Ема Чейс
Заплетени (25)

Глава 25

Вървя към офиса на Кейт като войник, готов да нападне бреговете на Нормандия. Тя е зад бюрото си и пише бързо на айпада си.

— Върнах се. Липсвах ли ти?

Тя не вдига поглед.

— Вече се бях отчаяла от дългото ти отсъствие.

Сарказмът е най-старата и стандартна защита. Но решавам да поддържам тона.

— Знам, че започвам да те изтощавам. Кажи сега, кое ти хареса най-много? Визитата на Сестра Беатрис?

Кейт избутва стола си назад, завърта го към мен и кръстосва крака. Нови обувки. Черни. „Мери Джейн“. Ужасно висок ток, чак плаши. И каишка около глезена. Мили боже! Перфектната комбинация от секс и сладост. Изящество и грях. А моят беден пренебрегнат пенис се свива в болезнени конвулсии, когато си представям всички полулегални неща, които мога да направя с нея, без да махам тези обувки.

Никога не съм имал фетиш, но май е време и за такава придобивка.

Гласът на Кейт ме извлича насила от не съвсем чистите ми помисли.

— Не, всъщност беше визитата на сестра ти. Деликатността не е семейна черта, нали?

Ох, точно от това се опасявах.

— Александра има дълбоко насадени психологически проблеми. Доста е… нестабилна. Не трябва да й обръщаш внимание. Никой в семейството не я слуша какви ги говори.

— Стори ми се доста нормална, докато беше тук.

— Е, психическите заболявания се откриват трудно на пръв поглед.

Очите й се свиват подозрително.

— Не говориш сериозно, нали.

Мамка му, казах, че няма да лъжа.

— Всъщност няма поставена диагноза, но идеите й за отмъщение и справедливост със сигурност са повод да бъде освидетелствана. Представи си Делорес след десет години, които е прекарала в усъвършенстване на техниките и способите си.

Лицето й се свива в гримаса, очевидно си представя картинката.

О! А! Това е положението, миличка.

— Сестра ти ми донесе кафе — казва Кейт. — Дали да рискувам да го пия?

И двамата оглеждаме подозрително чашата.

Когато бях на тринайсет, продадох на търг чифт бикини на сестра ми. В мъжката съблекалня. Непрани разбира се. Когато разбра, което не беше трудно, понеже повечето момчета имаха сестри в училището, тя реагира суперхладнокръвно. Изобщо не заподозрях, че знае. И после тя набута в корнфлейкса ми (шоколадови топчета) цяла опаковка разхлабително с аромат на шоколад. Не можах да изляза от тоалетната три дни.

Разбирам, че едва ли има защо да си отмъщава на Кейт, но все пак…

— Аз не бих го пил.

Тя кима вдървено и го подбутва настрани.

— Какво ще кажеш за Маккензи? Ще ми се да бях присъствал.

Усмивката й е сърдечна и истинска.

— Мисля, че е разкошна, удивителна.

— Вярвам ще повдигна духа ти, като ти кажа, че калкулаторът, който си й дала, веднага влезе в употреба, когато ме видяха пред асансьора долу.

— Много добре — усмихва се още по-широко. — Сега разбирам защо Александра е измислила това бурканче. При положение че прекарваш доста време с детето…

— Не те разбирам.

— Говори като теб. Не всеки ден човек може да чуе, че Красивият принц е идиот, който само подпира Пепеляшка отзад.

Това е моето момиче!

— Псуването е хубаво за душата.

Кейт се опитва да задуши смеха си. Не мога да се въздържа. Облягам се от двете страни на стола й и я заковавам в средата на облегалката. Край на празните приказки. Време е да се върши работа.

— Ела да се поразходим.

Гласът ми е тих, но убедителен.

— Не става.

Убедителността ми не действа.

— Хайде, Кейт. Ще ти отнеме минутка. Искам да ти покажа нещо.

— Какво си направил? Наел си циркови акробати да правят шоу в лобито?

Или си организирал парад с конфети в моя чест?

— Не ставай смешна. Не бих направил такова нещо — смея се, но ми се плаче.

Тя ме поглежда скептично.

— Добре, права си, бих го направил, и то с голямо желание, но не и днес.

Тя ме избутва назад и става. Позволявам й.

— Нали не се страхуваш? — питам. — Че няма да можеш да се контролираш, ако останеш насаме с мен?

За хора като Кейт и мен, предизвикателството е нещо като курва на събрание на анонимните сексуални маниаци. Няма начин да й откажат и да й простят.

— Ако имаш предвид, че ме е страх да не те убия без свидетели, тогава отговорът е да. От двайсет години до доживотна присъда… за момента ми се струват привлекателна опция, ниска цена.

Мислиш ли, че й е приятна тази вербална любовна игра? Мисля, че й харесва почти колкото на мен. И е много добра, трябва да й се признае.

Тя заобикаля бюрото и сега вече има зад какво да се барикадира.

— Виж, Дрю, имам нов клиент. Казах ти вече. Знаеш как е. Не мога да си позволя да се… разсейвам точно сега.

Приемам го като комплимент.

— Разсейвам ли те?

— Ох, не, не исках да кажа това. — И тук изражението й се променя напълно, гледа ме умолително. — Трябва да спреш това. Откажи се. Моля те, зарежи тази… мисия, с която си се захванал.

Когато Стивън беше на единайсет, падна и си удари главата в едно дърво.

Беше по време на футболен мач. Черепът му буквално се отвори. Докато съм жив, няма да забравя онези покъртителни писъци, с които умоляваше майка си да не го води в болницата. Защото знаеше, че ще го шият. А да те шият… е много гадно. Независимо на колко си години.

Но Джени Рейнхарт не се отказа, не се остави да бъде разубедена. Закара го. Защото, макар и изплашен, макар и ужасен, Стивън знаеше много добре, че точно от това има нужда.

Разбираш накъде бия с това, нали?

— Топката е в теб, Кейт. Казах ти това още в началото. Ако искаш да се махна от теб, се иска само едно — да излезеш с мен в събота.

Тя захапва устни и гледа надолу.

— Добре.

Я пак? Повтори, моля? О, как бих повторил и потретил и почетвъртил с Кейт!

Добре, не е време за шеги.

— Извинявай, би ли повторила?

Погледите ни се срещат. Тя ме гледа колебливо и някак се предава, както гледа човек, който чака на опашка да се качи на висока бърза въртележка. Убедена е, че иска да се качи, но не знае какво я чака там и в каква каша се забърква.

— Казах да. Ще вечерям с теб в събота.

Това е, стягайте се. В ада заваля сняг. Има поледица.

— След като говорих със сестра ти, осъзнах някои неща…

Че ме обичаш, че се нуждаеш от мен, че не можеш да живееш без мен?

— Мисля, че… имаш нужда от… приключване, по разумния начин, да ти дам възможност да приемеш фактите.

О, не, няма приключване. Всичко друго, но не и край.

Край, приключване — това са думи, измислени от жените, за да могат да уплътнят времето си с дебати и да анализират едно и също нещо до безкрайност, до смърт. До смъртта на невинния човек. И след като въпросният човек, на когото е турена пепел и с когото е приключено, бъде закопан в земята, той бива изровен от гроба, ексхумиран, за да могат да… поприказват за него… още малко. Ей така, лаф да става.

Мъжете не правят това. Никога. Когато е край, значи е край. Точка.

Това е цялото приключване при нас.

— Приключване?

Тя тръгва към мен.

— Мисля, че при нас всичко започна и приключи много бързо. Нямаше време да се адаптираш, да се осъзнаеш. Може би, ако… прекараме малко време заедно, не в офиса, а навън, сам ще разбереш, че най-доброто, което може да се получи от тук натам е да бъдем просто приятели.

Почти съм сигурен, че става дума за приятелство без бонуси, а това не ме устройва.

Един мъж не може да остане приятел с жена, която го привлича физически, защото колкото и да се старае, в един прекрасен миг, пенисът му ще хване положението в свои ръце. Ще върви като преди, ще говори като преди, но вече няма да бъде себе си, ще бъде един вървящ и говорещ пенис.

Като един от онези жалки тъпаци, заразени с извънземна болест или вирус, които ходят и не знаят какво правят. И от този миг натам всеки жест, всяка дума ще бъдат насочени към постигането на една-единствена цел — целта на пениса. А тя няма нищо общо с приятелството, повярвай ми.

Освен това, аз вече си имам приятели — Матю, Стивън. Джак. И това са хора, които не искам да чукам.

— Приятели?

Тя не забелязва погнусата в гласа ми. Или просто не й пука.

— Да. Трябва да се запознаем отново. Като колеги. Като равни, но не и като хора, които излизат на среща. Нещо като бизнес среща между колеги.

Да откажеш да приемеш истината. Това е велика сила. Но на този етап бих приел каквото ми подхвърлят.

— С една дума ми казваш, че ще излезеш с мен в събота, нали?

Тя се поколебава и после кима с глава.

— Да.

— Перфектно. Ще те взема в седем.

— Не.

— Не ли?

— Не, няма да ме вземеш. Аз сама ще дойда.

Интересно.

Започвам да говоря бавно.

— Кейт, знам, че не си била на много срещи, като се има предвид дългото време, което пропиля в очакване онзи малоумник да се ожени за теб. Знам, че нямаш достатъчно опит в тези неща, но в такива случаи момчето, тоест аз, взема момичето, тоест теб. Това е неписан закон.

Виждаш ли как свива устни, как изправя рамене? О, да, готова е за битката.

— Току-що ти казах, че не излизаме на среща.

— Семантика. Да речем, че използваме различна дума за едно и също нещо.

— Да речем… съвсем хипотетично… че това е среща… това ще е първа среща. В такъв случай няма да позволя на мъж, когото не познавам добре да дойде да ме вземе от нас.

Плъзгам пръсти в косата си.

— В това няма никаква логика Ти ме познаваш, та ние правихме 69. Тук бих добавил, че ме познаваш доста добре.

— Виж, това са моите условия. Ако не ти харесват, може да забравим за цялата…

— Чакай, чакай, добре. Можем да се видим в моя апартамент. В седем.

Точно.

— Добре.

— Но и аз имам няколко условия.

Тя подскача до тавана.

— Няма да правя секс с теб!

Опитвам се да го играя изненадан.

— Наранен съм, Кейт. Кой е казвал нещо за секс? Никога не бих поставил такова условие като част от уговорката ни.

Тук се усмихвам широко.

— Сексът е по избор, облеклото също.

— Това ли е? — пита и върти очи с досада.

— Не.

— Какво друго искаш.

О, майко мила, ако само знаеше! Но май е по-добре да не знае засега. Не искаме да я изплашим, нали?

— Искам четири часа. Поне. Без прекъсване. Искам разговор, вечеря — предястие, основно, десерт, танци…

— Няма да има танци — скръства решително ръце.

— Един танц. Това вече не подлежи на обсъждане.

Тя поглежда към тавана и преценява възможностите.

— Добре, един танц — казва и насочва пръст към мен. — Но ако се опиташ да докоснеш задника ми, тръгвам веднага.

Сега аз трябва да помисля.

— Е, добре. Но ако нарушиш някое от моите условия, имам право на втора среща.

Тя ме поглежда подозрително.

— И ще ме оставиш на спокойствие до събота? Никакви свещеници няма да изскачат иззад ъгъла да ми кажат здрасти? Няма да има топящи се ледени статуи пред вратата ми?

— Ще бъде все едно никога не сме се запознавали, сякаш не работя тук — усмихвам се аз. — Всъщност няма изобщо да бъда тук, понеже ще съм зает.

— Добре — кима с глава.

Подавам ръка, тя я поема и сключваме сделката с крепко ръкостискане.

После обръщам ръката й нежно и я целувам. Както направих първия път, когато се запознахме в бара.

— Разбрахме се.

Случвало ли ти се е да влезеш в някоя стая и напълно да забравиш защо си дошъл? Добре. Значи ще разбереш защо тръгвам да излизам.

Но гласът й ме спира.

— Дрю?

Обръщам се към нея.

— Да?

Лицето й не е много весело.

— Не обичам да наранявам хората. Така че… не очаквай много от тази среща.

Преди да отворя уста да й отговоря, някакво движение из въздуха улавя погледа ми. Да, и аз не мога да повярвам, че почти забравих. Тръгвам към Кейт, улавям ръката й, и я повеждам към прозореца. Заставам зад нея и слагам ръце на раменете й.

Приближавам уста до ухото й. Дъхът ми я кара да настръхне. По хубавия начин.

— Прекалено късно го казваш.

Исках да е нещо простичко, нещо, което бихме написали със спрей на стена или издялали в дървото в парка, ако бяхме деца. Исках да е ясно. Да каже на Кейт и на всяка една жена в света, че излизам от играта и съм само неин.

Тя го вижда и поема рязко въздух.

Там, на небето над града, пред очите на всички с големи бели букви пише:

Дрю Еванс + Кейт Брукс ЗАВИНАГИ.

Няма значение дали си бизнесмен, певец, телевизионна звезда — не изигравай всички карти наведнъж, винаги ги карай да искат повече, никога не преигравай, не показвай всичките си магии наведнъж. Винаги можеш да се върнеш и да повториш нещо, ако не им е достигнало, ако искат още. Но ако им писне от теб… е, тогава няма връщане назад. Целувам косата й.

— Ще се видим в събота, Кейт.

Тя гледа през прозореца и не отговаря, а аз излизам от стаята. Тя продължава да гледа в небето.

 

 

Не се тревожи, шоуто не е приключило. Имам някой и друг трик в ръкава.

А аз винаги оставям най-хубавото за накрая. Не бива да го пропускаш.

Тръгвам право към Ерин.

— Моля те, свържи ме с цветаря. И с кетъринга. И ми насрочи среща… тази вечер… с онзи дизайнер, за когото говорихме вчера.

— Веднага — казва и вдига телефона.

Да, дизайнер. Вътрешен дизайн. Не знаеш защо ми е нужен, нали?

Това е великият финал. Моят печеливш ход.

Ще видиш.

В събота.