Ема Чейс
Заплетени (21)

Глава 21

Кейт отваря вратата на сградата. Аз съм точно зад нея. Щом прекрачва вратата, музиката започва.

И тя застива на място.

Наричат се просто Тримата музиканти. Пътуващи музиканти. Сериозно.

Вокалът е преметнал китарата и има микрофон, закрепен на гърдите.

Барабанистът носи цяла грамада барабани, провесени на врата му. Третият се е накичил с клавишни и бас китара. Висят на кръста му.

Не е чак толкова зле, колкото звучи. Наистина са много добри. Като една от онези банди, които свирят на Джърси през лятото. И пеят хит на 38 Special^[1].

Кейт съска през зъби:

— Какво, по дяволите, е това?

— Е, не мога да свиря на китара. И не мога да пея. Така че… Знам какво си мислиш: Музика, Дрю? Много разочароващо. Това ли е големият план? Нали Уорън опита и се провали?

Да Уорън опита, но това ще е различно.

По-добро.

По-дълго!

Тримата музиканти са доста мобилни, което означава, че ще вървят след Кейт целия ден. Серенада не само от дванайсет внимателно подбрани песни.

И не, това не е целият план. Това е само първа стъпка. Има още.

— Мразя те.

Не я слушай, не ме мрази.

Слагам пренебрегнатото цвете зад ухото й и прошепвам:

— Слушай думите, Кейт.

Певецът пее нещо за някакъв мъж, паднал на колене, влюбен мъж, който иска да се промени, да бъде по-добър. Заради нея.

Кейт изскубва цветето от косата си и го мята на пода. После минава покрай мен към асансьорите и се качва.

Тримата музиканти са край нея и не спират да свирят.

Изглежда ужасена, нали? И когато вратата се затваря, ми става почти кофти.

Почти.

Качвам се на другия асансьор. През това време „Ангел“ на Aerosmith изпълват цялата сграда. Както по всички личи, Кейт им е затръшнала вратата и се е затворила в офиса си. Така че, в момента са позиционирани отпред.

Спирам пред бюрото на Ерин. Подава ми чаша кафе.

— Много хубава песен.

— Благодаря. Всичко готово ли е?

— Заредено, в пълна готовност, шефе. О, донесох и това! — Тя ми подава кутия с DVD-та. Забелязвам заглавия като: Отнесени от вихъра, Кажи ми нещо, Красавицата и Звяра, Казабланка, Титаник, Тетрадката.

— Какво е това?

— Материали за проучване. За теб. Мисля, че ще ти е полезно.

— Какво бих правил без теб! — усмихвам се.

— Щеше да прекараш остатъка от живота си самотен и нещастен?

Не е далеч от истината.

— Вземи си една седмица допълнителен отпуск.

Вземам кутията с благините и влизам в офиса си. Подготвям се за фаза номер две.

 

 

Цветя. Много жени казват, че не обичат да им подаряват цветя. Но всяка жена им се радва.

Ето защо съм уредил да й доставят цветя на всеки кръгъл час. По седем дузини. Това е по една дузина за всеки ден, когато не бях на работа.

Романтично, нали? И аз така си мислех.

Макар и да знам, че любимите й цветя са маргарити, казах на цветарката да не слага от тях. Вместо това, избирам екзотични букети с ярки, шарени цветчета и странни форми. Предполагам никога не е виждала такива в живота си.

Защото са от места, където не е ходила.

Места, където искам да я заведа.

В началото бележките ми са простички.

Кейт,

Съжалявам.

Дрю

Кейт, позволи ми да се реванширам за грешката.

Дрю

Кейт,

Липсваш ми.

Прости ми.

Дрю

Но след няколко часа решавам да вкарам малко креативност. Как ти се струва това?

Кейт,

Започвам да развивам маниакална обсебеност.

Дрю

Или:

Кейт,

Излез с мен в събота и ще ти дам всичките си клиенти. Абсолютно.

Всеки. Един.

Дрю

Кейт,

Ако се хвърля под някой автобус, ще идваш ли на свиждане в болницата?

Дрю

ПС: Не искам да чувстваш вина, ако не оживея. Наистина.

Тази, последната, бе занесена преди четиридесет и пет минути. И сега седя и чакам. Ще попиташ какво чакам? Ще видиш. Кейт е инат, но не е от камък.

Вратата ми се отваря със замах, блъска се в стената и оставя дупка в мазилката.

Почва се.

— Побъркваш ме!

Бузите й са червени, диша тежко, погледът й е като зареден пистолет.

Красиво.

Вдигам вежда с надежда.

— Побърквам те в смисъл че искаш да ми разкъсаш ризата?

— Не, като сърбеж от гъбична инфекция, която не минава.

Лицето ми се свива от болка и изненада. Не успях да ги прикрия този път.

Кейт се приближава до бюрото ми.

— Опитвам се да работя. Искам да се концентрирам. А ти си докарал Сульо, Пульо и Компания да свирят всяка противна песен, написана през осемдесетте. Пред вратата на офиса ми.

— Противна? Наистина ли? Хм. Е, значи съм сбъркал в преценката, че си момиче на осемдесетте.

Е, живееш, за да се учиш.

— Говоря ти сериозно, Дрю. Това е работно място. Едва ли притесняваш само мен с този шум.

Добре, вече съм Дрю. Прогрес.

А колкото до останалите хора на етажа, говорих лично с всеки един и всички ме подкрепиха, никой няма нищо против малко развлечение.

— И аз ти говоря сериозно, Кейт. Не трябва да работиш, а трябва да слушаш. Сам съм подбрал песните. И това е много голям жест. За да ти покажа какво чувствам към теб.

— Изобщо не ми пука какво чувстваш!

— Е, това беше грубо.

Скръства ръце и потропва с крак.

— Знаеш ли, не исках да се стига до там, но не ми оставяш никакъв избор. Очевидно си прекалено недорасъл, за да се справиш в подобна ситуация като зрял мъж, така че… ще кажа на баща ти.

Аха.

Тя ще ходи да казва на баща ми, а аз съм бил недорасъл?

Разбира се.

Вече бях обмислил подобен развой.

— Баща ми е в Калифорния през следващите две седмици. Не съм особено притеснен от това, което ще ми каже по телефона.

Тя отваря уста да каже нещо, но не й позволявам.

— Можеш да опиташ да се оплачеш на Франк, но той е на турнир по голф в Хамстънс. Джордж не е в офиса си. — Тя се обръща да излиза, но следващите ми думи я спират: — Но трябва да те предупредя, че Джордж е много романтична душа и на твое място не бих се надявал много. Освен това ми е кръстник.

Тя ме гледа и се опитва да измисли подобаващ отговор. Мислено се поздравявам, че предварително махнах всички тежки предмети от бюрото си.

Такива, с които може да ми пръсне черепа или нещо такова.

— Не можеш да правиш такива неща. Това е сексуален тормоз.

Ставам и се облягам с длани на бюрото.

— Съди ме тогава.

Отваря уста, за да… предполагам да избълва вулканична лава от думи, но не й давам възможност. Гласът ми е спокоен. Говоря разумно.

— Или пък можеш да излезеш с мен в събота. На среща. Само една вечер и всичко това ще спре. Ако и след тази вечер не искаш да ме виждаш, ще те оставя на спокойствие. Честна скаутска.

Всъщност, това не е лъжа, защото както вече знаем, никога не съм бил скаут. Търсене на вратички, помниш ли?

Лицето й се сгърчва от отвращение.

— Никога няма да стане. Няма да ти позволя да ме изнудваш да излизам с теб.

Сядам и се облягам в стола.

— Ето на това му казвам избор, Кейт. Аз съм феминистка, и искам всички да чуят как ръмжа. Всички ли чуха категоричното ми решение? Гордея се с теб, Кейт.

Очите й се свиват подозрително.

Правилно. Умно момиче, усетила е сарказма ми.

— Освен това нямам търпение да ти покажа какво съм планирал за утре. На твое място не бих си насрочвал срещи. Ще е доста шумно.

Гласът й се покачва с всяка следваща дума. Като гръмотевици, когато бурята се приближава.

— Ти си манипулативно копеле с психика на недорасъл пубер.

— Не го правя нарочно.

Тя тръгва към мен зад бюрото. Изправям се да посрещна… това, което идва с нея.

— Егоист! Самовлюбен, егоцентричен кучи син.

— Знам.

Удря ме в гърдите с два юмрука.

Бам!

— Иска ми се никога да не те бях видяла в онзи клуб.

Бам!

— Иска ми се никога да не бях започвала работа тук.

Бам!

— Ще ми се никога да не те бях срещала!

Хващам я за китките и я придърпвам.

Сега е моментът, в който винаги се целуваме. Но ако очакваш това да се случи, съжалявам, няма да стане. Защото вече не става дума за мен и за надървения ми до пръсване пенис. Вече не. И трябва да й го докажа.

Така че, не предприемам нищо. Но не си мисли, че ми е лесно, защото наистина не е. Единственото нещо, което искам, е да притисна устни към нейните, да й напомня колко беше хубаво. И колко хубаво може да е и сега.

Навеждам глава и опирам чело в нейното. Тя затваря очи. Потърквам нос в нейния, поемам дълбоко въздух като наркоман пред очакващата го доза.

Мирише толкова хубаво! В спомените ми усещането бе започнало да избледнява. Като топли курабийки в градините на шибания рай.

И тогава прошепвам:

— Съжалявам, че те засегнах така дълбоко. Не съм го желал. Не мисля нито една дума от това, което казах. Моля те, повярвай ми.

Кейт отваря очи. Виждам изненадата й. И страха й. Като сърна, усетила присъствието на ловеца. Защото иска да ми вярва. И знае, че го виждам в очите й.

После премигва и погледът й отново ме пронизва. Трудно е да се каже дали е ядосана на мен или на себе си.

Вероятно на мен.

Тя ме блъска силно в гърдите и падам на стола.

— Да ти го начукам.

После тръгва с бързи крачки към вратата.

— Тук? Сега? Кога искаш да ми го начукаш? — Поглеждам към тавана, сякаш наистина обмислям подобна перспектива. — Е… добре… Но моля те, бъди нежна. Диванът ми е девствен.

Разхлабвам вратовръзката си и започвам да разкопчавам ризата.

Тя потреперва, вдига пръст и буквално ръмжи.

Да, много е напечено.

— Моля! — Излиза от офиса ми, спира пред тримата мариачи, които я чакат навън. — И никой да не е посмял да тръгне след мен — крещи към тях.

Когато изчезва по коридора, вокалът се обръща към мен въпросително.

Кимам.

И тримата тръгват след нея.

Този път са подкарали Heat of the Moment на Asia.

Хей, какво толкова? Няма проблем. Знам какво правя. Това е част от плана.