Ема Чейс
Заплетени (20)

Глава 20

Добре, признавам, това не мина много добре.

Да, знам, пълна катастрофа. Ако си мислиш, че трябваше да хукна подир нея, грешиш. Никой ли не е чел Изкуството да воюваш на Сун Дзъ? Аз обаче съм я чел. Това е книга за военни стратегии и тактики. Добрият главнокомандващ знае кога да атакува. Знае и кога да се оттегли, за да се прегрупира.

Казах й каквото имах да й казвам. Сега остава да й покажа.

Войната се печели с действия. Раните заздравяват по-бързо, когато човек действа. Думите може да са доста обезценени и на един етап да не струват нищо. Моите в момента са на стойност празен джоб.

Така че… имам вече план. Пореден провал е напълно изключен. Защото вече не става дума само за това, което искам аз, а за това, което иска Кейт. А тя иска мен. Разбира се, че се опитва да се пребори с това желание, но то е там, където винаги е било — в очите й.

Никой никога няма да бъде за нея това, което съм аз. И преди да се опиташ да ми отсечеш главата, веднага пояснявам, че не го казвам, защото имам комплекси за пълноценност. Казвам го, защото зад гнева, под болката… Кейт е влюбена в мен така, както аз съм влюбен в нея.

Докато я гледах, имах чувството, че гледам в огледалото.

Ето защо няма да се откажа. Няма да се откажа, докато и двамата не получим това, което искаме.

Докато тя не получи мен и аз не получа нея.

Хей, знаеш ли, че сега се сещам какво друго правят великите пълководци.

Впрягат всички резерви.

 

 

Всепризнато схващане е, че мъжете не могат да правят повече от едно нещо наведнъж. И е вярно.

Ето защо трудно ще намериш мъж, който да спретне пълен обяд за Деня на благотворителността. Това е и причината милиони майки по света да заварват пълен ад в къщата, след като децата са били оставени няколко часа на баща си. Повечето мъже могат да се фокусират само върху едно нещо.

Повечето, но не и аз.

Преди да изляза от офиса, се обаждам на Ерин. Не, не съм експлоататор. Ако си асистентка на един от най-добрите банкери в Ню Йорк, обажданията късно вечерта са в длъжностната ти характеристика. Сега, след като главата ми стоя забита в задника цяла седмица, трябва да разбера дали са ми останали клиенти.

За мой късмет, намират се.

— Дрю, искрено се надявам скоро да се сдобиеш с трети бъбрек, защото ако Джак, Матю и Стивън имат нужда от бъбрек по едно и също време, ще се наложи да им дадеш своите.

Очевидно те са ме покривали, докато се опитвах да направя дупка в дивана.

— Запази маса за Джак в Скорс за моя сметка.

Няма по-добър начин да се отблагодариш на приятел от това да му запазиш маса в стриптийз бар и да му платиш стриптийзьорката.

За Матю и Стивън ще се наложи да помисля. Имам предчувствието, че баровете с голи цици са забранени със закон, когато минеш към Тъмната страна на силата.

След като Ерин ме информира за състоянието на бизнеса, й казвам да ми разчисти програмата и й давам куп задачи за утре. Планирал съм натоварен ден, страхотен ден, но няма нищо общо с инвестиции и банкиране.

Говорим по мобилния през целия път към нас. Когато отварям вратата, се налага да си запуша носа.

Господи, каква смрад! Как съм живял тук седем дни?

О, да, забравих. Тогава бях гниещ зеленчук.

Оглеждам се. До стените са оставени найлонови чували с боклук. Празните бутилки са наредени по масите. Мивката е препълнена с мръсни чинии.

Въздухът е натежал и се огъва под непоносимата воня. Знаеш като паркираш зад някоя боклукчийска кола, нали? Е тук вони точно така. Александра се е опитала да почисти, но положението все още е бедствено.

Като живота ми в момента, нали? Не е ли хубаво сравнение?

Тръгвам към спалнята. Това е единственото място, където може да се диша. Сядам на ръба на леглото и дълго гледам телефона. Помниш ли онези резерви, за които споменах по-рано? Време е да им се обадя.

Вдигам слушалката и набирам номера. След второто позвъняване чувам името си, произнесено с онази живителна комбинация от сила и спокойствие.

— Здравей, мамо.

Нима някой е помислил, че се обаждам на… друг?

Дълбоко в себе си аз съм мамино детенце. И съм достатъчно силен, за да го призная. И повярвай ми, не съм единственият. Това трябва да ти говори много, нали? Ето защо приятелят ти никога няма да се научи да си прибира мръсните чорапи. Защото години преди теб майка му ги е събирала. Ето защо сосът ти за спагети е хубав, но не е божествен — защото майка му е посадила в него онези малки семенца на добрия вкус и ги е поливала обилно със сос, приготвен от нея.

Освен това, нали знаеш как хората обичат да казват „Майките знаят най-добре“. Да, много дразни. Но е вярно. Напълно вярно. Не се сещам за случай, в който майка ми да не е била права. Така че в този момент нейното мнение е много важно за мен и вероятно е най-ценният източник на информация. Аз знам какво мисля, че трябва да се направи, за да оправя нещата с Кейт, но искам потвърждение от източник, на който може да се разчита. Искам да чуя, че точно това е правилният начин. Не искам да се издъня пак. Това не бива да се случва втори път.

Майка ми започва да ми обяснява как трябва да ям пилешка супа, да си слагам компреси, но аз я прекъсвам много бързо.

— Мамо, не бях болен. Не съм болен. Поне не е такава болест за компреси.

Въздъхвам и започвам да разказвам. Цялата тази сапунка, която вече знаеш, но в малко по-сбит вариант, без сексуални детайли.

Сякаш се изповядвам. И ми е по-леко.

След като й разказвам за онази сутрин в моя офис, когато обърках всичко… добре, знам, не само тогава, но в онзи случай беше най-фатално… майка ми въздъхва притеснено:

— О, Дрю!

Стомахът ми се свива от болезнено чувство за вина. Какво ли не бих дал за една машина на времето!

Завършвам историята за моето падение и й обяснявам какво възнамерявам да направя. След последното ми изречение, тя не казва нищо, мълчи известно време, а аз чакам. И тогава тя прави това, което за нищо на света не съм очаквал от моята мила, но доста резервирана майка.

Започва да се смее.

— Колко приличаш на баща си! Понякога се чудя дали изобщо имаш нещо от моето ДНК.

Никога не бях забелязвал някакво сходство между мен и баща ми. Освен това, че и двамата обичаме работата си и желанието ни да успеем на всяка цена. Тук винаги сме си приличали. Все съм си мислил, че баща ми е най-праволинейният мъж в света. Предан на семейството си от сутрин до мрак. С една дума, съвсем различен от мен.

— Така ли?

Тя все още се смее.

— Един ден ще ти разкажа как се събрахме с баща ти с всички онези малки подробности, които той настояваше да пазя в тайна от теб.

Ако тази история включва секс или нещо такова, изобщо не искам и да я чувам.

Никога.

Доколкото знам, родителите ми са правили секс само два пъти в живота си.

И това е, когато са заченали сестра ми и мен. Точка. Може би се заблуждавам в известна степен, но на тази тема предпочитам да живея в заблуда и пълно отричане на истината.

— А що се отнася до теб и Кейт, мисля, че ще бъде впечатлена от това, което си планирал. Все някога. Предполагам в началото ще е зле, ще е бясна. Трябва да си готов за това, Дрю.

Дори разчитам да е така. Спомняш ли си тънката граница между любовта и омразата, за която Матю говореше?

— Все пак трябва да те попитам дали наистина си сигурен, напълно сигурен, че Кейт Брукс е момичето? Не само като любовница, но и като приятел, като компания, като партньор? Трябва да си категоричен, Дрю, никакви съмнения. Грешно и лошо е да си играеш с чувствата на друг човек. Не е нужно да ти го напомням, а и вече си го проумял.

Усещам укор в гласа й. Когато бях на осем, майка ме хвана да чета дневника на Александра. Тогава ми говореше със същия тон.

— Сто процента съм сигурен. Или Кейт, или… нищо.

Сега вече усетих шока от истината в последните си думи. И честно казано се изплаших. Толкова е страшно животът ти да зависи от друг човек.

Искам да кажа, че още преди да закова Кейт, интересът ми към другите жени бе започнал да стихва и постепенно умря. И не защото момичетата не си заслужаваха да бъдат изчукани подобаващо, а защото не бяха Кейт. Ако по някакво кошмарно стечение на обстоятелствата Кейт не ме приеме обратно, мисля да си обръсна главата и да се преместя да живея в Тибет. Чувам, че набират монаси.

— Е, тогава ето и моят съвет. Бъди неуморим. Не се огъвай. Не се поддавай. Бъди упорит и не отмествай очи от целта. Ако увереността ти поддаде и за секунда, Кейт ще си помисли, че чувствата ти към нея са непостоянни и в някой бъдещ момент, че не си достатъчно сигурен. Вече си й дал няколко основателни причини да не ти вярва. Не си позволявай никаква несигурност. Това ще й даде още повече основания да ти няма доверие. Бъди сладък. Бъди честен. Дръж се като мъж, такъв какъвто те отгледах и възпитах. Бъди мъжът, когото познавам.

Усмихвам се. Вече знам, че все някак, все някога ще оправя нещата.

— Благодаря, мамо.

Точно се каня да й кажа лека нощ, когато тя добавя:

— И за бога, Дрю, когато оправите тази каша, ви искам и двамата тук за вечеря. Искам да се запозная с жената, която завъртя сина ми на малкия си пръст. Трябва да е нещо изключително.

Тогава я видях в съзнанието си — като хиляди снимки на слайдшоу.

Кейт зад бюрото с очила. Брилянтна, интелигентна. Силна.

Как се смее на някой мой недодялан или мръсен коментар. Как представя Ди Ди на Матю. Как помага на Стивън с почти провалената годишнина от сватбата.

Кейт в ръцете ми. Страстна, даваща. Доверчива, отворена. Под мен, над мен, около мен.

Усмихвам се широко.

— Да, мамо, наистина е изключителна.

 

 

Сега деца е време за урок по история.

В старите времена, когато две племена са били пред война, те изпращали свои представители, които да договорят условията и да се опитат да разрешат конфликта без кръвопролитие. Ако стигнели до компромис, не се налагало да се воюва. В противен случай, войната била неизбежна.

В момента говоря за войните от времената, когато хората са разполагали с брадви, секири, пръчки, гюлета, вадели са си очите с вили за сено и са си режели краката. Такива неща.

Да, това е сцена от Смело сърце. Но е и съвсем вярно от историческа гледна точка.

Идеята ми е, че всяка цел може да се постигне по два начина — лесен и труден. Хората в онези времена са го проумели. Сега и аз го разбрах. Ето защо стоя пред сградата на компанията и чакам да хвана Кейт, преди да влезе. Да й подам клонката на мира. С маслинките дори. Да й предложа мирно разрешение на конфликта.

Ще го наречем „лесния начин“.

Ето я. Виждаш ли я на пресечката? Очевидно не само аз съм дошъл на работа готов за война. Кейт е с ризница и щит.

Облякла е черен костюм с панталон, а обувките й са толкова високи, че сега със сигурност ще може да ме гледа в очите, без да се налага да вдига глава. Косата й е прибрана в стегнато кокче, само няколко косъмчета се веят около лицето й. Брадичката — високо вдигната, очи като стомана, върви като на война — големи, гневни крачки.

Абсолютно превъзходна.

Сърцето ми бие, пенисът ми подскача, но не му обръщам никакво внимание. Истината е, че е минал един милениум, откакто чуках за последно, но за това по-късно. В момента фокусът ми е изцяло върху нея и съм готов за действие.

Оттласквам се от стената на сградата и тръгвам към нея.

— Здрасти, Кейт. Днес изглеждаш особено апетитно.

Усмихвам се и й поднасям стрък лавандула. Не го взема. За сметка на това ме забърсва като експресен влак. Без дума.

Застигам я и заставам пред нея.

— Добро утро, Кейт.

Опитва се да мине покрай мен, но я блокирам.

Не мога да не се усмихна.

— Не ми ли говориш? Мислиш ли, че идеята е добра, при положение че работим заедно?

Гласът й е равен. Личи, че е репетирала у дома. Говори като робот.

— Разбира се не, господин Еванс. Ако имате да обсъждате бизнес въпрос, за мен ще е удоволствие да разговарям с вас. Но ако не се отнася до работата ни, бих предпочела…

— Господин Еванс? — Не, не ми се нрави. — Това да не би да е някаква перверзна сексуална игра? Аз съм шефът, а ти секси секретарката?

Тя стиска зъби, а пръстите й побеляват около дръжката на куфарчето.

— Или ти може да си шефът, а аз да съм подчиненият асистент, който трябва да бъде наказан с напляскване по задника. Определено мога да вляза в тази роля.

Тя издава звук на отвращение.

И тръгва.

Пак я настигам.

— Чакай, Кейт, шегувах се. Моля те, изчакай. Наистина трябва да говоря с теб.

Гласът й е суров, остър, раздразнена е.

— Какво искаш?

— Искам да вечеряш с мен в събота — казвам и подавам цветето.

— Да не би да си на някакви хапове, някакво ново чудо на медицината, за което не съм чувала? Що за халюцинации?

— Защо питаш?

— Не бях ли ясна снощи? Какво те кара да мислиш, че дори ще отделя време да обмислям подобно предложение? Че изобщо някога ще изляза с теб?

— Надявах се да си в по-добро настроение тази сутрин. Че след един здрав и спокоен сън ще се събудиш с прозрението, че все още… ме харесваш.

— Не се надявай — казва презрително. Прави крачка, после спира и се обръща към мен. — Не, сега като се замисля — надявай се.

Вървя с нея. Имам две минутки до сградата, може би по-малко. Говоря бързо.

— Кейт, сериозен съм. Мислех…

— Мислел? Все още стават чудеса значи.

Винаги ли е имала такава голяма уста?

— Искам да започнем отначало. Да направя нещата както трябва този път. Искам да те изведа на вечеря. Да ти кажа всичко, което трябваше да кажа преди. Да ти кажа колко си удивителна. Колко си важна за мен. И че никога няма да те излъжа повече.

Никога.

Кълна се.

Ако след десет години Кейт ме попита дали изглежда дебела в джинсите си, и ако наистина изглежда зле в тях, ще рискувам живота си и ще й кажа, че наистина изглежда дебела.

Кълна се за бога!

Тя поглежда право напред и отговаря:

— Благодаря за предложението, но не, благодаря. В задачите ми за седмицата не влиза точка: да изглеждам глупаво и да се чувствам използвана. Мина време, нещата се позабравят, не искам преиграване на сцената.

Хващам леко лакътя й и я обръщам към мен. Опитвам се да я накарам да ме погледне в очите. Гласът ми е тих, откровен.

— Кейт… изплаших се. Беше паника… и се издъних. Няма да се повтори. Аз умея да се уча от грешките си.

— Какво съвпадение — тя ме оглежда от главата до петите. — Аз също владея това умение.

И тръгва. А аз въздъхвам.

Добре.

Значи ще стане по трудния начин.

Защо ли не съм изненадан?