Ема Чейс
Заплетени (2)

Глава 2

Споменах ли вече, че обичам работата си?

Ако компанията ми беше бейзболен отбор от първа лига, аз щях да съм най-ценният професионален бейзболист. Работя в една от най-добрите инвестиционни банки в Ню Йорк в областта на медиите и технологиите. Да, да, вярно е, че баща ми и двамата му най-близки приятели основаха фирмата, но това не означава, че не съм си скъсал задника, за да започна работа тук.

Точно така стана — в един момент замених храната, въздуха и съня си с работа, за да извоювам репутацията, която имам в момента.

Може би се питаш с какво се занимава един инвестиционен банкер. Е, нали се сещаш, когато Ричард Гиър обяснява на Джулия Робъртс във филма Хубава жена как купува разни компании и после ги продава парче по парче?

Аз съм човекът, който му помага да направи това. Договарям сделките, изготвям договорите, споразуменията за кредит, и много други неща, за които най-вероятно ще ти е скучно да слушаш.

Сега може би се чудиш защо мъж като мен цитира женски филм като Хубава жена.

Веднага ще ти кажа: Когато бях по-малък, майка ми реши да организира нещо като семейна седмична киновечер. Всяка божа седмица. Кучката избираше филмите и понеже беше напълно откачила по Джулия Робъртс, и този период продължи повече от година, реши да ни пуска този филм достатъчно често, за да запомня всички диалози наизуст. Трябва да призная, че Ричард Гиър е много печен.

Така, да се върнем към работата ми.

Най-хубавата част е приключването на сделката. Няма такова усещане.

Може бегло да се сравни с усещането да спечелиш джакпота в казино във Вегас. Или ако Джена Джеймисън^[1] те избере да участваш с нея в следващия й порнофилм. Няма нищо, ама нищо по-добро от това да приключиш голяма сделка.

Изготвям план с перспективите за клиента, предлагам им различни опции, давам им съвет какво може да се направи. Знам кои компании си заслужават да се купят и кои трябва да се превземат насила. Аз съм човекът, който пази цялата вътрешна информация и знае кога една медия е готова да скочи от Бруклинския мост, защото собственикът е изхарчил прекалено много кинти от печалбата на компанията по скъпи курви.

Надпреварата за клиенти е жестока. Трябва да ги ухажваш, да ги накараш да те искат, да ти имат доверие, да повярват, че никой друг не може да направи за тях това, което можеш ти. Абе нещо като да накараш някоя да се изчука с теб. Но вместо един красив задник, получавам един дебел чек.

Правя пари за себе си и за клиентите си. Говоря за много пари, нали разбираш?

Синовете на партньорите на баща ми също работят тук. Матю Фишър и Стивън Рейнхарт. Да, да, същият Стивън, съпругът на Кучката. Бащите ни са израснали заедно, ние израснахме заедно, ходихме на училище заедно, и сега работим в една компания. Старците оставят цялата работа на нас. Проверяват от време на време какво става, само за да поддържат илюзията си, че все още управляват бизнеса, и после тръгват към кънтри клуба и играя голф.

Матю и Стивън са добри в работа си, не ме разбирай погрешно. Но аз съм звездата. Аз съм и акулата. Аз съм този, когото търсят клиентите и от когото се страхуват всички потъващи компании. Те го знаят. И аз го знам.

В понеделник съм в офиса си точно в девет. Както винаги. Секретарката ми — блондинката с готините цици, е вече там, готова с програмата ми за деня, със съобщенията, които са пристигнали през уикенда, и с чаша кафе. И какво кафе само! Най-доброто в радиус три щата.

Не, не съм я чукал.

Не че не ми се иска. Напротив. Повярвай ми, ако не работеше за мен, досега да съм я изблъскал по-яко и от най-свирепия удар на Мохамед Али.

Но аз имам правила и принципи. Едно от правилата е да не чукам в офиса.

Не ходя по голяма нужда там, където ям. Не чукам там, където работя. Не, не е заради тези глупости със сексуалното насилие. Просто не е професионално.

Ето защо Ерин е единствената жена (освен кръвните ми роднини), с която имам платонична връзка и считам, че е много добър приятел. Работим добре.

Тя е просто… удивителна.

Ето защо не бих я чукал, дори и да легне с широко отворени крака на бюрото ми и да пищи от желание. Едно от най-трудните неща на този свят е да намериш добра секретарка. Искам да кажа… наистина добра. Имал съм секретарки с мозъчна дейност по-слаба от тази на кофа с пръст. Имал съм и такива, които си мислят, че може да си заработят заплатата по гръб, ако ме разбираш правилно. Това са момичета, които с радост бих удостоил с внимание в някой бар в събота вечер. Но да вдигат телефона в офиса ми? Не, благодаря.

Сега вече става ли ти ясно за какво става дума? Добре.

Да се върнем тогава към моето велико падение, към моето бавно спускане в ада.

— Преместих обедната ти среща с „Мека“ от един следобед за четири часа — казва Ерин и ми подава цял куп съобщения.

Мамка му.

„Мека Комюникейшънс“ са компания с капитал няколко милиарда. Работя с тях от няколко месеца по сделка за закупуването на кабелна телевизия за испаноговорящи, а главният изпълнителен директор на „Мека“, Радолфо Скучини винаги, е далеч по-концентриран и сговорчив на пълен стомах.

— Защо?

Тя ми подава папка.

— Днес ще обядвате в залата за конференции. Баща ти ще ви представя новия сътрудник. Познаваш баща си, знаеш колко държи на подобни събития.

Виждал ли си коледари? От онези дето пеят коледни песни? Разбира се, че си виждал. Всяка година, всеки божи ден преди Коледа няколко канала излъчват някаква версия на една и съща коледна песен. И нали се сещаш за онзи филм, в който Духът на Коледа хваща Скрудж и го връща назад в годините, когато е бил млад и щастлив? И тогава е имал шеф. Онзи Физуиг, сещаш се… дебелакът, който вечно правеше купони. Да, точно този Физуиг.

Ето това е баща ми.

Баща ми обича компанията и смята, че служителите са едно голямо семейство. Винаги търси повод да организира някой купон. Рождени дни, раждания на бебета, купони за Деня на благодарността, бюфети за деня на президента, за деня на Колумб, за деня на… нямам сили да продължавам да изброявам.

Цяло чудо е, че при толкова много купони успявам да свърша някаква работа.

Ами Коледа? Забрави! Коледните партита на баща ми са легендарни!

Всички се прибират насвяткани, други изобщо не успяват да се приберат.

Миналата година хванахме десетина служители от конкурентна банка да се промъкват на нашето коледно парти, защото соарето било фантастично. И всичко това се прави, за да се създаде атмосфера, хората да почувстват положителни вибрации и такива неща. Това иска баща ми за фирмата си.

Той обича служителите и те го обичат. Предано и лоялно. Това всъщност ни прави толкова добри. Защото хората, които работят тук, ще продадат първородното дете заради старчето ми.

Но има дни, дни като днес например, когато имам нужда от време да поухажвам клиента си. И в такива дни ентусиазмът на баща ми е като шило в задника. Но… нищо не може да се направи.

Понеделник сутрин е ад. Сядам зад бюрото и започвам да бачкам. След секунда поглеждам часовника. То станало вече един часа. Тръгвам към залата за конференции. Забелязвам позната глава с оранжева коса. Главата е закрепена към ниско набито тяло. Това трябва да е Джак О’Шей. Джак започна работа в компанията преди шест години. Точно когато започнах и аз.

Не е лошо момче. Доста често излизаме заедно през уикенда. До него е седнал Матю, говори оживено и постоянно прибира пясъчнорусата си коса с пръсти.

Взех чинията с яденето си от бюфета и седнах при тях. Матю точно разказваше какво се е случило в събота вечерта.

— И казвам ти копеле, тая вади белезници и камшик. Истински камшик! И тогава си викам, ей сега вече стана каквато стана… Казвам ти, човече… Кълна се в бог и всичко. Тая е била в манастир бе!… Учила е за… монахиня.

— Казах ти, че тихите и смирените са най-перверзни — смее се Джак.

Матю поглежда Стивън с големите си бадемови очи и казва:

— Пич, сериозно ти казвам, трябва да дойдеш с нас поне веднъж. Моля те на колене.

Усмихвам се, защото знам точно какво ще каже Стивън.

— Извинявай, ама ти познаваш ли жена ми? — пита той и гледа сконфузено.

— Не се дръж като кучка — ръга го Джак в ребрата. — Кажи й, че отиваш да играеш карти или нещо там… Поживей малко.

Стивън сваля очилата си и започва да ги бърше. Сякаш наистина обмисля идеята.

— Мдаааа. И когато разбере, а тя със сигурност ще разбере, вярвай ми… тогава ще ми сервира топките за вечеря. Върху сребърен поднос. И с чесново масълце.

След това се облизва като Ханибал Лектър и аз се смея, чак коремът ме заболява.

— Освен това — продължава и намества очилата си, вдига ръце над главата си и се протяга — на мен ми сервират филе миньон всяка вечер, момчета. Не ми предлагайте закусвалня със съмнителна хигиена.

— Страхливец — казва презрително Матю, а Джак клати неодобрително глава:

— Дори и най-вкусното филе миньон остарява и почва да ти писва, ако ти го сервират всеки ден.

— Не и ако всеки път го приготвяш по различен начин. Моето момиче знае точно какви подправки да използва, за да е винаги изненадващо пикантно — оправдава се Стивън.

Вдигам длан пред лицето му:

— Моля те, спри. Не искам да чувам повече.

Просто има някои неща, които не искам да визуализирам в съзнанието си.

Никога, по никакъв начин.

— Ами ти какво направи, Дрю? Видях те да излизаш с двете червенокоски.

— Наистина ли са червенокоси? — пита Джак.

Самодоволна усмивка грее на лицето ми.

— О, да! Наистина — и започвам да разказвам много подробно и с детайли за моята дива нощ.

Нека спрем пак за секунда, защото ми се струва, че виждам укор на лицето ти. Дори чувам ожесточение и неодобрение: Какъв задник. Спал с някаква — да вметна само, че бяха две — и сега разказва на приятелите си. Няма ли срам този човек? Уважение? Дискретност?

Първо на първо, ако някоя мацка иска да я уважавам, тя трябва да се държи така, че да заслужи уважението ми. И второ, не се правя на велик, аз съм просто мъж. ВСИЧКИ МЪЖЕ говорят с приятелите си за секс.

Нека го повторя, в случай че някой не е обърнал внимание.

ВСИЧКИ МЪЖЕ ГОВОРЯТ С ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ЗА СЕКС.

Ако някой мъж ти каже, че не е така, зарежи го, защото те лъже.

Има и друго — чувал съм как сестра ми и приятелките й си приказват, а това, което излезе от онези усти, може да накара Лари Флинт^[2] да се изчерви. Така че, жените говорят за секс и не се опитвай да ме убедиш в обратното. Защото знам със сигурност, че е така.

След като приключих с по-приятните моменти от уикенда, разговорът се променя и се заговаря за футбол. Чувам гласа на баща ми. Изправя се пред всички и започва в подробности да раздухва за постиженията на новия сътрудник, чийто файл с биографията изобщо не си направих труда да отворя.

Сега разбирам, че е жена. Завършила била университета в Пенсилвания, първа отличничка, стажантка била в „Кредит Суис“… ала-бала.

Почти не чувам какво говори, защото се потопявам в спомените за събота.

За онази част от вечерта, за която не казах на приятелите си: съприкосновението ми с тъмнокосата богиня, ако трябва да се изразя по-конкретно. Все още съвсем ясно в съзнанието си виждам големите й черни очи. Тази прелестна мека уста. И косата. Дали е така мека на пипане, както изглежда?

Лицето й изскочи в съзнанието ми няколко пъти… доста пъти през последния… ден и половина. Всъщност, май на всеки… няма и час, по някое парченце от това лице и тяло изникваше отнякъде и започвах да се чудя какво ли е станало с нея и най-вече какво би станало, ако се бях завъртял още малко в клуба и я бях попритиснал леко.

Странно. Никога не помня почти нищо за случайните девойки от почивните дни. Обикновено лицата им избледняват в мига, в който избягам от кревата им. Но в тази жена имаше нещо. Може би защото не ми каза името си. Или може би, защото ми отказа. Или пък този сладък задник, който ме подканваше да го стисна и никога да не го пусна.

Мисълта ми точно бе напълно концентрирана върху този заден аспект на чернокосата богиня, когато настава леко раздвижване на южния фронт, ако схващаш намека ми. Умствено се хващам за раменете и започвам да се разтърсвам. Не съм имал спонтанна ерекция, откакто бях на дванайсет.

Какво става тук?

Май трябва да се обадя на онова сладкишче, което ми мушна номера си тази сутрин в кафенето. Обикновено тези неща си ги пазя за уикенда, но тоя чеп между краката ми иска да сменя графика или какво?

Към този момент вече съм стигнал до редицата чакащи да стиснат ръката на новата колежка. Нали баща ми държи на ритуалите… Наближавам вече и чакам с нетърпение да се приключи с тоя цирк, но баща ми ме вижда и идва при мен. Потупва ме бащински, че как иначе, по гърба.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Дрю. Това момиче има голям потенциал. Искам лично да се заемеш с нея, да й помогнеш в началото, докато посвикне. Ако го направиш, синко, гарантирам ти, че един ден ще се гордеем с нея.

— Разбира се, татко. Няма проблем.

Браво! Дали си нямам достатъчно моя работа, а? Сега трябва да стискам някаква за ръката и да й показвам какво е навигация в страшния тъмен свят на корпоративна Америка. Направо… нямам думи.

Тате, благодаря ти от сърце.

Най-сетне идва и моя ред. Тя е с гръб към мен и говори с някого. Оглеждам тъмната й коса, прибрана на стегнато ниско кокче. Дребничка фигура, почти като дете. По инстинкт поглеждам задника. Я чакай…

Я чакай малко… Какво за бога…

Виждал съм този задник.

Няма начин, не няма никакъв…

Обръща се.

… начин.

Вижда ме. Усмивка огрява лицето й. Бездънни, блестящи очи, които не спирах да си представям през последните… през цялото време, та чак до сега. Разбира се, тя ме познава и протяга ръка.

— Господин Еванс?

Усещам как устата ми се отваря, затваря, отваря, затваря, отваря, но нито една дума не излиза. Предполагам, шокът да я видя отново, точно тук от всички възможни места на света, е парализирал тази част от мозъка ми, която контролира речта. Когато връзката между нервите се възстановява по чудо, чувам гласа на баща ми:

— … Брукс. Катрин Брукс. Това момиче ще превземе света, сине. И ще ни вземе със себе си.

Катрин Брукс.

Момичето от бара. Момичето, което изпуснах в събота. Момичето с уста, която отчаяно искам да видя около пениса си.

И работи тук, в моя офис, където съм се клел никога, абсолютно никога да не чукам. Меката й топла ръка се плъзга леко в моята. Две мисли нахлуват в съзнанието ми. Едновременно.

Първата е: Господ ме мрази. Веднага след това: Бил съм много, много лошо момче през целия си живот и сега е време да си платя за дяволиите.

Знаеш какво казват за такава разплата, нали?

Да, съдбата не е нищо друго, освен една озверяла кучка.