Ема Чейс
Заплетени (17)

Глава 17

Знам какво си мислиш: Какво за бога се случи тогава?

След като съм разбрал, че съм влюбен в нея, защо в крайна сметка е пак при Били-Кога-Най-Сетне-Ще-Пукнеш Уорън?

Добър въпрос. Почти стигаме до този момент. Но преди това: урок по наука. Какво знаеш за жабите?

Да бе, за жабите.

Знаеш ли, че ако пуснеш жаба в гореща вода, ще скочи и ще избяга? Но ако я сложиш в хладка вода и започнеш бавно да я нагряваш, тя ще си остане там и няма да мръдне и ще се остави да я свариш до разпад. Няма дори да направи усилие да скочи. Дори няма да се усети, че умира.

Мъжете са като жаби.

Дали съм се побъркал, след като ме озари това прозрение? Как няма да се побъркам? Съвсем естествено! Това е голяма работа, човече. Целият ти живот се променя. Край на рандевута с непознати котенца, край на забавните истории, които споделяш с приятели, няма вече треска в събота вечер. Но тези неща наистина нямат значение вече. Честно.

Защото е твърде късно. Аз вече се варя в тенджерата, а Кейт чака да издъхна.

Цялата нощ я гледах как спи. И правех планове. За нас. Нещата, които можем да правим заедно, местата, където ще отидем заедно, утре, следващия уикенд, следващата година. Упражнявах се как ще й кажа и какво ще й кажа за чувствата си. Представях си реакцията й. Представях си как ще ми каже, че изпитва същото. Абе като филм, отвратителна сапунка, която никога не бих отишъл да гледам. Неукротимият плейбой се запознава с това момиче, което не е готово за никакви компромиси и тя изтръгва сърцето му и го скрива някъде. Завинаги.

Тогава още трябваше да се усетя, че е прекалено хубаво, за да е истина.

Хубави неща са: Дядо Коледа, раят, оргазмът… списъкът е безкраен.

Ще видиш.

 

 

Вървим по Пето авеню. Вместо да губим ценно време да ходим с кола до апартамента на Кейт, спираме в Сакс на път към работа и й купувам син костюм на „Шанел“. Не мога да я оставя да се появи на работа в този вид, нали? А когато започва да пробва различни тоалети, кълна се, чувствам се точно като Ричърд Гиър в Хубава жена. Даже накрая Кейт ми купува вратовръзка.

Нали ти казах?

После тя казва, че иска да си купи нови бикини, защото съм опропастил нейните. Опитвам се да я разубедя, дори съм прекалено настоятелен, но номерът ми не минава. Съвет към всички дами: няма нищо по-еротично от жена без бельо. По еротично е от кожа, дантела, камшик в ръката и белезници в другата взети заедно.

Спираме в „Старбъкс“ и си вземаме по една голяма доза кофеин. Излизаме и я придърпвам към себе си, слагам длан на бузата й и я целувам. Ухае на кафе — ефирна, сладка миризма. Тя прибира косата ми назад, открива очите ми и се усмихва.

Никога няма да ми омръзне да я гледам, да я целувам. О, колко съм грешал за Стивън, когато му казах, че го плющят с камшика по гърба, с цици по пениса. Защото новото име на Стивън е Дрю. Да, знам, но няма проблем.

Нямам нищо против. Защото ако това е Тъмната страна на силата, веднага се записвам за доброволец. Сериозно. Не се учудвай, ако започна да подскачам на един крак и да „пея под дъжда“. Щастлив съм.

Свиваме покрай ъгъла. Държим се за ръце и се усмихваме като двойка, изтървана от лудницата, която е откраднала и изгълтала всичките антидепресанти от онова шкафче на медицинската сестра. Да, знам, че ти се гади.

Тук трябва да спрем развоя за минутка. Погледни ни добре. Двамата, хванати за ръка. Трябва да запомниш този момент. Аз го помня.

Сега, точно в този миг ние сме самото съвършенство.

После тръгваме към нашата сграда. Отварям й вратата и влизам след нея.

И първото нещо, което виждам, е… маргарити. Големи, весели маргарити.

Някои са наредени във вази на бюрото на охраната, другите са оставени наоколо, вързани с панделки. Има и пръснати по земята. В средата на фоайето има още повече, подредени са в кръг, а в средата на този кръг е Били Уорън. С китара.

Ебаси!

Не, не е това изразът.

Начукаха ли ти го с трион, Дрю?

Да, нещо такова.

Виждал ли си някога изоставен задник? Ето и твоят велик шанс.

Бях сляп.

Не знаех колко ще боли,

да те оставя да си идеш. Ох, как боли!

Сърцата ни да излекувам искам аз.

Върни се ти, върни се ти във този час…

Или нещо от сорта.

Ако не го мразех толкова много, както мразя и онзи идиот, който го е заченал, бих признал, че не е чак толкова зле. Зле е, но не драматично зле.

Наблюдавам Кейт. Регистрирам всяка емоция, която минава през лицето й и танцува в очите й.

Знаеш, когато имаш стомашен вирус… лежиш цял ден в леглото с кофа до възглавницата, защото имаш усещането, че ще се издрайфаш всеки миг. Но после идва онзи момент, когато наистина се надига. Става ти студено, а в същото време се потиш като пор. Главата ти пулсира, гърлото ти сякаш се разширява, за да направи повече място за това, което всеки миг ще изригне от стомаха ти.

Това съм аз в този момент.

Оставам кафето си и се оглеждам за най-близката кофа за боклук, за да съм сигурен, че ще стигна дотам навреме.

И трябва да ти кажа

колко съжалявам

за болката, която причиних.

И моля аз на колене,

върни ми своето сърце.

И ще го пазя в мен завинаги.

Ти принадлежиш на мен

и аз принадлежа на теб.

И двамата разбираме това.

Не, не искам друга жена.

Душата ми за теб сълзи.

Върни се ти.

Кофата!

В друго време, с друго момиче, вече да съм го погребал. Без дори да полагам усилия. Не може да ми стъпи и на отрязания нокът. Аз съм „Порше“ за бога, а той е някакъв разпаднал се пикап, който няма да може да мине на преглед.

Но с Кейт… имат… минало? Едно десетилетие. А това, деца мои, го вкарва в първа лига.

В нощта тъй тъмна, подранила

аз викам името ти, мила.

Не искам аз да вярвам, да приема,

че този рай отказах аз да взема.

Един последен шанс,

едно дихание,

една усмивка.

Не казвай „Сбогом“, мое слънчево сияние.

Искам да я вдигна, да я метна през рамо, като пещерняк, и да я отведа от тук. Искам да я заключа в апартамента ми, където няма шанс да я види, да я докосне. През цялото време я гледам, но тя дори не обръща поглед към мен.

Нито веднъж.

И трябва да ти кажа

колко съжалявам

за болката, която причиних.

И моля аз на колене,

върни ми своето сърце.

И ще го пазя в мен завинаги.

Ти принадлежиш на мен

и аз принадлежа на теб.

И двамата разбираме това.

Не, не искам друга жена.

Душата ми за теб сълзи.

Върни се ти.

Защо не се научих да свиря на някакъв инструмент? Когато бях на девет, майка ми искаше да свиря на тромпет. Записа ме на частни уроци, учителят идваше в нас, но след два урока напусна, защото „съм позволявал на кучето да уринира върху инструмента“.

Защо, по дяволите, защо не послушах майка ми?

Ти си моето начало, ти си моят край,

повече от любов, повече от приятелство, повече от рай.

Искам те. Искам те.

Иска, ама няма. Не може да я има. Давай, свири, Щурче, цял ден. Пей за птичките на покрива, пей на покривите. Свири, докато ти окапят пръстите.

Твърде малко, твърде късно. Вече е моя. Кейт не би правила секс с кой да е. А тя чука мен. И то ме чука така, сякаш след уикенда светът ще изчезне и всички ще измрем. Това трябва да ти говори нещо, нали?

И трябва да ти кажа

колко съжалявам

за болката, която причиних.

И моля аз на колене,

върни ми своето сърце.

И ще го пазя в мен завинаги.

Малката група служители, които се бяха събрали да гледат… изпълнението, започват да аплодират. Задникът оставя китарата на земята и тръгва към Кейт.

Кълна се, ако я докосне, ще му счупя ръката.

Копелето не ме поглежда, все едно не съм там. Гледа нея.

— Звъня ти от петък… и минах край апартамента няколко пъти… нямаше те.

Точно така, беше при мен. Беше заета. Сега я попитай какво е правила. И с кого го е правила.

— Знам, че работиш тук… но… дали можем да поговорим някъде. Може би в офиса ти?

Кажи не.

Кажи не.

Кажи не, кажи не, кажи не, кажи не, кажи не, кажи не…

— Добре.

Мамка му.

Тя тръгва, но аз я хващам за ръката.

— Трябва да поговорим преди това.

Гледа ме въпросително.

— Няма да се ба…

— Трябва да ти кажа нещо. Сега. Важно е. — Знам, че звуча отчаяно, но честно, не ми пука.

Тя слага ръка върху моята и ме потупва окуражително. Държи се сякаш успокоява дете.

— Добре, Дрю. Нека поговоря с Били и после ще съм в офиса ти. Става ли?

На крачка съм да започна да тропам с крак като бебе. Не, не става. Никак не става. Тя трябва да знае за чувствата ми. Трябва да се разберем, да си признаем и после да метна шапка във въздуха, да подкарам колата си в шибаното състезание.

Но… я пускам и казвам:

— Добре тогава, приятен разговор.

И си тръгвам пръв.

 

 

Крача към офиса си, но не мога да се сдържа и спирам пред бюрото на Ерин. Когато Кейт затваря вратата на офиса си, очите ни се срещат. Тя ми се усмихва. И за първи път в живота си не знам какво ми казва с тази усмивка.

Дали се опитва да ми каже, че нищо не се е променило? Че нищо няма да се промени? Дали ми благодари, че успях да го накарам да ревнува и го докарах до положение да лази пред нея? Не знам, наистина не знам.

Неизвестността ме убива.

Стискам зъби и тръгвам към офиса си. Затръшвам вратата. И започвам да крача като диво животно в клетка, като бъдещ татко пред родилното, който чака да види дали това, което означава толкова много за него, ще излезе здраво и цяло.

Трябваше да й кажа. Снощи. Тогава имах възможност. Трябваше да й обясня колко много означава за мен. Какво изпитвам към нея. Но тогава си мислех, че има време за тези неща. Въобразявах си, че имам цялото време на света да й го кажа бавно, постепенно, да не я шокирам изведнъж.

Тъпак.

Защо за бога не й казах?

По дяволите.

Може би вече знае. Досетила се е? Та аз я заведох в моя апартамент, гушках се с нея. Обожавах я. Чуках я без презерватив. Три пъти. Трябва да се е усетила.

Ерин влиза в стаята, пристъпва тихо. Вероятно изглеждам плачевно, защото виждам съчувствието на лицето й.

— Значи Кейт и Били разговарят, а?

— Толкова ли ми личи? — изсумтявам аз.

Тя отваря уста, вероятно да ми каже, че бъркам, затваря я, после пак започва:

— Не. Просто се досетих, Дрю.

Кимам.

— Искаш ли да се разходя и да видя… и ако е възможно да чуя какво става?

— Мислиш ли, че е удачно?

— ЦРУ ще ме приеме с отворени обятия — усмихва се тя.

Тя излиза, а аз се връщам към задачата си — да направя дупка в килима. И да се скубя, докато косата ми съвсем щръкне, сякаш ме е ударила гръмотевица.

След няколко минути Ерин влиза.

— Вратата е затворена, не чух нищо, но надникнах през стъклото. Седят на бюрото, обърнати са един към друг. Той е сложил глава в ръцете си и говори, а тя го слуша. Ръката й е на коляното му.

Добре, той си излива чувствата, а тя проявява състрадание. Мога да го преживея. Защото веднага след това ще го размаже, нали? Ще му каже да ходи да си го начука, нали? Че е продължила живота си, че е намерила по-добър човек. Прав ли съм?

Прав ли съм?

За бога, съгласи се с мен!

— И аз… какво да правя сега?

— Можеш само да чакаш и да я изслушаш, когато свършат — казва Ерин.

Не мога да чакам, никога не съм можел да чакам. Независимо от усилията на родителите ми, никога нямах търпение да разбера какви са ми подаръците за Коледа. Бях като един миниатюрен Индиана Джоунс — търсех, ровех, намирах всеки подарък, до последната кутийка.

Търпението може и да е добродетел, но със сигурност не е от моите.

Ерин спира на вратата.

— Надявам се всичко да се развие добре, Дрю.

— Благодаря, Ерин.

И излиза. А аз чакам. И мисля за изражението на лицето й, когато я заварих да плаче за него в офиса. Сетих се каква паника я затисна, когато го видя в бара.

Какво съм бил за нея? Начин да се разсее, да не мисли за него?

Пак крача. И се моля. На бог, с когото не съм разговарял откакто бях на десет. Но сега му говоря. Обещавам, кълна се, предлагам едно в замяна на друго. Моля му се сякаш от това ми зависи живота.

Моля се Кейт да избере мен.

Това са най-дългите деветдесет минути в живота ми. Тогава чувам трескаво шептене по интеркома. Ерин.

— Идва. Кейт идва.

Хвърлям се зад бюрото си, събарям химикалки и моливи по земята.

Оправям косата си, разпръсвам листи, създавам работна атмосфера един вид.

После поемам дълбоко въздух.

Събери си акъла. Време е за игра.

Кейт отваря вратата и влиза.

Изглежда… съвсем нормално. Като всеки ден. Никакво чувство за вина.

Никакво притеснение. Безгрижна и спокойна.

Застава пред бюрото ми.

— Здрасти — казва.

— Здрасти — насилвам се да проговоря и се усмихвам… надявам се безгрижно, макар че сърцето ми ще изскочи. Като на умиращо куче секунди преди да му бият смъртоносната инжекция, понеже е негодно, старо и болно.

Може би трябва да си побъбрим за нещо друго преди това. Не е редно да изглеждам съвсем нетърпелив. Но не ми е по силите.

— Как мина разговорът с Били?

Тя се усмихва нежно.

— Поговорихме. Казахме си неща, които и двамата може би трябваше да си кажем преди време. Неща, които трябваше да чуем от устата на другия. И сега всичко е наред. Всъщност, съвсем наред.

Господи! Виждаш ли ножа, забит в гърдите ми? Да, същия, да, да, този, който Кейт извива във всички посоки. Говорили, всичко било наред, наистина съвсем наред. Прибрала го е обратно!

Мамка му.

— Страхотна работа, Кейт! Значи мисията е изпълнена, а? — Трябваше да стана актьор. След тези думи заслужавам наградата на Академията.

— Мисия ли? — пита изненадано тя.

Телефонът ми звъни и ме спасява от този кошмарен разговор.

— Ало? — Стивън е, но Кейт не знае това. Насилвам се да говоря енергично, весело. — Здрасти, Стейси. Да, бейби, радвам се, че се обади.

Винаги удряй, преди да те ударят. Помни и си запиши.

— Съжалявам, че не успяхме да се видим в събота. Какво съм правил ли? Нищо важно. Работих върху един малък проект. От известно време се опитвах да го довърша. Да, приключих вече. Оказа се, че не си е заслужавал усилията, които вложих.

Да, точно така, преценил съм всяка дума. Да, надявам се да я засегна.

Какво очакваше, че ще кажа? Нали не забравяш, че говориш с мен? Нали никой не е очаквал да седя като пън, докато тя се опитва да ме разкара?

Такова нещо не може да се случи. Никога.

Не обръщам внимание на Стивън, който не знае за какво става дума и пелтечи нещо от другата страна на линията.

— Тази вечер? Разбира се. Ще се радвам да се видим. Ще мина да те взема с таксито.

Защо ме гледаш сякаш аз съм се издънил? Дадох й всичко, което имам, всичко, на което съм способен. И тя ми го върна. С удар в зъбите. Отворих си сърцето и душата… о, знам какво клише е, не ми го напомняй. Но това е истината. Така че не ме гледай сякаш аз съм лошият, защото за първи път в живота ми, не съм.

Обичам я. Господ ми е свидетел. И точно в момента това ме убива.

Чувствам се като пациент на операционната маса. С разтворен гръден кош.

Телефонът е все още на ухото ми, когато я поглеждам. И за секунда дъхът ми спира. Мислех, че ще е ядосана, може би леко разочарована, че съм успял да я ударя преди тя да ме удари първа, но не е така.

Виждал ли си лицето на човек, когото току-що са зашлевили?

Аз съм виждал. Матю. Преди години. И Джак няколко пъти, след като се е влюбвал в неподходящата жена. Точно така изглеждаха, когато ги заплюеха в лицето. Това трае само няколко секунди и след това — празно. Като шок.

Сякаш не могат да повярват, че това им се случва.

Точно така ме гледа Кейт.

Сякаш съм я зашлевил.

Мислиш, че трябва да се чувствам виновен? Да съжалявам? Е, кофти за теб, защото това няма да се случи. Не искам и не мога. Тя направи своя избор.

Сега да се дави в собствения си избор.

Покривам слушалката с ръка и й казвам:

— Извинявай, Кейт, трябва да проведа този разговор. Ще се видим на обед.

Става ли?

Тя мига. Два пъти. Обръща се и излиза от офиса ми без дума.