Ема Чейс
Заплетени (10)

Глава 10

Баща ми никак не е доволен от начина, по който приключих сделката с Андерсън. Действал съм прибързано, нерационално… ала-бала. И поради това че съм по-старши от Кейт, аз бях отговорен за загубата на клиента, а върху Кейт хвърли много малка част от вината.

Минах в черния списък в офиса за известно време, но това не ми се отрази чак толкова зле, както предполагаш. Предимно защото не съжалявам за нищо. Ако трябваше да разиграем сценария отново, щях да постъпя по същия начин. Така че, може би баща ми беше разочарован от мен, но към финала на дългата му лекция и след всичките му укори аз бях също доста разочарован от него.

Освен това, през четирите седмици след онази катастрофална вечер, нещата между мен и Кейт продължиха да се развиват. Все още си разменяме по някой и друг удар на работа, но вече приличат повече на мушкане с палец в гърдите, отколкото яко кроше в зъбите, както беше в началото. Тогава всеки искаше да просне другия по задник, а сега обменяме идеи, помагаме си. Един път и баща ми да се окаже прав! С Кейт се допълваме, балансираме силните си качества и слабостите си.

Някъде по това време осъзнавам, че за мен тя е повече от чифт прелестни крака, между които искам да пролазя. Повече от чифт бикини, които отчаяно искам да сваля.

Сега Кейт е приятел. Приятел, който кара пениса ми да заема стойка „мирно“ всеки път, когато влезе в стаята ми, но това си е моят тежък кръст. И трябва да си го нося, предполагам, защото колкото и да я искам, колкото и да съм сигурен, че и тя ме иска поне мъничко, усещам, че не е от жените, които изневеряват.

И дори и да изневери, после няма да има сили да се погледне в огледалото.

 

 

Знам какво си мислиш.

Какво се случи? Как този прелестен, уверен, дяволски обаятелен мъж се превърна в това разкашкано грипозно същество, с което се запознах в началото?

Ще стигнем и до там, повярвай ми.

За да разбереш какво точно се случи, трябва да те запозная с още няколко героя в сълзливата сапунена опера, наречена още „мой живот“. Вече познаваш Кофата за Боклук Уорън. За беда, той се появява и в други епизоди.

А сега е време да се запознаеш с… нали си гледал Лабораторията на Декстър. Е, значи се сещаш за онова облечено в розово, танцуващо балет, затрупано под купища плюшени играчи същество Ди Ди, сестрата на Декстър, а в нашия случай братовчедка на Магарешкия Задник и най-добра приятелка на Кейт. Сега ще ти покажа за какво иде реч.

 

 

— Видях те да говориш с брюнетката с големите цици. В тях ли отиде после? — пита ме Матю. Седнали сме да обядваме с него и Джак на няколко пресечки от офиса. Обсъждаме последната събота вечер.

— Не стигнахме дотам.

— В смисъл?

Спомних си какво палаво дете беше тази малката. Човек рядко среща жени с наклонности на ексхибиционист, но не мога да не се засмея, като се сетя какво стана в таксито и как това такси…

— Искам да кажа това такси никога няма да е същото. Освен това изкарахме акъла на човека. Ще му държи влага цял живот.

— Такова куче си, човече — смее се Джак.

— Не, минах на кучешка поза в тях.

Не ме гледай така, вече се разбрахме по въпроса.

Момчета. Секс. Разговори. Помниш ли?

Освен това, като изключим онази част в таксито, Таксиметровата беше далеч от прилично качество. Не беше дори „Колгейт“. Беше като онези пасти за зъби, малки тубички, кофти вкус, които слагат в хотелите за крайно закъсалите. Не помниш името на хотела, не помниш името и на пастата за зъби.

— Здрасти, Кейт — вика Матю и гледа някъде зад мен. Дори не съм забелязал кога е влязла.

Сега се налага да спрем за секунда, защото това е много важно.

Виждаш ли как е свила устни? Виждаш ли тънката бръчка между свъсените й вежди? Чула е какво казах току-що. И не й се нрави, нали? Аз обаче не обръщам внимание, но ти поне запомни, защото това изражение ще се върне по-късно и ще ме захапе по задника като бясно куче.

Обръщам се. Лицето й е празно, безизразно.

— Искаш ли да седнеш с нас? — питам.

— Не, благодаря. Току-що обядвах с приятелката си.

И ето я и нея. Ботуши до коленете, черни. Черен чорапогащник, от онези накъсаните на стратегически места, миниатюрна пола, розов потник без презрамки, къс плетен сив пуловер. Дълга коса, розово-руса, къдрава. Ярко розови устни. Очите й се движат бързо и ни оглеждат изпод перде от черни мигли.

Тя е… интересна. Бих казал хубава, секси, може би заради начина, по който се облича — ярко присъствие на уличната мода.

— Матю Фишър, Джак О’Шей, Дрю Еванс. Това е Ди Ди Уорън.

Когато чува името ми, Ди Ди се обръща веднага към мен. Имам чувството, че ме анализира. По същия начин един мъж би оглеждал мотора на колата си, преди да го извади и метне в кофата за боклук.

— А, значи ти си Дрю? Чувала съм за теб.

Кейт е казала на приятелката си за мен? Интересно.

— Така ли? Какво си чувала?

— Мога да ти кажа, но после ще се наложи да те убия — свива рамене. После вдига пръст и почва да го размахва пред лицето ми. — Само едно ще ти кажа. Искам да продължаваш да се държиш добре с моето момиче тук, в случай че искаш топките ти да си останат там, където са си сега. Това е.

Макар че говори почти закачливо, знам, че не се шегува. Усещам го по студенината в гласа й.

— Опитвам се да й покажа колко мил мога да бъда — казвам с усмивка. — Но тя все ми затваря вратата под носа.

Тя се усмихва, а Матю се намесва любезно:

— Ди Ди? Това е галено от Дона? Дебора?

Кейт се усмихва. Изражението й е като на палаво дете.

— Делорес. Кръстена е на баба си и Ди Ди мрази името си.

Делорес я поглежда мръсно.

Матю се опитва да върне разговора в цивилизовани граници.

— Делорес е разкошно име. За разкошно момиче. Почти се римува с клиторис, което си е точното медицинско название… а аз наистина съм опознал този орган, за да го обикна. Заклет фен.

Делорес се усмихва бавно, прокарва пръст по долната си устна, обръща се към нас и казва:

— Трябва да бягам. Закъснявам за работа. Радвам се, че се запознахме, момчета.

Прегръща Кейт, намига на Матю и излиза.

— Трябва да се връща на работа ли? — питам. — Стриптийз баровете не отварят до четири следобед.

— Не е стриптийзьорка — казва с вежлива усмивка Кейт. — Облича се така, за да шокира хората. И те наистина са шокирани, когато разберат какво работи.

— И какво работи — пита Матю.

— Тя е учен, разработват совалки и ракети.

— Шегуваш се — казва Матю на глас, това, което и тримата си мислим.

— Опасявам се, че не е така. Тя е химик. В НАСА. В лабораторията й работят по подобряване на ефективността и икономичността на горивото, което се използва от совалките. — Тук потръпва. — Ди Ди Уорън в близост с експлозиви… е нещо, за което се опитвам да не мисля.

След няма и секунда Матю отваря уста.

— Брукс, трябва да ни свържеш. Аз съм добро момче. Искам да я изведа на вечеря. Няма да съжалява.

Кейт обмисля внимателно и после казва:

— Добре, мисля, че си нейният тип. — Подава му визитка. — Но трябва да те предупредя, че е от жените, които чукат и зарязват. И оставят кървави следи след себе си. Но ако искаш да си прекараш добре една-две нощи, обади й се. Ако търсиш нещо по-сериозно, стой настрана.

Всички седим като препарирани. После Матю става, приближава се до нея и я целува по бузата. Изведнъж искам вече да сложа ръка около гърлото му и да му изтръгна сливиците.

Това лошо ли е?

— Ти си моята нова най-добра приятелка — казва й той.

Кейт разбира грешно изражението ми.

— Не се цупи, Дрю. Не съм виновна аз, че приятелите ти ме ценят повече от теб.

И като казва това, има предвид и Стивън. Преди няколко дни се бе заровил в интернет и като обезумял търсеше хубаво място да заведе Кучката за годишнината от сватбата им. Очевидно комшийката на Кейт е matre^[1] в Чез, най-скъпия и престижен ресторант в града. Кейт му намери маса за вечерта.

Александра трябва да му се е отблагодарила подобаващо (дори не искам да си помислям и да си представям как), защото от този ден натам, Стивън би застанал с голи гърди да спре куршум, за да защити Кейт Брукс.

— Заради циците е — казвам аз. — Ако имах като твоите, и мен щяха да ме харесват.

Преди няколко седмици подобен коментар би я вбесил, но сега само поклаща глава и се смее.

 

 

Вечерта преди Деня на благодарността, е официално приета за най-голямата бар-вечер за годината. Всички излизат. Всички искат да се забавляват. Обикновено с Матю и Джак започваме с партито, което баща ми (та кой друг!) прави в офиса, и после бавно тръгваме към клубовете. Това си е традиция.

Сега вече можеш да си представиш изненадата ми, когато влизам в залата за конференции и виждам Матю с ръка около кръста на някаква жена.

Очевидно я е поканил на среща точно тази вечер. И не коя да е жена, а Делорес Уорън. Откакто се запознахме с нея преди две седмици и половина, Матю липсва от редиците на скромната ни армия. Започвам да подозирам защо. Ще трябва да поговоря с него утре.

До тях са баща ми и Кейт.

И за кой ли път Кейт ми спира дъха. Облякла е тъмночервена рокля с изрязано деколте, която подчертава прекрасните й форми, високи обувки с каишки, които ме изстрелват в света на диви фантазии. Косата й пада по раменете на меки лъскави къдрици. Едва спирам ръката си да не я докосна, докато вървя към нея.

Тогава усещам движение в стаята. Не е сама.

Баси!

Всеки води половинката си на такова събития. Трябваше да очаквам, че господин Пишката Ми Е Като Клонка ще е тук. Намества вратовръзката си като десетгодишен хлапак. Очевидно не му е удобно в костюм. Посерко.

Закопчавам сакото на перфектно ушития си костюм от „Армани“ и продължавам напред.

— Дрю! — Баща ми ме посреща сърдечно. Макар че нещата между нас бяха обтегнати за известно време след провалената сделка, сега всичко си е съвсем нормално.

Само му виж лицето!

— Точно разказвах на господин Уорън за сделката, която Кейт приключи миналата седмица, и какъв късмет извадихме, че я имаме, че е с нас.

Имаме я? С нас? Късмет не е думата, не е и на светлинни години от това, което е нужно, за да я… имаме.

— Всичко е актьорско майсторство — казва закачливо Делорес. — Под това корпоративно облекло и маската на добро изпълнително момиче се крие един истински бунтовник. Мога да ви разкажа такива неща за Кейти, че косми ще ви поникнат в очните ябълки.

Кейт я поглежда свирепо.

— Благодаря, Ди. Моля те, недей.

Господин Петно От Сперма слага ръка около кръста й и докосва с устни челото й.

Пие ми се. Имам нужда от тройно. Или от боксова круша. Веднага.

Думите излитат от устата ми като куршуми.

— Точно така. Била си една малка хулиганка в крехките си тийн години, нали Кейт? Татко, Кейт казвала ли ти е, че е пеела в рок група? И така си е плащала за образованието в бизнес училището. Не е като онези момичета, които танцуват на кола и нямат цели в живота.

Тя започва да се дави в питието си. Но нали съм джентълмен, веднага й подавам кърпичка.

— А… Били… той все още свири. Музикант си, нали?

Той ме поглежда така, както би погледнал кучешко лайно, в което току-що е стъпил.

— Да, музикант съм.

— Е, разкажи ни Били какво свириш. Нещо в стил Бред Майкълс^[2] или по-скоро в стил Ванила Айс?

Виж само как стиска зъби. Гледай, гледай! Безценно. Давай, моето момче, давай, маймуно грозна!

— Нито едното, нито другото.

— Ето ти идея. Вземи акордеона си или там на каквото свириш и се мятай на сцената. В тая стая има много пари, казвам ти. Може да успееш да платиш за една сватба най-накрая. Или за едно мицва^[3], примерно да почерпиш приятелите си с по едно.

Още малко и го нокаутирам.

— Не свиря за пари.

Ето, точно това ми трябваше.

— Вярно ли? При тези катастрофални икономически условия, бедните и безработните не бива да се цупят на работа и да си позволяват да избират много-много.

— Слушай малко лай…

— Били, мило, ще ми донесеш ли още едно питие от бара? — казва Кейт и го спира по средата на брилянтния му, зрял и много интелигентен отговор.

Усещаш сарказма ми, нали?

После се обръща към мен, но не звучи никак, ама никак дружелюбно.

— Дрю, току-що се сетих, че трябва да ти дам документите за сметката на Дженезис. В офиса ми са. Ела да ги вземем.

Не мърдам, не й отговарям, очите ми са все още заключени в смъртоносна битка „кой пръв ще погледне встрани“ с господин Имам Лайна Вместо Акъл.

— На парти сме, Кейт — казва баща ми, който няма никаква идея какво се случва. — Остави работата за понеделник.

— Няма да се бавим повече от минутка — казва му тя с усмивка, стиска ме за ръката и ме повлича по коридора.

Влизаме в офиса й. Тя затръшва вратата зад гърба си. Аз оправям ръкавите на ризата и сакото си и се усмихвам невинно.

— Ако толкова много искаше да останеш насаме с мен, просто трябваше да ми кажеш.

Тя обаче не оценява брилянтното ми чувство за хумор.

— Какво правиш, Дрю?

— Какво да правя?

— Защо обиждаш Били? Знаеш ли какво ми костваше да го довлека тук тази вечер?

Миличкият ми Били. Залостен в една стая с тези зли, преуспели банкери.

— Тогава защо, по дяволите, го доведе?

— Той ми е годеник.

— Той е задник.

Тя ме застрелва с поглед.

— Били и аз сме минали през много неща. Преживели сме много. Просто не го познаваш.

— Знам, че не е достатъчно добър за теб. Не е и на светлинни години от това, което заслужаваш.

— Моля те, не го унижавай.

— Просто посочих няколко факта. Ако приятелят ти се чувства унизен от истината, проблемът е негов, а не мой.

— Да не би да ревнуваш?

Тук е мястото да вметна, че не съм ревнувал нито веднъж в живота си.

Само защото ми е трудно да реша дали искам да му размажа мутрата, или да се издрайфам отгоре му, тя решава, че ревнувам?

— Не хвърчи из облаците. Не се ласкай прекалено.

— Знам, че имаш… нещо към мен, но…

Я, чакай малко. Чакай, чакай. Нека върнем лентата назад, а? Какво ще кажеш?

— Аз имам… нещо към теб? Извинявай, но не моята ръка стискаше пениса ми преди няколко седмици. Паметта ли ме лъже?

Е, сега вече я ядосах.

— Понякога си такова ужасно копеле.

— Е, ето защо сме добър екип, защото ти си първокласна кучка през по-голямата част от времето.

Очите й горят, вдига чашата.

— Само да си посмяла! Ако излееш тази чаша върху мен, не съм отговорен за последиците.

Давам ти минутка да се сетиш какво ще направи. Аха, правилно, метна я.

— Мамка му! — псувам и започвам да попивам със салфетки мокрото си лице.

— Не съм някоя от случайните ти курви. Да не си посмял да ми говориш така! Никога! Разбра ли ме?

Лицето ми е сухо, но ризата и сакото са мокри. Мятам салфетките на земята.

— Няма значение. Така или иначе си тръгвам. Имам среща.

— Среща? Искаш да кажеш среща с истински разговор или едно бързо чукане на крак? Май това имаше предвид.

Заключвам ръце около кръста й и с тих и нежен глас казвам:

— Никога не чукам бързо. Чукам бавно, обстоятелствено, детайлно. И трябва да внимаваш какво говориш, Кейт, защото сега ти звучиш като ревнива жена.

Дланите й са на гърдите ми. Лицето ми е на сантиметри от нейното.

— Не мога да те понасям.

— Каква взаимност на чувствата — отговарям мигновено.

И всичко се повтаря. Устните ми са върху нейните. Тежка, гореща целувка.

Ръцете ми са заровени в косата й. Ноктите й дерат по ризата ми, стискат реверите ми, придърпват ме по-близо.

Знам какво си мислиш и очевидно е така. Споровете с нея са като любовна игра, зареждат ни. Просто се надявам да довършим играта, преди да се изпотрепем.

И точно става хубаво, когато на вратата се чува тропане. Кейт или не чува, или не й пука. На мен определено не ми пука.

— Кейт? Тук ли си?

Гласът на господин Духач разрязва страстта, която ни е залепила като с лепило един за друг. Кейт се отдръпва. Гледа ме в очите около минутка. В погледа й виждам вина. Пръстите й неволно опипват устните, които до преди секунда целувах.

Знаеш ли какво? Майната му на всичко. Приличам ли ти на някакво шибано йо-йо? Не си играя игрички с хората. Следователно не ми е много по вкуса те да си играят с мен. Ако Кейт не може да реши сама за себе си какво иска, аз ще реша вместо нея. Приключвам тук. Готов съм. Ако бях месо във фурна, забий една вилица в мен и сам провери. По-готов не мога и да бъда.

Край.

Тръгвам към вратата, отварям я широко, за да дам пространство на Лайняната Глава да влезе. Усмихвам се.

— Вече е само твоя. Аз приключих.

Дори не се обръщам на излизане.