Ема Чейс
Заплетени (26)

Глава 26

Виждаш ли онзи непоносимо красив мъж в черния костюм. Да, тоя с навитите ръкави, който нарежда чиниите от китайски порцелан на масата.

Това съм аз. Дрю Еванс.

Е, не съвсем. Не съм съвсем предишният Дрю. Това е една подобрена версия на Дрю. Половината от жените в този град биха дали лявата си цицка, за да ме имат такъв. Опитомен, обсебен, на колене и те да мятат камшика по гърба ми.

И влюбен.

Но само една жена успя да направи това с мен. Сега трябва да й покажа, че съм тук и нямам намерение да ходя никъде, че искам да остана в живота й.

Не съм я виждал от два дни. Два дълги, изтощителни дни. Не беше чак толкова зле като онази седмица, но вече започва да става напечено.

Както и да е. Огледай се сега. Какво ще кажеш? Забравил ли съм нещо?

Всички свободни повърхности са обсипани с цветя. Бели маргарити. Преди си мислех, че може да й напомнят на Уорън, но сега не се притеснявам. Това са любимите й цветя, затова съм поръчал само такива. Тиха музика от уредбата, прелестният глас на Бочели пълни стаята. Блещукат свещи.

Стотици. От онези в стъклени чашки.

Няма начин да объркаш нещо, ако си включил свещи в програмата. Всичко изглежда по-добре. И мирише по-добре.

Чук-чук.

Това вероятно е Кейт. Съвсем навреме. Оглеждам стаята за последно. Това е. Моята игра за финала. Моята Суперкупа. Всичко е готово. Аз съм готов. И винаги ще бъда готов. Поемам дълбоко въздух, издишам бавно и отварям вратата.

И след това… не мога да мръдна. Не мога да мисля. Да дишам? И това не мога.

Тъмната й коса е прибрана високо. Няколко елегантни кичура целуват лицето й. Галят точно онова местенце, което целувах и смуках часове.

Роклята й е тъмночервена, лъскава, пада до малко над коляното. Може би сатен? Тънки презрамки, дълбоко изрязан гол гръб. Виждам гладките й разкошни крака. Сантиметър след сантиметър прелестна плът.

А обувките й… Пресвета Дево! Само ток. Държат се единствено на по една малка черна панделка отзад на глезена.

Когато съм в състояние да сформирам мисъл, то пък гласът ми е почти изчезнал.

— Има ли начин да преразгледаме клаузата с това пипане на задник?

Защото… с тази рокля… да, очертава се много трудна вечер.

Тя се усмихва и клати глава.

— Не, уговорките остават.

Тя влиза и ме гледа с крайчето на окото си. Добре наблюдавай лицето й.

Виждаш ли как очите й потъмняват? Като на лъвица, която току-що е забелязала заблудена газела във високата трева.

Това, което вижда, й харесва. Иска да ми направи комплимент. Иска, но няма да го направи. Не забравяй, че става дума за Кейт все пак. С която се издъних и която ми заби ритник в зъбите. И въпреки големия прогрес, който отбелязах за няколко дни, тя все още е в позиция защита. Нащрек.

Няма проблем. Не се сърдя. Очите й ми казват всичко, което не може да си позволи да изрече.

Повеждам я към хола. Тя захапва устна и пита:

— Къде ще ходим?

И после забелязва свещите. И цветята. И перфектно подредената маса за двама.

— Вече пристигнахме — казвам нежно.

Тя се оглежда.

— Дрю… красиво е.

— Стаята е хубава. Ти си красива — свивам рамене.

Тя се изчервява. Удивителна е, знам.

Искам да я целуна. Отчаяно искам.

Бил ли си някога жаден? Истински жаден? Примерно си навън и е петдесет градуса на сянка, а нямаш дори слюнка да преглътнеш. Сега си представи как си в това състояние и някой слага пред теб чаша леденостудена вода.

Можеш да я гледаш, можеш да си представяш усещането да я изпиеш, но нямаш право да я докоснеш. И най-важното е, че ти е забранено да я изпиеш.

Това е кажи-речи адът, в който се пържа в момента.

Откъсвам очи от нея за секунда и й подавам чаша червено вино. После отпивам жадно от моето.

— Какво се е случило с ръката ти? — пита, очевидно забелязала лейкопласта на четири от пръстите ми.

— Гъби. Не дават да ги нарежеш, плъзгат се по дъската.

— Готвил си? — пита изненадано.

Мислех да я водя на ресторант. В най-добрия в града. Но за нея е важно качеството, не количеството, нали помниш? И реших, че би оценила усилията ми повече, отколкото ако й предложа усилията на най-добрия готвач в града.

— Имам много скрити таланти — усмихвам се. — Видяла си само някои от тях.

Може и да се окаже вярно. Никога преди не съм готвил.

Което ми напомня — Марта Стюарт^[1] е моят нов идол. Мислех си, че всички тези неща, за които пише и говори, са пълна глупост, някаква шега.

Кой става милиардер от това, че показва на хората как да сгъват салфетки за вечеря? Но това беше преди. Преди да реша да използвам собствената си фурна и сам да наредя маса у нас.

Марта е богиня. Нещо като Буда. И ако нейната рецепта ми помогне да се измъкна от кашата, ще целувам пухкавите й обути в елегантни сандали крака всеки божи ден до края на живота си.

Сядаме на дивана.

— Какво става в офиса? — питам.

Тя отпива от виното и глади несъществуващите гънки по роклята си.

— Всичко е наред. В смисъл… тихо е.

— Иначе казано, си се отегчила до смърт без мен.

— Не. Бяха доста… продуктивни дни. Свърших много работа.

— Липсвал съм ти — усмихвам се.

— Не съм казала нищо подобно — противи се тя.

Няма и нужда да го казва.

— Стига, Кейт. Клел съм се в честност и откровеност. Мисля, че е справедливо и ти да бъдеш честна с мен. Погледни ме в очите и ми кажи, че не си помислила за мен нито един-единствен път през последните няколко дни.

— Аз…

Бззззз… бзззз… бззз.

Вечерята е готова. Кейт отпива от чашата си.

— Трябва да го провериш, Дрю. Не чакай да изгори.

Печката я спаси.

Засега.

 

 

Пиле „Марсала“. Това съм сготвил. Изглежда уникално. Вече е в чиниите.

Добре, изглежда катастрофално. Признавам си.

Кейт започва да подбутва кафеникавите бучки по пилето както се гледа жаба, преди да й направиш дисекция в час по биология.

— Разби ли брашното с вода, преди да го добавиш?

Вода ли? Марта не каза нищо за вода! Кучка!

— Знаеш ли, Дрю, някои от най-добрите ястия в историята на човечеството имат ужасен вид. Не е важно как изглежда. Важното е да е вкусно.

— Наистина ли?

Тя взема вилицата, въздъхва и казва:

— Не, просто се опитах да те развеселя.

Гледам в чинията си.

— Благодаря за опита.

Преди да го вкуси, аз се пресягам през масата и я спирам.

— Чакай, аз ще опитам пръв.

Така ако припадна и почна да бера душа, поне тя ще е в състояние да се обади на Бърза помощ. Освен това, ако ме оставят в болницата с хранително натравяне или нещо подобно, има известен шанс Кейт да ме изчука от съжаление.

И аз няма да й откажа. Няма дори да се замислям.

Опитвам се да дишам през носа и отхапвам. Кейт ме гледа, аз дъвча.

После се усмихвам бавно.

— Не е зле.

Изглежда облекчена, дори като че ли е горда. Мушка вилицата между устните си, кима и казва:

— Наистина е много вкусно. Впечатлена съм.

— Да, често ми го казват.

По време на вечерята разговорът е лек. Опитвам се да се придържам към безопасни теми. И двамата се чувстваме удобно. Говорим за новия клиент, за Матю и Делорес и за връзката им, за вечните политически скандали.

За десерт сервирам ягоди в бита сметана. Ягодите са любимият й плод.

Научих го по време на нашия Изгубен уикенд. По принцип трябваше да правя ягодов кейк, но не искам да ти казвам на какво приличаше пудингът. Дори Матю нямаше да го яде. Когато Марта казва нещо да се бърка постоянно, значи трябва да се бърка постоянно.

Ядем десерта и аз споменавам за коледното желание на Маккензи.

Кейт се смее. Не й се вярва.

— Наистина ли мислиш да й купиш пони?

— Разбира се, че ще й купя. Тя е малко момиченце. Всяко малко момиченце трябва да има пони.

Тя отпива от виното. Преполовили сме втората бутилка.

— И ще взема една от онези каляски, знаеш… като тези в Сентръл парк. Могат да дресират понито да я води на училище.

— Дрю, това е Ню Йорк. Къде ще го държат?

— Имат апартамент с пет спални. Две от стаите са пълни с боклуците на Александра. Могат да изпразнят едната и да държат понито там.

Тя ме гледа в очите.

— Стаята на понито?

— Да, защо не.

— Как ще го качват до техния етаж?

— С товарния асансьор. Всички стари сгради имат.

Тя се обляга назад.

— Помислил си за всичко.

— Да, винаги мисля за всичко — казвам и отпивам.

— Мислил ли си какъв метод ще използва сестра ти, за да те убие?

— Убеден съм, че ще е изненада. Ще ме защитиш ли, ако се опита?

Тя гали столчето на чашата и ме поглежда през дългите си мигли.

— Няма начин. Тя е по-голяма от мен. Тук си сам.

Слагам ръка на сърцето си.

— Съсипан съм. Загинал съм.

— Ще ти мине — казва.

Номерът ми обаче не минава.

Смехът ни затихва и сега само се усмихваме. Радвам се, че мога да я гледам. Тя също ме гледа.

Покашля се леко.

— Хубав диск.

Говори за музиката, която съм избрал за фон. Свири от часове.

— Не е само моя заслуга. Момчетата ми помогнаха да сваля всички песни на диск.

В момента върви „Докосвам се“ на Дивинилс.

— Джак избра тази.

Кейт се смее, а аз ставам и сменям песента.

— И понеже както по всичко личи ми остават само няколко седмици живот — подавам й ръка, — ще танцуваш ли с мен?

Започва нова песен. „Тогава“ на Брад Пейсли. Не си падам по кънтри, но Брад е готин. Той е наш човек, искам да кажа… мъжете също се подкрепяме.

Тя поема ръката ми и става. Ръцете й се увиват около врата ми, моите са около талията й. Притискам я нежно, едва доловимо. Полагам големи усилия, за да не я стисна. Танцуваме.

Едва преглъщам, когато тъмните й очи ме поглеждат за първи път от толкова време без гняв, без омраза, без раздразнение, без болка. Сега там има топлина, като течен шоколад. Коленете ми омекват. Плъзгам ръка по гърба й, до врата, тя обляга глава на гърдите ми. Придърпвам я до себе си, по-близо, по-здраво.

Бих искал да ти кажа какво е да я почувствам в ръцете си отново, след толкова време, да усетя тялото й до моето.

Бих искал, но не мога.

Защото няма думи нито в английския, нито в който и да е друг език, които могат дори повърхностно да опишат усещането.

Вдъхвам аромата на цветя от косата й. Ами ако в газовите камери са пускали отровен газ с такъв аромат?

Хората, обречени на смърт поне щяха да умират с усмивка.

Тя не вдига глава. Само прошепва:

— Дрю?

— Ммм?

— Искам да знаеш, че ти прощавам… за това, което каза в офиса. И ти вярвам, че не си го мислил.

— Благодаря.

— И като се замислих после, аз също не направих нищо, за да оправя кашата. Трябваше да те успокоя, да те уверя, да ти кажа какво чувствам, преди да отида да говоря с Били. И сега съжалявам, че не го направих.

— Оценявам това.

И тогава гласът й се променя, става толкова тъжен.

Страдалчески.

— Но това не променя нищо.

Палецът ми гали леко голата кожа на гърба й.

— Разбира се, че променя. Това променя всичко.

— Не мога да направя това с теб, Дрю — казва и вече ме поглежда.

— Можеш.

Тя гледа гърдите ми и се опитва да обясни.

— Имам цели, имам… желания, за които работих толкова здраво. За които се жертвах.

Тя говори, опитва се да обясни и гледа право в гърдите ми.

— И аз искам да постигнеш тези цели, Кейт. Искам да ти помогна да постигнеш всяка своя мечта. Всяка една, до последната.

Тя ме поглежда. Очите й са умоляващи, моли ме за милост, за разбиране.

— Когато Били скъса с мен, бях тъжна. Болеше. Но успях да продължа. Не пропуснах нищо. Но това с теб е… различно. То е… повече. И трябва да призная, че ако не проработи, ако нещо се случи, няма да мога да се вдигна и да продължа. Ти можеш… Дрю, ти можеш да ме съсипеш.

— Но няма да го направя.

Ръката ми е на бузата й. Тя се обляга в дланта ми.

— Знам какво е чувството да те загубя, Кейт. И никога не искам отново да изпитам подобна болка в живота си. Аз съм мъж, който знае какво иска, помниш, нали? А аз искам теб.

Тя клати глава.

— Искаш ме тази вечер, но след…

— Искам те тази вечер, ще те искам утре, ще те искам хиляди дни след това. Не прочете ли какво пишеше в небето?

— Но ти можеш да промениш решението си.

— Може да ме удари гръм, да ме изяде акула. И двете са много по-близо до вероятното, отколкото евентуална промяна в отношението ми към теб. По-скоро ще ме изяде акула, отколкото да дойде ден, в който да не те желая. Повярвай ми.

И май в това е проблемът, нали? Че отказва да повярва.

Тя ме гледа в очите, после свежда очи към пода. Песента свършва. Тя се отдръпва.

— Съжалявам, Дрю. Просто… не мога.

Опитвам се да я задържа. Като удавник съм. Стискам тялото й, сякаш е спасителен пояс.

— Кейт…

— Трябва да си тръгвам.

Не, не, не, не, не. Губя я.

— Не го прави.

Погледът й вече е твърд. Като разтопена лава, която се охлажда и постепенно се превръща в камък.

— Времето ти почти свърши. Беше хубаво, но…

Не, това не се случва. Това е като да подадеш сигурна топка и съотборникът ти да не я ритне във вратата, а в публиката. И ти гледаш това като на забавен кадър, резултатът е равен, мачът свършва след двайсет секунди.

Тя се обръща към вратата. Но аз я хващам за ръката. Гласът ми е отчаян.

Аз съм отчаян.

— Изчакай малко. Не тръгвай още. Искам да ти покажа само още едно нещо. Дай ми десет минути. Моля те, Кейт.

Погледни й лицето. Сега!

Иска да остане. Иска да я убедя да остане. Да й дам причина да остане, причина да ми вярва. И ако и това не помогне, значи никаква земна и извънземна сила няма да може да я убеди.

— Добре, Дрю. Имаш десет минути.

— Благодаря — казвам и най-сетне издишвам.

Пускам ръката й, вземам черен сатенен шал от стола и й го показвам.

— Не бива да го махаш, докато ти кажа.

Подозрението залива лицето й като цунами.

— Това някаква извратена секс игра ли е?

— Не, но ми харесва начинът ти на мислене — засмивам се аз.

Тя врътва очи и поглежда в тавана, точно преди да ги покрия с шалчето.