Ема Чейс
Заплетени (23)

Глава 23

При бейзбола най-важната игра в кариерата на всеки нов играч е не първият мач, а това, което ще покаже след него. Второто появяване пред публиката. Тогава трябва да докаже, че е упорит, последователен и че винаги може да се разчита на него.

Днес е вторият ми мач. Това е денят, когато ще покажа на Кейт, че няма да се отърве от мен и че съм страхотен играч. Започнал съм с нещо съвсем обикновено. Елегантно. Не чак толкова… шумно като Тримата музиканти. В крайна сметка не е нужно да пускаш атомни бомби през цялото време, за да спечелиш войната.

Офисът й е пълен с балони.

Хиляди.

На всеки пише „СЪЖАЛЯВАМ“.

Прекалено ли е? Не, нали? И аз си мислех, че е съвсем елегантен жест.

После й донесоха нещо дребничко, което поръчах от „Тифани“. Има бележка от мен: Ти вече притежаваш моето. Дрю.

В кутийката на платинена верижка виси сърце, два карата диамант.

Сапунено? Да, разбира се. Но жените харесват такива неща. Поне според филма, който гледах до три сутринта, трябва да е така.

Надявам се да падне от изненада. По гръб. Убеден съм, че не е нужно да напомням колко я харесвам в тази поза.

Само се шегувам.

Не съвсем.

Освен това имам усещането, че Кейт не е свикнала да получава подаръци.

Не и от този калибър. А тя трябва да получава подаръци. Заслужава да бъде глезена. Да има красиви неща. Неща, които онзи кретен, бившият, не е можел да си позволи или не се е сетил да й даде.

А аз мога, аз ще й дам.

Исках да съм там, когато отвори вратата. Исках да видя изражението на лицето й. Но имам среща.

— Андрю Еванс? Все така красив като самия дявол. Как си момчето ми?

Виждаш ли жената, която ме прегръща в офиса ми? С червената коса и сините очи. Да, знам, че е много красива, макар и вече над петдесет. Беше ми учителка в шести клас. По онова време кожата на лицето й беше гладка и мека, като ирландския й акцент. А тялото й направо крещеше за грях. Много, много грях.

Тя беше моята първа… е, не чак любов, но това е жената, с фантазиите за която започнах да мастурбирам. Моята първа Госпожа Робинсън. Фантазията на всяко момче за по-зряла жена.

Сестра Мари Беатрис Дюгън.

Да, правилно се изказах. Сестра. Монахиня е. Но не каква да е монахиня.

Сестра Беатрис е на този свят, за да ти покаже как действа законът „Нищо в този живот не идва наготово“.

По мое време тя беше най-младата монахиня, която някой от нас бе виждал в живота си. Не приличаше на онези кисели, стари жени в черно с вид на антики. Почти си убеден, че са били свидетели на раждането на Исус.

Фактът, че е монахиня, забранен плод, и че имаше такава сила и авторитет над нас, палавите момчета от католическото училище, нажежаваше допълнително атмосферата.

Копнеех да ме напляска с линията. Бях готов да ме напляска. По всяко време. Когато си поиска.

И не бях само аз. Питай Матю, ако не вярваш.

Когато бяхме на тринайсет, Естел забелязала, че Матю има проблем, когато ходи, и очевидно го боли… крак. Така си мислила жената. Хванала го и го завлякла на лекар въпреки отчаяните му протести, където веднага му поставили диагноза „протъркан пенис“.

Лекарят казал на Естел, че се дължи на тесните плувки, понеже не ги свалял веднага след плуване. И тя му повярвала! Макар че беше ноември! Да, наистина беше протъркан, но не от плувките.

Беше заради Сестра Беатрис.

— Изглеждате зашеметяващо както винаги, Сестро. Няма ли да напускате манастира вече?

Не ходя на църква, вече не. Може да съм всякакъв, но не съм лицемер. Ако не играеш по правилата на отбора, не е редно да ходиш на редовните тренировки. Но през всичките тези години не загубих контакт с нея. Сега е главен директор в моето бивше училище, където семейството ми налива щедри дарения.

Тя потупва бузата ми.

— Нахално момче беше, такова си и остана.

— Хайде, Сестро, бъдете честна и справедлива. Господ ви има от… колко? Трийсет години. Време е и ние простосмъртните да опитаме късмета си — намигам й аз.

Тя клати глава и се усмихва.

— Андрю, твоят чар би накарал и светец да съгреши.

Подавам й чаша чай и сядаме на моя девствен диван.

— Доста ме изненада с това телефонно обаждане. Сега вече съм и много любопитна. В каква каша си се забъркал, момче?

Обадих й се вчера и й казах, че имам нужда от помощта й.

— Искам да поговориш с един мой приятел.

Очите й греят.

— Приятел или приятелка?

— Приятелка. Кейт Брукс — усмихвам се.

— Винаги си бил такъв. Целуни момичетата и им помахай за сбогом, остави ги да плачат. И за какво искаш да говоря с нея? Да не би да е бременна?

— За Бога, не!

Тя ме поглежда строго.

— Да, извинявам се. Не споменавай името Божие…

Тя кима опрощаващо, а аз продължавам.

— Надявах се да поговорите с нея за… прошката. За втори шанс, за покаянието.

Тя кима с глава и отпива от чая си.

— Да се греши, е човешко, да се прощава, е божествено — казва дълбокомислено.

Точно така! Мислех да пратя Матю и Стивън като адвокати и да пледират за присъда „невинен“, но те са прекалено предубедени. Кейт няма да им повярва. И преди и да отвориш уста да питаш, веднага ти казвам НЕ, никога не бих и помислил да пратя Кучката. Прекалено е рисковано. Когато става дума за убеждение, сестра ми е като домашен любимец. Само че лъвче. Сладка, закачлива и игрива, но ако направиш някое грешно действие, ще ти разкъса лицето.

Сестра Беатрис е религиозна жена. Мила. Честна. Ако някой може да убеди Кейт, че мъжете, че аз мога да се променя, това е единствено и само тя. Не е за пренебрегване фактът, че тази жена ме обича толкова, колкото и родната ми майка.

— И кому трябва да прости тази млада дама?

Вдигам ръка като в клас.

— Май на мен.

— Държал си се като говедо, нали?

Кимам и се съгласявам.

— Освен това опитах всичко, за което мога да се сетя, за да се извиня. Само дето още не съм си татуирал името й на задника си и не съм хукнал гол из някой стадион.

Това ми е в резервите за другата седмица.

— Мъжете често искат това, което вече е безвъзвратно загубено, Андрю. Иска ми се да си мисля, че не си от тези мъже. Ако се съглася да говоря с тази дама и я убедя да ти вярва, какво мислиш да направиш с това дадено ти от Бога доверие?

Поглеждам в бистрите й очи и казвам без грам колебание:

— Ще го пазя като най-съкровеното нещо на света. Ще направя всичко по силите си да я направя щастлива. Докато иска това от мен, докато ми позволи да го правя.

На лицето й плъзва бавна усмивка.

— А казват, че чудеса не се случват вече! — Слага чашата на масата и става. — Май трябва да се заема с божиите дела. Къде си скрил това мило момиче? Очаква ли ме?

— Позволих си да говоря със секретарката й. Очаква някой, но не знае, че сте вие.

— Не мислиш ли, че има вероятност да се изправи на нокти — пита закачливо.

— Най-вероятно, но няма да си го изкара на вас. Ще си запази удоволствието да пробва ноктите си върху лицето ми.

Тръгваме към вратата.

— Андрю, опитвал ли си с молитва. Молитвата е могъща сила.

— Мисля, че вашите молитви са далеч по-силни от моите, особено напоследък.

Тя се усмихва и ме погалва по бузата, като майка ми.

— Всички сме грешници, момчето ми. Някои обаче се наслаждават на греховете си повече от другите.

Засмивам се и отварям вратата.

И тогава усмивката ми пада от лицето. Виждам гърба на Ерин, разперените й ръце, блокирала е входа към офиса ми. Не иска да пусне жената пред нея.

А въпросната напориста жена е Делорес Уорън.

 

 

Ерин придружава Сестра Беатрис до офиса на Кейт, а аз бавно се обръщам към Делорес. Облякла е черно бюстие, черни кожени панталони и червени обувки с убийствен ток. Ако така ходи на работа, просто не мога да си представя какво ли облича в кревата. Вероятно е интересно.

Стивън се приближава към нас, но не откъсва очи от отдалечаващата се по коридора фигура.

— Сестра Беатрис?

— Да.

— Даааа — кима одобрително.

Казах ти! Не е обикновена монахиня.

После Стивън се обръща към Делорес и пита:

— Ей, Ди, Матю разказвал ли ти е за Сестра Беатрис?

— Малко. Запознах се с нея миналата събота в църквата.

За разлика от мен, Матю все още ходи редовно на църква. Мисли, че така си осигурява място в рая или нещо от сорта.

Стивън се усмихва още по-широко. Като по-малкото братче, преди да изпее пред мама и тати какво е правила по-голямата му кака или батко, когато са ги оставяли сами.

— А каза ли ти за синдрома, който му откриха? От плуването?

— Какъв синдром? Какво плуване? — мръщи вежди тя.

— Питай Матю. Той най-добре може да ти обясни. Експерт е един вид. Александра и Маккензи идват днес. Искаш ли да обядваш с нас, Дрю?

Чеша се зад ухото.

— Не мога. Имам среща с… един пич… за едно нещо.

Наистина имам среща с пича. От онези дето пишат неща в небето. Трябва да прелети над сградата в четири, а още не съм измислил какво да напише. В никакъв случай не искам Делорес да разбере, за да не каже на Кейт, преди да му е дошло времето.

— Добре, до после.

Поглеждам Делорес и й се усмихвам с една от най-чаровните си усмивки.

Но тя не реагира, само ме гледа на кръв. Губя от чара си или какво?

— Трябва да поговорим.

Има само няколко причини Делорес да се яви в офиса ми и нито една от тях не е особено приятна.

Отварям вратата и я каня да влезе. Сигурно това е чувството, когато каниш вампир в дома си.

Сядам на стола си, тя остава права. Гледал ли си някога Анимал Планет? Е, жените са като стадо слонове. Застават една зад друга и се бранят. И ако някоя извика за помощ — газ! Прегазват те като мравка.

Трябва да изиграя тази част много внимателно.

— Какво мога да направя за теб, Делорес?

— Да се самокастрираш. Би било чудесно. Но мога да се задоволя и ако скочиш от някой мост. Чувала съм, че Бруклинският е красиво място по това време на годината.

О, да, това ще забавно.

— Нещо друго?

Тя се обляга на бюрото ми като змия, готова да нападне всяка секунда.

— Да спреш да бъркаш в мозъка на най-добрата ми приятелка.

Никаква грижа тук. Главата на Кейт не е точно тази част от тялото й, в която искам да бръкна. Мислиш ли, че е редно да й кажа това? Май не.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за миналата седмица, когато я настъпи като използван презерватив, а сега музика и рози и любовни бележки.

О, значи знае? Кейт й е разказала! Добър знак.

— Мисля, че или имаш раздвоение на личността, дължащо се на последен стадий сифилис, или наистина те сърби за едно яко предизвикателство. И в двата случая, карай си напред по пътя, задник. Кейт не се интересува от теб.

Не си падам по предизвикателствата. Когато Кейт ми отказа онази нощ в бара, преследвах ли я? Не. Хванах си нещо сигурно. Лесно.

Или в този случай, двойна игра.

— Дай да не си говорим глупости. И двамата знаем, че Кейт се интересува. Нямаше да си толкова нетърпелива да ми прережеш гърлото, ако не беше така. А за останалите ти грижи… не играя никакви игри. Освен това има опашка от чакащи зад ъгъла на сградата, готови да ме разкъсат за едно парче от сакото ми, така че не става дума изобщо за секс.

Облягам се на бюрото. Говоря прямо, убедително. Като на клиент, който се дърпа, а аз искам да го уверя, че трябва да застане на моята страна.

— Признавам, че чувствата ми към Кейт ме хванаха малко неподготвен в началото. Не успях да се справя със ситуацията на нужната висота. Затова правя всичко това, за да й покажа, че ме е грижа.

— Грижа те е за пениса ти.

Не мога да споря тук. Така е.

Тя сяда срещу мен.

— С Кейт сме като сестри. Дори по-близки от сестри. Тя не е момиче за една нощ. Никога не е била, няма и да бъде. Тя е от момичетата, които се ангажират във връзка. За мен е важно да е с човек, който се отнася с нея добре. Истински мъж.

Не мога да не се съглася, подкрепям я с две ръце. Повечето мъже биха жертвали крак или ръка, за да гледат на живо как две момичета правят секс. Но когато става дума за Кейт — не деля с никого, нито с мъже, нито с жени.

— Последния път, когато правих справка, този мъж бях аз.

— Не. Ти си куче. Тя има нужда от добър мъж. Мил и грижовен.

Добрите момчета обикновено са скучни. Трябва и щипка лошо към доброто момче, за да е весело. А милите и грижовните… е, те винаги има какво да крият. Комшиите на Джефри Дамър^[1] и те мислели за него, че е мило и грижовно момче. Докато не намерили онези глави във фризера му.

Тя кръстосва ръце и съобщава триумфално:

— И аз познавам подходящото момче за нея. Работи в лабораторията ми. Умен и забавен. Казва се Бърт.

Бърт?

Тая ебава ли се с мен, или какво? Кой е този кучи син, който си кръщава детето Бърт? В наше време, в този век? Това е просто нечовешко и перверзно.

— Той може да й покаже какво е забавление. Този уикенд мисля да ги запозная.

А аз планирам да се закача с белезници за глезена на Кейт и да изям ключа. Айде да видим как ще й покаже истинско забавление, като трябва да ме влачи със себе си като сиамски близнак.

— Аз имам по-добра идея. Примерно ти, Матю, Кейт и аз да излезем и да се позабавляваме. Това ще ти даде възможност да видиш с очите си, че сме перфектни един за друг.

— Е, сега вече звучиш като преследвач. Имаше възможност, пропиля я. Приеми го като мъж. Набери някой друг телефонен номер от малкото черно тефтерче и забрави за Кейт. Остави я.

Ставам.

— Противно на това, което мислиш, не съм такъв боклук, не се държа лошо с жените. Не ги подвеждам, не се налага. Искаш да й кажа, че съжалявам — вече го направих. Искаш гаранция, че никога няма да я нараня? Мога да ти напиша гаранция. Ще я подпиша с кръвта си, ако това ще те направи щастлива. Но не искай от мен да я оставя. Защото не мога.

Тя не помръдва. Лицето й е сурово и неподвижно като на статуя на гневна жена. А моите аргументи не могат да пробият и най-малката дупка. Сякаш не боравя със силни думи, а с клечка за зъби.

— Матю разказал ли ти е за мен? Сериозно ли мислиш, че съм от онези мъже, които изпадат в кататония, като видят жена? За бога, Делорес, та аз я обожавам!

— Днес! — изсумтява презрително тя. — Обожаваш я днес! И какво ще се случи, ако се поддаде? Когато парадът отшуми и сексът остарее? И ако някоя нова кучка се завърти край теб и се наведеш да помиришеш задника й?

Сексът не остарява. Не и ако го правиш както трябва.

— Не искам никоя друга. И не мисля, че това някога ще се промени.

— А аз пък мисля, че ти се наслушах на глупостите.

— Убеден съм, че е така. Ако беше постъпила с Матю така, както аз постъпих с Кейт, и аз бих реагирал като теб. Но това, което мислиш ти, не може да промени това, което иска Кейт. И дълбоко в себе си, макар че все още не го е признала, това, което иска е… мен, захарче.

— Никога ли не ти е минавало през ума, че изобщо не си това, което си мислиш? Може да имаш пари, но с тях не можеш да си купиш класа. На светлинни години си от това, което заслужава тя.

— Но братовчед ти е това, което заслужава?

— Не, не мисля. Били е магарешки задник. И тази връзка отдавна заминаваше по дяволите. Опитвах се да й кажа, от години. Да я накарам да види, че това тяхното не е връзка, а приятелство. Но вече беше станало късно. Семействата ни бяха станали близки, животът на двамата се бе оплел в едно голямо нищо. Мисля, че просто се страхуваха да обърнат лодката, в която се бяха накачили толкова много други хора, отколкото да се разделят. Но той я обичаше. Той я обича. Сигурна съм. Просто обича китарата си повече от нея.

Тя става и започва да крачи пред бюрото ми. Като професор, който изнася лекция в зала, пълна със студенти.

— Трябва да разбереш едно, Дрю. Има три типа мъже: момчета, мъжки индивиди и мъже. Момчета като Били никога не порастват, никога не стават сериозни мъже. Интересуват се само от колите си, китарите си, музиката си.

Мъжките индивиди като теб се интересуват от бройката и разнообразието на женските индивиди в живота им, една след друга, различна всяка вечер. И после има мъже като Матю. Те не са перфектни, но умеят да ценят жената не само защото е гъвкава и мобилна из кревата и устата й смуче като прахосмукачка.

Права е, записвай си.

Единственото, което пропуска е, че — че понякога мъжките индивиди могат да станат мъже, когато срещнат подходящата жена.

— Не можеш да ме квалифицираш. Ти не ме познаваш дори.

— О, повярвай ми, познавам те. Та нали аз бях зачената от мъжки индивид като теб.

Мамка му. Проблем с татко-беглец.

— С Кейт се грижим една за друга — не спира. — Винаги е било така. И няма да й позволя да бъде още една чертичка с пиронче на стената до леглото ти, където си отбелязваш изчуканите жени.

Някога да си си удрял главата в стената?

Не си ли?

Наблюдавай внимателно. Изглежда точно така:

— Тя не е никаква чертичка! Това се опитвам да ти кажа! На какъв шибан език искаш да го чуеш?

— Не знам. Ти говориш само със задника си, така че нямаш много избор.

Започвам да търкам носа си. Усещам, че всеки миг ще получа аневризъм.

— Добре, не ми вярваш. Разбрах. Говори с Матю. На него имаш доверие, нали? Той не би искал да се подигравам с най-добрата приятелка на гаджето му, ако не беше сигурен в мен.

— Това не доказва нищо. Пенисите винаги се подкрепят.

Господи, тази жена е като стена. Все едно говориш на тухла.

Разтърквам лице с длани. Опитвам се да дишам спокойно. Време е да свалям картите и да извадя някаква магия от ръкава.

Тръгвам към прозореца, събирам си мислите, гледам вяло трафика долу.

Все още с гръб към нея и загледан в дългата колона коли, казвам:

— Знаеш ли какво видях вчера, когато идвах на работа? Видях една бременна жена да се качва в такси. Преди мислех, че бременните жени са някак смешни. Деформирани. Трябваше да видиш Александра. Когато беше бременна с Маккензи. Изглеждаше сякаш за закуска е изяла Хъмти Дъмпти. И понякога ми се струваше напълно реално, защото никога не спираше да яде.

— И тогава си помислих колко прекрасна би изглеждала Кейт, ако забременее. И си мислех колко много искам да правя тези неща за нея… ако примерно се разболее, да й нося чай и носни кърпички. Искам да знам от какво е малкият белег на брадичката й. Дали се страхува от паяци. Какво сънува. Искам да знам всичко. Знам, че е лудост, не си мисли, че не го осъзнавам. Никога не ми се е случвало преди. Не искам да се случва втори път. С никоя друга. Само с Кейт.

Обръщам се бавно и я поглеждам в очите.

Ако някога се окажеш в гората сам и видиш ядосана женска мечка, помни, че винаги трябва да я гледаш в очите. Ако се опиташ да избягаш, ще те занесе за вечеря на малките си. Парче по парче. Но ако я погледнеш в очите и види, че не се страхуваш, може и да излезеш жив от гората.

— Искаш да чуеш от устата ми, че Кейт ме е опитомила и размахва камшика над гърба ми? Така е. Накара ме да падна на колене. Стисна ме под палеца си. А аз дори не се опитвам и не искам да изляза от там.

И тогава и двамата мълчим. Делорес ме гледа. Оглежда лицето ми, търси нещо. Не знам какво, но усещам мига, в който го намира. Тогава очите й оживяват. Гледа ме по-меко. Едва се долавя, но аз имам яки радари. И след това раменете й се отпускат и кима с глава.

— Добре тогава.

При някои битки няма победител. Понякога добрият пълководец може да се задоволи само с прекратяване на стрелбата.

— Кейт сама взема своите решения. И ако тези решения се окажат грешни, аз ще съм там да й помогна да оправи кашата. Защото това правят добрите приятели — помагат ти да заровиш трупа.

Тя става. Прави няколко крачки към вратата. После спира и се обръща с пръст, насочен към мен.

— Не забравяй едно нещо, приятелю. Няма значение дали ще минат десет дни или десет години. Няма да те изпускам от поглед. И ако някога разбера, че си я прецакал, обидил, измамил… Дрю, работя в лаборатория с най-различни химикали. Някой нямат мирис, нямат и вкус. Някои могат да смалят ташаците ти до такава степен, че ще бъдеш принуден сам да се наричаш Друзила^[2]. Наясно ли сме?

Матю е напълно откачен. Тази жена плаши. Определено страда от Синдром на Лудата Кучка. Тя и Александра ще си паснат като ръка и ръкавичка.

Освен това ми напълни главата с прекалено много теми за размисъл, което не ми харесва. Никак.

— Кристално ясно — преглъщам тежко.

— Радвам се, че се разбираме така добре.

След което се изнася от офиса ми, а аз падам полужив в стола и гледам в тавана.

Исусе!

Тая работа с обвързването е толкова изтощителна. Имам чувството, че току-що съм пробягал маратон. С препятствия.

Но знаеш ли какво? Предчувствам, че финалът не е далеч. Даже май го виждам.