Ема Чейс
Заплетени (3)

Глава 3

Най-силното ми качество е решителността. Воля. Контрол. Сам определям решенията си, сам избирам пътя си в живота. Аз определям провалите и успехите си. Майната й на съдбата. Да ми целуне задника. Ако искам нещо, ако наистина го искам, значи мога да го постигна, да го имам. Ако се фокусирам, ако пожертвам време и усилия, няма нещо, което да не мога да направя.

Какъв е смисълът, ще попиташ? Защо звуча като мазен говорител на конвенция с тема „Как да си помогнем сами“? И какво всъщност се опитвам да кажа?

Казано сбито и ясно: аз определям наклона на пениса си. Не позволявам той да ме контролира. Това поне се опитвам да си внуша през последните деветдесет минути.

Виждаш ли ме как съм седнал зад бюрото си и си говоря сам като шизофреник, на когото някой е спрял медикаментите?

Напомням си и си преговарям всички свещени принципи и правила, които ме отведоха толкова високо в живота. Точно тези принципи и убеждения ме превърнаха в тотален фурор в леглото и в офиса. Никога не са ме предавали, никога не са ме подвеждали, винаги са зад гърба ми. И точно тези принципи и убеждения с най-голямо удоволствие ще метна през прозореца. Заради тази жена. Новата. В дъното на коридора.

Катрин Всички-Ме-Наричат-Кейт Брукс.

Така, както виждам нещата, все още имам шанс да се преборя за златото.

Технически погледнато, не се запознах с нея в офиса, запознахме се в шибания бар. Това означава, че тя е жена, срещната в бар, която първоначално имаше една-единствена мисия — моето удоволствие за една нощ. Тоест, сега спокойно може да забрави, че ми е „колежка“.

Какво толкова казах? Та аз съм бизнесмен, за бога! Работата ми е да намирам вратички, да откривам слабите места и да ги използвам.

Така че, теоретично погледнато, мога да я изчукам, без да нарушавам принципите си и без да накърнявам самоуважението си. Проблемът при тази стратегия е какво следва след това.

Копнеещи, изпълнени с надежда очи, смешни опити да ме накара да ревнувам, планирани „случайни срещи“, въпроси за плановете ми, изкопаване на най-причудливи поводи да мине покрай офиса ми. Всичко това ще доведе до неизбежни поведенчески изменения, характерни за онези фенове, които преследват знаменитости като мен.

Има жени, които приемат добре факта, че са изчукани за една нощ и край.

Други не могат. А вече ми се е случвало да бъда с такива, които не могат.

Не е никак приятно и картината е грозна.

Така че, както е видно, колкото и малкият да надига глава и да се опитва да ме подмами по грешния път, не искам такова нещо на работното си място.

В моята обител, в моя втори дом.

Няма да стане. Точка.

Това е. Край на дискусията.

Случаят не подлежи на обсъждане.

Кейт Брукс е официално зачеркната от списъка ми с потенциални завоевания. Тя е забраненият плод, недосегаема, по никакъв начин, никога.

Слагам я точно до бившите гаджета на приятелите ми, до дъщерята на шефа и до най-добрата приятелка на сестра ми.

Хм, тази последната категория е малко мътна територия. Когато бях на осемнайсет, най-добрата приятелка на Александра, Шерил Филипс, прекара лятото в нашата къща. Господ здраве да й дава, ама устата й беше като прахосмукачка. За мое щастие Кучката не разбра как най-добрата й приятелка отскочи до стаята ми в два сутринта. Ако беше разбрала, адът би изглеждал като курорт. Предполагам, думата „апокалипсис“ леко покрива представата за това, което щеше да последва.

Както и да е. Докъде бях стигнал?

О, да, обяснявах за необратимото ми решение, че с прискърбие трябва да приема факта — задникът на Кейт Брукс е сред тези, които никога няма да изчукам. И не ми е гадно, никак даже. Няма проблем. Наистина.

И почти си вярвам.

И все повече си вярвам до мига, в който застава на вратата ми.

Исусе!

Сложила е очила. От онези с тъмните рамки. Ако Кларк Кент^[1] беше жена, би изглеждал точно така. Такива очила биха стояли зле на почти всички жени. Но не и на нейното лице. Кацнали на върха на малкото й носле, като рамка за тези красиви очи с дълги мигли. Кокчето й се е поразхлабило. И така, жената изглежда абсолютно зашеметяващо секси.

Отваря уста да говори, а в съзнанието ми се вихрят фантазии със секси учителка. Имал съм много такива. Фантазии де. Веднага след това учителката е заменена или към нея се присъединява сексуално репресирана на външен вид библиотекарка, която се оказва нимфоманка и обича да се облича в кожа. Точно когато Кейт отвори уста, в съзнанието ми библиотекарката размахваше чифт белезници.

И докато всичко това се случва в акъла ми, тя говори.

И какво казва?

Затварям очи, за да не гледам червените й устни и за да мога да асимилирам думите й.

— Баща ви каза, че можете да ми помогнете с това — завършва и ме гледа с очакване.

— Съжалявам, не бях съвсем концентриран. Моля, седнете и ми обяснете отново — казвам и се надявам гласът ми да не звучи… надървен, като пениса ми.

Тук отново ще спра и ще поясня един факт за дамите, които четат в момента: мъжете като цяло чукат в съзнанието си двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Точната цифра е на всеки 5.2 секунди.

Идеята ми е, че докато попиташ някой мъж какво иска да вечеря, той вече си представя как те чука на кухненската маса. Докато му разказваш за сълзливия филм, който си гледала с някоя приятелка миналата седмица, той си мисли за порното, което е гледал снощи. Когато му показваш новите си обувки, той си представя как ли биха изглеждали на раменете му.

Казвам го в случай че ти е интересно. Но не стреляй по глашатая. Само казвам всеизвестни истини.

Честно казано, това си е живо проклятие.

Лично аз обвинявам Адам. Имал е всичко, държал е света за топките.

Разхождал се е гол, имал е доста варианти да задоволи всичките си капризи.

Силно се надявам тази ябълка да е била наистина вкусна, защото заради нея е прецакал нещата за всички нас след него. Сега ние трябва да заплатим за една шибана ябълка. В моя случай да се опитвам отчаяно да не искам нещо, което много искам.

Тя сяда на стола срещу мен и кръстосва крака.

Не гледай краката. Не гледай краката.

Прекалено късно!

Гладки като коприна, лек загар. Навлажнявам устни и се насилвам да я погледна в очите.

— Добре — казва и започва да обяснява отначало. — Работя по портфолиото на „Дженезис“, занимават се с програмиране. Чували ли сте за тях?

— Слабо — казвам и започвам да разглеждам листовете пред мен, за да прогоня неприличните визии от съзнанието си.

Аз съм лошо, лошо момче. Дали Кейт ще ме накаже, ако й кажа колко съм лош?

Знам, знам. Не успях да се стърпя.

— А миналото тримесечие обявиха бруто печалба три милиона — казва тя.

— Наистина ли?

— Да. Знам, че не е чак кой знае какво, но показва, че имат доста стабилна база. Все още са малка компания, но именно затова са толкова добри. Програмистите са млади и доста гладни. Чува се, че имат идеи, които ще накарат Wii да изглеждат като Atari. И имат мозъците да го направят. Това, което нямат, е капитал.

Тя става и се навежда през бюрото ми да ми подаде папката. Облива ме сладък аромат на цветя. Деликатна, омайваща, ненатрапчива миризма. Не като на оная баба в пощата, която те задушава до смърт с миризмата на силния си и изсипан в изобилие парфюм. Минава край теб, и падаш в несвяст като надрусан, нали?

Искам да заровя лице в косата й и да вдишам.

Но се държа мъжки. Отварям папката.

— Показах на господин Еванс… баща ви… за какво става дума и той ми каза да го прегледаме заедно. Той каза, че един от вашите клиенти…

— „Алфаком“ — кимвам.

— Да, именно. Според него „Алфаком“ биха проявили интерес.

Преглеждам какво е свършила до този момент. Добра работа. Детайлна, с доста информация, но и без излишни факти. Всичко е свързано единствено и само с фокуса на задачата. Мозъкът ми (този над раменете) започва да сменя оборотите и да включва на друга вълна. Ако има нещо, което може да ме накара да спра да мисля за секс, това е работата ми. Добра сделка.

Намирисва ми, че има потенциал. В сделката и в нея.

Е, не мирише като Кейт, но почти се доближава.

— Това е добро, Кейт. Много добро. Със сигурност мога да я продам на Синсън, главния изпълнителен на „Алфаком“.

Тя присвива леко очи.

— Но ще мога да участвам, нали? — пита.

— Разбира се. — Това момиче ме разсмива. — Приличам ли ти на човек, който ще тръгне да краде предложенията на другите?

Тя върти очи и се усмихва. И сега вече не мога да откъсна поглед.

— Не, разбира се не, господин Евънс. Не исках да прозвучи така… но… просто ми е… първи ден тук…

Поканвам я с жест да седне.

— От това, което виждам тук, бих казал, че се очертава страхотен първи ден. И моля, наричай ме Дрю.

Тя кимва, а аз се облягам в стола си и започвам да я оглеждам по възможно най-непрофесионалния начин, признавам си. Уви, вече не мога да се принудя да се държа прилично.

— Значи сте празнували новата работа? — питам, за да й припомня какво ми каза в събота вечерта.

Тя хапе устната си. На секундата топките ми се втвърдяват като орехи, ерекцията (поредната) е вече факт и ако това продължава, докато се прибера, ще съм с пръснати от напрежение ташаци.

— Да, новата работа — свива рамене. — Разбрах кой сте, когато ми казахте името си и името на компанията.

— Чувала си за мен? — питам с откровено любопитство.

— Естествено. Не мисля, че са много хората в тази сфера, които не са чели в „Бизнес Уикли“ за златното момче на Еванс Фишър и Рейнхарт… или пък като стана дума за пресата… историите за вас на страница шеста^[2].

Да, знам, често съм в колонките за клюки.

— Ако причината да ме разкараш онази вечер е, че работя тук, до един час оставката ми ще е на бюрото на баща ми.

Тя се усмихва и лека руменина избива по бузите й. Вдига ръка да ми покаже онзи невидим годежен пръстен.

— Не, това не е единствената причина. Но сега не се ли радвате, че не приех? Щеше да е много неловко, ако нещо се беше случило между нас. Не мислите ли?

Лицето ми е напълно сериозно.

— Щеше да си заслужава.

Тя повдига учудено вежда и пита:

— Дори сега, когато работя… под крилото ви?

Е, хайде сега! Направо си го изпроси. Как, по дяволите, мога да пренебрегна подобно изказване. Под крилото ми!

Въпреки това повдигам вежда едва доловимо, а тя се смее.

Със зловеща усмивка забивам следващия въпрос.

— Не ти е неудобно там, нали? Под крилото ми.

— Не, не, никак даже. С всички служителки ли се държите така? Защото трябва да кажа, че в момента сте готов за съд. Направо си го просите.

Не мога да спра да се усмихвам. Тя е истинска изненада. Умна, реагира бързо. Налага ми се да мисля, преди да й отговоря. Тази игра започва да ми харесва.

И тя ми харесва.

— Не, не се държа по този начин с всички служителки. Никога. Само с една, за която не съм спрял да мисля от събота вечерта.

Добре, признавам, че не мислех за нея, когато близначките ме бяха налазили, но поне половината изречение си е самата истина.

— Вие сте непоправим — казва, но защо ли оставам с впечатлението, че ми казва друго… нещо като Колко си сладък.

Аз съм много неща, бейби, но сладък не е сред тях.

Виждам нещо, харесва ми, тръгвам след него и го получавам. Свикнал съм да получавам това, което искам.

Най-вярното и откровено твърдение за мен можеш да чуеш само от самия мен. Но нека спрем пак само за секунда, за да ти обясня картинката.

Трябва да знаеш, че майка ми, Ани, винаги е искала голямо семейство.

Може би шест деца. Александра е шест години по-голяма от мен. За теб шест години може и да не са кой знае какво, но за майка ми са били кошмарно време, цяла вечност. Според семейната история, след Александра майка ми не могла да забременее. Не че не се опитвали, напротив. Викали му „божа работа“. Когато сестра ми била на четири, майка ми почти спряла да се надява, че ще има други деца. И после, познай какво станало? Появявам се аз.

Изненада!

Аз бях бебето чудо. Нейният ангел, изпратен от бог. Нейното сбъднато желание, нейните чути молитви. И не само майка ми мислела така. Баща ми бил на върха на щастието да има още едно дете, при това момче, а сестра ми направо откачила от екстаз (това е в годините преди да стане кучка), че има братче.

Аз съм този, когото семейството ми чакало години наред. Аз съм бил техният Малък принц. Всичко, което правех, беше хубаво. Всичко, което пожелаех — имах го. Аз бях най-красивото, най-умното, най-съвършеното дете на света. Нямаше по-добър, по-сладък, по-чаровен от мен. Бях обичан, бях обгрижван, бях обожаван.

Така че ако си мислиш, че съм арогантен, себичен, разглезен… Да, вероятно е така, но вината не е моя. Аз съм продукт на начина, по който съм отгледан.

Така. След като изяснихме това, да се върнем в офиса ми. Следва жестока сцена.

— И мисля, че вече знаеш, че те желая, Кейт.

Виждаш ли как се изчервява, виждаш ли изненадата на лицето й.

Забелязваш ли как става сериозна, как очите ни се срещат и как сега забива поглед в пода?

Докопвам се до нея. И тя ме иска. Но се съпротивлява. Обаче усещам желанието й. Мога да я имам, да я отведа точно там, където умирам от желание да я видя — на върха на екстаза.

И когато разбирам какво става в главата й, едва сподавям стона си, а приятелят долу в панталоните ми надига заканително глава. Искам да отида до нея и да я целувам, докато омалее и не може да се държи на краката си.

Искам да плъзна език между тези сочни устни, докато коленете й се подкосят. Искам да я повдигна и да увия краката й около кръста си. Да я облегна на стената и…

— Дрю, има голямо задръстване на трийсет и пето авеню. Ако искаш да стигнеш навреме за срещата в четири, трябва да тръгнеш веднага.

Благодаря, Ерин. Как успя да съсипеш момента? Страхотна секретарка, най-неподходящото време за това обаждане по интеркома.

Кейт става от стола си, раменете й са сковани, гръбнакът изправен. Прави малка крачка към вратата. Отказва да ме погледне в очите.

— Благодаря за отделеното време, господин Еванс. Когато имате… нужда от мен, обадете ми се.

Поглеждам я многозначително. Какво изречение заби само. Харесва ми да я гледам такава изчервена. И ми харесва, че причината за това съм аз. Аз й го причиних.

Тя все така отбягва да ме погледне в очите, лицето й се свива в недоволна гримаса.

— За „Алфаком“ и „Дженезис“. Обадете ми се… да ми кажете какво трябва да направя… какво искате да направя… какво… о, знаете какво искам да кажа.

Преди да успее да излезе от вратата, гласът ми я спира.

— Кейт?

Тя се обръща. Гледа ме въпросително.

— Аз съм Дрю. Нека зарежем официалностите.

Тя се усмихва. Увереността й се връща. Очите й гледат смело. Право в моите.

— Да, добре, Дрю. Ще се видим по-късно.

Затваря вратата след себе си, а аз си мърморя: „О, и още как? Разбира се, че ще се видим“.

Проверявам куфарчето за всички необходими документи за срещата, но вече осъзнавам, че това привличане… не това не е силна дума… тази потребност няма никакво намерение да си иде. Мога да се опитам да се боря, но как, по дяволите? Аз съм просто мъж. Ако не намеря решението много бързо, това желание може да преобърне офиса ми, мястото, което обичам като роден дом, да го превърне в стая за изтезания и вадене на нокти, и късане на топки.

Не, не мога да позволя това да се случи.

Имам три варианта. Мога да напусна. Мога да накарам Кейт да напусне.

Мога да я изкуша да прекара с мен една прекрасна вечер на хиляди удоволствия и да ни мине и на двамата. Да я изкарам от системата си.

Последствията? Майната им.

Познай кой вариант избирам аз?