваш и да гледаш. Заради принципа. Но когато стигнеш, когато минаваш покрай изкривените врати, включените фарове, огънатите джанти, какво правиш?

Намаляваш и гледаш. Не искаш, но вече не е въпрос на воля. Гнусно е, отвратително е, абсурдно е. И когато гледах как Кейт върви към Андерсън, се почувствах сякаш минавам бавно и гледам катастрофиралите коли на магистралата. И колкото и да искам да не намалявам, вече не е въпрос на воля, както вече казах.

Тя застава до стола му, усмихва се професионално. Ако наблюдаваш по-внимателно, ще забележиш точно мига, в който осъзнава какво иска от нея.

Усмивката й застива. Веждите й се сбират удивено, защото не може да повярва, че наистина й предлага такова нещо. И сега вече е скована и несигурна. Чуди се дали да му каже да ходи да си го начука, или да му откаже вежливо. Докато машинката в главата й работи на бесни обороти, Андерсън вдига пръст (виждаш ли как лигите му текат през пръста) и го прокарва по голата й ръка.

И край. Излизам от ступора. Виждам червено. Ярко неоново червено. И съм на корида, но съм бик.

Знаеш ли го този филм Коледна приказка? Сещаш ли се как към края Ралфи натрива носа на оня насилник? Надявам се да си гледал филмчето, искрено се надявам. Защото тогава ще разбереш какво имам предвид, като казвам, че ей сега ще покажа на тоя шибаняк кой е Ралфи.

Приближавам се и заставам пред нея.

— Ако я докоснеш още веднъж, те мятам през прозореца. После ще те събират на парчета от Петдесет и първо авеню. И понеже ще са много парчета, ще отнеме дни да те остържат.

Той се хили. Прилича на Пазителя на криптата от оня филм на ужасите Приказки от криптата, нали?

— Успокой се, синко.

Синко? Това истина ли е?

— Знаеш ли, Дрю. Харесваш ми.

Ето това вече е концепция, която сериозно ме плаши.

— Имам нужда точно от човек като теб — продължава. — От човек, който не се страхува да изрази мнението си и да каже какво наистина мисли. Изглежда моето… условие няма да бъде изпълнено. Но ще подпиша с теб и компанията ти. Какво ще кажеш? — Обляга се в стола и отпива от виното си.

Уверен е, че ще забравя всичко случило се преди минути и ще използвам повода да сложа ръце на кинтите му.

— Ще кажа едно голямо „не“ на това, Соул. Трябва да си наясно, че имаме следната политика в компанията: не работим с куци пишки, с ебалници, които го вдигат само с виагра, с мръсни торби с лайна, които използват статута си, за да чукат жени. Млади жени, които могат да са им дъщери. Заминавай и си развявай насраните гащи някъде другаде. Няма сделка.

Гледаме са като два вълка, преди да си захапят гушите, сещаш се… по Дискавъри ги показват. Тогава той казва много бавно:

— Мисли внимателно, синко, правиш голяма грешка.

— Мисля, че единствената грешка беше, че загубихме времето си тук с теб, което няма да продължи и секунда повече. Край, свършихме тук.

После се обръщам към Кейт и казвам меко:

— Тръгваме си.

Слагам ръка на гърба й и я повеждам към гардеробната. Държа й палтото, докато се облича. Слагам ръце на раменете й и я питам:

— Добре ли си?

Не ме поглежда. Само казва тихо:

— Да, страхотно.

Да. А вече знаем какво означава това, нали?

 

 

За много мъже колата им е нещо като перфектната жена. Можем да я направим такава, каквато си я искаме, по поръчка. Можем да я караме бързо или бавно, и тя няма да се оплаква. Можем лесно да я изтъргуваме, когато се появи някой по-нов модел. На практика, това е перфектната връзка.

Карам „Астон Мартин“ V12. Не мога да кажа, че нещата, които обичам на този свят, са много, но колата ми е едно от тях. Обичам я, обожавам я. Купих си я след първата си успешна сделка. Тя е моята красавица, тя е моето бебче, но едва ли ми личи колко я обичам от начина, по който я карам в момента.

Типично за всеки ядосан мъж, изобщо не я щадя. Стискам волана, гумите пищят на завоите, блъскам по клаксона със и без повод. Не знам какво Кейт мисли за случката, просто се опитвам да се успокоя. Тогава чувам тихия й глас.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш? — питам и я поглеждам.

— Изобщо не съм искала да изпращам подобни сигнали към него, Дрю. Никога не бих сваляла клиент. Изобщо не осъзнавах, че…

Исусе.

Защо жените винаги казват това? Защо винаги обвиняват себе си, когато някой се отнася с тях като с лайно? Мъжете са друго — един мъж ще се остави да му настържат езика на ренде, но няма да се признае за виновен или че се е издънил.

Когато бяхме на шестнайсет, Матю излизаше с Мелиса Сайбер. Един ден, докато бил под душа, Мелиса започнала да рови из шкафчетата му и намерила бележки от другите две момичета, които чукаше паралелно с нея.

Побесняла. Но знаеш ли какво стана? Когато Матю приключил разговора си с нея, не само я бе убедил, че е прочела съвсем грешно написаното в бележките, ами и Мелиса вече му се извинявала, че му е ровила в нещата. Не ти се вярва, нали? Ми то не е и за вярване. Но това са фактите.

Спирам до тротоара и се обръщам към нея.

— Слушай, Кейт. Не си направила нищо лошо.

— Но ти каза онези неща за блузата ми… в лицето му…

Браво бе! Сега си мисли, че си го е изпросила, защото й казах тези неща.

Няма що, страхотно.

— Не, не е така. Тогава го казах, защото съм задник. Не съм си го мислил наистина. Виж, просто в този бизнес някои клиенти са безпомощни пишки с много пари и власт. Свикнали са да получават всичко, което искат, в това число и жени.

Не искам да виждам сходствата между мен и Соул, но е лесно да се забележат. Просто се набиват на очи. И докато го слушах тази вечер, се почувствах… супер зле заради начина, по който се бях държал с Кейт от самото начало. Баща ми искаше да й помогна, да я науча, да я напътствам. А аз позволих на пениса си и на хиперактивното ми чувство за собственост и съперничество да размътят мозъка ми и да водят нещата.

— Ти си разкошна жена. Това няма да е за последно. Тепърва ще ти се случва. Трябва да имаш много дебела кожа, непробиваема. Не бива да позволяваш на никого да разбие увереността ти. Беше перфектна на тази среща. Наистина.

— Благодаря ти — казва и се усмихва леко.

Обръщам поглед към пътя и подкарвам колата. Пътуваме в мълчание.

— Боже, как ми се пие — казва.

Думите й, меко казано, ме шокират. Кейт, тази Кейт, която познавам, не би казала подобно нещо. Но като се замисля, тя е прямо момиче, стреля право в целта. Без празни приказки, без заобикалки. Не е от онези жени, които почти не пият, не ядат мазнини и чистят с прахосмукачката зад дивана три пъти седмично. И точно в този момент осъзнавам, че не знам почти нищо за момичето, което постоянно обсебва мислите ми. Не съм разбрал за нея нищо повече от това, което ми каза, когато се приближих до нея и я заговорих преди толкова седмици в РЕМ. Не съм си дал труда да разбера.

И изпадам в още по-голям шок, когато си признавам, че искам да знам всичко за нея.

Към този етап от живота ми, опознаването на една жена за мен се свеждаше до това да питам дали обича бавно, бързо, сладко, мръсно, отгоре, отдолу, отзад, отпред… Но малкото контакти, които съм имал с Кейт, са напълно различни от контактите, които съм имал с другите жени. Тя е различна.

Тя е като кубчето на Рубик. Толкова те вбесява като не можеш да го наредиш, че ти се иска да го фраснеш в пода и да го разбиеш или направо да го метнеш през прозореца. Но не го правиш. Не можеш да го направиш.

Задължен си да продължиш да си играеш с него, докато разбереш как по дяволите се нарежда.

— Сериозно ли? — питам.

— Ами да. Беше тежка вечер. Всъщност бяха доста тежки седмици.

Усмихвам се и включвам на пета.

— Знам идеалното място.

Без паника! Нямам намерение да я напия и да се възползвам от благините, ако предложи такива. Но ако се хвърли да ми разкъсва дрехите в коридорчето към тоалетната, не очаквай да извадя някоя пръчка и да я напляскам по дупето за лошо поведение.

Майтапът настрана, но това според мен е ново начало за мен и Кейт. Свежо начало. Ще бъда перфектният джентълмен. Честна скаутска.

То пък аз не съм бил скаут.