Ема Чейс
Заплетени (11)

Глава 11

Всяка година за Деня на Благодарността се събираме във вилата на родителите ми. Малко семейно тържество. Вече познаваш баща ми. Майка ми е една по-ниска и по-възрастна Александра. Колкото и да поддържа всички феминистични убеждения, независимо че е била топадвокат, преди да роди сестра ми, тя обича да бъде просто домакиня. Господарката на къщата.

След като с баща ми направили големите кинти, решила да участва във всякакви благотворителни организации. И все още го прави, понеже с Александра напуснахме бащиното огнище отдавна и няма кой знае какви ангажименти покрай нас.

Освен тях, с нас винаги е и бащата на Стивън, Джордж Рейнхарт. Представи си Стивън след около трийсет години, с плешиво теме и дълбоки бръчки около очите. Госпожа Рейнхарт почина, когато бяхме тийнейджъри.

Доколкото знам Джордж не е излизал с друга жена след смъртта й. Прекарва повечето време на работа. Седи си тихичко в офиса и си смята цифри.

Всъщност е страхотен човек.

Следва семейство Фишър, родителите на Матю. Нямам търпение да се запознаеш с тях. Франк и Естел Фишър са най-отпуснатите и спокойни хора, които някога съм срещал.

Понякога имам чувството, че изпадат в състояние на кататония.

Представи си Уорд и Джун Клийвър^[1], след като са се напафкали яко с марихуана. Това са те. Имам теория по въпроса. Матю се е родил доста късно и според мен е изсмукал цялата им останала енергия. Като паразит.

И накрая са младите: Матю, Стивън, Александра и аз.

О, и разбира се другата жена в живота ми. Не мога да повярвам, че не съм я споменал дотук. Това е единствената жена, в чиито длани съвсем доброволно съм сложил сърцето си. Аз съм нейният роб. Тя иска, аз давам и правя.

С радост.

Казва се Маккензи. Има дълга руса коса и най-големите сини очи на света.

И е почти на четири. Виждаш ли я? На люлката везна. Сложила ме е да седна на другия край.

— Маккензи, реши ли вече каква искаш да станеш като пораснеш?

— Да. Искам да бъда принцеса. И да се омъжа за принц и да живея в палат.

Трябва да говоря със сестра ми. Каналите на „Дисни“ са много опасни. Пълна корозия за детския мозък, ако питаш мен.

— Или пък да се занимаваш с недвижими имоти? И тогава ще можеш да си купиш палат сама и няма да имаш нужда от принц.

Тя се замисля. Смее се.

— Колко си глупав, вуйчо Дрю. Как ще имам бебе без принц?

Опа!

— Има много време за бебета. След като си вземеш дипломата по бизнес и завършиш медицина. Или можеш да бъдеш главен изпълнителен директор и да направиш ясла в офиса си. Тогава ще можеш да си вземаш бебетата на работа.

— Мама не ходи в офис.

— Мама се даде много рано, слънце.

Сестра ми беше брилянтен адвокат. Можеше да стигне до Върховния съд.

Сериозно, не се шегувам. Много беше добра.

Александра работи през цялата си бременност и беше намерила и гледачка. И после, когато прегърна Маккензи за първи път няколко минути след раждането, каза на детегледачката, че няма да има нужда от услугите й.

Не я обвинявам. Нейната работа е да се грижи за прекрасната ми племенница, да прави всичко необходимо за нея, за да расте здрава и щастлива.

— Вуйчо Дрю?

— Да?

— Ти сам ли ще умреш?

— Нямам намерение да умирам в близко бъдеще — смея се аз.

— Мама казва на татко, че ще умреш съвсем сам и чистачката ще ти намери трупа няколко дни, след като се разпаднеш.

Браво на Александра.

— Какво значи „труп“, вуйчо Дрю?

О, боже, имай милост.

Точно в този момент забелязвам Матю и се хващам като удавник за сламка, само и само да не отговарям на последния въпрос.

— Ей, слънце, виж кой е тук — посочвам към него. Тя скача от люлката и се мята в отворените му ръце.

Преди да попиташ, веднага ти казва — не. Когато порасне, никога няма да излиза с мъж като мен. Ще е прекалено умна, за да допусне такава грешка. И аз ще съм там и ще се погрижа за това. Предполагам си мислиш, че съм лицемер. Няма проблем, мога да го преживея.

Матю я пуска на земята и тръгва към мен.

— К’во става, копеле? Рано си тръгна снощи. Не се върна на партито.

— Не ми се седеше. Ходих в салона да потичам и си легнах — казвам.

Истината е друга. Истината е, че цели три часа блъсках в боксовата круша и си представях, че това е лицето на Били.

— Ти с Делорес ли остана?

— Да, с нея, Кейт и Били.

— Тоя може да ми оближе гъза.

Маккензи се приближава до нас и носи буркан с доларови банкноти.

Слагам един долар.

— Не е чак толкова зле.

— Той е идиот. И ме дразни.

Маккензи вдига бурканчето и слагам още един долар.

За буркана ли питаш?

Това е изобретение на сестра ми, която счита, че езикът ми е прекалено груб за детето й. Това е Бурканчето за Лоши Думи. Винаги когато някой изпсува или каже лоша дума, а това обикновено съм аз, трябва да пусне долар. Със скоростта, с която се развиват нещата, скоро ще се съберат достатъчно пари за колежа й, че и за допълнителните разходи за храна и облекло.

— Какво става с теб и Делорес?

— Виждаме се. Много е печена — усмихва се той.

Матю винаги разказва с подробности. Не че се възбуждам като ми разказва или някаква такава перверзия. Трябва да си наясно, че сме приятели от деца.

От рождение. Всяка целувка, всяка цицка, всяка ръчна, свирка, за каквото се сетиш, е споделяна и обсъждана.

И сега какво е това? Дигнал каменна стена?

— Предполагам си я заковал?

Той смръщва вежди.

— Не е точно това, Дрю.

Объркан съм.

— И какво е, ако не е това, Матю? Не си излизал с нас от седмици.

Разбирам, че ако имаш нещо за чукане, не се налага да го търсиш навън. Но ако не е това, каква е работата?

Той се усмихва с носталгия, сякаш си спомня нещо мило, нещо, което го прави щастлив.

— Тя е… различна. Трудно ми е да ти обясня. Ние… говорим. В смисъл… разговаряме. И аз… мисля за нея. В мига, в който я оставя у тях, и вече нямам търпение да я видя отново. Тя просто ме… изумява. Ще ми са да можеш да разбереш.

А най-страшното е, че разбирам. Разбирам повече от добре.

— Нагазил си в много опасна територия, пич. Погледни Стивън, виж през какво минава милият човечец. Тази пътека води към Тъмната страна на силата. Винаги сме си казвали, че няма да позволим някоя да ни отведе в Тъмната страна. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

Матю ми се усмихва и имитирайки гласа на Дарт Вейдър, казва:

— Ти просто не познаваш Тъмната страна, Дрю.

 

 

Време за обяд. Майка ми триумфално изнася пуйката, всички ахкат и охкат. Баща ми се залавя да я реже. Да беше Норман Рокуел^[2] жив!

Докато през масата се подават купи със салати, сосове, тракат се чинии, майка ми казва:

— Дрю, ще ти завия малко от обяда. Не искам дори да си представям как се храниш, като няма кой да ти сготви едно свястно ядене. И ще сложа дати на кутиите, за да знаеш кога да го хвърлиш, ако не си го изял. Последния път като погледнах в хладилника ти, ми се стори, че провеждаш някакви научни експерименти. Всичко бе покълнало, имаше плесен и мухъл.

Да, мама ме обича. Нали ти казах?

— Благодаря, мамо.

Матю и Стивън ми пращат по една въздушна целувка. Показвам им по един среден, с двете ръце. Маккензи седи до мен и се опитва да копира жеста.

Поставям длани върху нейните и поклащам неодобрително глава. Показвам й препоръчаният от доктор Спок Вулкан Салют — кутрето и безименият разделени от другите три пръста.

Казваме молитвата и аз заявявам:

— Маккензи трябва да дойде да живее при мен.

Никой не реагира, никой не ме поглежда, никой не спира да се тъпче. А вече няколко пъти им отправям това предложение.

— Пуйката е много вкусна, мамо. Много сочна — казва Александра.

— Благодаря ти, слънце.

— Ало! Някой чува ли ме? Говоря съвсем сериозно. Тя има нужда от положителен ролеви модел.

Това заковава вниманието на Кучката.

— Е, аз за какво съм, по дяволите?

Маккензи бута бурканчето към майка си. Тя слага долар. Така са нещата при нас: заради пустото бурканче, всички носим дребни по празници.

— Ти си жена, която си седи у дома. Което е много хубаво, не ме разбирай грешно. Но тя трябва да се среща и с жени, които работят. И по дяволите, не й пускай Пепеляшка. Що за пример е това? Някаква разсеяна и отвеяна, която не помни дори къде й е шибаната обувка и чака някакъв задник в чорапогащник да дойде да й я донесе. Я стига глупости! Идеята ми е, че трябва да се вижда и с жени, които градят кариера.

Не знам колко дължа след тази реч, така че давам на Маккензи десетачка.

Какво казах? Че ще й стигне да завърши колежа? Не, объркал съм. Имах предвид право в университета. Скоро ще трябва да тичам до някой банкомат.

— Мисля, че Александра е перфектният модел за дъщеря ни. Няма по-добра майка — намесва се Стивън.

Стивън е един сразен мъж. И Матю иска да става като него.

Не е за вярване.

— Благодаря ти, мили — усмихва му се Александра.

— Няма за какво, мила.

Матю и аз започнахме да се покашляме.

Гъзолизец с една дума, а детето се чуди дали сме казали нещо за буркана, или не.

Александра се цупи. Аз обаче продължавам.

— Трябва да я заведа в офиса да се запознае с Кейт. Как мислиш, татко?

— Коя е Кейт — наостря ухо майка ми.

Без да спира да дъвчи, баща ми обяснява:

— Катрин Брукс. Нова служителка. Брилянтно момиче. Направо е като фойерверк. В началото Дрю се състезава с нея за една сделка.

Майка ми ме гледа с блеснали, изпълнени с надежда очи. Така както Паула Дийн^[3] гледа вана с мас и я чака да се разтопи и си представя какви кулинарни чудеса ще сътвори с нея.

— Това момиче, Кейт, май е прекрасна млада дама, Дрю. Може би няма да е зле да я поканиш у нас на вечеря.

— Майко, ние работим заедно, за бога! Освен това е сгодена. За един магарешки задник. Но това е друга история.

Айде, замина още един долар.

Сестра ми решава да се намеси.

— Мисля, че мама е само изненадана, че си запомнил името на някоя жена. Обикновено е „сервитьорката с перфектния задник“ или „русото парче с големите цици“.

Не отричам, че наблюденията й са правилни, но предпочитам да ги пренебрегна.

— Мисълта ми е, че тя е идеален пример за момиче, постигнало толкова много в живота си — Освен кошмарния й вкус към мъже. — Бих бил… всъщност всички бихме се радвали един ден Маккензи да постигне поне наполовина на това, което постига Кейт.

Александра ме поглежда учудено. После бавно се усмихва.

— С Маккензи ще ходим до центъра другата седмица. Може да се видим за обяд и да се запознаем с така детайлно описаната Кейт Брукс.

Храним се в пълно мълчание. След няколко минути обаче Александра се сеща нещо.

— Това ми напомня, че Матю може да ме придружи на благотворителна вечеря втората събота на декември. Стивън няма да е в града. — После поглежда към мен. — Бих помолила скъпия си брат, но както всички знаем, той прекарва съботните вечери с градските кур… — Поглежда към дъщеря си.

— Куриози.

Преди Матю да отговори, Маккензи слага два цента в бурканчето си и казва:

— Не мисля, че чичо Матю ще може да дойде, защото ще е зает. Напоследък е много зает да го бият с цици по пръчката. Мамо какво значи да те бият с цици? Татко, ти знаеш ли? И каква е тая пръчка?

В мига, в който думите излитат от ангелската й уста, следва верижна реакция с катастрофални последици:

Матю се задавя с черна маслина, някой почва да го тупа по гърба, маслината се изстрелва и цели Стивън точно в дясното око.

Стивън се свива с ръка на окото и пищи: Удариха ме, удариха ме! После със страдалчески стонове обяснява как солта от маслината разяжда ретината му.

Баща ми започва да кашля. Джордж става и започва да го тупа по гърба и да пита напосоки дали да приложи метода на Хаймлих^[4].

Естел обръща чашата с вино, която бързо попива в дантелената покривка на майка ми, която не прави никакво усилие да спаси покривката, което иде да покаже колко е зле положението. Само седи и повтаря като мантра Мили боже, мили боже.

После майка ми става и започва да бяга около масата като кокошка с откъсната глава и да търси някакви хартиени салфетки да попива виното, докато Естел я уверява, че всичко е наред.

А Франк… Франк си яде.

Докато всички тези събития се разиграват около нас, Александра не откъсва очи от мен и от Матю. Като смъртоносен лазерен лъч. След трийсет секунди стоическа борба, Матю се огъва.

— НЕ БЯХ АЗ, не бях аз. Кълна се, Александра, не бях аз.

Пъзльо.

Благодаря ти, Матю, че остави задника ми да се вее на вятъра. Напомни ми никога да не тръгвам на война с него и да чакам да ме прикрива от вражеските куршуми.

Но когато погледът на Кучката се връща върху мен, този път с цялата си сила, веднага му прощавам. Знам, че след секунди ще се превърна в пепел.

Пепелта на Дрю, ще остане на този стол и вятърът ще я разнесе. Поемам дълбоко въздух и я дарявам с най-сладката си усмивка, усмивката на нейното любимо бебе братче.

Я виж дали действа?

О, боже, мъртвец съм.

Едно нещо не трябва да се забравя за отмъщението на Кучката. То идва внезапно, неочаквано и е безмилостно. Няма да знаеш кога, но със сигурност ще дойде. И чакаш. Дни, месеци. И то винаги идва. И когато те връхлети, ще боли. Много, много, много ще боли.