Ема Чейс
Заплетени (6)

Глава 6

Напрежението е ужасно нещо. Някои хора се огъват, прекършват. Като онзи студент по информационни технологии, който решава да застреля половината факултет с пушка, само защото получил много добър, а не отличен на последния си изпит. Напрежението кара хората да се задушават, да се давят в собствения си дъх. Две думи: да не забравяме какво се случи с великия бейзболист Йорге Посада. Няма какво повече да се каже. Някои хора падат, огъват се, препъват се, вцепеняват се от напрежение.

Аз не съм един от тях. Когато съм под напрежение, аз цъфтя. То ме държи нащрек, бута ме напред към успеха. Напрежението е моят основен елемент.

То е за мен това, което е водата за рибите.

На следващия ден отивам на работа рано. Свеж и зареден. Готов за война.

Сложил съм си и изражението на Великия играч. Това е специалното ми лице за такива специални случаи.

Време е за атака. Последната атака.

С Кейт заставаме пред вратата на офиса на баща ми точно в девет. Не мога да се въздържа и я оглеждам. Изглежда добре. Уверена. Развълнувана.

Очевидно стресът й се отразява здравословно, както на мен.

Баща ми казва, че Андерсън се обадил да каже, че ще бъде в Ню Йорк малко по-рано. Утре вечер.

Много бизнесмени правят така. Преместват часове на срещи в последната минута, обикновено преди уреченото време. Нещо като тест, да видят дали си готов, да се уверят, че можеш да се справиш с неочакваното, с изненадата. За мое щастие, аз мога. И съм готов.

Настоявам дамата да започне преди мен. Кавалер!

Гледам презентацията на Кейт така, както дете гледа коледния си подарък под елхата. Тя не подозира какво мисля. Лицето ми е каменно, показвам само отегчение и безразличие. Но вътре в мен гори нетърпението да видя какво е приготвила.

И тя не ме разочарова. Никой не бива да знае това, което казвам сега, и ще го отричам до последния си дъх, но тя е невероятно добра. Почти колкото мен.

Почти.

Тя е пряма, казва нещата с истинските им имена, убедителна, дяволски убедителна. Инвестиционните планове са уникални, новаторски. С тези планове могат да се направят ужасно много пари. Единствената й слабост е, че е нова. Тя няма връзките и контактите да реализира това, което предлага.

Както казах вече, една голяма част от този бизнес зависи от това какви пътечки знаеш и до кого могат да те отведат. Това са скритите мръсни тайни, до които външни хора не могат да се доберат. Така че идеите й са яки, но като цяло тя не може да ги реализира. Няма абсолютно никакъв шанс.

Мой ред е.

Моите предложения, от друга страна, са абсолютно непоклатими.

Компаниите и инвестициите, които предлагам, са добре познати на фирмата ни и са сигурни. Печалбата, която предвиждам не е толкова голяма, като тази при предложенията на Кейт, но е абсолютно сигурна, нула риск, никаква опасност от пропадане.

Свършвам и сядам до нея на дивана. Виждаш ли ни? Ръцете й са прибрани в скута, като на монахиня, гръбнакът й е изправен, усмихва се с увереността, че сделката е нейна. Аз съм се облегнал, съвсем отпуснат, чувствам се удобно в кожата си. Усмивката ми — досущ като нейната.

Ако си мислиш, че съм нечестен, гаден задник, чети внимателно следващите редове. Това със сигурност ще ти хареса.

Баща ми се покашля. Виждам вълнението в очите му. Потърква ръце и се усмихва.

— Знаех си, че инстинктът не ме лъже. Едва ли мога да изразя подобаващо вълнението и гордостта си от идеите, с които излязохте днес. И мисля, че вече е ясно за всички ни кой ще продължи със сделката с Андерсън.

И аз, и Кейт се подхилкваме злобно един на друг. И двамата гледаме с триумфални физиономии, всеки от нас е убеден, че печели войната.

И тогава… слушай внимателно какво се случва…

— Вие двамата.

Иронията е като ухапване по задника, нали?

Поглеждаме баща ми, усмивките ни застиват, като в анимационно филмче.

И двамата викаме в един глас (с голяма доза шок).

— Какво?

— Моля?

— С артистичния подход на Кейт в инвестиционния бизнес и с огромния опит на Дрю, вие двамата ще бъдете перфектната комбинация. Непобедимият отбор. Ще работите заедно по тази сделка. Може да си поделите Андерсън. Работата и печалбата — петдесет на петдесет.

Да си поделим?

Да си поделим?

Тоя старец съвсем си е изгубил ума. Бих ли го помолил някога да подели нещо, за което си е скъсал задника? Би ли позволил на някой друг да кара мустанга му кабриолет (1962). Да си го подели един вид с някого? Дали би отворил вратата на спалнята си и дали би пуснал някои от колегите си да почукат малко жена му?

Добре, това вече е прекалено, все пак жена му ми е майка. Забрави, че сложих в едно изречение майка ми и думата „чукане“. Това… не е хубаво.

Грешно е. Както и да го погледнеш.

Но моля те, кажи ми, че разбираш какво се опитвам да кажа!

Вероятно по някое време баща ми ни е погледнал и е видял лицата ни.

— Не е проблем, нали? — пита.

Отварям уста да кажа, че е огромен, неразрешим проблем, но Кейт ме бие със секунда.

— Не, господин Еванс, не е никакъв проблем.

— Прекрасно! — казва, пляска с ръце и става. — Имам среща след час, така че ви оставям да работите. До утре вечер трябва да координирате предложенията си. Андерсън ще бъде в Ла Фонтана в седем.

И тогава ме поглежда право в очите и казва:

— Знам, че няма да ме разочароваш, Андрю.

Мамка му!

Независимо дали си на шест или на шейсет, когато някой от родителите ти се обърне към теб с пълното ти име, винаги сякаш те хващат за гушата и желанието ти за спор буквално подвива опашка.

— Не, сър, няма.

И си излиза. Оставаме аз и Кейт. Седим на дивана като единствените оцелели след ядрена война.

— „Не, господин Еванс, не е никакъв проблем!“ — имитирам я аз. — Не знам колко по-ниско можеш да се наведеш да целунеш задника му.

— Млъквай, Андрю — съска тя. После въздъхва. — Какво ще правим сега?

— Е, винаги можеш да постъпиш благородно и да се оттеглиш — казвам.

Да бе, да, ще се оттегли, ама друг път.

— Мечтай си да се наведа.

— Всъщност си мечтая да се наведеш, но в моите мечти си наведена на четири крака и не целуваш точно задника на баща ми — смея се саркастично.

— Свиня — изръмжава тя.

— Шегувах се. Защо винаги си толкова сериозна? Трябва да се научиш как да се шегуваш и да приемаш безобидна шега.

— Мога да приема шега — казва обидено.

— Така ли? Кога?

— Когато не излиза от устата на недорасъл пубертет, който се мисли за божи дар за всяка жена.

— Не съм недорасъл.

За божия дар не споря. Статистиките сами говорят.

— О, ухапи ме по задника.

Ще ми се.

— Много добър отговор, Кейт. Много зрял!

— Ти си чекиджия.

— Ти пък си… Александра.

Тя ме гледа и не разбира.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Помисли си и ще се сетиш.

Търкам лице с длани.

— Виж, така няма да стигнем доникъде. Прецакаха ни. И двамата искаме сделката с Андерсън и единственият начин да го хванем, е да си съберем акъла. Имаме трийсет часа. Ще участваш ли, или не?

Тя свива решително устни.

— Прав си. Ще участвам.

— В моя офис след трийсет минути и да се захващаме за работа.

Очаквам да спори, да се дърпа. Очаквам да пита защо в моя, а не в нейния офис, като някаква досадна домакиня. Но тя ме изненадва.

— Добре — казва и излиза от стаята.

Може би няма да е чак толкова зле в крайна сметка.

 

 

— Това е най-тъпата и абсурдна идея!

Не е чак толкова зле. Много по-зле е.

— Проучила съм всичко за Андерсън. Той е старомоден мъж. Няма да му се понрави да се взира в лаптопа ти цяла вечер и да ослепява, докато разчете какво си написал там. Той ще иска нещо конкретно, нещо опростено, нещо, което да си занесе у дома, да гледа и да мисли по него. И точно това ще му дам аз!

— Това е среща с няколко милиарда, не е някакъв панаир или изложба по наука и изкуство на петокласници. Няма да вляза там и да застана до някакъв картон със схеми.

Полунощ минава. В офиса ми сме от дванайсет часа. Повече дори. С изключение на няколко малки детайла, като този с таблото, което иска да замъкне, останалото е готово, договорено, съгласувано, компромисите са направени.

Имам чувството, че току-що съм изтъргувал някаква мирна спогодба.

Кейт отдавна е пуснала косата си, събула е обувките си и ги е захвърлила някъде, аз съм махнал вратовръзката, разкопчал съм копчетата на ризата, навил съм ръкави. Отстрани вероятно изглеждаме като колежани, които се подготвят за кофти изпит и това ги сближава.

Ако не се опитвахме да си прережем гърлата всеки пет минути, би било близо до истината.

— Изобщо не ми пука дали си съгласен, или не. Нося постера.

Предавам се. Прекалено съм изморен, за да водя война заради някакво шибано парче хартия.

— Добре. Просто го направи по-малък.

Поръчахме храна преди няколко часа и продължихме да работим по време на яденето. Аз ядох спагети с пиле, Кейт си поръча пуешко с пържени картофки. Колкото и да не ми се иска да призная, това силно ме впечатлява.

Очевидно не е от онези кокошки, които хрупат само салата, когато са с мъж, и се правят, че живеят много здравословно. Кой идиот вкара тая идея в главата на жените? Да се е чуло някой мъж да казва на приятеля си: Копеле, не можеш да си представиш колко беше грозна. Обаче като я видях как боцка онези зеленчуци, откачих, пич. Трябваше да я чукам. Ммм? Някой да е чул подобно изказване?

Няма мъж, който да си пада по секс със скелет. Никой не иска да блъска кости. И да яде сухоежбина. Бисквити с вода. Като военнопленник. С такива жени мъжът само си представя в каква откачена бясна кучка ще се превърнеш, защото гладуваш. Ако някой те харесва, няма да се изплаши, ако те види, че ядеш чийзбургер. Ако не те харесва обаче, и всичките треволяци от фермата на Питър Котънтейл няма да променят положението. Повярвай ми.

Сега обратно към битката за трона.

— Аз ще говоря — заявявам категорично.

— Не, няма начин! Не става.

— Кейт…

— Това са мои идеи и аз ще ги представя.

Тя очевидно се опитва да ме побърка. Опитва се да ме доведе до самоубийство. Може би се надява, че всеки миг ще скоча през прозореца? Не, не се надява, а просто чака да види кога ще се метна четиринайсет етажа надолу. Само и само да се отърва от дразнителя Кейт Брукс. Това е. После Андерсън ще бъде само неин.

Е, тази малка схема не работи. Ще запазя пълно спокойствие. Няма да й позволя да ми влезе под кожата, да ме ядоса, няма да й позволя нищо повече.

— Соул Андерсън е старомоден бизнесмен. Сама го каза. И като такъв, би предпочел да говори с друг сериозен бизнесмен, а не с жена, която в очите му би изглежда като любима секретарка или нещо подобно.

— Това е най-сексисткият коментар, който някога съм чувала. Ти си противно животно.

Цялото спокойствие излита през прозореца, пада четиринайсет етажа надолу и почти чувам как се разбива.

— Не съм казал, че аз мисля така. Казвам ти как мисли той. Мили боже!

Ебаси!

И това си е самата истина. Не ме интересува какво имаш в панталоните си, накъде го завиваш, как си го нагласяш. За мен няма значение, стига да си вършиш работата. Но Кейт винаги мисли най-лошото за мен.

Заравям пръсти в косата си, сякаш това ще ми помогне да укротя гнева си и да спра да си представям как я душа.

— Виж, нещата стоят така. Колкото и да се опиваме да си затваряме очите за съществуването на такива предразсъдъци, няма да ги накараме да изчезнат. Но има и друго. Мисля, че имаме по-голям шанс да подпишем с него, ако говоря аз — обяснявам по-спокойно.

— Казах не! Не ми пука какво мислиш! Категорично не!

— Господи! Баси ината си! Като магарица в менопауза.

— Аз съм ината? Аз ли? Е, може би нямаше да се наложи да съм такава, ако не искаше да контролираш всичко. Цар си в това отношение!

Това с контролирането… е, права е. Но какво да кажа в моя защита?

Обичам нещата да стават по правилния начин, тоест по моя. Няма да се извинявам на никого за това. Най-малко на госпожица Да-Й-Го-Начукам-В-Задника.

— Аз поне знам къде да спра. За разлика от теб. Ходиш наляво-надясно нервна и откачила като предозирала на кристален метадон^[1].

Към този момент и двамата сме станали прави. Няма и метър между нас.

Без високите обувки Кейт е много по-ниска и мисля да използвам предимството на ръста си. Но тя изобщо не се притеснява, че е по-ниска.

Започва да ме мушка с пръст в гърдите и да вика:

— Изобщо не ме познаваш! Не съм нервна, не съм откачила.

— О, моля, моля. Никога не съм виждал жена, която да се нуждае от едно яко чукане, така като се нуждаеш ти. Не знам какво, по дяволите, прави този твой годеник, ама явно не го прави както трябва.

Устата й се отваря в голямо обло О очевидно шокирана от малката шегичка с нейния любим. С крайчето на окото си виждам как вдига ръка да ме зашлеви.

Не е сефте. Не е първата. И други са се опитвали да ми забият шамар.

Нищо изненадващо, нали?

Хващам ръката й с обигран професионален жест точно преди да се стовари върху бузата ми и я притискам до тялото й.

— За бога, Кейт, а твърдеше, че не искаш да имаш никакъв физически контакт с мен!

Вдига другата си ръка да ме удари, но блокирам и нея. Сега стискам двете й ръце до бедрата.

— Трябва да се постараеш повечко, бейби, ако искаш парченце от мен — смея се аз.

— Мразя те — дере глас в лицето ми.

— Аз те мразя повече — крещя аз.

Безспорно много тъпо от моя страна, много детинско, но при дадените обстоятелства това беше единственото, което ми дойде наум.

— Хубаво!

Това е последната й дума.

Устата ми се спуска към нейната.

Устните ни се сблъскват. Челен удар.